АкцентиИзданияСборници

Излезе четвъртият сборник на сп. dВЕРСИЯ: „Времето е наше?“

Сваляне

Версия за четене в Issuu тук.

От днес свободно достъпен за сваляне и разпространение в дигитален формат е четвъртият сборник на dВЕРСИЯ „Времето е наше?“. Това е и първото издание на колектива, което ще излезе едновременно в дигитален и книжен вариант. Очаквайте информация за книжното тяло, разпространението му и събитието по представянето скоро.

Увод: Времето е наше?

 

Що е преход?

Въпреки надвисналия оптимизъм на Запад през 1990-те години за идването на „края на историята“ – идеята, че човечеството е достигнало свършекът на идеологическата си еволюция, повсеместно преминавайки, най-накрая, към либерална демокрация – политическото въображение в България по това време не се подчинява на този телеологичен прочит. Исканията за политическа промяна не се градят единствено върху „истиността“ на пазарната икономика и либерална демокрация, а върху множество политически и идеологически платформи: социалдемокрация, неолиберализъм, държавно регулиран пазар и не на последно място, демократичен социализъм. Окачествявайки исканията за преминаване към демократичен социализъм като поредната машинация на Българската комунистическа партия (БКП), Съюзът на демократичните сили (СДС) излиза със своя програма през 1990 г. Премахване на идеологическия монопол, права на човешкия индивид, ненакърнимост на границите, сплотяване на националната общност, разпускане на Варшавския договор, преминаване към пазарна икономика, равноправие между частната, общинската и държавната собственост, реформи в здравеопазването и пенсионната система, признаването на труда на жената-майка като най-високополезен обществен труд са част от приоритетите, които Съюзът си поставя. 

Възникна едно репресивно общество […] Партийно организираната държава се градеше на монопола върху властта от страна на една малобройна политическа олигархия […]. Успяваха в живота онези, които най-малко даваха на обществото. […] Идеята за равенство бе практически сведена до равенство в бедността и невежеството.

Това е част от началото на програмата, озаглавена „45 години стигат. Времето е наше.“ Днес изглежда немислимо СДС и техните идейни продължители вдясно да изразяват такава загриженост за неравенствата. Но техния възход в България идва под натиск, движен от тъкмо такава загриженост, така че те не са слепи и глухи за нея. Из лозунгите на първите протести в края на 1989 г. четем например „Свобода и народовластие“, „Болници вместо резиденции“, „Парите на милионерите да бъдат внесени в държавния бюджет“, „Намалете цените на бензина, увеличете заплатите!“, „А какво е направено за децата, инвалидите и бедните“, „Народният съд има думата“, „Пролетарии от всички страни, извинете!“

Така е огласено започването на българския преход. Но 30 години по-късно изглежда трудно да бъдат поставени ясни времеви граници на преходните процеси. За начало едни посочват 10 ноември 1989 г. (свалянето на Тодор Живков от власт на пленум на ЦК на БКП), други – отмяната на чл. 1 от действащата дотогава Конституция на Народна република България (за ръководната роля на партията), а трети свързват прехода с перестроечните икономически трансформации. С напредването на времето задачата по определяне на край на прехода става още по-трудна от установяването на началото му до степен, в която днес е неясно дали това трябва да е временен период (както е заложено в началото) или собствена историческа епоха (както се усеща днес). Според едни, като президента Жельо Желев, той приключи с приемането на България в клуба на либералните демокрации (през 2007 г. с присъединяването към Европейския съюз и дори три години преди това с влизането в НАТО). Според други това се случва още по-рано, когато през 2002 г. Европейската комисия обявява в свой доклад, че в страната вече е налична функционираща пазарна икономика. Според трети като Кънчо Стойчев и Андрей Райчев преходът приключи през 2004 г. и за това може да се съди не толкова по някакви формални критерии, а по това, че заложените и търсени социално-икономически отношения на управление и собственост са станали факт. Според четвърти преходът така и още не е приключил. Сред тях е и Иван Костов, една от най-знаковите фигури на последните десетилетия и автор на популярната сега книга „Свидетелства за прехода 1989 – 1999“. Тази година той заяви, че „преходът ще приключи, когато в България се установи върховенство на закона. […] И най-вече когато българските граждани станат истински защитници на демокрацията в своето Отечество.“

За последно и с особена сила преходът, неговите управленски измерения и политически ефекти, бяха подложени на критика през 2013 г. по време на протестната вълна – главно при протести за цените на тока, т.нар. #ДАНСwithme и окупацията на Софийски университет, – тоест когато явно и масово българските граждани излязоха по улиците като защитници на демокрацията. Много от действията тогава бяха мотивирани през реторика за прехода и по-точно през неговото отричане. Но интерпретациите са различни. За едни преходът е неуспешен, заради окупирането на властта от олигархията и ширещата се корупция. За други преходът – успешен или не – е като цяло нелегитимен, тъй като е довел до твърде много страдание. „Наказателна отговорност за всички крадци, съсипали българската държава и народ от 1989 до 2013 г.“ – казва протестираща жена във вечерта на 18 февруари 2013 г. И се връщаме там, откъдето започнахме…

 

Времето е наше?

Ако се върнем към заглавието на платформата на СДС от 1990 г. и може би най-популярния лозунг от зората на промените – „Времето е наше“, – откриваме в него едно безспорно силно политическо послание. „Времето“, т.е. духът на времето от ноември 1989 г., е този на победителите от Студената война. Той е категоричен: със социалистическия ред е свършено; двуполюсният модел е прекършен; дойде господството на пазарната демокрация; краят на идеологиите, краят на историята е тук. Времето „ни се е отдало“ като шанс да се впишем в световната история точно в нейния край. Трябваше да грабнем този шанс, и тъкмо в този фатализъм се състои голяма част от силата на посланието. Весхатологическата природа на прехода, и то тъкмо в неговия най-ранен етап, най-силно се чувства, че моментът е сега или никога, всичко или нищо. Едва преди няколко години Емил Кошлуков заяви, че авторските права над лозунга всъщност принадлежали на Ванга. С това мистицизмът, поддържал като патерица политическите надежди от зората на промените, добива съвсем завършен вид.

Но 30 години по-късно нито пророчици, нито дори експерти успяха да ни обяснят защо предсказанията за по-добър живот не се сбъднаха. Към днешна дата сякаш и протестната вълна от 2013 г. не се е състояла – остана само горчивият вкус в устата. Развитията на политическата сцена дори само през последните две години дават предостатъчно и крайно тревожни доказателства и на тези, които обявяват прехода за неуспешен, и на тези, които го смятат за нелегитимен и донесъл твърде много страдание. Трудно може да се спори за това дали в страната са налице капиталистическите отношения и демократични институции, желани в началото на 1990-те (някой може да не одобрява функционирането им, но трудно ще отрече съществуването им изобщо), обаче разкъсването на социалната тъкан от неравенства и отчуждение, извели първоначално хората на улицата и фактически сринали предишния ред, също не подлежи на съмнение. Дори Европейската комисия като стожер на свободния пазар, обявил преди 17 години, че в страната преходът е приключил, днес оценява, че положението с неравенствата в България е критично; по брой на хората в риск от бедност и социално изключване и по неравенствата в разпределението на благата страната остава абсолютен „шампион“ в Европа. Същевременно Комисията призовава България да обърне внимание на нискокачествените и недостъпни публични инфраструктури (например железопътните участъци), високите нива на замърсеност на въздуха, високият ръст на депониране на битови отпадъци, пречистването на отпадъчните води. Паралелно с това непрестанно се влошават условията на труд и масово се нарушава трудовото законодателство, каквито данни през 2018 г. изнесоха от КНСБ и Колектив за обществени интервенции.

Парадоксалното пророчество се сбъдна – историята си стои там, където свърши. Или поне, като всяко добро пророчество, с известни отклонения. Просто формата на институциите и отношенията се реализира, докато прогресивното съдържание и надежди, влагани в тях – не. „Сега или никога, всичко или нищо“ се оказа крайно неравно разпределено – сега и всичко за малцина, нищо и никога за мнозинството – независимо от интерпретациите. Недоволството остава, но лозунгите вдясно носят отпечатъка на своето време. Те са все по-консервативни, все по-реакционни и все повече класово фрагментирани. От едната страна е смаляващата се средна класа, която иска да накаже тези от другата – „опърпаните“, които настояват за социална държава – чрез орязване на социалната система. Едните искат справедливост през народен съд, други са все още вярващите във „върховенството на закона“. 

Нещо повече, след тези години самото политическо въображение се оказа в капана на прехождането. От една страна, на местна почва всяко действие или бездействие беше и продължава да бъде обяснявано чрез покровителствените, ако не и колониални термини на транзитологията (т.е. науката за прехода на държавите към пазарна демокрация) – твърде много социалистическо наследство, грешно мислене, лошо израстване, недостатъчно жертвеност, готовност за приемане на кризите; от друга страна и в глобален план неолиберализмът окончателно мутира в това, което Марк Фишър нарича капиталистически реализъм: „широко приетото усещане, че капитализмът е не просто единствената жизнеспособна политическа и икономическа система, но и че е вече невъзможно дори да си представим ясно негова алтернатива.“ Оказа се, че след като България изпълни всички формални критерии, заложени в началото от институции като Световната банка и Международния валутен фонд, отвъд тях няма нищо повече. Може би 2013 г. беше ключова тъкмо като окончателно разомагьосване и като реакция на осъзнаването, че няма да има нищо повече. Уви, в публичното пространство тази реакция сякаш само още повече сля началната точка и желаната дестинация, потенциално бетонирайки абстракциите на прехождането в ежедневно преживявавана, мазохистична участ. Но протестите, които ежедневно наблюдаваме – на медицинските сестри, на „жълтите жилетки“, на животновъдите, на жителите на квартал „Младост“ в София и град Шумен, които се борят за правото им на достъпни инфраструктури, и още много други примери на борби за по-добър живот – подсказват, че „улицата“ е будна и роптае срещу социалните несправедливости, които като че ли ни задушават всекидневно. 

Така, уморени от пророци, експерти, а дори и от протести не по-малко от мнозинството български граждани, ние смятаме, че изходът може да бъде единствено и само радикално политически, т.е. настояващ, че историята продължава и че обществото търси своя нов хоризонт, който да е лишен от заложените в прехода неравенства и нищета. Ето защо поставяме въпросителната – времето е наше? Чие беше и чие е времето? Било ли е въобще някога времето „наше“, тоест на народа, който викна „Болници вместо резиденции“? Ще бъде ли някога времето „наше“? При какви условия? Какво искаме от него?

Като списание dВЕРСИЯ ние се чувстваме отговорни и способни да ги поставим. Дълго преди да се занимаваме с теория и публицистика, наблюдавайки ефектите на прехода в нашите семейства и приятелски кръгове, много от нас вече чувстваха, че настъпилите промени не са за добро. Видяхме и продължаваме да живеем цената им през нашите близки и връстници и през нас самите. Несигурността и лишенията на детските и юношеските ни години за много от нас продължиха и в нашата младост, в нашата зрялост. Липсата на достоен живот и перспектива и търсенето им в миграция станаха наши спътници, каквато по различни начини е съдбата на милиони хора. Като студенти, изследователи, активисти се заехме да ги разберем не като се задоволяваме с човъркане по грешките в системата (както правят много други), а като назоваваме грешната система и търсим нейни алтернативи. Като политически ангажирани хора искаме да увлечем други в това разбиране и заедно да търсим възможните бъдеща. Като израснали и живеещи в „прехода“ създадохме настоящия сборник – съвкупност от всичко това.

В едни твърде груби щрихи далеч не сме първите, които предлагат ревизия на прехода (често срещан израз) като условие за път напред. Самите ние като списание не го правим за пръв път – осмият ни брой Как стигнахме дотук? също търсеше подобна линия. Но с този том се надяваме да допринесем в три аспекта от проблема за прехода. 

Първо, искаме да упражним и вплетем в публицистиката и теорията, с които боравим, определена демократична практика. Почерпихме вдъхновение за това от дейността на феминистката група ЛевФем. Правим това чрез житейските истории и интервютата, представени в първия дял на сборника, както и чрез визиите за бъдещето от третия дял на сборника. През годините хорът от говорещи глави и дистанцирани анализатори на демокрацията стана толкова оглушителен и същевременно монотонен, че от една страна, мнозина се отвратиха изобщо да слушат, а от друга, не могат да се чуят гласовете на разноликия жив опит на хората. Свикнахме с парадокса обясняващите (не)напредъка на демокрацията, поради твърде шумното си и често наставническо присъствие, да вредят на демокрацията. Ще ни се да вярваме, че даваме трибуна, макар скромните ни възможности, на повече и не непременно привилегировани гласове; гласове, с чиито често противоречащи си прочити на изминалите години може да погледнем напред и сега.

Второ, опитваме да разплетем огромния възел от митове и идеологеми на прехода, да покажем как функционират и влияят на живота ни заедно доминиращите идеологически апарати, като ги оголим до тяхната социална и политическа реалност. Чрез ключови метафори на последните десетилетия (сред които и самото понятие „преход“) авторите търсят следи към противоречия между казваното и живяното, както и непоследователности вътре в познатите до втръсване дискурси.

В този смисъл не правим нищо ново, доколкото деконструкцията е наш основен инструмент по принцип. Използваме го с презумпцията, че не можем да разберем нещо, без да се вгледаме в неговата противоположност. И след като преходът не ни отведе към нещо истински друго (както изложеното по-горе показа най-общо и както мнозина усещат с телата си); след като дихотомии като Запада срещу Изтока и комунизма срещу демокрацията (не капитализма!) изчерпаха своя смисъл и убедителност още в миналия век, значи нямаме противоположност. Все още – може би по-болезнено от всякога – търсим „другото“. Защото инструментализирането на внушението, че преходът е тъждествен на края на историята е все още силно, докато за огромната част от хората, живеещи в България последните 30 години са източник на ежедневни несправедливости. Значи трябва, обратно, да кажем, че историята продължава, както и че негацията на прехода може да премине единствено през целенасочено мислене на едно по-справедливо бъдеще. На този трети аспект не само отделяме цял дял от сборника, но и сме го пръснали като подсказки и провокации тук и там из неговите страници. 

Дългата, тъмна нощ в края на историята трябва да бъде сграбчена като огромна възможност. Самата способност на капиталистическия реализъм да потиска, прониквайки навсякъде, означава, че дори слабите проблясъци на възможност за политически и икономически алтернативи може да имат извънмерно голям ефект. И най-малкото събитие може да пробие дупка в сивата завеса на реакцията, която го доведе след себе си. Внезапно, в ситуация, в която нищо не може да се случи, всичко отново става възможно.

Mark Fisher, Capitalist Realism

 

Сваляне

 

Заглавно изображение: фотография на Константин Мравов

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments