от Пламен Андреев

“[…] фактът, че земната основа се откъсва от самата себе си и се пренася в облаците като самостоятелно царство, може да бъде обяснен само със саморазкъсаността и самопротиворечивостта на тази земна основа.”

– Маркс, Тезиси за Фойербах

Въведение

В съвременното разбиране за историята на икономическата мисъл, името на Маркс бива категорично локализирано в традицията на класическата политическа икономия, в компанията на Адам Смит и Дейвид Рикардо. Според това стандартно схващане, Марксовата критика на класическата политическа икономия е от съществено позитивен, конструктивен характер – Маркс е видян като продължител на традицията, която критикува, просто извличайки различни заключения от едни и същи теоретически предпоставки. Традиционният марксизъм споделя този възглед – предполага се, че Маркс просто наследява основните понятия на политическата икономия, за да основе своя собствена, „критична“ политикономическа теория, която разкрива класовата експлоатация и господство, явяващи се във формата на свободна и равнопоставена размяна.

Това стандартно схващане за Марксовата критика обаче е прекалено тенденциозно и едностранчиво. Макар да адмирира ключовите постижения на политическата икономия, Маркс не е просто неин продължител. Но точно като такъв бива разбран дори от традиционния марксистки прочит, който на практика редуцира Марксовата критика до нивото на една реинтерпретация на политическата икономия от различно класово гледище. Политически, този тип прочит разбира отмяната на класовата експлоатация просто като колективизацията на средствата за производство, без да проблематизира самия начин на производство. Подобно схващане значително възпрепятства възможността за един по-проницателен прочит, който да запази чувствителност за всепроникващия характер на Марксовия критически анализ – характер, на който Марксовия критически анализ дължи своята теоретическа и политическа радикалност. Марксовата критика не се свежда просто до разкритието на факта, че съществува класово господство и експлоатация, а задава въпроса за техния исторически специфичен характер, обусловен от самата тъкан на капиталистическите обществено-производствени отношения в тяхната цялост.

В Капиталът, критическото намерение на Маркс не е да разработи своя собствена политическа икономия. Маркс няма за цел просто да коригира заключенията на класическата политическа икономия от гледището на различна класа, или да я реинтерпретира от гледището на предполагаеми трансисторически закономерности, обуславящи историческото развитие на човешките общества. Такова разбиране за Марксовата критика е подвеждащо, вземайки предвид начина, по който Маркс сам описва начинанието си – като „критика на икономическите категории“. Както Маркс обяснява в писмо до Фердинанд Ласал, по време на писането на Капиталът, том I:

Трудът, с който съм зает в момента, е Критика на Икономическите Категории или, ако щеш, критическо експозе на системата на буржоазната икономика. Представлява същевременно експозе и критика на системата. (Marx, 1922 [1858], с. 268)

Методът, който Маркс идентифицира тук, е иманентен – критиката на икономическите категории е разработена не от външна на тези категории позиция, а във и чрез тяхната собствена експозиция. Доколкото критиката на Маркс има за свой обект самата категорийна основа на политическата икономия, тя е критика на политикономическата наука като цяло. Тази критика разбира основните категории на политическата икономия като натурализирани презумпции, генерирани и поддържани на основата на определена, исторически специфична обществена практика. Политическата икономия, следвайки дефиницията на Макс Хоркхаймер, е форма на „традиционна теория“ (Horkheimer, 2002). Нещо повече, тя развива този вид теория до абсурдност – нейният обект е не обществото, а неговата настояща реифицирана форма, взета за естествена даденост – икономиката като самостойна обективност, като „природа“, самоуправляваща се на базата на собствените си закони.

Марксовата критика е насочена не само към натурализациите на политическата икономия като научна практика, защото тя схваща обществения генезис и основа на тези натурализации. Затова тя е същевременно и критическа теория, чиито обект е обществото, или „хората като създатели на своя собствен исторически начин на живот в неговата цялост“ (Horkheimer, 2002, с. 244). Въпросът, зададен от тази критическа теория, е защо хората организират своя колективен начин на живот във формата на самоуправляваща се, абстрактна икономическа обективност, чиито закони влизат в сила зад техния гръб, безразлично или противно на техните нужди. (Bonefeld, 2014, с. 21-22).

1. „Марксова политическа икономия“?

Особено разпространена е интерпретацията на Марксовата критика като основана на „гледището на труда“, както го нарича Мойше Постон. Според това виждане се предполага, че Маркс демонстрира, противно на илюзорни привидности, че трудът е основополагащият обществен принцип и истински източник на богатство във всички човешки общества. От „гледището на труда“, Марксовата критика на политическата икономия има за своя основа едно по същество трансисторическо, онтологическо понятие за труда. В този смисъл, дефектът, който Марксовата критика „коригира“, се състои в това, че класическата политическа икономия изопачава характера на обществените факти, с които се занимава, скривайки тяхното истинско основание върху човешкия труд (Postone, 1993, с. 60).

Морис Доб (Dobb, 1940, с. 55-78), например, схваща Марксовата критика на класическата политическа икономия като критика от гледището на труда. Това схващане се изразява в тезата му, че Маркс наследява трудовата теория на стойността, развита от Рикардо, но я усъвършенства, за да докаже, че печалбата е функция на принадения труд (вместо на други фактори, например предполагаемите производителни свойства на капитала). Маркс прави това, въвеждайки разграничението между труд като човешка дейност и работна сила като стока – разграничение, което убягва на Рикардо. На основата на това разграничение, Маркс показва, че принаденият труд произтича от разликата между стойността, за която работниците продават трудовата си сила (и която определя техните заплати), и стойността, произведена от труда по време на производителния процес. След това принаденият труд е присвоен от капиталистите като печалба. Твърди се, че по този начин, модифицирайки трудовата теория на стойността, Маркс теоретически „доказва“ капиталистическата експлоатация. По подобен начин, Алекс Калиникос твърди, че „Маркс завършва трудовата теория на стойността, извеждайки най-важното ѝ заключение. Той показва, че процесът на стокопроизводство е също процесът, чрез който се експлоатира работническата класа“ (Callinicos, 1976, с. 24).

Ако тази интерпретация е правилна, Марксовият критически анализ по същество се свежда до „доказателството“ на експлоатацията при капитализма, разбрана на основата на класовото разделение в капиталистическото общество, при което една класа държи частно средствата на производство. Преди да навлезем в детайли, нека да направим следната забележка – проблемът на тази интерпретация не е в това, че е невярна, а че не обяснява особено добре историческата специфичност на господството и класовата експлоатация при капитализма. Все пак, класово разделение и производствени отношения, основани на господството и материалната експлоатация на една класа от друга, са характеристики не само на капитализма, а на всички досега познати на нас общества. Теоретически или морални доводи, „доказващи“ съществуването на експлоатация при капитализма, не са от ключов интерес за Маркс – тяхното съществуване всекидневно доказва себе си през противоречието между растящото богатство, създадено от социалния труд, и относителното обедняване на работническото население (Clarke, 1991, с. 91). По-важният въпрос, който касае Марксовия анализ, е не дали, а как функционират господството и класовата експлоатация при капитализма; въпросът за тяхната исторически специфична форма. Фокусирайки вниманието си само върху общоисторическата тематика на класовото разделение и материалната експлоатация на една класа от друга, стандартната интерпретация на Марксовата критика изпуска от поглед конкретното, исторически специфично измерение на Марксовия анализ, което ще разгледам във втората част на статията: неговата представа за капиталистическото господство като абстрактно, безлично господство, основано на обективирани обществени форми.

Типът интерпретация на Марксовата критика, приведен за пример по-горе, е възможен само ако се приеме, че Марксовата теория на стойността е категорийно идентична с класическата теория на стойността. Такава идентификация е подразбрана от стандартната интерпретация, когато се твърди, че Маркс просто взаимства и усъвършенства Рикардовата трудова теория на стойността, както видяхме да се твърди от Доб и Калиникос. Това би означавало, че Марксовите понятия за стойност и за труд, произвеждащ стойност, съответстват на тези на Рикардо. Подобно разбиране обаче е подвеждащо. Вярно е, че Маркс следва Рикардо в това, че започва от труда и трудовия продукт като начална точка за своя анализ на капитализма. Също така, той хвали Рикардо за откритието му, че стойността се определя от времетраенето на труда. Но Марксовите понятия за труд и стойност са различни от тези на Рикардо. Марксовата критика на политическата икономия не взаимства, а напротив, критикува Рикардовата трудова теория на стойността (Clarke, 1991, с. 96-100).

Тъй като капитализмът занимава Маркс като исторически специфична форма на обществено производство, той се интересува от конкретния характер на стоко-произвеждащия труд в капиталистическото общество. Маркс е наясно, че исторически специфичните форми на производство са характеризирани от определени обществени отношения, които могат да бъдат правилно анализирани само чрез категории, съответстващи на тези специфични производствени форми – тези категории трябва да са исторически, в никакъв случай трансисторически (Heinrich, 2004, с. 32). Затова Маркс критикува Рикардо, както и останалите класически политически икономисти, че безкритично приемат за начална точка на политикономическите си анализи едно абстрактно, трансисторическо понятие за „труд“, без да анализират специфичността на формата на труда в капиталистическия производствен строй: „Рикардо не разглежда формата – особената характеристика на труда, създаващ разменна стойност или проявяващ себе си в разменни стойности – естеството на този труд“ (Marx, 1863, с. 508).

„Трудът“, в този абстрактен, трансисторически смисъл, обаче не е това, което се съдържа във формата на стойността, специфична за капиталистическия начин на производство, където продуктите на труда приемат стокова форма. Стоко-произвеждащия труд е по същество обществен труд, чрез който привидно независимите едни от други производители на стоки биват свързани помежду си в определена обществена форма на взаимна зависимост (Маркс, 1948, с. 90). Рикардо не осъзнава, че стойността се реализира като такава само в определени обществени отношения, и поради тази причина формулира обща теория на стойността, абстрахирана от тези отношения. Вместо това, стойността е схваната в рамките на отношението между стоката и нейния производител, а трудът, основаващ субстанцията на стойността, е разбран не в специфичния си обществен характер, а като индивидуален труд „вложен“ от производителя в стоката (Clarke, 1991, с. 96). В този случай, отношението между труд и стойност, съдържание и форма е разбрано като непосредствено, и затова не е поставено под допълнително внимание: „[политическата икономия] никога не е дори поставяла въпроса защо това съдържание приема такава форма, т.е. защо трудът се изразява в стойността, а измерването на труда чрез неговото времетраене — във величината на стойността на трудовия продукт“ (Маркс, 1948, с. 69). Но за Маркс това отношение не е непосредствено, а обществено опосредено – трудовият продукт приема формата на стойността само в определени обществени отношения:

Един от основните недостатъци на класическата политическа икономия се състои в това, че тя никога не е сполучвала да извлече от анализа на стоката и по-специално на стоковата стойност — формата на стойността, която именно я прави разменна стойност. Тъкмо в лицето на най-добрите си представители, като А. Смит и Рикардо, тя разглежда стойностната форма като нещо съвсем безразлично […] Стойностната форма на продукта на труда е най-абстрактната, но и най-общата форма на буржоазния начин на производство, който чрез нея се характеризира като особен вид обществено производство, с историчен и преходен характер [модификация на българския превод – Бел. авт.]. Така че когато погрешно вземат буржоазния начин на производство за вечна природна форма на общественото производство, неизбежно изпускат изпредвид и специфичността на стойностната форма, значи и на стоковата форма, която по-нататък е развита като парична форма, капиталова форма и т.н. (Маркс, 1948, с. 69)

Неспособността на политическите икономисти да осъзнаят исторически специфичния характер на формата на стойността, и оттам формата на труда, произвеждащ стойност, тяхната особена обществена опосреденост, ги води до това да ги вземат за „вечни природни форми“. По този начин, обществените сили на стоките, осъществими само в рамките на определени обществени отношения, биват приписани на стоките като техни собствени, естествени свойства, принадлежащи им и извън тези обществени отношения. Стойността на стоката и нейната величина са разбрани натуралистически, подобно на физическите ѝ свойства като маса, материален състав, цвят и т.н.

Понятието на Маркс за „фетишизъм на стоките“ обозначава точно тази натурализация, която отразява обществения характер на човешкия труд като „предметен характер на самите продукти на труда, като обществени природни свойства на тези неща“ (курсивът е мой), и при която „определеното обществено отношение на самите хора приема за тях фантасмагоричната форма на едно отношение между нещата“ (Маркс, 1948, с. 62). Марксовата критика адресира това фетишизирано схващане на обществени характеристики, в чиито капан попада политическата икономия. Той сравнява фетишизма с религията, където произведенията на човешкия ум придобиват свой собствен живот и влизат във взаимоотношения със себе си и с хората. В стоковия фетишизъм се случва нещо подобно, но с произведенията на човешката ръка. Сферата на фетишизираните икономически категории е трансцендентна и по същество отвъд човешкото разбиране, подобно на религиозната сфера. Затова и Маркс често описва тези категории по подчертано неикономически начин – като „мистични“ и пълни с „метафизични тънкости и теологични въртели“ (Маркс, 1948, с. 61).

Същия фетишизъм е залегнал дори по-дълбоко в модерната икономическа теория, която изучава с математическа точност движението на икономически количества, създава статистически модели на базата на тези данни, прави прогнози за това какво и кога да се очаква от пазарите и дава съвети за това как най-добре да се реагира на тези пазарни флуктуации. Модерната икономика изследва взаимоотношенията между тези икономически обекти и количества, неин обект е една предполагема икономическа „природа“, саморегулираща се на базата на собствените си закони – а не наличния социален свят на хора със своите индивидуални нужди (Bonefeld, 2016, с. 61-62).

Тезата, че Маркс просто „модифицира“ или „завършва“ класическата политическа икономия, предполага че Маркс безкритично възприема основните категории на политическата икономия. Но както беше показано по-горе, Марксовата критика е критика точно на тези категории. Тя има за свой обект начина, по който буржоазната икономическа мисъл, от своето догматическо гледище, фетишизира  исторически специфични обществени отношения, третирайки ги като вечни природни форми. В този смисъл, Марксовата критика принадлежи в теоретическото лоно на историческия материализъм – не онзи, който преопакова стария догматизъм, а материализмът, чийто метод, според Адорно, предвещава „разпада на нещата разбрани като догматични“ (Adorno, 1990, с. 196).

2. Обективността на фетишизираните икономически категории

За да добием по-пълна представа за Марксовата критика обаче, трябва да направим важно пояснение. Марксовото понятие за фетишизъм често бива недоразбрано като форма на „лъжливо съзнание“ (false consciousness) за обществено отношение на неща – просто субективна илюзия, скриваща една предполагаема обективна реалност на непосредствени обществени отношения на самите хора. Но ако това беше така, то това „лъжливо съзнание“ би изчезнало, ако „истинската реалност“ на непосредствени обществени отношения бъде разкрита и обяснена (Heinrich, 2004, с. 71). За Маркс обаче фетишизмът има по-енигматичен и философски по-интересен характер. Както твърди Хегел в Науката Логика, „същността трябва да се прояви“ (2001, с. 605), така и Маркс смята фетишизма не за проста (лъжлива) привидност, а за явление, в което се съдържа (в своята конкретна, исторически специфична форма) същността на общественото битие. По думите на Маркс: „за производителите обществените отношения на техните частни видове труд се явяват такива, каквито те са, т. е. не като непосредствени отношения на лицата в самия техен труд, а, обратно, като вещни отношения на лицата и обществени отношения на вещите” (Маркс, 1948, с. 63). С други думи, според Маркс, в капитализма, като исторически специфична обществена форма, отношенията на хората наистина, а не просто привидно вземат формата на отношения между вещи. Затова Маркс описва лицата, които се появяват на икономическата сцена, драматическите персонажи на политическата икономия – както работници, така и капиталисти – като  „персонификации на икономически категории“ и “икономически характерни маски”. Маркс твърди, че хората влизат в производствени отношения помежду си само като такива персонификации (Marx, 1948, с. 72)

Кадър от филма Човекът с кинокамерата (1929), реж. Дзига Вертов; Източник: https://archive.org/details/ChelovekskinoapparatomManWithAMovieCamera, Лиценз: публично достояние

Казано по друг начин, общественият процес наистина се направлява от икономически категории, придобили свой собствен живот. Фетишизмът, макар илюзия, е „обективна илюзия“, упражняваща сила, „от която зависи живота на всички“ (Adorno, 1990, с. 320). Формата на стойността, макар изцяло нематериална и неосезаема, има истинска материална тежест, когато не се реализира през формулата П-С-П’ – неуспехът да се направи печалба довежда до банкрути, икономически кризи и материална нищета. Също така това, което не се реализира като стойност, се унищожава, независимо от индивидуалните нужди, които могат да бъдат задоволени. Когато парите валидират стойността на всичко, „илюзията господства над реалността“ (Adorno, 1976, цитирано в Bonefeld, 2016, с. 67). Тази форма на обществено възпроизводство изглежда напълно отвъд човешкия контрол, регулирана като от „невидимата ръка“ на Адам Смит, тоест от обективирани, фетишизирани икономически форми.

В този смисъл, фетишизмът не е просто субективна, теоретическа заблуда, в която попадат политическите икономисти, а обективна характеристика на самата обществена реалност – фетишизмът е „неделима част от производството на стоки“ (Маркс, 1948, с. 62). Маркс критикува фетишизма на категориите на политическите икономисти, но същевременно твърди, че това са „обществено валидни, значи обективни мисловни форми за производствените отношения на този исторически-определен обществен начин на производство, на стоковото производство“ (Маркс, 1948, с. 65). Фетишистките илюзии се раждат не първо в главите на политическите икономисти, а в обществената реалност на производство и обмен на стоки, в която стойността се представя не като обществено-исторически опосредена, а като вечна природна характеристика на произведенията на труда. По думите на Морис Годелие: „Не субектът заблуждава сам себе си, а реалността заблуждава него“ (Godelier, 1967, с. 93).

Схващайки икономическите категории на основата на техния произход и база в обществените отношения, Марксовата критика на политическа икономия е същевременно критика на тези отношения. През призмата на фетишизма, Маркс анализира исторически специфичната форма на класовото господството и експлоатацията в капитализма. В предишни общества, класовото господство е неприкрито и директно упражнявано на базата на силови и властови отношения: например при робовладелчеството, където робите са собственост на робовладелците, или при феодализма, където крепостниците са директно подчинени на своите господари. В капитализма обаче, в условията на формална свобода и равнопоставеност, решаващите отношения на класово господство не са лични и непосредствени, а безлични и индиректни – господството на икономически категории, обективирани в обществените отношения на производство. Както предишни обществени форми, капитализмът се основава на класово разделение – това между продавачите на работна сила и собствениците на средствата за производство. Но капиталистическият начин на производство генерира икономически принуди както за едните, така и за другите, принуди, които редуцират отношенията между представителите на тези две класи до вещни отношения между икономически персонификации.

Разделението на труда от средствата за производство, което прави възможна продажбата на работна сила на пазара на труда, e историческата и логическата предпоставка на капиталистическите производствени отношения. Това разделение обуславя, от самото им начало, принудителния характер на тези отношения – те не възникват мирно и идилично, а изключително насилствено: „при капитала от самото му раждане капе кръв и мръсотия от всичките му пори от главата до петите“ (Маркс, 1948, с. 620). Така Маркс описва насилствения процес на изземване, отнемане на собственост, и законодателство, насочено срещу просията и скитничеството – процес, в който се формира индустриалната работническа класа. След като приключи това „първоначално натрупване“, и капиталистическия производствен процес „стъпи на краката си“, подчинителният характер на производствените отношения не изчезва – изчезва само нуждата от директното насилие, което бива трансформирано в „двойната свобода“ на труда – тази, която позволява на работниците да продават свободно работната си сила като стока, и „свободата“ да не разполагат с друго освен тази работна сила, за да осигурят собственото си оцеляване. Класовите принуди не приемат непосредствена, лична форма – „работникът принадлежи на капитала още преди да се е продал на капиталиста“ (Маркс, 1948, с.470). Работниците не са подчинени на определено частно лице, а на свободата на пазара на труда (Bonefeld, 2014, с. 110). Това подчинение се проявява всекидневно, в борбата за осигуряване на средствата за оцеляване.

Принудите на пазара не са спестени на собствениците на средствата за производство. В условията на свободна конкуренция и под заплахата от банкрут, те трябва да усвоят колкото се може повече принаден труд от работниците и да генерират колкото се може повече печалба, която да бъде реинвестирана за модернизация и разширение на производствения процес, тоест за допълнително усвояване на принаден труд. Това движение на непрестанно акумулиране не произхожда от свободната воля на капиталистите, а е решение, взето вместо тях от безличния закон на стойността, който капиталистите трябва да следват, за да оцелеят като капиталисти: „Акумулирайте, акумулирайте! Тъй казват Мойсей и пророците!“ (Маркс, 1948, с.484). Това, че капиталистите могат да си позволят охолен начин на живот не променя факта, че последният е възможен само като вторичен резултат от реализирането на достатъчно голяма печалба. Концентрирано във формулата П-С-П’, капиталистическото производството има за своя непосредствена цел задоволяването не на реални човешки нужди, а на нуждата на стойността, придобила „окултнотото качество да създава стойност, защото сама е стойност“, да снесе „златни яйца“ (Маркс, 1948, с.127).

Безличното господство на фетишизираните категории е обобщено от Макс Хоркхаймер по следния начин: „хората, чрез собствените си мъчни усилия, поддържат съществуването на една реалност, която все повече и повече ги заробва“ (Horkheimer, 2002, с. 213). Но това, че тази реалност заробва всички, не означава, че всички са еднакво заробени. Класата на капиталистите могат да се възползват от принудите, упражнявани върху тях, за да трупат богатства, докато същите принуди свеждат съществуването на работниците до ежедневната и несигурна борба за оцеляване. Перифразирайки мисъл на Теодор Адорно, Вернер Бонефелд казва, че „капиталистите властват чрез същите изопачени икономически категории, които контролират тях самите“ (Bonefeld, 2014, с. 114). Мъчните усилия, които всекидневно възпроизвеждат обществената обективност на тези категории, имат за своя предпоставка класовия антагонизъм на буржоазното общество.

Подобно на обективността на религиозните и идеологическите догми, икономическата обективност се реализира и поддържа само през хората – Бог съществува само чрез споделената вяра. По същия начин, обществото е „обективно“ само доколкото то „не може да прозре своята собствена субективност“ (Adorno, 1976, с. 33). Критиката на политическата икономия, както критиката на религията и идеологията, прави икономическата обективност прозрачна. Тя  връща тази обективност обратно в обществения ѝ контекст, разкривайки догматическото ѝ ядро. Критиката на религията не критикува Бог на основата на Бог, а дешифрира обществените отношения, които приемат религиозната форма на Бог и изчезват в понятието Бог, появявайки се отново само като човешки производни на божественото. Аналогично, критиката на политическата икономия не критикува обективираните икономически форми на основата на самите форми, а дешифрира обществените отношения, които приемат формата на привидно естествени, трансисторически сили, поддържащи се във и през обществените лица, които на свой ред биват сведени до персонификации на тези сили. (Bonefeld, 2014, с. 6).

Като критическа теория на обществото, критиката на политическата икономия не мисли за икономическата обективност, а отвъд нея (Bonefeld, 2014, с. 10). Тя фокусира в себе си критическия модел, изразен и в тезата на Адорно от Негативна Диалектика, че всяко понятие е „сдвоено с не-понятно цяло“. В процеса на своето формиране, понятията се изолират от не-понятното, но само с цената на собствения си фетишизъм – а без тази не-понятност, понятията биха били напълно изпразнени от съдържание. Фетишизмът на понятията може да бъде превъзмогнат само чрез тяхната иманентна критика, която връща на понятията съзнанието за не-понятното, не-идентичното (Adorno, 1990, с. 12). Понятията на капитализма, икономическите категории, не са просто теоретически, умствени абстракции, а “реални абстракции”, осъществяващи се практически, и без да е нужно съзнанието на хората, които ежедневно произвеждат това осъществяване. Според Маркс, стойността придобива обществена валидност във всеки акт на стокообмен, но не защото притежателите на стоки знаят че в тях се съдържа определено количество от техния собствен труд, което съответства на определена величина на стойността, и след това разменят тези стоки на основата на това знание. Напротив: “Те не знаят това, но го вършат” (Маркс, 1948, с.63). Това е неосъзнатия, реален характер на фетишизма. На стойността бива приписана – практически, в същия акт на размяна, който валидира тази стойност – естественост, която тя не притежава. Във фетишизма на икономическите категории липсва съзнанието за онова, без което те биха били напълно безсмислени – тяхната обществено-историческа опосреденост. Критиката на икономическите категории възвръща на тези категории съзнанието за тази опосреденост, тяхната не-понятна, не-идентична предпоставка. Както в критиката на религията и идеологията, тази скрита предпоставка е човекът – не някаква абстрактна, идеална човешка същност, а човекът в неговите действителни обществени отношения, човекът като създател на своята собствена – преобърната – обществена реалност.

Заключение

В светлината на реинтерпретацията, развита в тази статия, може да се предложи, че Марксовият анализ има радикално всепроникващ, тотален характер. Това може да се разбере ясно от тезата, че класовото господство в капитализма не е на първо място упражнявано от определена класа, а безлично генерирано от производствените отношения, които впримчват и подчиняват обществото в неговата антагонистична, класово разделена целокупност. В духа на своя собствен по-ранен диктум: „безпощадна критика на всичко съществуващо“, Маркс адресира своята критика към тази обществена целокупност. Това обаче не я прави безпощадно абстрактна и не отнема от научнaта точност на Марксовия анализ. Маркс се разграничава от типа критика, която „умее да съди и да осъжда днешното време, но не може да го разбере.“ (Маркс, 1948, с.411).

Радикалността, характеризаща Марксовата критика, е описана от него по следния начин: „Да бъдеш радикален означава да разбереш нещата из основи. Но за човека, тези основи са самият човек“ (Marx, 2000, p.77). Маркс анализира категорийните форми на политическата икономика и на капиталистическите обществени отношения, и не открива никакви трансисторически или природни същности, а конкретна обществена реалност, чието съществуване зависи от исторически специфична практика на хората. По този начин, Маркс разкрива преходния характер на един обществен свят, който хората преживяват като вечна, естествена форма на живот и свидетелства за възможността този свят да бъде преодолян.

Б.a. Благодаря на Неда Генова и Георги Медаров за редакциите и коментарите по текста, както и на Калина Дренска за отзивчивостта по време на подготвянето на текста.

Вижте още от 200 години Маркс: Актуалността на Маркс, Карл Маркс в България: Щрихи от първоначалното натрупване или как се създаде „свободният работник“

Библиография

1. 1. Adorno, T. (1990). Negative Dialectics. London: Routledge.
   2. Adorno, T. (1976). Introduction. In The Positivist Dispute in German sociology (pp.1-67).  London: Heinemann Educational Books.
   3. Bonefeld, W. (2014). Critical Theory and the Critique of Political Economy: On Subversion and Negative Reason. New York: Bloomsbury Academic
   4. Bonefeld, W. (2016). Negative Dialectics and the Critique of Economic Objectivity. History Of The Human Sciences, 29(2), 60-76.
   5. Callinicos, A. (1976). Assault on Marx’s Theory of Value. Retrieved from https://www.marxists.org/history/etol/writers/callinicos/1976/07/value.htm (20.07.18)
   6. Clarke, S. (1991). Marx, Marginalism and Modern Sociology: from Adam Smith to Max Weber. Basingstoke: Palgrave MacMillan.
   7. Dobb, M. (1940). Political Economy and Capitalism. London: George Routledge & Sons Ltd.
   8. Godelier, M. (1967). System, Structure and Contradiction in Capital. Retrieved from https://socialistregister.com/index.php/srv/article/view/5371 (20.07.2018)
   9. Heinrich, M. (2004). An Introduction to the Three Volumes of Karl Marx’s Capital. New York: Monthly Review Press.
   10. Horkheimer, M. (2002). Critical theory. New York: Continuum Pub. Corp.
   11. Marx, K. (1863). Theories of Surplus Value. Retrieved from https://www.marxists.org/archive/marx/works/1863/theories-surplus-value/ch10.htm (20.07.18)
   12. Marx, K. (1922). Marx To Ferdinand Lassalle In Düsseldorf. Retrieved from https://marxists.catbull.com/archive/marx/works/1858/letters/58_02_22.htm (20.07.18)
   13. Marx, K. (1990). Capital, vol.1. London: Penguin Books in association with New Left Review.
   14. Marx, K. (2000). Towards a Critique of Hegel’s Philosophy of Right: Introduction. In D. McLellan (Ed.), Karl Marx: Selected Writings. (2nd ed., pp. 71-83). Oxford: Oxford University Press
   15. Postone, M. (1993). Time, Labor and Social Domination: A Reinterpretation of Marx’s Critical Theory. New York: Cambridge University Press.
   16. Маркс, К. (1948). Капиталът, том I. София: Печатница на Българската Комунистическа Партия
   17. Хегел, Г. В.Ф. (2001). Науката Логика, том I. (Г. Дончев, Преводач). София: Европа

Заглавнo изображениe: кадър от филма Човекът с кинокамерата (1929), реж. Дзига Вертов; Източник: https://archive.org/details/ChelovekskinoapparatomManWithAMovieCamera Лиценз: публично достояние

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments