Наръчник за нов урбанизъм
Години преди появата на движения за реконструкции и преустройства на градовете, един 20-годишен французин с украински корени, написва своя радикален наръчник за нов урбанизъм.
Иван Щчеглов е роден в Париж, в семейство на украинец и французойка. Написва Наръчника през 1953 г. Шест години по-късно е арестуван, заради планирано взривяване на Айфеловата кула. Скоро след това е пратен в лудница от жена си. Умира през 1996 г.
Името му дълго време остава скрито в архивите на марксистките групи на Ситуационистите и Летристите, но през последните години текстовете му биват преоткривани.
В основата на манифеста са идеите за свободна игра и дрейф (дерив[1]), чрез които човек може да преоткрие нови възможности на пространството и времето. Идеите му впоследствие са доразвити от Ситуационистите, а по-късно, парадоксално, от олицетворяващи системата, която критикува – юпита, маркетинг-специалисти, корпоративни мениджъри в шоубизнеса и рекламата.
Наръчник за нов урбанизъм
Иван Щчеглов
Октомври, 1953
Подобни статии:
СКУЧНО НИ Е В ГРАДА, в град без Храм на Слънцето. Дадаистите виждали между краката на преминаваща жена гаечен ключ, а сюрреалистите – кристална топка. Това вече го няма.
Ние знаем как да прочитаме всяко обещание, написано на лицата ни – това е последната фаза на морфологията. Поезията на билбордовете траеше двайсет години.
Скучно ни е в града. Трябва наистина да се напрегнем, за да открием мистериите, начертани на тротоарните билбордове – най-новите манифестации на хумора и поезията:
Душ „Патриарх“
Машина за Рязане на Месо
Зоопарк „Нотр-Дам“
Спортна Аптека
Мъченически Провизии
Прозиращ Бетон
Дъскорезница „Златно Докосване“
Център за Функционално Възстановяване
Линейка „Света Анна“
Кафе „Пето Авеню“
Улица „Вечен доброволец“
Семеен Пансион в Градината
Хотел „Странник“
Улица „Дива“
И плувният басейн на улица Малки Момичета. И полицейският участък на улица Рендеву. И медецинско-хирургическата клиника и свободно поставеният център „Ке де-з-Орфевр“. И изкуствените цветя на улица Слънце. И хотел „Дворец с изба“, бар „Океан“ и кафе „Идвам и си отивам“. И гостница „Век“.
И странната статуя на д-р Филип Пинел, благодетел на лудите, в последната вечер на лятото.
Изследвайки Париж.
Ти, забравеният, твоите спомени са опустошени от смайванията на две полукълба, заседнал в Червената Изба на Пали-Као. Без музика и без география, без повече желание да избягаш от града в хасиендата, където мислиш за детето, пиеш вино и четеш басни от стар алманах. Това вече го няма! Ти никога няма да видиш хасиендата. Тя вече не съществува.
Хасиендата трябва да бъде построена.
Иван Щчеглов
Всички градове са геологически. Няма как да пристъпите напред без да не се натъкнете на призраци, гордо навяващи следи от легендите си. Ние се движим в рамките на затворен пейзаж, чийто забележителности постоянно ни привличат към миналото. Донякъде променливи ъгли, донякъде отдалечаващи се перспективи, ни позволяват да зърнем изначалната концепция на местата, но това са само мимолетни видения. Тя трябва да се търси в магическите места на приказките и сюрреалистичните писания: в замъци, безкрайни стени, малки забравени барове, пещери на мамути, огледала на казина.
Виденията от миналото запазват слаба катализираща сила, но е почти невъзможно да се използват в символичен урбанизъм, без да се подмладят, като им се даде нов смисъл. Въображението ни, преследвано от стари архетипи, е останало далеч зад точността на машините. Различните опити за интегриране на съвременната наука в нови митове, остават неадекватни. Междувременно абстракция е нахлула във всички изкуства, в съвременната архитектура в частност. Чиста пластичност, неодушевена и безсюжетна, утешава окото. Другаде се намират различни мимолетни красоти – докато в обетованата земя на новите синтези непрекъснато се оттегля в далечината. Всеки се колебае между емоционалното все-още-живо минало и вече мъртвото бъдеще.
Ние не възнамеряваме да удължаваме механичните цивилизации и фригидната архитектура, които в крайна сметка водят до скучен отдих.
Ние предлагаме да се измислят нови, сменяеми декори…
Мракът и неизвестността са прогонени с изкуствено осветление, а сезоните с климатик. Нощта и лятото губят чара си, а зазоряването изчезва. Градското население мисли, че е избягало от космическата реалност, но няма съответстващо разширяване на живота, за който са мечтали. Причината е ясна: мечтите извират от реалността и се реализират в нея.
Най-новите технологични достижения направиха възможно прекъсването на връзката между индивида и космическата реалност, докато елиминираха неприятни аспекти. В подвижна къща звезди и дъжд се гледат през стъклените тавани. Къщата се преобръща към слънцето. Нейните плъзгащи стени дават възможност растителността да нахлуе в живота. Тя е монтирана върху линии и може да тръгне надолу към морето на сутринта и да се върне към гората през нощта.
Психогеографска карта на Париж, направена от Ги Дебор.
Архитектурата е най-простият начин за артикулиране на времето и пространството, за модулиране на реалност и предизвикване на мечти. Това е въпрос не само на гъвкава артикулация и модулационно изразяване на ефимерната красота, но и една модулация, произвеждаща влияния в съответствие с безкрайния спектър на човешките желания и напредъка в осъзнаването им.
Архитектурата на утрешния ден ще бъде средство за изменяне на сегашните концепции на време и пространство. Тя ще бъде средство за знание и средство за действие.
Архитектурните комплекси ще бъдат изменяеми. Аспектът им ще се промени изцяло или частично в съответствие с волята на обитателите им…
Бивши колективи предлагаха на масите абсолютна истина и неоспорими митични образци. Появата в съвременното съзнание на идеята за относителността, позволява да се предположи ЕКСПЕРИМЕНТАЛЕН вид на следващата цивилизация (въпреки че аз не се задоволявам с тази дума, бих я определил по-скоро че тя ще бъде по-гъвкава, по-“забавна”). На базата на тази мобилна цивилизация, архитектурата ще бъде, поне в началото, средство за експериментиране с хиляди начини за модифициране на живота, с оглед постигане на максимален митичен синтез.
Планетата е полудяла и името на заболяването е: банализацията. Всеки е хипнотизиран от производството и удобствата – канализационни системи, асансьори, бани, перални машини.
Това състояние на нещата, произтичащо от борба срещу бедността, е надхвърлило своята крайна цел – освобождението на човечеството от материални грижи – и стана мания, надвесена над настоящето. Ако предоставите на днешната младеж да избира между любовта или нововъведенията в областта на рециклирането на човешки отпадъци, изборът на младите от всички страни, ще бъде второто. Оттук и необходимостта от една пълна духовна трансформация чрез пресъздаване на забравените и създаване на изцяло нови желания. И чрез извършване на интензивна пропаганда в полза на тези желания.
Ние вече посочихме изграждането на ситуации като едно от основните желания, въз основа на които следващата цивилизация ще бъде основана. Тази нужда от абсолютно сътворяване винаги е било тясно свързано с необходимостта да се играе с архитектурата, времето и пространството…
Кирико остава един от най-забележителните архитектурни предвесници. Той бе сграбчил въпросите за отсъствие и присъствие във времето и пространството.
Ние знаем, че един обект, който не е съзнателно забелязан по време на първото посещение може, от липсата му през следващите посещения, да провокира неопределимо впечатление: като резултат от това наблюдение назад във времето, липсата на обекта става присъствие, което може да се почувства. По-точно: въпреки че качеството на впечатлението като цяло остава неопределено, то все пак се различава с естеството на отстранение обект и значението, което се представя на посетителя, вариращо от ведрата радост до ужас. (Това не е от особено значение, че в този конкретен случай, паметта е носител на тези чувства; аз избрах този пример за по-голяма яснота.)
В картините на Кирико (по време на неговия Arcade период) едно празно пространство създава чувство за попълнено време. Лесно е да си представим фантастичните бъдещи възможности на такава архитектура и нейното влияние върху масите. Не изпитваме нищо друго освен презрение към един век, който захвърли подобни проектопланове в така наречените музеи.
“Piazza d’Italia” от Джиорджо Кирико, 1913.
Тази нова визия за пространство и време, която ще бъде теоретичната основа на бъдещите конструкции, все още е неясна и ще остане такава, докато не се осъществи експериментиране с модели на поведение в градове, специално изградени за тази цел сглобяеми градове – в допълнение към съоръженията, необходими за базов комфорт и сигурност – сгради, натоварени с емоционална власт, символични здания, представляващи желания, сили и събития, минали, настоящи и бъдещи. Това рационално разширяване на старите религиозни системи, на старите приказки и преди всичко на психоанализата, се изразява в архитектурата, ставайки все по-неотложно, докато причините за острастяването му, не изчезнат.
Всеки ще живее в личен „храм“. Ще има стаи по-благоприятни за мечти, отколкото всеки наркотик, и къщи, в които няма как да не се обичаме. Други ще бъдат неустоимо съблазнителни за пътуващите…
Подобен проект може да се сравни с китайските и японските градини с илюзорни перспективи – с тази разлика, че посочените градини не са предназначени за дълготраен живот – нито пък нелепият лабиринт в Ботаническата градина на Париж, на входа на който е написано (връх на абсурда, О, Ариадна!): В Лабиринта игрите са забранени.
Цитат от Щчеглов, използван на стената на музикален клуб в Англия. Снимка: when i was a bird, Flickr
Този нов град може да се предвиди във формата на произволен монтаж на замъци, пещери, езера и т.н. Разгледан като средство за познание, той би бил бароковият етап на урбанизма. Но тази теоретична фаза е вече остаряла. Ние знаем, че една модерна сграда може да бъде построена, без прилика със средновековен замък, но със запазване и засилване на мощността на дворцовата поетика (със съхранението на строг минимум на линии, транспонирането на някои други, позиционирането на отвори, местоположение и т.н.).
Областите на този град ще съответстват на целия спектър от разнообразни чувства, които могат да се срещнат случайно в ежедневието.
Чудатият Квартал, Веселият Квартал (специално запазени за обитаване), Благородният и Трагичният квартали (за добри деца), Историческият Квартал (музеи, училища), Полезният Квартал (болница, магазини за инструменти), Зловещият Квартал и т.н. И един Астролариум, в който растителните видове, ще бъдат групирани в съответствие с отношенията, проявяващи към звездния ритъм. Една планетарна градина като по линиите на астрономът Томас, който искаше да я изгради в Laaer Berg, Виена. Необходимо е да се даде на жителите съзнанието за космическото. Може би също Квартал на Смъртта, но не за да умреш там, а за да има къде да живееш в мир. И тук аз размишлявам за Мексико и за принципа на жестокост в невинността, привличащо ме ден след ден все повече.
Зловещият квартал, например, ще бъде добър заместител на адските дупки, на кварталите с лоша репутация, пълни с долнопробни вертепи и противни личности, обладани от много хора в столиците: те символизират вече всички злини на живота. В Зловещият квартал няма да има нужда да се крият реалните опасности като капани, подземия или мини. Не би било трудно да се влезе в тях, с техния отвратителен декор (пиърсинги, алармени звънци, виещи с прекъсвания сирени, гротескни скулптури, моторни мобилности, наричани авто-мобили) и слабо осветление през нощта и ослепителна светлина през деня, подсилени от множество рефлектори. В центъра ще има “Площад Машинен Ужас”. Насищане на пазара с продукти, причиняващи падане на цената на продукта.. Следователно, докато жителите на града изследват Зловещият квартал, деца и възрастни биха се научили да не се страхуват от страданията на живота, а да се забавляват с тях.
Основната дейност на жителите ще бъде НЕПРЕКЪСНАТ ДРЕЙФ. Смяната на пейзажите през един час ще доведе до обща дезориентация…
По-късно, след като ситуациите станат обичайни, този дрейф, частично ще напусне сферата на прекия опит за сметка на прилагане на практика…
Икономическите пречки са предполагаеми. Ние знаем, че колкото едно място е по-скоро отделено за свободна игра, толкова повече то влияе на поведението на хората и по-голяма става неговата сила на привличане. Това се доказва от огромния авторитет на Монако и Лас Вегас – и на Рено, като карикатура на „свободната любов“ – въпреки че те са просто места за хазарт.
Нашият първи експериментален град ще живее в голяма степен без покровителствен и контролиран туризъм. Бъдещите активисти и творби на авангарда ще са склонни естествено да се насочат натам. След няколко години градът ще се превърне в интелектуалната столица на света и ще бъде всеобщо призната като такава.
Откъс от запис на разговор с Иван Щчеглов.
[1] Момчил Христов: „Терминът dérive няма точен еквивалент на български език. Както е очевидно от дискусията на Дебор, dérive обозначава тази практика на ситуационистите, при която те се движат из градското пространство без предварително зададен план и в търсене на „ситуации”. Dérive предполага отказ от обичайните (и не винаги съзнателни) мотиви за движение в града, които (в болшинството случаи) следват утилитарно-целенасочена или (по- рядко) произволна логика (както при шляенето например). Оттук и близостта на dérive с английското drifting (предавано на български и като „дрейф”), чийто основен смисъл засяга плаване или носене по течението (в един донякъде метафоричен смисъл, но тук и в съвсем буквален; за отбелязване е и употребата на думата в мореплаването);“ В: Дебор, Ги. Теория на отклонението. Автономизъм и марксизъм, (съст.) 164-169 с.
Превод: Ивайло Динев
