Александър Попов

По-ранна и по-кратка версия на текста е публикувана в онлайн списание ShadowDance.

Oт братя Уашовски до сестри Уашовски

Кариерата на сестри Уашовски ясно онагледява важните борби за двамата филмови творци, отразени и в личните им трансформации в процеса на търсене на идентичност. От Братя Уашовски през 90-те, когато те нашумяха с „Матрицата“, през брат и сестра Уашовски по време на направата на „Облакът Атлас“ през 2012 г., до пълния преход на двете и „Sense8“ през 2016-а. Флуидността по отношение на половите разделения и сексуалната ориентация винаги е присъствала по някакъв начин в техните филми, още от първия им – „Bound“, – в който сексуалното пробуждане на една от героините ѝ помага да намери изход от насилствена хетеросексуална връзка. „Матрицата“, с централния си образ на човечеството, което целокупно и неосъзнато функционира буквално като батерии за една бъдеща машинна цивилизация, е съвсем явна метафора за консуматорското общество и за обезчовечаващите аспекти на капитализма. Съществуват обаче и прочити на историята като кодиран личен разказ за преход между полове, като тази възможна интерпретация набира поддръжници след трансформацията на Анди в Лили. Про-анархистичният „V като Вендета“ включва едно от по-ранните позитивни представяния на гей герой в продукция от такъв калибър, а „Облакът Атлас“ по едноименния роман на Дейвид Мичъл е химнът им в защита на онези, останали от грешната страна на историята.

Критика към политическата страна на творчеството на Уашовски не липсва. Фронтовете на атака са поне няколко: наивният им подход, често залитащ към зрелищност и мистицизъм (може би най-виден в „Матрицата“ и продълженията му); склонността към опростяване (широко известно е нежеланието на Алан Мур, авторът на комикса „V като Вендета“, да се асоциира по какъвто и да е начин с филмовата адаптация) и дори реакционерство (в последния им голям филм, „Възходът на Юпитер“, героинята на Мила Кунис, след като разбира, че Земята е на практика ферма за добитък за олигархичната управляваща каста в Галактиката и след като успява да избави планетата от тази ѝ участ, избира да се завърне към нормалния си живот сред земляните, вместо да бъде катализатор за самоосъзнаването им). Не може обаче да има спор, че на няколко пъти Уашовски успяват да загнездят в колективното въображение образи, които добиват изключителна плътност и бързо започват да оказват собствено гравитационно влияние върху популярната култура – начело със самата виртуална реалност в „Матрицата“ и маската Гай Фокс от „V като Вендета“, възприета като символ от международната група хактивисти Анонимните.

За успехите и провалите на „Sense8“

„Sense8“ се вписва естествено в този творчески път (сестри Уашовски този път си сътрудничат с Джей Майкъл Страчински, създателят на култовата научна фантастика „Вавилон-5“). Първият сезон на телевизионния сериал се появи през миналата година в платформата Netflix и макар да не предизвика твърде бурни отзиви, веднага направи впечатление с нетипичната си концепция и с прогресивните си стремления. В сърцевината на предаването лежи една основна научно-фантастична идея – тази за клъстъра. Или иначе казано, осем души, родени на една и съща дата на различни кътчета от света, започват малко по малко да осъзнават, че са психически свързани едни с други, че могат да комуникират от дистанция и да споделят познания, умения, емоции. Локалните, културно-специфични проблеми на всеки един от т.нар. sensates (всеки от членовете на един клъстър е „sensate“, т.е. „сетивен“; оттук идва и името на сериала) започват да се преплитат в психосоматична виртуална мрежа, а междувременно по петите на някои от тях тръгва тайнствена организация, посветила се на лова на въпросните клъстъри. Фантастичната ядка не е изцяло нова за жанра, например челите „Повече от човешки“ на Теодор Стърджън няма как да не видят сходства между клъстъра и Стърджъновия гещалт. Коренно новото в случая идва с мащаба и смелостта – сериалът свързва в единна история четири различни континента и още повече страни и култури, гей и трансджендър герои (наред с „Оранжевото е новото черно“, „Sense8“ е един от малкото сериали, в които трансджендър героиня е изиграна от трансджендър актриса). При това го прави с размах и свобода, каквито надали би могъл да си позволи, ако не беше именно скъпа телевизионна научна фантастика, продуцирана от нетрадиционна платформа за която не са толкова важни времеви слотове и интересите на някаква твърда публика.

В края на 2016 г. излезе специалният коледен епизод на „Sense8“, който е предвиден като пилотен за втория сезон на сериала, обявен за май 2017 г. По същество той не се различава от първия сезон – и в добрия, и в лошия смисъл. Основните разлики са две – серията е над два пъти по-дълга от нормален епизод (което я прави до известна степен тромава) и освен това е тематично обвързана с коледно-новогодишните чествания. Затова, вместо да се впускам в сравнения с първия сезон, ще изложа 137 малко цялостни размисли за сериала, като ще се опитам да ги поставя в контекста на празничната тематика и да ги онагледя чрез примери от този последен епизод. Ще използвам повода и за да поставя цялостно сериала в по-широкия контекст на научната фантастика и някои от нейните най-радикални проекти.

„Sense8“ несъмнено е тематично смел сериал, който сигурно дори само преди няколко години трудно би се появил. Трансгресивният аспект, доведен до катартично споделяне на другостта, е силно политическо (и личностно) послание, което е заявено още в шапката на предаването, наслагваща един подир друг образи от различни краища на глобуса, от културни и биологични реалности. „Изкуството е политическо… изкуството е любов, показана публично“, както се казва в коледния епизод. Всичко това е чудесно, използването на художествената история като жест на самозаявяване е неизбежна част от процеса на културна промяна. Сериа-лът си служи с една страхотна, изцяло жанрова концепция, през която да прекара целия този комплекс от морално-етични, ценностни и политически битки, а именно – клъстъра от осем съвсем различни човешки същества, разделени от география, история и култура, но въпреки това споделящи преживявания, познания, препятствия.

Нека първо разгледам един пример от коледния епизод за това как тази идея може да функционира чудесно и да служи не просто за целите на повествованието и зрителския адреналин, но и за индуциране на повече разбиране на света. Нека приемем, че естествените първи стъпки, които човек прави, учейки се на нещо ново, включват разпознаването на отделни, съставни части и белези на изучаваните феномени – независимо дали става дума за физическо умение, за чужд език, за формална теория и т.н. Познаването на тези елементи и връзките между тях ни позволява да манипулираме пространството (буквално и преносно) по нови и по-полезни начини, а това на практика ни пести време. Една конкретна сцена в епизода онагледява добре този принцип – когато членовете на клъстъра помагат на Сун да се измъкне от капана, в който е попаднала в стаята за свиждане в затвора. Всеки един от героите допринася, почти паралелно с останалите, за разпознаването на съставните части на ситуацията (тези тук не са адвокати, убийци са), за разбирането (камерите току-що се изключиха, гардовете няма да се притекат на помощ) и за оптималното ѝ отиграване (спечели време с думи, отключи белезниците, справи се с врага). В тази сцена всеки участва по някакъв начин, дори само за да повдигне адреналина с истеричната си реакция. Това са моментите в „Sense8“, които използват добре потенциала на научно-фантастичното усукване на въобразеното възможно, за да принудят зрителското съзнание също да заработи на високи обороти – пълното удоволствие от тях идва само ако активно си представиш (и преживееш въображаемо през тялото си) какво радикално преосмисляне на пространството и разпъване на времето би означавало това постоянно споделяне на тела, съзнания, гледни точки.

Друг такъв по-скоро силен момент отново поставя героите заедно, този път в споделеното физическо-виртуално пространство на автомобил, обграден от кръвожадни журналисти и плътен дъжд, който сякаш още малко ще смачка колата, ще задуши затворниците вътре. В този момент, докато Кала на заден фон изразява в думи ситуацията, всеки един от героите преживява начините, по които обществото го затваря в килия от очаквания и думи („Педал… девственица… изрод… курва… негър… свиня… нацист… кучка…“). За да не бъде такава една сцена просто високопарен артистичен кич, зрителят има нужда именно от научно-фантастичната интерпретация; от осъзнаването, че осмината не просто преживяват повърхностно различни, но по същество сходни процеси, а че всяко индивидуално преживяване хармонира с останалите, усилва се от огледално протичащото електричество в осем скачени мозъка, оголва пласт по пласт сърцевината на конфликта.

Казано с по-малко думи, научността (или поне илюзията за научност) в научната фантастика е важна. Не за друго, а защото е крайно самонадеяно и опасно да даваш лесни отговори на трудни въпроси. Политическото послание на сериала („Хората са еднакво важни и имат безкраен капацитет да се обичат“) е внедрено в умопомрачително сложен възел от културни, исторически и биологически взаимозависимости, сам по себе си обект на дълги изследвания и полемики. Откриването на различния, обикването и разбирането му са отделни стъпки от дълъг и труден процес, като всяка от тях е еднакво съществена и натоварена с важни уроци: от първата фаза, в която учещият се изпитва трудности дори да разпознае смисловоопределящите за задачата разлики, през осмислянето на връзките между тях, механичното им използване в последователности, и накрая все по-интуитивното прилагане на новото умение, интегрирането му в цялостната динамична система организъм-среда. „Sense8“ се проваля с най-голямо постоянство точно в превеждането на зрителя (и героите) през тези стъпки. Вместо повествование, наситено именно с подобни на гореописаните ситуации, които предполагат активно и непосредствено поставяне в главата и тялото на другия, сериалът през по-голямата част от времето залита към едно по-скоро по супергеройски наивно и квази-магично обяснение, че нещата просто се случват така, защото… псицелиум (в „Аватар“ поне съвсем честно бяха кръстили магическата суровина необтаний).*

Когато например в първи сезон героинята Сун се прехвърля безпроблемно в тялото на Кафеус и прилага бойните си умения, за да го спаси от банда улични главорези в Кения, сцената е ефектна и привлекателна за зрителя по начин, типичен за творчеството на Уашовски. Осмислянето на материалната реалност на този трансфер обаче страда именно заради това прекомерно улесняване. Познанието за границите на собственото тяло, което живее в специфична среда, е трудно преводимо (и по тази причина политически оспорвано), но в никакъв случай не е непреводимо. Само по себе си то е най-вече материално познание, основано на ежедневното взаимодействие на биологичното тяло с физическата среда и ограничено от културните интерфейси на обществото. Майсторството по отношение на дадено физическо умение предполага фино калибриране спрямо собственото тяло и разиграването на това умение многократно във времето и пространството. Същите принципи важат с пълна сила за културните и интелектуални умения, които всеки човек придобива в процес на изграждане на личността си. Най-сложните телеоперации в „Sense8“, както между впрочем и „инсталирането“ на умения в „Матрицата“, зачеркват сложността, която характеризира човешкото битие, и внушават постижимостта на едни на пръв поглед „лесни“ утопии, пречките пред чието осъществяване са изцяло външни (системата, предразсъдъците и т.н.).

Така изложената критика може и да звучи като заяждане на дребно в стил „фантастиката ми е по-твърда от фантастиката ти“, но в случая изобщо не става дума за това. Под въпрос е нещо далеч по-важно, а именно сериозният подход към диалектическия процес на помиряване на противоположности (или по-скоро разноположности), на различни концептуализации на пространството, времето, междуличностните взаимоотношения. „Sense8“ e сериал с огромна амбиция (и претенция) в това отношение, но често я реализира по крайно разочароващ начин. Абсурдно е осем коренно различни типажа от коренно различни контексти просто ей-така, магически, да се синхронизират до степен да споделят телата, мислите, уменията, най-дълбоките си страхове. Едната възможна интерпретация е, че сериалът просто прескача този бавен и тежък процес на сблъсък с чуждото – което би означавало, че хубавата му концепция е калпаво реализирана. Другата, може би по-плашеща, е, че хубавата идея всъщност е опростена фатално в името на пазарния и културен конформизъм, че изпод примамливата си повърхност е опасно изопачена (аналогията със съвременния либерализъм е притеснително близка, но това е друга приказка). Сериалът изобилно показва физическото, но шашкащо малко се опитва да представи индивидуалното му преживяване (вял и плах опит в настоящия епизод – Кала, която за пръв път вижда падащ сняг насред зимен Берлин). За сметка на това бомбардира зрителя с пищни, стилизирани оргии на колективното изживяване на това ново, трансцендиращо преживяване, което трябва да е „следващото ниво“ на споделено битие. Нищо против сцените с оргиите, страхотни са, но зрителският път към осмислянето на тези преживявания трябва да мине през разбирането на съставните им части, на материално преживяната реалност на всеки един от онези Други, вместо да търси пряка пътека през изцяло емоционална реакция на съпричастност. Второто е повече от нищо, но пък не е и кой знае колко много. В този смисъл лекотата, с която клъстърът се ражда и пораства, отнема от художествената правдоподобност на концепцията и притъпява радикалния ѝ потенциал. Научно-фантастичната идея получава реализация, която по-скоро следва логиката на постмодерния пастиш, отколкото на научно-фантастичния жанр.

Най-фрапантният отказ от вникване в чуждото преживяване за мен лично е онагледен от предизвикващото критически ступор единогласие на сериала. Всяка сцена, в която няколко членове на клъстъра общуват едни с други, е изговорена на английски, въпреки че ясно е указано, включително в коледния епизод, че отделните членове не придобиват автоматично умението да говорят на други езици. В първи сезон набързо е показано, че героите не се научават изведнъж да говорят английски, а по-скоро общуват на някаква своя спонтанна интерлингва, удобно преведена за зрителя на най-популярния световен език. Точно тук обаче беше мястото камерата и гледната точка да бъдат използвани умно при смяната на езиците, да бъде въведено едно многогласие, което щеше да е съзвучно с темата на сериала. Усилието на зрителя да чете субтитри и да се адаптира към постоянно променящата се реч, към променящото се звучене на всички герои, можеше да е един вид аналогично на усилието, което няма как да не положиш, за да разбереш различния от теб, даже когато имаш директен достъп до речевите центрове на мозъка му (всъщност тогава усилието и шокът биха били неимоверно по-големи, защото си реално въвлечен в процес на учене). На всичкото отгоре английски се говори преобладаващо дори в сцените, в които това не е нужно от гледна точка на повествователната механика. В резултат на което се наслаждаваме на излишно влошена игра от страна на актьори, които иначе са вероятно доста по-кадърни.

И за да няма съмнение, че в критическото око на създателите на сериала има явни слепи петна, този проблем се разпростира и на културно ниво. Кенийският герой осмисля живота си през гледането на телевизия и филмите с Жан-Клод Ван Дам, немците имат за пример в живота Конан от Кимерия, индийската история в голямата си част прилича на боливудска продукция, излъчвана с български дублаж по местната кабелна телевизия, мексиканската – на сапунена опера и т.н. Търсенето на обединяващ метод на разказ (в случая масовите медии) само по себе си не е нещо лошо, но „Sense8“ оставя едно натрапчиво усещане, че методът е твърде елементарен и далечен от действителността. Импликацията на този метод тук е, че преводът между езици, култури и лични възприятия на света е въпрос на прости линейни трансформации (способността на героите да разбират идеално непознатите им езици съвсем директно имплицира, че според сценаристите преводът е именно един такъв процес на пренос, в който информацията се запазва обективно и на сто процента). Сигурно затова никак не е изненадващо, че най-близкият опит за „научно“ рамкиране на фантастиката в сериала се изразява в следния фрагмент от диалог от коледния епизод:

„Този учен се позовава на теорията на Фройд за пред-езиковата комуникация и предполага, че психическото синаптично поле може да обясни много неща. Като например защо много изобретения и научни пробиви се случват едновременно на различни места по целия свят… Колкото повече чета, толкова повече вярвам.“ (превод на автора)

Струва ми се смислено да споделям тази критика не защото искам да откажа когото и да е от гледането на сериала, напротив. „Sense8“ e продукция, която е новаторска по много интересен и важен начин. През образността на научната фантастика сестри Уашовски и Джей Майкъл Страчински изследват възли на политическа борба в живия живот, проектират множеството им измерения в една синхроничност, така че човек би могъл поне да започне да мисли за разнообразните парадигми, през които обществата разбират света и чието противопоставяне е така характерно за модерността. Поне в рамките на телевизията сериалът е без аналог в това отношение. Докато се ограничава предимно до стилизирани емоционални гамбити обаче, няма да стигне далеч и в най-добрия случай ще покаже пътя на някой следващ новатор.

Научна фантастика, утопия, хетеротопия, порнотопия

Залогът в това подобни експерименти да са максимално ефективни и критически осъзнати е голям, не е само въпрос на чесане на езици. В едно по-добро свое превъплъщение, „Sense8“ би бил идеалният съд за реализиране на една не толкова популярна, но за сметка на това фундаментално важна идея в научната фантастика. А именно постигането на утопия чрез преосмислянето на утопията като хетеротопия. Хетеротопията е концепция, разработена от Мишел Фуко (най-вече в посмъртно публикуваната лекция „Of Other Spaces“ [1]), с която се обозначават места (физически и абстрактни) на радикална различност, които функционират в специално отношение спрямо останалото пространство. Такива според Фуко са лудниците, затворите, музеите, градините, корабите, огледалата, говоренето по телефона.

„Утопиите позволяват консолидация: макар и да не са разположени в реално съществуващо пространство, въпреки това съществува някакъв фантастичен, безпроблемен регион, в който те могат да се разгърнат; в тях се разтварят градове с широки булеварди, майсторски засяти градини, страни, в които животът е лесен, макар пътят към тях да е химера. Хетеротопиите са обезпокоителни, вероятно защото тайно подкопават езика, защото не ни позволяват да назовем нещата около нас, защото разбиват и заплитат концепцията ни за имената на нещата, защото унищожават „синтаксиса“ предварително, и то не просто синтаксиса, чрез който конструираме изречения, но също и по-малко явния синтаксис, който кара думите и нещата (които са едни до други, но също и противоположни) да „се държат заедно“.“ [2] (превод на автора)

Утопията, разгръщаща се по правилата на единен наратив, е двусмислена утопия, както знаем от Урсула Ле Гуин и романа ѝ „Освободеният“ [3]. Фуко нарича хетеротопията „практически отиграна утопия“ [1], а Самюъл Дилейни в „Trouble on Triton“ [4] показва как би изглеждала тя: като безкрайно сложна мрежа от топоси на непреводими разлики. Индивидуалният субект би могъл да прескача между тези локации и да търпи неминуеми трансформации, но никога не би могъл да ги подчини на единен наратив. Обратното би означавало утопия за някои и дистопия за други. Художествен пример за това, отново от творчеството на Ле Гуин, представлява краткият разказ „The Ones Who Walk Away from Omelas“ [5], в който на пръв поглед идеално общество успява да функционира като утопия благодарение на следното условие: в едно тъмно мазе на прекрасния град винаги живее затворено избрано на случаен принцип дете, което никога не познава свобода, светлина и щастие.

„На утопията ѝ е нужно нейното мазе, защото там се складира историята ѝ. Това, че тази история приема формата на малтретиран, дехуманизиран затворник, е доказателство за страха, с който различният, Другият, бива третиран в рая на Еднаквия.“ [6] (превод на автора)

Споменатият вече роман на Дилейни първоначално е издаден под заглавието „Triton“, а по-късно бива преиздаден с алтернативно заглавие и ново подзаглавие – „Trouble on Triton: An Ambiguous Heterotopia“. Подзаглавието е добавено, за да засили и направи явен диалога с анархистичния роман на Ле Гуин, чието оригинално подзаглавие е „An Ambiguous Utopia“. „Trouble on Triton“ разказва за Брон Хелстрьом – мъж, който преди време е проституирал на Марс, а в момента живее на едноименния с книгата спътник на Нептун. Тритонското общество е крайно либертарианско – правителството няма почти никаква власт да ограничава живота на отделни хора, в основния град на спътника дори съществува т.нар. unlicensed sector, т.е. градско пространство, в което няма абсолютно никакви установени правила. В същото време обществото е достатъчно напреднало (технологично и етически), че кажи-речи всички да имат достъп до минимални условия за относително добър живот (подслон, храна, информация и т.н.). Историята се развива на фона на ескалираща война между Земята и Тритон, провеждана предимно чрез технологичен саботаж и дипломатически преговори. Нейерархичното и хетеротопно тритонско общество е противопоставено на земното; конфликт, до известна степен преигран и в друг голям роман на Дилейни, „Stars in My Pocket Like Grains of Sand“ [7], в който две идеологически фракции – The Sygn и The Family – водят пан-галактическа културна война.

В контекста на това бъдеще главният герой Брон Хелстрьом търси ключ към личното щастие. Тритон предлага почти неограничени възможности, но Брон – може би заради ранното психологическо запечатване в следствие живота на суровия Марс – е неспособен да изпита удовлетворение и се лута между топосите на радикална разлика, които оформят ежедневието на тритонците. Дилейни изследва идеята, че дори в общество, което осигурява максимална свобода и възможности за щастие, винаги ще съществуват хора, които са неспособни да се впишат в него. Друга основна, свързана тема на романа е т.нар. modular calculus (в груб превод, теория на моделите) – измислена научна дисциплина, която се стреми да формализира моделирането на един модел от друг, т.е. разбирането на една система от друга, чрез моделиране („Какво трябва да премине от система-А към система-Б, за да можем ние (система-В) да кажем, че система-Б вече съдържа модел на система-А?“ [4, стр. 302]). Трагедията на Брон (както и комизмът му) се крие в неспособността да осъществи този преход към Другия и неговото разбиране. В края на романа Брон променя пола си с надеждата, че това ще го помири със света и ще му позволи да бъде щастлив, но се оказва за пореден път разочарован. Превръщането в Другия в крайна сметка е показано като несигурен и винаги непредвидим процес, а практически приложимата теория на моделите, макар и без съмнение непостижима в пълния си вариант, е очертана като крайната цел на утопичния стремеж.

Освен за хетеротопия Дилейни пише и за една друга –топия, която е важна за разбирането на „Sense8“ не просто като утопичен жест, а като утопичен проект. Става дума за порнотопията, в която се срещат два централни за Дилейни жанра: порнографията и утопията. В порнотопията са снети всички ограничения върху сексуалното, възможността за секс и удоволствие във всякакви форми е винаги оголена в ежедневното преживяване. Традиционните повествователни структури на съвременната проза, наситени със сложни йерархични редове, се разпадат и връщат обратно към една по-равна и хоризонтална линия, превръщат се в низ от (сексуални) приключения, характерни по-скоро за пикаресковия роман. Порнотопията присъства до голяма степен в цялото творчество на Дилейни, но като че ли най-знаково тя е представена в неговия най-известен роман – „Dhalgren“ [8]. В някакво неопределено съвремие измисленият град Белона, всъщност алтернативна версия на Ню Йорк, е претърпял неназована катастрофа. В градския постапокалипсис, над който периодично увисва гигантско червено слънце, всички ограничения са премахнати. Секс, насилие и изкуство се напасват в постоянно изменчива мозайка, неподдавайки се на категорийна организация. Главният герой, Хлапето, се лута из тази територия на крайна неопределеност, губейки спомени и идентичност, конструирайки нови. В една важна сцена той се оглежда в огледало и вместо собственото си белокожо лице вижда непознат чернокож (може би самия Дилейни?). Флуидността е толкова радикална, че напълно разгражда типичните сюжетни структури; заради това „Dhralgren“ се нарежда като един от най-трудните за четене модерни романи. При това, повествованието не просто не е подчинено на йерархични редове, ами линейната му прогресия в края (и началото) на текста е превърната в кръг – романът сам захапва опашката си и поставя изцяло под въпрос възможността да се търси нееднозначно познание.

Хетеротопната порнотопия продължава да еволюира в творчеството на Дилейни (особено в най-силния му фантастичен роман, „Stars in My Pocket Like Grains of Sand“), за да бъде развита най-подробно в неговата последна засега книга, „Through the Valley of the Nest of Spiders“ [9], която проследява седемдесет и пет години от живота на една гей двойка, простиращ се включително в бъдещето. В рамките на този споделен живот (и в близо 900 страници) Дилейни показва във висока резолюция ежедневната реализация на своя радикален проект за „практически отиграна утопия“, покривайки много от най-далечните точки в координатната система на сексуалното.

Другият „Sense8“, за който си мечтая, би се стремял да изследва именно хетеротопиите, които живеят скрити насред изкуствено противопоставените течения на глобализация и балканизация. Би търсил все по-странното и неразбираемото – онова, което има най-голям потенциал да променя, защото е способно да те изхвърли от рамките на познатата, превърнала се във фон ежедневна логика. В една така зададена, напълно хоризонтална рамка на взаимодействие на модели на преживяване и обясняване на света, порнотопията, за която пък „Sense8“ си мечтае, би могла да бъде практически въобразима, а не просто спорадично манифестирана чрез стилизирани оргийни видения. Свят, в който да обичаш по този начин – по всеки въобразим начин, навсякъде и по всяко време, всеки и с всеки – е нещо възможно и освободено от стигма, би бил свят, в който неравнопоставеностите са изтрити за сметка на различията между хора и култури (и между живите същества и природата като цяло, както намеква шапката на сериала). Както казва един от злодеите на коледния епизод: „Истинското разделение между хората, единственото, от което някога е зависело нещо, не е хоризонтално. Вертикално е.“

Коледа, революции и Christmas specials

В духа на всичко изписано дотук, ще ми се на края на статията да обърна малко внимание на коледната тематика на епизода. От една страна, смисловата му организация около Коледа и новогодишната нощ е поредното издигане на „западен“ наратив като основен организиращ стълб. От друга, ако възприемем гледната точка на тази статия, Коледа поначало символизира момент на ново начало, на раждане на парадигматична промяна с радикален революционен характер. Иисус е крал на човеците, който идва от най-бедните и обезвластените и разтърсва из основи господстващата система. Специалният епизод на „Sense8“ се заиграва видимо с този мотив. Като се почне от началната сцена, в която героите плуват в някакво неопределено, споделено и предформено, сякаш утробно пространство, и се стигне до рождения ден на осмината протагонисти точно преди Коледа, епизодът без съмнение извежда този паралел. В същото време, ако в него има една основна тема, върху която се натъртва многократно, то това е мотивът за затворничеството – преносно и буквално (в линията на Сун) – и за стените, които ни разделят.

Този стремеж да се осмисли иначе изцяло пазарната практика да се правят т.нар. Christmas specials e в моите очи похвален и бих го причислил към по-успешните решения в рамките на епизода. Освен че добавя тематична плънка, той придава и известна структура на действието, което иначе е до голяма степен лишено от такава. Разбира се, поради фундаменталните ограничения, обсъдени по-горе, и този избор си остава на еволюционен етап ни риба, ни рак – възможността за промяна и надмогване на статуквото е само бегло загатната, зрителят е оставен сам да изведе радикалния потенциал за свое лично потребление (по-скоро като желание, отколкото като реално присъстващ в „текста“ на епизода). Така и „хоризонталното“ повествование на епизода оставя в крайна сметка смесени впечатления – в него, наред с усещането за тромавост по утвърдените критерии за телевизионен разказ, се съдържа потенциал за новаторство, но сериалът е твърде плах и неловък в работата с този радикален залеж. Няма как да е иначе, докато „Sense8“ продължава да подхожда по-скоро емоционално и мейнстрийм към борбите, които са му истински важни (надявам се наистина да са такива).

Бележки под линия

* В „Sense8“ псицелиумът e т.нар. „психическа нервна система“, която позволява на членовете на клъстъра да комуникират едни с други; във филма на Джеймс Камерън необтаният е ценен ресурс, заради който хората са окупирали планетата на извънземната раса „На’ви“ – във фантастиката това наименование се използва често като нарицателно за подобен род редки материали със специални свойства.

Библиография

1. Foucault, Michel. Of Other Spaces / Michel Foucault; <http://web.mit.edu/allanmc/www/foucault1.pdf> (29.01.2017)
2. Foucault, Michel. The Order of Things / Michel Foucault; Routledge, 2002 – xix.
3. Ле Гуин, Урсула. Лявата ръка на мрака, т. 2; Бард, 2007.
4. Delany, Samuel. Trouble on Triton : An Ambiguous Heterotopia / Samuel Delany; Wesleyan University Press, 1996.
5. Le Guin, Ursula. The Ones Who Walk Away From Omelas / Ursula Le Guin; <engl210-deykute.wikispaces.umb.edu/file/view/omelas.pdf> (29.01.2017)
6. Gomel, Elana. Narrative Space and Time: Representing Impossible Topologies in Literature / Elana Gomel; Routledge, 2014 – p. 118.
7. Delany, Samuel. Stars in My Pocket Like Grains of Sand / Samuel Delany; Wesleyan University Press, 2004.
8. Delany, Samuel. Dhalgren / Samuel Delany; Vintage Books, 2001. [9] Delany, Samuel. Through the Valley of the Nest of Spiders / Samuel Delany; Magnus Books, 2012.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments