
Въведение
Жана Цонева и Павел Янчев
На екраните си „държите“ брой 6 на списание dВЕРСИЯ, посветен на приватизацията и борбите за публични пространства. Темата за „общото“ се „дъвче“ от години и е отговорна за може би най-съществената част от протестните мобилизации в последно време. Все по-често посрещаме на нокти плановете за големи инфраструктурни проекти или за такива, които се прицелват в културното наследство. Нека само припомним протестите срещу реконструкцията на т.нар. „Къща с ягодите“ на улица Сан Стефано в столицата или големия обществен натиск върху Министерството на културата да прекрати реставрацията на римска Сердика поради опасенията на активистите, че автентичните руини биват погребвани под зидове от съвсем съвременни тухли.
С какво броят допринася към процъфтяващата дискусия за нашите общи пространства? На първо място, искаме да насочим дебатите отвъд персонализиращите рамки, които извличат обяснение за проблемите в градската среда от личностите и техните предполагаеми морално-естетически дефицити. Например интерпретацията, че омразният Петър Диков, бивш главен архитект на София, е виновен поради това, че е корумпиран, обживява критиката на презастрояването на София и загубата на зелени пространства. Без да сме почитатели на работата на г-н Диков и без да го оправдаваме, с този брой целим да се откъснем от вторачването в едно „изгнило“ дърво, за да видим гората. Под това разбираме системните проблеми, които са несводими до личността на който и да е конкретен управленец. Например инвестиционният натиск, съчетан с реституция и липсата на устройствени планове, ще доведе до презастрояване, независимо кой е главен архитект. Петър Диков не е бил главен архитект на Варна, но и там страдат от идентични проблеми (да не говорим за градове извън България). Следователно, от една страна се стремим да избегнем персонализиращата редукция на проблемите в града, които оцветяват една голяма част от дискурсите. Но от друга страна, посочването на свръх-абстрактни виновници за тях също не е решение. Тук ще се спрем на два примера за подобни абстракции: „призракът на комунизма“, от една страна, и „чалгата“, от друга.
Както често се случва при сблъсъци с вкуса на властите, гражданските активисти мобилизират арсенала на антикомунистическата и антипопулистката реторика, за да делегитимират опитите на властите да облагородяват публичното пространство. Да вземем протестите срещу „реставрирането“ на Ларгото. Постоянно се изтъква, че директорът на НИМ Божидар Димитров е бил агент на Държавна сигурност или че министър Вежди Рашидов е свързан с бизнес-империята Мултигруп, която пък е най-яркият пример за „опорочаването“ на прехода към пазарна демокрация от БКП/ДС в разпространените експертно-научни интерпретации на Прехода. Можем да групираме тези разсъждения в темата на „нямаме истински капитализъм“ понеже „ДС още владее“.
На атаките на гражданите Божидар Димитров отговори лаконично, че са „джихадисти”, и отсече, че „[и]ли трябва да го направим туристически обект, или трябва да го зарием.“ [#1] Не показва ли това, че намеренията на Божидар Димитров са всъщност свръх-капиталистически? Той подчинява управлението на културното наследство (новопостроено или не) на императивите на пазара. Това е скъсване с просвещенското разбиране за културата като самоцел. Ако перифразираме директора на НИМ, паметниците или ще са успешен туристически продукт, или няма смисъл от тях. Ако Бертолт Брехт беше свидетел на скандала, сигурно щеше да попита за какво са ни капиталисти, като имаме такива комунисти?
Другия тип интервенции, която асоциираме по-скоро с публичните интелектуалци, се основава на критика на „чалгата“ и „масовия вкус“. Тя обяснява скандалните управленски решения за публичното пространство – от инсталирането на националистически паметници до строенето на средновековни крепости – с „популизъм“ от страна на властите, който се стреми да отговаря на изискванията на т.нар. „масов вкус“ (за чийто най-разпространен симптом е взимана чалгата). Тоест, понеже активистите за добър вкус наричат новите крепости „чалга“, която за тях е еманация едновременно на „лошия вкус“ и на „вулгарните тълпи“, се създава късо съединение между политиката за управление на културното наследство, народа и един вид музикален стил. По сходен начин бе „обяснена“ и опасността, надвиснала над т.нар. „Къща с ягодите“. Например изтъкваше се, че потеклото на Златев е селско – прадядо му бил свинар [#2]. Затова и искал да направи от красивото софийско бижу на „Сан Стефано“ „кочина“. Там, където действа елитът, противниците му виждат селяни. По същия начин тече и критиката срещу скандалния ремонт на японския хотел (бивш Ню Отани) в София от Ветко Арабаджиев. Подмяната на високата класова принадлежност с ниска е възможна само на цената на метафорично заместване, което няма нищо общо с реално съществуващите отношения и пространствена организация на село. „Селянин“ – това е нарицателно за вулгарен човек с лош вкус. Но доколко състоятелна е съпротивата, основаваща се на смилането на „високо“ и „ниско“? И не отчуждава ли елитарната критика на „селяните“ потенциални съюзници в борбата за публично пространство? Все пак никой селянин не е собственик на буржоазна къща от началото на XX век или на многоетажен хотел в центъра, нито обзавежда дома и хотела си в крак със световните тенденции в лукса, презиран от носителите на аскетичния „flea market” вкус в средите на образованата градска средна класа.
Едно от непродуктивните последствия на този дискурс е, че оневинява конкретните виновници за влошаващата се обществена среда, защото ги замества с нещо твърде размито и абстрактно – „манталитета на българина“, „масовия вкус“, „популизма“ и прочие. Така извън критическото полезрение остава фактът, че в случая с паметника на цар Самуил една частна филантропична фондация на богат, успял и родолюбив българин финансираше проекта, който пък получи морална и материална подкрепа на Общината (която предостави мястото за фундамента), а впоследствие и на държавните мъже. Докато обвиняваме „масите” и „манталитета“, конкретните и твърде елитарни „виновници“ за националистическото недоразумение пред храм Александър Невски остават извън полезрението. Също така, редуцирането на дебата за архитектурните или градоустройствени явления единствено до качествата и естетиката на градската форма или вложените материали ни пречи да видим силовите отношения, седящи зад изграждането им, както и породените от тях неравенства.
Понеже държавата е обвинявана, че не е достатъчно либерална, че е популистка и кляка пред „масовия вкус“, се приема, че неин коректив, а в някои случаи и заместител, са „гражданските инициативи“ отдолу. Пример за такива е обновяването на пловдивския квартал „Капана“, което вдъхнови подобна инициатива и в София: т.нар. КвАРТал. Интересно е как инициативата комбинира едновременно съпротива срещу „нечистоплътни бизнес интереси“ [#3] и желанието за създаване на пространство за „предприемчиви градски начинания“ [#4]. Как е възможно инициативата да е едновременно „за“ и „против“ подчиняването на публичните пространства и градската среда на бизнес интересите?
Възможно е, тъй като векторът, по който формално еквивалентни практики (като инвестиране, създаване условия за бизнес) се разграничават, е изцяло естетически. Например когато бизнесът подхване „градско обновяване“, което резултира във форми, приемливи за новата „креативна класа“: „хипстърски“ кръчми в стари къщи със стени от оголени тухли, индустриална естетика и изобщо, всичко, което носи духа на „Стара София“ – макар че оголените тухли, „суровите“ лампи от кабели и крушки и подовете от полиран бетон не могат да бъдат намерени в нито една стара къща. Производството на градска среда по модела „Стара София“, макар и чрез естетически форми, непознати за строителството от началото на ХХ век, е неизменна част от носталгията по времената отпреди социализма. В символната вселена на антикомунистическото въображение „наследството на Стара София“ и комунизма са поставени в абсолютна опозиция. Ако се вгледаме в историята обаче, ще видим, че опозицията е несъстоятелна, защото „Стара София“ я има на първо място благодарение на комунизма. (А ако нещо може да спаси каквото е останало от нея, това не е про-инвеститорската политика, а точно обратното – ограничаване на инвеститорския нагон, който оставя след себе си руини от стари къщи, за да освободи място за строеж на блокове, молове, бизнес центрове и прочие). Например Националният институт за недвижимо културно наследство, който е пряко отговорната държавна институция по опазването на културното наследство, е създаден през 1957 г. [#5] В тези години знакови недвижимости в София и страната се обявяват за културни паметници. Без да сме се впускали в задълбочено изследване за корените на дискурса „Стара София“, можем да изкажем хипотеза с голяма доза сигурност, че когато и да се появява този дискурс (било след 1989-та, или още по-комично, по време на социалистическия режим), той нямаше да е възможен, ако го нямаше материалното наследство, обособено от социалистическата държава, в който той да се прицелва и разгръща. Както често се случва, социализмът снабдява опозицията си с критически ресурси, която тя впоследствие използва срещу него (Пример за това биха били също и съвременните форми на български национализъм, които отхвърлят тезата за славянския произход на българите. Този вид национализъм се корени в усилията на Людмила Живкова по културно отдалечаване на България от Съветския съюз).
И ако отхвърляме наивната персонализация и още по-наивното гонене на призраци на отдавна изчезнали режими, с какво този брой дипринася към опитите да се осветлят и разберат процесите по загуба на публично пространство?
На първо място, нашият подход разглежда обществените пространства не като инертна обективност, жертва на поредната порция интервенции на „чалгари“ или пък готова да приеме „глътка нормалност“ от „инвеститори с добър вкус“, а като места, които са изтъкани от противоречиви обществени отношения. Последните са по дефиниция неравни и силови, а пространството е канава, в която не само са вписани неравенствата и антагонизмите, но и биват усилвани от нея. С други думи, липсата на адекватни публични пространства, немарата, поглъщаща това, което е останало от тях, неравенствата, с които празни домове, очакващи своя купувач или инвеститор, съществуват паралелно с армии бездомници, или пък неравенствата, раздиращи градовете ни на що-годе поддържан център, хипстърски „джобове“ и изоставена периферия, не е защото установяването на „зрял капитализъм по западен образец“ изостава (възпирано от „комунистическия чалга-манталитет“ или корупцията), а именно защото от началото на 1990-те години всички усилия са впрегнати именно в създаването и укрепването му. С други думи, всички тези така различни и на пръв поглед несвързани пространства са моменти на една и съща тоталност, на „лудия танц“ на самонарастващата стойност.
Например, както показва Петър Добрев в статията си, посветена на морските бани във Варна, загубата на достъпно публично пространство, съчетана с нечувствителен към оригиналната архитектура ремонт, не може да се разглежа встрани от приватизацията на баните и превръщането им в пространство за луксозно потребление. С други думи, „лошият вкус“ и „мутро-барока“ не са резултат от предполагаемата липса на образование и нюх към естетическото, а от инвестиционен натиск, който държавата не иска да ограничи (а в много случаи и окуражава, както в случая, когато Община Варна продава големи части от Морската градина и Алея Първа под предлог, че няма финансов ресурс да укрепи свлачищните зони). Капиталът не търпи „празни“ от негова гледна точка пространства, тоест такива, които се използват с некомерсиална или обществена цел, а имат потенциал (поради близостта си до центъра или туристопотока) да носят пари.
Отново разглеждайки Варна, но през случая с приватизацията на част от Морската градина, Божин Трайков показва, че критика, която се фокусира само върху вкуса, страда от известни ограничения, доколкото е неспособна да обясни процесите освен през конспиративни теории за вмешателство отвън на „лошите комунисти“ (или „селяни“), вместо да се опита да разбере иманентните процеси на влошаване на публичната среда, което превръщането на всяко пространство в капитал води със себе си.
Както споменахме и в началото, превръщането на публичното пространство в стока предизвиква протести от страна на активистите за градска среда. Само че, както показва Георги Медаров в статията си „Либерализация или демократизация на градския активизъм“, съпротивата срещу джентрификацията в България въплъщава собственото си отрицание, доколкото радетелите срещу джентрификация работят именно за нея, само че я наричат „градско обновяване“. С други думи, редукцията на критика на политическата икономия до естетическа критика е обречена да възпроизвежда повече от същото, срещу което се съпротивлява.
И като говорим за борби, в своята статия Рая Апостолова поставя акцент на разгръщането на борбата между архитектите и техниците на въдворяването на търсещи убежище в специализирани затвори и усвояването на най-различни елементи от устройството и обзавеждането на затворите от страна на бежанците. Затварянето и умиротворяването на затворниците е изключително потиснически аспект от поначало опресивната професия на архитекта, но нейният захват не е тотален – затворените населения непрекъснато се опитват да се изплъзнат от хватката ѝ. Апостолова разглежда тактиките както на затворените, така и на архитектите във вихъра на борбата, но не изпуска от полезрение начините, по които политиките по закрила произвеждат страдание и бездомност.
В своята статия Неда Генова се спира на оптимистичния разказ за социалната мобилност на българските роми с висше образование. Разказът се опира на неолибералните клишета за личната отговорност и деполизира както „гетото“, така и „университета“. Генова показва как деполизацията превръща двата топоса на неолибералната телеология „от гетото към университета“ в абстрактни места, лишени от политическите и силовите им специфики. По този начин неолибералният разказ възпроизвежда условията за неравенствата, които натикват някои населения в гета, докато други се възползват от членството си в „аристокрация на кожата“ и едновременно с това честват случаите на „успели“ и „интегрирани“ роми.
Помислили сме и за критиците на критикарите, или за вечния рефрен „а къде са конструктивните ви предложения?“ Поканили сме архитекти, урбанисти и активисти да коментират възможностите за развитие на градската среда, което не наказва и не маргинализира вече наказани по силата на маргинализацията си населения. Например съ-съставителят на броя Павел Янчев обръща внимание на големите инфраструктурни бариери пред равния достъп до публична среда и възможностите, които тя предоставя свободното движение на хората в града. Росица Кратункова показва как няколко български общини водят политика на апартейд срещу ромското малцинство. Апартейдът има както физически (строене на стени), така и нематериални измерения (перфидно лишаване на ромите от правото им на глас). Същевременно анализът показва как институциите секретират расизъм, за да оправдаят собствената си политика и да натоварят жертвите на политиката си с отговорността по превръщането им в парии. Кратункова обръща внимание и на общински инициативи, които се опитват да преодолеят ефектите на расистките политики и които трябва да бъдат окуражавани.
Силвия Чакърова и Нурхан Реджеб допринасят към дискусията за „по-човешки град“, респективно с идеи как градовете ни да станат по-достъпни за пешеходци и как да запазим и увеличим пешеходните градски части с помощта на гражданското участие. Статията на Чакърова се фокусира върху София, а на Реджеб – върху Силистра, но и двата текста споделят обща нагласа, че e крайно време да бъде преобърната тенденцията, която превръща градовете ни в места, враждебни към – и отчуждени от – обикновени човешки дейности като ходене пеша или почивка навън. Както показва Реджеп, градоустройство, което се подчинява на логиката на частното, неминуемо води до влошаване на качеството на градската среда.
Друга проблематика, с която текстовете в този брой се захващат, е митът, че градът се създава от хаотичните инвестиционни действия на целеустремени некоординирани помежду си агенти, които преследват егоистично единствено своя интерес, а държавата не би трябвало да им пречи да направят обитаването на всички ни по-качествено. Ако погледнем реално процесите на приватизацията и загубата на публично пространство, ще забележим че тя се е случила именно там, където държавата се е оттеглила от регулативната си роля. Това са предоставянето на паркови терени за застрояване подобно на София Ленд, строежът на хиляди квадратни метри търговски молове, поставянето на гигантски рекламни билборди по сградите и в пейзажа около пътищата, „саморазрушаването“ на сгради-паметници на културата. Отказът от изготвяне на работещи планове на градове и квартали постепенно отвързва ръцете на по-инициативните да завземат тези публични пространства или да създадат приватизирани такива с цел постигането на лично – и далеч не общо – благо. Да разглеждаме тези актове като изолирани случаи на недобросъвестно инвеститорско начинание би било наивно, особено в момент, когато всяка мейнстрийм медия поставя символично равенство между „успешен“, „финансово обезпечен“ и „предприемчив“, а неравенствата и липсата на солидарност остават крайно непопулярни теми. Оказва се, че както инженирането на социалната изолация в градовете, така и безвъзвратната загуба на публични пространства в полза на инвестиционния интерес, са целенасочени действия от страна на община и държава в полза на малцина и за сметка на всички ни. Текстовете в този брой се застъпват за градско планиране, което отчита на първо място демократичното право на град за мнозинството, а не правото на печалба на малцинството инвеститори. Това означава преобръщане ролята на държавата от улесняваща инвестициите или самата тя инвеститор (както в случая със София Тех парк) в държава, строяща паркове, социални жилища, хубав градски транспорт и въобще всичко необходимо за удобен и сигурен живот в града. Искаме да се зачитат интересите на мнозинството, във формулирането на които да участва самото то, дори и да се ощетятват тези на малцинството.
Бихме могли да проследим разгръщането на конфликта „публично“ и „частно“ в още много сфери: от загуба на междублокови пространства под инвестиционния натиск, до приоритизирането на автомобилния транспорт за сметка на обществения и релсовия. Не е ли колата образецът на частното придвижване? Тези теми ще оставим за някой по-нататъшен брой.
В усилието да избегнем опити за скъсване с господстващи урбанистични решения, които само преповтарят собствените си предпоставки и основания, сме включили превод на статията на Алберто Фаваро за сп. Schlock. Той ни призовава да открием утопичния заряд на въображаемата архитектура, еманципирана от емпирично съществуващите ограничения, с които конвенционалната архитектура трябва да се съобразява. Избрахме да завършим броя с манифестната статия на Фаваро, защото се надяваме, че тя ще допринесе за запълването на недостига от осмеляване да мечтаем за по-различен свят, а не просто да „подобряваме“ наличното.
Какви задачи си поставихме и какво не успяхме да свършим?
Нашият подход предпоставя нуждата от радикален перспективизъм. Част от плана за броя бе да се опитаме да разгледаме несводими една до друга перспективи към пространството. Например как се обитава то от бездомници или проституиращи наркомани и как от хипстърите на ул. „Христо Белчев“ в София. За съжалание поради различни причини не успяхме да ангажираме изследователи да се занимаят с тези проблематики, затова ги записваме в графата „бъдещи творчески планове“. Темата за града е неизчерпаема и със сигурност ще се върнем към нея, въоръжени с нови перспективи, различни от доминиращите подходи на градската средна класа. Но това няма да е, за да „дадем глас“ на маргинализираните или да покажем „шаренията“ от раси и класи в града. Ще бъде в името на това да разколебаем господстващия критически разказ за градското развитие, който отразява една тясна перспектива на образованите загрижени за градската среда граждани. Те протестират срещу влошаващото се естетическо съдържание на центъра на големите градове, без да овъпростят процесите, които водят до това, и още по-малко да погледнат към града от гледната точка на т.нар. (от Чарлз Брейс) „опасни класи”. Фактът, че не успяхме да напуснем изцяло гледната точка на градската средна класа стои зад избора ни през заглавието на този брой да направим самоиронична препратка към известния сериал “Сексът и градът”.
БИБΛИОГРАФИЯ
[1] Божидар Димитров: На който не му харесва, да не минава покрай Ларгото // Mediapool.bg, 14 окт. 2015 <http://www.mediapool.bg/bozhidar-dimitrov-na-koito-ne-mu-haresva-da-ne-minava-pokrai-largotonews240435.
html> (03.10.2016)
[2] Цветков, Павлин; Василева, Светла. Тънката „златна” линия на правешките олигарси // Afera.bg, 7 юни 2011.<afera.bg/тънката-златна-линия-на-правешкит.html> (03.10.2016)
[3] „квАРТал фестивал” или защо Кройцберг е възможен и в София. //A-specto.bg, 14 септ. 2016. <http://a-specto.bg/kvartal-festival/> (03.10.2016)
[4] квАРТал в София – най-сетне! // Momichetataotgrada.com, 25 авг. 2016. <http://www.momichetataotgrada.com/article/ochakva-nikvartal-festival.html#.WANm1fl96Un> (03.10.2016)
[5] Сайт на Националният институт за недвижимо културно наслед-ство <http://ninkn.bg/Posts/view/2> (03.10.2016)
Приятно четене!
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:
1. Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
или
2. Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu: