Три точки по пътя за намаляване на работния ден
Настоящият текст не е опит за изчерпателна история на движението за регулиране и намаляване на работния ден. Тук са засегнати само няколко отделни моменти от него, които по един или друг начин могат да осигурят перспектива за представата за стандартния работен ден тук и сега.
Историята на работническите борби е изпълнена с неуспехи – убити активисти, смазани стачки, само кратко просъществували концесии или дори преобръщане на вече постигнат напредък. След запознаването с отделни фрагменти от тази история няма нищо по-естествено от песимизма или апатията по отношение на работническата борба. Малко средства са по-ефективни за преодоляването на това отчаяние от знанието за случаите, когато борбата е била успешна – когато социалните движения са се борили и са извоювали трайна победа, която днес взимаме за даденост.
В „Общата стачка, политическата партия и профсъюзът“ (1906 г.) Роза Люксембург разглежда развитието на движението за генерална стачка в Русия през последните години на XIX в. до 1905 г. Люксембург използва тези събития като аргумент в критиката си към представата за общата стачка такава, каквато се дискутира в Германия по това време: че в основата на стачката трябва да стои важен политически вместо икономически мотив, че трябва да бъде въз основа на съгласие между ръководителите на партията и профсъюзите, да бъде стриктно планирана и безупречно извършена. На тази теоретична представа авторката противопоставя реалния ход на събитията, протекли в Русия – една поредица от отделни стачни действия в различни градове, често започнали спонтанно и протекли без предварително планиране, които въпреки това успяват да постигнат много от целите си.
При описанията на стачките в множество градове Люксембург следва един особен ритъм – разказ за изключително тежките работни условия преди началото на стачката в конкретния регион; разказ за протичането на самата стачка; и отбелязване на резултатите – потиснати стачки или извършен напредък.
Първото описание е на общата стачка в Санкт Петербург през 1896 г. „Нейните причини са нетърпимите условия на труд на предачите и тъкачите: работен ден от тринадесет, четиринадесет или петнадесет часа, нищожно заплащане на парче и цял куп достойни за презрение извъртания от страна на работодателите“. Работниците търпят тези условия дълго време, но през месец май чашата прелива: по случай коронацията на Николай II работодателите дават на трудещите се 3-дневна задължителна отпуска, за която отказват да им платят. Вдигнатата стачка има три искания: заплащане на надниците за тридневната отпуска; работен ден от 10 часа и половина и увеличаване на заплащането за работа на парче. „Седмица по-късно всички предачески и тъкачески предприятия не извършват никаква продукция и 40 000 работници участват в общата стачка“. Тя е потушена и около хиляда работници са арестувани. През следващата година обаче текстилните работници в Санкт Петербург вдигат нова стачка, която „този път постига забележителен успех: законното установяване на работен ден от 11 часа и половина на територията на цяла Русия“.
Няколко страници по-нататък Роза Люксембург описва стачката в Тифлис (днес Тбилиси) през 1903 г., организирана от 2000 работници в магазини, чийто работен ден започвал в 6 ч. сутринта и приключвал в 11 ч. вечерта. Те успяват да спечелят намаляването му от 8 ч. сутринта до 8 ч. вечерта.
Подобни статии:
За съвременния читател, който не е потопен в левичарския дискурс в Германия в началото на XX в., прави впечатление не толкова разликата между теоретичните планове за общата стачка и реално случилите се борби, колкото описанието на условията на труд. 17-часов работен ден, поне 6 дни седмично, е невъобразимо. Успехът на работниците да го намалят с 5 часа наистина е забележителна победа. Но дори и при това постижение, 12 часа продължават да звучат немислимо. Така четенето на „Общата стачка, политическата партия и профсъюзът“ поражда две противоречиви емоции: смут от ужасните условие, в които масово са работили хората преди век, и вдъхновение от успехите, които са извоювали.
Люксембург разказва за стачките в много други градове, като Киев, където стачкуващи железопътни работници блокират заедно със семействата си релсите и 30-40 от тях са застреляни, което поражда обща стачка на целия град. Тя завършва със съкращаването на работния ден с един час, увеличаване на надниците с една рубла и дори въвеждането на 8-часов работен ден във фабрика за мая.
Картина на неизвестен художник, изобразяваща воденото от отец Гапон шествие пред Нарвската триумфална врата в Санкт Петербург
Обърнато е внимание и на събитията в Санкт Петербург през януари 1905 г., впоследствие наречени „Кървавата неделя“. Няколко работници в завод са уволнени заради членството си в профсъюз, което поражда стачка в солидарност – първоначално от останалите работници в завода, а по-късно и от други работници в града. Общата стачка формулира изисквания за по-добри условия на труда, включително осемчасов работен ден. При предвождания от отец Гапон многохиляден марш за представяне на исканията към царя полицейски и армейски части стрелят в тълпата и стъпкват участници в нея с коне, убивайки десетки или стотици хора (броят на жертвите е оспорван). Следват огромни общи стачки в Русия, Полша, Литва и други региони, които не постигат големи политически цели, свързани с абсолютизма и царизма, но според Люксембург довеждат до „общо повишаване на стандарта на живот на пролетарита в икономически, социален и интелектуален аспект.“ Тя изброява например множество фабрики във Варшава, в които работниците извоюват девет– или осемчасов работен ден, както и поредица от предприятия и браншове в Русия, които през 1904-1905 г. също успяват да постигнат 8 или 9-часови работни дни.
За условията през 1906 г., когато Люксембург пише текста си, тя казва: „Понастоящем действителният работен ден в руската индустрия е оставил зад себе си не само руските заводски регулации (т.е. законния работен ден от 11 часа и половина), но и действителните условия в Германия. В повечето области на големите индустрии в Русия десетчасовият работен ден е широко разпространен, което в Германия се счита за недостижима законодателна цел“. 8-часовият работен ден е въведен в Германия през 1919 г., в същата година, в която Роза Люксембург е убита.
Четвърт век след Кървавата неделя Джон Мейнард Кейнс пише „Икономически възможности пред внуците ни“ (1930 г.), един кратък текст, който има за цел да разсее икономическия песимизъм и да представи тогавашните условия като период на напасване към предстоящата епоха на икономически просперитет, задвижван от все по-бързо развиващите се технология и наука. След като разглежда историята на натрупващия се капитал, Кейнс стига до извода, че „ако не избухнат големи войни и няма голям ръст на населението, икономическият проблем може да бъде решен, или поне да бъде близо до решаване, в рамките на следващите 100 години. … Ако той бъде решен, човечеството ще изгуби традиционната си цел“.
Кейнс е достатъчно убеден в това си предположение, че в останалата част от текста спекулира как това би се отразило на ежедневието на хората. Той предвижда сериозни проблеми вследствие решаването на „икономическия проблем“, тъй като това би оставило хората в състояние на апатия и демотивация, при което дори би им било трудно да намерят удовлетворителен източник на забавление.
Според Кейнс ако дотогава човешките общества са били заети в натрупването на капитал, който да осигури физическото им оцеляване, то следващата стъпка – и то стъпка, която трябва да бъде предприета скоро, – е обществата да обърнат взор към средствата, които ще осигурят духовното им разцъфтяване; да реформират моралните си устои, така че да разпознаят мотива за печалба не като достойно занимание, а като алчност, макар и в следващите 100 години да се налага този мотив да бъде изтърпян, защото само той е в състояние „да ни изведе от тунела на икономическата необходимост към дневната светлина“.
Кейнс предвижда, че това извеждане ще се случи бавно и постепенно, но след като бъде осъществено, реалният труд, който ще трябва да бъде извършван от хората, ще бъде изключително малко, а нуждата на хората от рутина и удовлетворение от труда все още ще бъде налице. Затова икономистът предполага, че ще трябва да разпределим малкото количество нужен труд колкото се може по-широко, за да могат максимално много хора да получат трудово удовлетворение – нещо, за което според него биха били достатъчни 3-часов работен ден или 15-часова работна седмица.
„Икономически възможности пред внуците ни“ е много любопитен текст, защото е писан от един от най-влиятелните икономисти на XX в., а същевременно с това споделя много от характеристиките на текстове от жанровете на научната фантастика и футурологията. От гледна точка на времето, за което са направени прогнозите от миналото, тези текстове винаги се разминават с реалността, при това често по съвсем неочаквани начини. Емблематичната 2000-на година отмина, а все още сме много далеч от колонизирането на която и да била друга планета, не сме попаднали в ядрена зима и не сме приложили трите закона на роботиката. Вместо това животите ни са под много по-голямо влияние на непредвидени допреди 70-те и 80-те години феномени като глобалното затопляне, интернет и масовото здравеопазване.
В настоящия момент от историята ни може би най-близо до случващото се по дух, ако не и по детайли, е визията на Филип Дик, който често си представя бъдещето като живот, изпълнен с невероятни изобретения и блага за едни, и мъчно съществуване за многото други, до които тези блага почти не достигат.
Кейнс не предвижда това неравенство, макар и ако трябва да бъдем честни, все още са минали само 86, а не 100 години, а и междувременно са е случила oще една голяма война. Изместването на човешката работна ръка в сферата на ръчния и заводския труд от автоматизацията е в ход отдавна, но това далеч не е довело до масово свиване на количеството труд, извършвано от хора. Капиталът се трупа, но „икономическия проблем“ съвсем не е решен.
Склад на Амазон. Фотограф:
Scott Lewis
Вместо това, както сега непредвидените смартфони са повсеместни, така и в условията на труда сме свидетели на развития, които не се вписват в прогнозата на Кейнс. Смазващи условия на нископлатен труд в складовете на огромните онлайн магазини. Хора, работещи на повече от едно място, за да могат да се изхранват. Вдигане на възрастта за пенсиониране. Договори с 0 часове на заетост. Неплатени стажове. Несигурна заетост. Последните седмици са особено отчайващи по отношение на борбата за намаляване на работния ден. Наскоро прекараната през френския парламент реформа на трудовия кодекс – въпреки протестите срещу нея – дава повече свобода на работодателите да увеличават работните часове в досега регламентираната като 35-часова стандартна работна седмица.
Във Великобритания на младшите лекари в Националната здравна служба ще им бъде наложен нов договор, при който допълнителните работни часове през почивните дни (които те така и така извършват) ще им бъдат заплащани като неизвънреден труд – без значение, че нерядко се случва да имат 100-часови работни седмици и да бъдат под натиск да не регистрират допълнителните си работни часове.
Но тук-таме се прокрадват и обнадеждаващи новини, като експериментите в Швеция с 6-часови работни дни.
В един от тях медицинските работници в гьотеборгски дом за възрастни хора започват да работят на смени по 6 часа, без заплатите им да бъдат намалени, заради което са наети допълнително хора с прилежащо увеличение в разходите по заплати. И макар че става въпрос за експеримент с контролна група и резултатите му все още биват изследвани, по начални данни „медицинските сестри, които имат по-кратък работен ден, взимат болнични по-рядко и определят нивата си на стрес като по-ниски“ като същевременно „качеството на работата е по-високо“.
Условията на глобалния капитал днес са много по-различни, отколкото са били през първата половина на XX в. Но може би тогавашните успехи и прогнози могат да бъдат полезни в съвременните борби за подобрения в животите на хората, изработващи дрехите и електрониката ни в Югоизточна Азия, както и в движението за промяна в нагласите към стандартната 40-часова работна седмица. Остават още 14 години до 2030 г. Не изглежда вероятно да осъществим прогнозата на Кейнс за 3-часов работен ден, но със сигурност ще бъде интересно дали светът ще заприлича повече на Швеция.
