Удобни зверове
Петър Добрев, Чавдар Цветков
„Звярът е още жив“, Мина Милева, Весела Казакова, 2016
На „София филм фест“ през март, а впоследствие и на „София филм фест за учащи“ през май, беше представен новият филм на Весела Казакова и Мина Милева, стоящи зад продуцентско студио activist38 – „Звярът е още жив“. Авторките имат вкус към драмата, като предният им филм „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС” (2014) предизвика разнопосочни дискусии и стигна дори до съда.
Филмът, който предстои да бъде пуснат в кината, опитва да отговори на недоумението на авторките от продължаващото наличие на леви движения по света, независимо от провала на комунистическите режими. В комбинация от документални кадри и задочен артистичен диалог между Весела Казакова и починалия ѝ дядо (с гласа на Руси Чанев), филмът маркира някои от най-травматичните моменти от историята на комунистическия режим в България – горянското движение, концентрационните лагери, дейността на Държавна сигурност (ДС). Действието преминава към прехода, като авторките поддържат познатата теза, че той реално не се е състоял, поради продължаващото влияние на бившите комунисти и техните наследници.
Диалогът проследява житейската линия на дядото и гради задочен мост между две поколения, упражняващи съпротива срещу една и съща “невидима сила”, която управлява в сянка. Тази сянка, според наратива на филма, се определя като звяр, който “е още жив”. Специфичното актьорско присъствие на Весела Казакова и анимираните маслени етюди на Мина Милева превръщат филма по-скоро в емоционално художествено изображение, изповядващо и защитаващо собствения си дискурс, отколкото в документалистика, за каквато се самоопределя.
Диалогът между Казакова и Чанев бива прекъсван от кадри от посещение в Куба, където можем да видим танца на възрастна, бедна и не особено здрава двойка. Можем да видим и голямата концентрация на роми на събирането на БСП край Бузлуджа. Наблюдаваме редица близки кадри на левия словенски философ Славой Жижек, подчертаващи неговото обсесивно-компулсивно разстройство, редуващи се с близки планове на „Капитала“, държан от Весела Казакова на фона на демонична музика.
Подобни статии:
Филмът има попадения, като някои от кадрите от лагера „Белене“ са доста въздействащи. Макар обект на вече няколко филма и редица книги, подобни жестокости на комунистическия режим заслужават своето напомняне и обсъждане.
Следва обаче да се подчертае, че „Звярът е още жив“ акцентира повече на емоционалното внушение, за сметка на документалната работа. Историята на горянското движение е проследена само през досието на дядото на Весела Казакова, а относно лагерите е интервюиран само един бивш затворник. По-стари филми като „Горяни“ на Атанас Киряков и „Катарзис“ на Ваня Жекова например бяха доста по-информативни и плътни от историческа гледна точка.
Сполучлива находка са кадрите на някогашния полковник от ДС Ангел Александров, който през 1989 г. разпитва поета Петър Манолов, по това време секретар на Независимото дружество за защита правата на човека в България. Впоследствие Александров става директор на Националната следствена служба, следовател по делото на Ахмед Доган и през 2005 г. предлага Делян Пеевски за следовател, давайки старт на стремглавата му кариера. В архивните кадри Александров чете откъси от поезията на Манoлов и го кара да ги коментира. Поетът моли стиховете му да не се цитират откъслечно и „да бъде завършен текстът“. Александров не реагира.
Като че ли същия жест използват и авторките на филма и не „завършват текста“, въпреки антипатията си към хора като Александров. Справедливото им възмущение от репресиите по времето на комунистическия режим в България в огромна част от времето прелива в доста опростен поглед върху историята, според който всички леви по света са на страната на „звяра“, а всички десни – на страната на доброто. Да се спрем на няколко примера от самия филм.
В горянското движение, което многократно се споменава от Милева и Казакова, голяма част от участниците са анархисти, леви земеделци от БЗНС и разочаровани от БКП комунисти. Добре известен е случаят на анархистката група, взривила паметника на Сталин в София през 1953 г. Част от същите хора участват като горяни около Панагюрище.(1) Възможността хора с леви убеждения да са против БКП, сталинизма и авторитарните проявления на комунистическите режими остава напълно непонятна на авторките въпреки подобни исторически примери. Притеснителна е и тенденцията за хиперболизация на горянското движението като “първата и най-мащабна анткомунистическа проява в света”, която трябва да бъде “повод за гордост”. Дори да оставим настрана документалното разминаване, че това е първото съпротивително антикомунстическо движение и не отбележим други провяви като Кронщадските бунтове или селките бунтове във Тамбовска област, отново е видимо националистическото митологизиране на авторките.
Редно е и да се спомене, че голяма част от лагерниците, вкючително в лагера „Белене“, са именно анархисти и земеделци. Единственият лагерник, интервюиран във филма, също е земеделец, но изглежда това не прави впечатление на авторките, както и фактът, че най-дългата и трудна борба на БКП след 1944 г. не е срещу загубилите всякакъв кредит десни партии (иначе забранени от цар Борис още през 1934 г.), а срещу левите земеделци на Никола Петков.(2)
Използваният като удобно плашило Славой Жижек също трудно се вписва в черно-бялата концепция на Казакова и Милева за добро/лошо и дясно/ляво. Жижек не само че е постоянен критик на случилия се социализъм в Източния блок, но наскоро започна да защитава и открито десни концепции що се отнася до въпроса с бежанците.
Доста иронично е, че във филма можем да видим за няколко секунди и гръцкия историк Спирос Маркетос, критикуващ лявата СИРИЗА, но без да се уточнява, че той също го прави от леви позиции. Справка за авторките – интервюто на проф. Маркетос за dВЕРСИЯ. Доста озадачаващи са и кадрите с възрастен испански представител на Международната федерация на профсъюзите, който на фона на музика, подходяща за „Туин Пийкс“, просто обяснява, че намира за нужно някой да защитава правата на работниците и да ги договаря с работодателите. Нещо, което за Казакова и Милева изглежда е равносилно на мракобесен сталинизъм.
Всички прояви на лявото във филма, представени и през кадрите от Марксовия фестивал в Лондон и интервютата с марксисти, са описателни и липсва директно отправена аргументирана критика или формулирани въпроси. Така лявото остава представено в мелодраматични композиции от образи, които опитват да го демонизират.
Интересен е и безкрайно консервативният отговор, който авторките намират на шестващия „сталинизъм“ – религията. Дългите апологетични кадри на бденията от 90-те години на отец Христофор Събев се редуват с великденски церемонии с участието на Росен Плевнелиев и Симеон Сакскобурготски и раздаване на благодатния огън пред „Александър Невски“.
Линията се допълва от препратката в заглавието на филма. В свое телевизионно интервю, авторките поясняват символичния му заряд – то се отнася до червения звяр от Откровение. Вероятно неволно, те навлизат в популярно евангелистко тълкуване на този образ, което обвързва антихриста, лъжепророчеството и безбожието с, разбира се, лявата идея. Тя не зачита безспорната божия правота, ами я оспорва и предлага алтернатива. Но няма страшно, на нея може да бъде противопоставена истинската вяра, чрез свободната интерпретация на свещените текстове от миряните и встрани от лимузините на институционалната църква, която е твърде обвързана със “звяра”.
Споменатата фигура на президента Плевнелиев между другото присъстваше с идеите си и на представянето на филма на „София филм фест за учащи“. Преди започването на прожекцията актьорът Руси Чанев изчете речта на Плевнелиев от състоялото се няколко дни по-рано посещение на някогашния концлагер „Белене“, в която президентът твърди, че „действа подмолен сценарий за подмяна на истината за комунизма“. Любопитно е доколко прикривана и репресирана е „истината“ на филма, след като тезите му се споделят и от държавния глава, a финансирането му идва от БНТ?
Филмът не отговаря на такива дребни исторически противоречия и предпочита грандиозните обобщения, сред които най-важното е, че лявото винаги е било и ще бъде изцяло монолитно, авторитарно и демонично. Оттук съвсем логично идва и предложението на позабравения кинорежиьор Евгений Михайлов, който на премиерата на филма сподели, че „всички леви партии по света следва да бъдат забранени“. За да се стигне до заветната цел е нужно образование, а то не следва да е в ръцете на “децата на комунистите”, а на филми като “Звярът е още жив.” Образователната претенция на филма е пряко заявена, както и биографичното вторачаване в произхода на днешните леви, напомнящо силно практиките на комунистическия режим да отделя някои хора и децата им като “бивши”.
Постоянното натякване на авторките, че комунизмът не се изучава, се сблъква с наличието на Държавно образователно изискване за изучаването на История и цивилизация в 10 клас в обикновените и профилирани паралелки. То регламентира изучаването на “тоталитарните режими на ХХ в., леви и крайно десни, а също съпътстващите понятия като геноцид, престъпления срещу човечествето, комунизъм, капитализъм, фашизъм”. Периодът след 1944 г. се изучава подробно и във всички университети, занимаващи се с история. Но може би така се оформя прекалено пъстра картина от понятия за учениците, които трябва да знаят само “правилната истината”?
Дали тя би отменила доклада от миналата седмица на Международния валутен фонд, определено не-лява организация, който твърди, че неолибералните политики дават ужасен резултат в световен мащаб? Дали би спасило над 700-те бежанци, които само в един ден загинаха, опитвайки се да достигнат „крепостта Европа“, управлявана масово от десни правителства?
Въпроси много, отговори малко, страхове също има. А вторачването само в удобния „звяр“ все повече се превръща в безплодна и често притеснителна фиксация.
Бележки:
- Виж Георги Константинов, „Ставайте робове! Аз не ща ярем…“, Шрапнел, София, 2005
- Ред. Ивайло Знеполски, История на Народна република България. Режимът и обществото, Институт за изследване на близкото минало, Сиела, София, 2009, с. 112-117
