Издания

Излезе десети брой на сп. dВЕРСИЯ: „Европа – откъде-накъде?“

Свали

„Дойде и нашето време да похлопаме на вратата на Европа”, написа отдавна Георги Раковски и от 1 януари 2007 г. официално въпросната врата се отвори. На 1 януари тази година България дори пое Председателството на Съвета на ЕС и си постави за приоритет бъдещето на Съюза да бъде съпроводено от стабилност и сигурност, липсата на които се предполага, че стои в основата на текущите общоевропейски страхове. В началото на своето тъкмо навършено единайсетгодишно членство в ЕС България наглед остава с ясен и светъл европейски хоризонт. Най-много от време на време да мине някой тъмен националистически облак, който да каже нещо за еврогейовете и отнемането на националния суверенитет. До момента обаче, включително съдейки по ултранационалистическите партии в правителството, това не изглежда да има някакво значение.

На фона на тази обичайна безалтернативност в настоящия брой на dВЕРСИЯ ще се опитаме да погледнем на ЕС критично и от една лява перспектива. Ще поразсъждаваме върху мястото на страната ни в Европа отвъд фанфарите и крайно консервативните страхове, като същевременно мислим и за възможностите пред самия Съюз в глобална перспектива.

*  *  *

Но преди да дадем нашия отговор на въпроса „Какво е бъдещето на Европа?“, е добре да отидем по-назад и да проследим какви противоречия съществуват вътре в Съюза, за да разберем нуждата от поставянето на въпроса изобщо. Отчасти това е необходимо и поради засилващите се крайнодесни политически движения, на които уж Европа трябваше да противодейства със самото си създаване. Едва когато откроим противоречията, които се бият вътре в Съюза, ще можем да проектираме възможни пътища за развитие.

„Европа няма да бъде създадена изведнъж, според един план“, е сред основните послания на Декларацията на Робер Шуман от 1950 г. С нея тогавашният външен министър на Франция поставя началото на това, което сега наричаме Европейски съюз. Напротив, „Европа ще бъде създадена с конкретни постижения, които създават де факто солидарност“. Но днес имаме основания да се запитаме: къде е солидарността?

Според този основополагащ документ солидарността е в индустриалното производство, изразяващо се в общия добив на въглища и стомана, което ще направи бъдеща война не само немислима, но и практически невъзможна. Това отразява функционалистката идея за създаване на политически съюз чрез икономиката, която трябва да обхване всички сфери на обществения живот и да създаде държава. За тази цел производството на оръжия ще бъде заменено с производството на други стоки, за да може „Европа […] да се стреми към изпълнението на една от основните си задачи: развитието на африканския континент.“ Днес удобно се изпуска от наратива за Свободна Европа като стожер на демокрацията и защитник на човешките права, че развитието е само за европейската икономика и че то минава през жестока експлоатация на цял континент. Експлоатацията продължава и сега.

Въпреки функционалисткия си дизайн, идеята за Съюза дава възможност и да се въобразят други пътища за развитие. Такава възможност е залегнала в член 2 на Договора на ЕС, където са изброени ценности като защита на човешкото достойнство, човешките права, свободата, демокрацията, равенството, солидарността. Макар и с тези ценности под ръка, уж равнопоставените четири свободи – на капитала, стоките, услугите и хората – не се прилагат еднакво. Исторически фактическата неравнопоставеност на четирите свободи може да се види до голяма степен в практиката на Съда на ЕС – институцията с най-малко демократичен контрол.

В рамките на различни периоди Съдът създава йерархия на свободите и често поставя интересите на капитала над интересите на хората. Такива са например делата Лавал и Вайкинг, [1] които сериозно орязват правото на стачка и на колективно договаряне и засилват усещането за социален дъмпинг. Това неминуемо противоречи на преамбюла на Договора на ЕС, където ясно е казано, че една от целите е социалният прогрес на народите в съюз, в който решенията се взимат възможно най-открито и най-близо до гражданите. Неслучайно движението на хората е една от последните развити свободи – началото ѝ е сложено през 60-те години именно за да бъде отново в услуга на капитала. Тогава бедни италианци и португалци тръгват на гурбет в икономически проспериращата по това време Франция.

Бедните емигранти са желани само ако са в полза на капитала, без значение дали става дума за хора от самия Съюз или извън него. Можем да си припомним как през 2013 г. Италия проведе операция Маре Нострум, чрез която успя да спаси над 150 000 мигранти, прекосяващи Средиземно море. Заради липса на средства и очевидно нежелание на европейските институции обаче операцията да продължи, тя бе прекратена и случаите на корабокрушения зачестиха, като само през април 2015 г. загинаха повече от 1000 души. Можем да споменем и Германия, икономическият двигател на Съюза, която години наред не признаваше третото поколение турски мигранти, родени и израснали в страната, за свои граждани. Можем ли тогава да твърдим, че Европа е истински защитник на солидарността?

Липсата на тази солидарност, считана иначе за изконна европейска ценност, отсъстваше дълбоко и по време на гръцката криза, когато цял един народ беше обвинен за натрупан от политическия елит дълг, който същевременно беше и бюджетният излишък на друга държава. Целостта на икономическия съюз взе превес над политическия, като изцяло технократични институции – Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд – решаваха съдбата на всички европейци.

Връщайки се към България, виждаме най-бедната страна в ЕС, за която мечтата за някакво доближаване на стандарта на живот до този на западноевропейците все повече изнемогва, задушена от отчаяние и липса на същностни промени. В някои направления страната ни дори даде на заден ход след кратковременния напън преди 2007 г. да изглеждаме достатъчно демократични, за да влезем в Съюза. Зачестилите отново разстрели по улиците [2] и все по-унизителната липса на медийна свобода [3] са само най-видимите примери за това как самото членство в ЕС не е панацея и дори може да послужи за бетониране на безалтернативното статукво в страната. Веднъж приели България в съюза, представителите на водещите европейски институции изискват от нея предимно фискална стабилност и охрана на границите и не само услужливо си затварят очите за шестващите икономически и социални несправедливости в страната, но дори ги насърчават с реплики за премиера, „който би могъл да сплаши не един тракийски войн“, както се изрази Доналд Туск. Най-простият и често единствен изход от проблемите на България, който Съюзът предлага, е строго индивидуален и все по-банален – емиграция. „Миграцията е новата революция“, казва в последната си книга политологът Иван Кръстев, който интервюирахме и за настоящия ни брой. „Ако искаш да промениш живота, няма нужда да сменяш правителството – много по-умно е да смениш страната, където живееш,“ допълва той.

Но къде остават тук общността и солидарността? Смятаме, че ако ЕС има бъдеще наистина като съюз, а не просто като икономически клуб на богатите, той трябва не просто да изпълни с реално съдържание собствените си програмни обещания, като тези, посочени по-горе, но и да опита да погледне на себе си по радикално нов начин. Това може да стане само с честно, дори болезнено осъзнаване както на сегашните несправедливости и неравенства в рамките на Съюза, така и на дълбоко проблематичната в исторически план идея за „цивилизованата“ „носителка на прогреса“ Европа.

*  *  *

Затова и нашият скромен принос към този дебат започва с текст на Франц Фанон, радикалният философ от Мартиника, позволил си през 50-те и 60-те години на миналия век да критикува колониализма, Франция, Европа и Запада въобще от позициите на „презрените“ и набедени за вечно изоставащи народи. Тук публикуваме откъс от книгата на Фанон Парии презрени от 1961 г., който излиза за пръв път на български, но звучи плашещо актуално както що се касае до самозабравилия се европейски елит, така и до постоянно „автоколонизираща“ се страна като България. Нима тук можем да „правим открития и да изобретяваме“ независимо от европейския опит, както съветва Фанон?

Смятаме, че провокативни и дори болезнени критики като тази на Фанон са нужни, за да се излезе от обичайно триумфалистката риторика за Европа и за да може да се погледне критично и на собственото ни българско участие в Съюза. Такъв опит прави Станислав Додов със своя текст Стабилност и разклащания: 10 години България в Европейския съюз. Додов търси пропукванията в така досадно повтаряната ни от управляващите мантра за „стабилността“, но и в приетата за даденост масова подкрепа на българите към ЕС. Доколко тя е повече от някаква формалност, замаскираща дълбоко разочарование от вътрешната политика? Как се поддържа въпросната „стабилност“, включително с „правилно“ насочени европейски пари и с европейско потупване по рамото? Статията изнамира редица несъответствия между светлите европейски хоризонти и задълбочаващата се печал на реалните икономически и демографски показатели на страната.

Възприятията за Европа в България и за мястото ни в тази Европа са тема на третата статия в настоящия ни брой Липсващата зала. Посткомунистическа разходка из Музея на София с автор Неда Генова. Тя ползва експозицията в някогашните Централни бани, за да илюстрира едно все по-доминиращо възприятие за българската история, в която османското и комунистическото минало са някакво отклонение от иначе възходящата европейска перспектива пред страната. Това отклонение не само носи срам, но и реално бива изличено от официалните репрезентации, като тази в Музея на София. Автоколонизацията, за която говори и Фанон, е илюстрирана с български пример, за да отведе към безпътицата на политическото ни въображение в сегашната ситуация.

Въображението и самовъзприятието са тема и на поредното ни фотоесе – Новите градски метроцентрове. Метрото в София често е ползвано от властта като основен пример за модернизация и европеизация на страната. То наистина е една от мащабните инвестиции в българската градска среда, подкрепени от Европейската комисия и нейните финансови инструменти за субсидиране. Отвъд това обаче фотографката Боянка Рошлева и урбанистът Павел Янчев се питат кого включва и кого изключва така проектираното метро, посочвайки, че то привилегирова много повече бизнеса, отколкото обикновения гражданин, без да се стреми да изгражда истински обществени пространства. Наместо такива виждаме едни нови градски центрове, които не са лишени от проблеми.

Още по-проблемно лице на двуликата модернизация посочва Петър Добрев в статията си Тиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие. Обичайно далеч от големите прожектори, за селското ни стопанство се заговори наскоро покрай любопитния факт, че България за една година се превърна в топ производител на тикви в рамките на ЕС. Статията обяснява връзката между този бум, европейската селскостопанска политика и опустяването на селата. Българският земеделски модел е такъв, че печалбите отиват в малцина, а бизнесът ползва малко, почти феодализирана работна ръка, замърсява почвата и работи предимно за износ, поради което обикновеният потребител е принуден да се изхранва със скъпа и често некачествена вносна стока.

От българското място в ЕС броят ни се насочва към общоевропейските теми с интервюто, което Жана Цонева проведе с известния политолог Иван Кръстев. Смятан за едно от водещите лица на доскорошния либерален консенсус в България и в европейското публично пространство, той не скрива критиките си към ЕС и дори представя възможен сценарий към неговия разпад.

От Кръстев и перспективата на либерална Европа минаваме към набиращата сила консервативна реакция. Антон Колев дебютира на страниците на нашето списание, за да говори за излезлия в края на миналата година консервативен манифест „Европа, в която можем да вярваме“, подписан от редица европейски интелектуалци. Колев изследва философските предпоставки на манифеста, за да посочи, че „автентичната“ европейска култура, по която носталгизират авторите, е далеч по-сложно понятие. „Другостта“ е присъствала винаги по много повече начини, отколкото консерваторите са склонни да признаят, а дори периодите на интелектуален застой (за какъвто те смятат и съвремието), са носили в себе си плодовете на голяма промяна, каквато е потенциално възможна и сега.

За консервативната вълна в ЕС говори и друг автор с първа статия за dВЕРСИЯ – Кристиян Ковачев. Той обобщава различните насоки, които европейската политика взе по време на бежанската криза, довели до редица сътресения в рамките на самия Съюз и до смъртта на стотици мигранти по границите на Крепостта Европа. Ковачев ползва и редица исторически примери, за да покаже, че миграцията далеч не е феномен на съвремието, но пък реакцията ни към нея е симптоматична за сегашните ветрове в европейската политика.

За тази все по-консервативна конюнктура в рамките на ЕС разсъждава и Урбан Шпитал, специалист по международни отношения и наш гост-автор от Словения. Шпитал дава интересна балканска перспектива пред възможната външна политика на една малка страна в рамките на Съюза – да се опита да се присъедини към ядрото, с неговия все още сравнително запазен либерален модел; да се наклони към Вишеградската група на все по-консервативните централноевропейски страни като Полша и Унгария; или да остане в предполагаемото балканско безвремие. Всеки един от тези избори има своите вътрешни противоречия и неясноти и нито един не е особено привлекатален, което казва нещо повече за сформирането на регионални съюзи в логиката на Европа изобщо.

Консервативният завой, разбира се, не е единственият възможен. Божин Трайков критикува остро редица недемократични практики на Европа в статията си Гражданството и ЕС: Противоречие на форма и съдържание, но посочва и възможна алтернатива в засилването на левите политики и отказа от неолиберализма. В това Трайков вижда единствената възможност Съюзът да не изземе напълно народния суверенитет чрез новото транснационално гражданство, което макар щедрите си обещания, на практика обслужва предимно бизнеса и големите държави. Това е и възможност Европа да се върне към демократичните си идеи за гражданство от Френската революция, с нейните свобода, равенство и братство, които днес са все по-изместени от капитала.

Ако в Европа все пак е останал духът на някогашната класова борба, то dВЕРСИЯ се опитва да намери и негови представители. Станислав Додов интервюира Юлия Владимирова и Пламена Попова, две от българските представителки на европейското ляво движение DiEM25 (Движение за демокрация в Европа 2025 г.). То бе започнато като общоевропейска платформа за демократизация на тежко бюрократизирания и финансиализиран съюз от бившия гръцки финансов министър Янис Варуфакис. При цялата противоречивост на колоритния Варуфакис, DiEM25 има интересни идеи, говорейки за „една истински социална Европа, в която банките търпят по-сериозни регулации, натрупаните богатства се инвестират обратно в публичния сектор, а демократичното взимане на решения намира място и в макроикономическото управление, и на общностно ниво“. DiEM25, както посочват Владимирова и Попова, не е партия и не се знае дали ще има силни лостове, с които да наложи тези си идеи, но самият факт, че те се въртят в европейското публично пространство, подкрепени от авторитети като Ноам Чомски и Славой Жижек, е добър знак.

Последният текст в броя завършва линията на неговите намерения към европейското настояще. Интервюто на Калина Дренска в превод от нея и Росица Кратункова с представител на платформата Транснационална социална стачка разкрива идеите на едно международно движение, което без колебания актуализира проблемите на труда, миграцията и социалното изключване. Текстът според нас прави твърде необходимото напомняне, че дори след залеза на големите движения на площадите, каквито бяха Окупирай или Будна нощ, политическото действие, изразяващо ценностите на пълноправието и солидарността, остава енергично, променящо се и влиятелно.

*  *  *

С което по естествен начин достигаме и до политическата намеса, отклонението, което се надяваме да осъществим чрез този брой. Тя съвсем не се изчерпва с тактическото решение да коментираме Европа в контекста на Българското председателство на Съвета на ЕС. Така бихме рискували да насърчим и изразим някакво подозрение и да оставим критиката да бъде разбрана само като заявка „Така повече не може!“ (както гласеше един от известните плакати на февруарските протести през 2013 г.). Обратно, с този брой ние правим опит да формулиране кое точно не може повече да продължава така и показваме перспективи, борби и практики, които заявяват как би могло да бъде.

В този смисъл и заглавието, което избрахме за това издание, не е само ежедневния израз „Как така?“ или „С какво право?“, нито е само провокация. То е игра на думи, с която ни се иска да намекнем още и че има значение да оглеждаме Европейския съюз в неговата историчност, за да можем така после, по-смело, да чертаем възможни пътища на бъдещето.

Имаме вече опита от 10 броя списание dВЕРСИЯ и един от приносите, който вярваме, че даваме за политическото въображение и общи действия, е да показваме не само че алтернативи съществуват, но и че въобразимостта на тези алтернативи е първа стъпка към по-добър живот заедно. Сегашната конюнктура внушава, че Европа или ще е такава, каквато е, или няма да я има, подобно на убеждението, че глобалният свят или ще е капиталистически, или няма да го има, и ни предстои дълъг път, докато осъзнаем, че това не задължително е така. Институцията „Европа“, Политиката „Европа“ и Идеята „Европа“ – такива, каквито ги познаваме – са проявление на глобалния капитализъм. Изисква се смелост, за да се допусне, че бъдещето ще е възможно и по други пътища…

Приятно четене!

Росица Кратункова

Петър Добрев

Станислав Додов

Библиография

  1. Решение от 18 декември 2007, Laval, C-341/05, EU:C:2007:809. Решение от 11 декември 2007, Viking, C-438/05, EU:C:2007:772
  2. Данъчен служител е прострелян в автомобила си в София (2017, 18.12). dnevnik.bg. Извлечено от http://bit.ly/2BpMXCp (13.02.2018)
  3. „Франс прес“: България е най-тежкият нарушител на свободата на словото в ЕС (2017, 30,12). segabg.com. Извлечено от http://bit.ly/2o8aEHh (13.02.2018)

За да изтеглите и прочетете списанието, можете:

  1. Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона “Свали” по-долу.
  2. Да отворите списанието онлайн тук / чрез приложението на Issuu:

Свали

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments