Калина Зафирова
Здравейте, аз съм изгряваща кинорежисьорка, куиър жена и горда AuADHD представителка (съчетание от аутистични характеристики и черти на синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивност) и в този текст ще говоря за една от най-премълчаваните теми, а именно самоубийството и подкрепата на суицидни хора в кризисни ситуации. Тази статия няма да се основава на научни данни и социологически изследвания, а на моя личен опит. Темата е тежка и може да провокира различни емоции и спомени, затова ви моля да положите грижа към себе си, решавайки да прочетете този текст. Помислете си какви чувства, телесни усещания и спомени може да провокират у вас мислите за самоубийство. Бъдете подготвени за възможните реакции и помнете, че всяка една от тях е нормална. Разговорите за самоубийство могат да провокират паника. Нервната система се възбужда и в това положение е трудно да запазим спокойствие. Ако не се чувствате стабилни в текущото си емоционално състояние, може би е по-добре да отложите четенето за друг път. Напълно окей е да четете статията с приятел наблизо или да си подготвите подкрепа, като предупредите някого, че може да имате нужда от разговор в случай, че темата ви повлияе емоционално. Помислете дали има нещо, което можете да направите, предварително, за да се погрижите за себе си. Преценете дали имате вода до себе си, дали сте яли, дали да си направите чаша топъл чай или да си пуснете успокояваща музика за фон – ще помогне. Приложете това, което знаете, че би съдействало да се чувствате по-регулирани. Взимайте си почивка от четенето всеки път, когато усетите нуждата от такава. А защо и да не се наградите с нещо приятно, когато завършите текста? Възможно е тези предложения да ви звучат странно, но смятам, че е наистина важно да обръщаме внимание на собственото си състояние, посягайки към толкова тежки теми като тази за самоубийството.
Сега нека ви разкажа малко за себе си и защото пиша този текст. Имам трудности с психичното си здраве от дванадесетгодишна възраст. Борила съм се с булимия, анорексия, паник атаки, суицидни мисли и опити, както и с факта, че съм невроразнообразна и трудно се справям в този объркан свят. Интересът ми към темата и най-вече към възможните начини за намеса в кризисни ситуации започна в шести клас, когато аз и моите приятелки страдахме от хранителни разстройства и често си споделяхме, че смъртта ни се струва по-добра алтернатива от живота. За съжаление, тази тема не се коментираше само в пубертета. Колкото повече пораствах, толкова повече хора срещах, които не знаеха как да продължат да живеят.
Търсила съм помощ от различни терапевти, кризисни центрове и канали за помощ за самоубийци както в България, така и в чужбина. Останах шокирана колко трудно е да намериш институционална помощ. На много хора им е невъзможно да се доберат до професионална подкрепа и това поставя въпроса как ние като общество можем да предоставим такава едни на други. Потисничеството в различните му форми – мизогиния, расизъм, трансфобия, хомофобия, ейбълизъм и други – често не получава необходимото внимание, когато се разглеждат причините, които тласкат хората към самоубийството. А именно формите на потисничество най-често са причината някой да избере смъртта пред живота.
Основната цел на този текст е да предостави информация за това как можем да помогнем на суицидни хора, които не могат да се обърнат към учреждения като диспансер или полиция и/или да споделят със семействата си; както и на тези, които са били от малкото, успели да получат институционална помощ и именно в спешните отделения и психиатричните клиники са преживяли наистина ужасни и травмиращи ситуации. Крайно време е да нарушим мълчанието около самоубийството и да създадем нови умения или поне да придобием представа за това, което можем да се опитаме да направим в момент на суицидна криза. За съжаление, няма чудотворна рецепта, за която да гарантирам, че ще запази сред нас всеки, който се бори със самоубийствени мисли. Няма формула за „правилна“ реакция по време на намеса, която да работи за всички. През годините обаче съм събрала конкретни инструменти и съвети, които мога да ви предложа, а вие сте добре дошли да си „вземете“ това, което работи за вас, и да оставите настрана онова, което смятате, че няма да ви послужи.
Надявам се текстът да разчупи стигмата около самоубийството и най-вече около неинституционалната намеса и общностната подкрепа като ефективна опция за помощ. Дори и да вярваме, че професионалната помощ е най-доброто, което може да се направи и че друг вид намеса е трудно постижима и ненадеждна, аз съм убедена, че всеки може и трябва да придобие умения за подкрепа на тези от нас, които страдат. Често институционалната намеса е равнозначна на лишаването от автономност на страдащия човек и това носи повече вреди, отколкото ползи. Освен това процесът е тромав, болезнен, а понякога и просто недостъпен.
Затова нека да разрушим стигмата около темата. Нека говорим за самоубийството. Нека предоставим пространство на суицидните хора да говорят за него. Нека придобием средства и стратегии за позитивна намеса и да пренесем тези умения в бъдещи ситуации, в които някой се нуждае от подкрепа и грижа. Надявам се тези предложения да спомогнат за изграждането на мрежа от хора, които знаят как да действат, когато институциите не могат да реагират адекватно. Тези умения могат да бъдат използвани и за самопомощ, ако самите вие се борите с суицидни мисли и нямате към кого да се обърнете, или ако хората, които ви подкрепят, влошават кризисната ви ситуация.
Подобни статии:
Пасивни и активни самоубийствени мисли и суицидна криза
Да започнем с разграничаването на активни и пасивни самоубийствени мисли и разясняването на понятието „суицидна криза“ или „епизод“. Разбирането на тези термини е от съществено значение, тъй като всеки един от тях се проявява по различен начин и изисква различни форми на подкрепа и намеса.
Човек с пасивни суицидни мисли си мисли за смъртта, представя си я, но няма конкретен план да я изпълни или желание да се самонаранява. Тези мисли не са свързани с активно намерение да сложи край на живота си, а по-скоро с усещането за безизходица и желание да спре страданието. Този човек може да изказва болката си с фрази от рода на „Просто искам да изчезна, „Иска ми се да не съществувам“ или „Мечтая да не се събудя утре“, но не прави стъпки към осъществяване на тези мисли. Тези усещания често са придружени от убеждението, че е товар и че околните ще са по-добре без него. Може да бъде и точно обратното – болката, която би причинил на околните да спира развитието на тези мисли в желание за конкретно действие. Като пример мога да дам моя приятелка, която има постоянни и повтарящи се мисли за смъртта, но има дете и поради тази причина, по нейни думи, не може да си позволи да изчезне. Макар че този тип мисли не водят до действия, те са сериозен сигнал, който мозъкът изпраща, за да каже, че животът в този си вид е прекалено болезнен за живеене и усещането за смисъл е поставено на тънък лед. Ако това състояние бива неглижирано, то може да ескалира в активни самоубийствени мисли.
Активните самоубийствени мисли, от друга страна, са свързани с конкретно намерение и план за прекратяване на живота. Човек не само мисли за смъртта, но и планира как точно да я постигне – обмисля начините, по които може да го направи, подготвя инструментите, които са му нужни, както и изчислява най-подходящия момент за действие. В такова състояние усещането за неизбежност става все по-силно и рискът за действие значително се увеличава. Когато тези мисли станат доминиращи, те носят със себе си усещане за спешност – болката е непоносима, няма възможност за промяна, а самоубийството е единственият изход.
Суицидната криза (или епизод) настъпва, когато интензивни активни мисли достигнат своя връх. Това може да се случи внезапно или след дълъг период на мъчителни размишления. В епизод импулсивността е на такова ниво, че човекът е неспособен да се контролира. Всичко вътре в него крещи за незабавно действие, което би прекратило страданието. В този момент човекът не вижда алтернатива и се намира в състояние на емоционален и психологически срив, на крайна уязвимост изискваща незабавна намеса. Бих искала да мога да посоча конкретни признаци, които показват, че някой е в суициден епизод, но, за съжаление, самата природа на епизода е свързана с импулсивност, което го прави трудно предсказуем. Различните хора преживяват тези моменти по различен начин, така че поведението им може да варира значително. Аз, например, не мърдам, защото ме е страх от последствията, ако направя каквото и да е движение. Ако трябва да опиша как се чувствам, то усещането идва по два основни начина: когато чувството за спешност нахлува внезапно, изпитвам усещане като течност, която се надига до върха на главата ми и започва да прелива. Налягането ме принуждава да действам незабавно. Когато епизодът се развива постепенно, попадам в спирала от интензивни мисли, като мозъкът ми ме измъчва, докато достигна точката, в която съм готова буквално да продам душата си само и само да накарам болката да спре. И в цялото това мъчение имам време да съставя конкретен план, който трябва да осъществя възможно най-скоро.
Усещанията в тези много различни по естеството си моменти са изключително индивидуални, което прави разпознаването на кризата и адекватната намеса още по-предизвикателни. Точно защото определянето на признаците е трудно, е от изключително значение да се обърне внимание на всяка промяна в поведението или мислите на човека. Особено ако забележите сигнал, който може да ви наведе до мисълта за нарастваща опасност. Следвайте своята интуиция и предлагайте подкрепа – както професионална, така и лична. Точно тя играе решаваща роля в предотвратяването на фатални последици.
Как да говорим за самоубийство?
Съществуват митове около самоубийствата, които водят до множество вредни вярвания и поведения, и бих искала да ги развенчаем.
Първото такова вярване е, че ако повдигнем въпроса за самоубийството пред човек, който преминава през труден период, това може да го подтикне да направи крачка в тази посока.
Въпреки че може да ни се струва, че директното питане на някого дали има намерение да се самоубие или като цяло повдигането на темата може да увеличи риска, научните изследвания показват, че това не е вярно. Повдигането на темата за самоубийство не повишава вероятността от реализацията му! Трудно е да разбереш дали някой планира самоубийство, ако не му дадеш пространство да говори за това. Мълчанието, стигмата и срамът са много по-рисковани и опасни от възможността да провокираш неприятни емоции, задавайки директен въпрос.
Противопоставете се на социалните конвенции, които потискат темата и я държат в неизвестност. Нормално е да чувствате страх и затруднение, особено ако нямате опит в откритото говорене по темата. Бихте могли да репетирате задаването на въпроси, свързани със самоубийството, с приятели или дори да ги задавате на себе си пред огледалото. Важно е вече да сте чули тези въпроси да излизат от вашата уста. Така, когато дойде моментът, в който се налага да ги зададете наистина, ще е по-лесноосъществимо. Най-силната грижа, която може да се предостави, е да се говори открито и недвусмислено за самоубийството. Истинското освобождаване от страданието в изолация настъпва, когато някой ти покаже, че чувствата ти са легитимни и няма нищо срамно в тях, и то без да се паникьосва или да се отдръпва.
Реакциите на човека, когото питате за самоубийство, могат да бъдат много различни – страх, гняв, болка, объркване. Обикновено когато за първи път ми бъде зададен този въпрос, веднага отричам, независимо дали имам план или не. Но от този момент нататък зная, че има човек, който не се страхува да изслуша болката ми, без да трябва да смекчавам това, което изпитвам. И така в по-късен момент, когато отново се нуждая от подкрепа, знам, че имам към кого да се обърна. Можете да питате отново и отново, докато не сте сигурни, че сте чути.
Моето предложение за това как би могъл да звучи един такъв въпрос е следното: „Хей, много ме е грижа за теб и това, през което преминаваш, е наистина тежко. Искам да те попитам дали мислиш за самоубийство? Искам да те подкрепя по най-добрия начин и ми е важно да знам в момента така ли се чувстваш?“. Разбира се, най-добре е да използвате думи, които ви идват естествено и натурално. Само внимавайте с въпроси от типа „Мислиш ли да си посегнеш?“ или „Не мислиш за самоубийство, нали?“. Тези въпроси поставят в много неудобна ситуация суицидния човек, защото той знае какво искате да чуете като отговор и реално така не остава отворено пространство за разговор. Когато чуя така зададен въпрос, искам да успокоя питащия и дори да се чувствам комфортно да говоря за самоубийство, ще излъжа.
Хората се притесняват да повдигат толкова трудна тема, може би защото се чувстват сякаш заставят някой да говори за най-болезнените си мисли. Не забравяйте, че суицидният човек може да откаже да ви отговори. Може и да отговори, но да откаже да води разговор за това. Може и да излъже (както най-вероятно ще направи). Представете си този въпрос като засяване на семе – вие давате възможност да се разбере, че сте готови да говорите за това и когато човекът поиска, може да се обърне към вас – било то след дни, месеци и дори години по-късно.
Първият си осъзнат опит за самоубийство направих в седми клас и от тогава досега борбата със суицидните ми мисли е всекидневна. Въпреки това, едва на 21-годишна възраст започнах да споделям на приятелите си и да търся помощ. И първият човек, когото потърсих всъщност, беше момче, с което не съм имала контакт от години, но веднъж в гимназията беше отворило темата за самоубийството пред мен. В подобна ситуация бях и по-късно в Италия. Нямах никакви приятели, единствените ми социални отношения бяха свързани с работа. След тринадесет месеца борба да стигна до професионална психиатрична помощ най-накрая намерих такава. И то не защото съм страшно упорита, а защото институциите ме неглижираха до такава степен, че трябваше да направя опит за самоубийство, за да ми бъде обърнато внимание.
Прибирах се след първия ми ден в психиатрията. Бяха ми дали 50 страници документи, които трябваше да попълня и да дам съгласието си за това какви медикаменти позволявам да ми вливат венозно. Нямах придружител и не разбирах нито една думичка от тези документи. Пращах снимки на страниците на по-близките ми познати, но понеже броят им беше огромен, никой не се зае да ми ги превежда. Получих паник атака в коридора на психиатрията пред погледите на медицински сестри и лекари, които спокойно си вършеха работата, без да ми обръщат внимание. След дълго страдание, дойде моят психиатър и ми каза просто да се подпиша навсякъде. Не мога да опиша колко зле бях след това. Прибирах се с влак и не зная откъде я извадих тази сила да не се хвърля на релсите и да стигна до вкъщи. В апартамента си вече не се побирах в кожата си. Живеех на седмия етаж, имах тежък суициден епизод и бях страшно импулсивна. В този момент се сетих, че едно човече, впоследствие станало приятелче, с което работихме заедно по първия ми пълнометражен филм, някъде някога ми беше казало да го потърся в случай на суицидна криза. Звъннах му и каза, че тръгва към мен. Едва издържах тези пет минути, които му трябваха да дойде. И хиляди пъти му благодаря за това изречение, с което ми показа, че можех да се обърна към него. Тогава в Италия си нямах никого и в изолация никога нямаше да се справя. Особено в онзи конкретен момент, когато чувствах, че институционалната помощ повече ми вредеше, отколкото ми помагаше.
Да подходим с разбиране и уважение
Когато се опитвам да помогна на други суицидни хора, обикновено им обяснявам накратко как мисля да ги подкрепя и какво бих направила, ако кризата ескалира. Tака човекът може да вземе информирано решение дали аз съм правилната подкрепа за него в този момент. Така че помислете си какво означава за вас намесата и попитайте какво означава тя за човека срещу вас. Винаги питайте от какъв вид подкрепа има нужда самия човек. Задавайте конкретни въпроси и изгответе заедно план за безопасност. Питайте дали се чувства в безопасност да говори за начините, по които се наранява, или за опитите си. Това може да е изключително полезно за създаване на конкретни инструменти и стратегии. Най-добре да водите тези разговори в спокойна атмосфера, когато суицидният човек е стабилен и няма опасност да влезе в криза.
Изключително грешно е убеждението, че хората, които имат склонност към самоубийство, са изключително чупливи, че можем да ги сломим с едно погрешно движение, с една погрешна дума. Това не е вярно и изобщо не е справедливо да се разсъждава по този начин. Смятам това схващане за изключително ейбълистко, тъй като може да доведе до ограничаване на автономността на суицидните хора. Нямате си и представа колко пъти съм чувала, че не съм в състояние да взимам решения сама за себе си. Колко унизително е било загрижени за мен партньори да не ми позволяват да си взема душ, без да ме наблюдават, защото се страхуват да не се нараня. Колко пъти ми е било казвано, че не мога да напусна къщата без придружител, защото не може да се разчита на мен. Или пък някой мой близък откровенно да ме нарече луда, извинявайки с това факта, че ограничава моята независимост и/или ми отнема вещи, които смята за опасни – без мое знание и разрешение. Има разлика между това някой насила да ти изхвърли всички лекарства и това да те попита дали ако ги вземе, това би ти помогнало да не си навредиш с тях. Имала съм не една ситуация, в които са ме обвинявали. Наричали са ме егоцентрична, манипулаторка и какво ли още не. Моля ви, не правете това. Зная, че тези реакции са породени от чувство за загриженост и желания да не предизвикате вероятни опасни действия. Зная, че си мислите, че знаете кое е най-доброто за вашия близък, но така само създавате йерархична динамика и омаловажавате страдащия човек. Никой не иска да се чувства суициден и никой не го прави, за да ви манипулира. Хората, които се борят със самоубийствени мисли, особено когато са постоянни и повтарящи се, са надарени с чудотворната способност да продължават да живеят всеки ден, въпреки болката, която изпитват. Те успяват да оцеляват постоянно – минута след минута, криза след криза. Не подценявайте устойчивостта, силата и опитността на хората, които подкрепяте. Не им казвайте, че не могат сами да взимат решения за себе си. Не ги обвинявайте за това, през което преминават. Не им казвайте, че преувеличават и че има толкова по-лоши ситуации.
Има много примери за събития и състояния на психиката, които могат да превърнат живота в невъзможен за живеене. Когато обичан от нас човек не може да се справи с последиците от преживяна от него травма, когато трудно приема голяма промяна в живота си, изпитва крайна скръб или е изтощен, е много важно да проверим как се чувства и да го попитаме директно дали има самоубийствени мисли, както и да му вярваме, че това, през което преминава, наистина е непоносимо.
Институционална подкрепа и бариери
Въпросите за оценка на клиничния риск – въпроси като: имате ли план, средства за изпълнението му, кога планирате осъществяването му и т.н., за съжаление служат основно за избягване на съдебни спорове в случай, че пациентът със суицидни тенденции отнеме живота си.
Процедурата често е непоследователна и зависи от произволни фактори в системата. В моя случай, след опит за самоубийство в България, когато бяха повикани линейка и полиция, не бях отведена в болница или психиатрично заведение, както би следвало. Екипът на спешна помощ проведе основен медицински преглед и ме остави без по-нататъшни грижи. Оценката на клиничния риск се направи месеци по-късно в районното управление на СДВР, като в интервала от време преди да бъда привикана, нито една институция не се свърза с мен, за да провери как съм.
Скандалното е, че самите институции често те принуждават да пишеш грешна информация при оценка на клиничния риск. В СДВР бях затворена в стая с двама полицаи, които уж трябваше да ме проведат през гореспоменатия въпросник, но всъщност ми диктуваха какво да пиша – че „вече не съм депресирана“ и че „имам гадже и съм щастлива“. Не ме пуснаха да си тръгна, докато не напиша каквото ми казват, за да „си нямаме ядове“. Опитах се да обясня, че това е безотговорно и че аз наистина не съм добре, но в крайна сметка излязох, след като написах това, което искаха от мен.
Контекстът, в който се провежда оценката на клиничния риск, би трябвало да зависи от това дали институциите разполагат с информация за самоубийствени мисли или опити. В Италия, дори след като многократно споделях със здравни институции, че имам такива, никой не предприе стъпки за оценка на риска, докато не съобщих за конкретен опит за самоубийство. Много ми се иска въпросникът да се използва като превантивна мярка дори при неясни сигнали за нужда от помощ, а не, както беше в моя случай, едва след настъпването на крайно интензивна криза и опит. Ако се прилага своевременно, могат да се избегнат трагични последствия.
Това доказва, че всеки инструмент може както да подобри, така и да наруши менталното здраве, в зависимост от това кой го държи и как се използва. Чеклистът за оценка на риска е прекрасна идея и може да послужи като основа за истински грижовен разговор. За съжаление, моят опит не отразява това.
Гореспоменатите случки ни изправят и пред проблема, че самите въпроси за оценка на клиничния риск работят само за суицидните хора, представящи се по начин, който официалните служби могат да разберат. Отне ми време да схвана как да говоря с институции, за да бъда взета насериозно и да получа помощ. Както споменах по-горе, след цяла година лутане по институции като мигрантка, трябваше да достигна почти до фатален край, докато накрая някой всъщност чуе това, което му казвам. Давам си сметка колко привилегии имам като бяла жена и въпреки това за мен намирането на институционално съдействие беше почти невъзможно, камо ли за по-уязвимите групи от обществото.
Това ме е довело и до схващането, че институционалната помощ, в чести случаи и неправителствената, е недостъпна. Също така много суицидни хора се страхуват от намесата на институции, защото биват изправяни пред изключително травмиращи преживявания.
В Италия взех решението, че не е нужно да водя моята битка сама (а и бях в държава с повече възможности да ми предостави застъпничество) и започнах да търся подкрепа. В началото се обърнах към феминистки кризисен център. При първото ми посещение, помолих да вляза с приятеля си, защото изпитвах срам и страх да говоря за това, през което преминавам – това не беше прието с разбиране. Накараха ми се, че водя мъж в центъра. После пък започна кошмарната сага с придвижването до мястото на кризисния център. Беше далеч от дома ми и ми беше скъпо да плащам шест евро за градски транспорт, за да стигна до там. Пропусках лекции, за да успявам да съм свободна в часовете на сеансите си с психоложка, а такава нямаше. Или не идваше на работа, или бяха забравили да ми кажат, че отсъства в съответния ден. След втората сесия, която се случи след около 2 месеца безмислено разкарване до центъра, пък психоложката ми каза, че съм прекалено тежък случай и не може да ми помогне. Помолиха ме да потърся друго място. Въпреки че помощ реално от тях не получих, си позволиха – след като им бях отказала по доста красноречив начин – да ме снимат и да публикуват снимката ми със сърцераздирателно послание как помагат на жени като мен. В момента си давам сметка колко травмиращо е било това изживяване.
Мястото, където очаквах да получа най-малко помощ и от което най-много се страхувах – психиатрията – всъщност беше най-добре. Имахме различия във виждането си за медикаментозното ми лечение – поради лична причина не желаех да приемам едно от лекарствата, което ми бяха предложили, при положение, че има още сто на пазара със същото действие. Ако ме бяха послушали, когато им казвам, че идеята да пия този конкретен медикамент ме тревожи, щяха да ми спестят една седмица безсъние – било то провокирано от самото лекарство или от моята тревожност. Други неадекватни ситуации там бяха свързани с моя психиатър, който все бързаше за обяд и претупваше сесиите ни, а и почти никога не си запазваше стая и постоянно, докато разказвах най-травмиращите събития в живота си, връхлитаха други лекари в кабинета. Когато събрах смелост да му кажа, че това не е окей, започна да се старае повече, но колко пациенти ще си позволят да правят забележки на психиатъра си? Като изключим тези неща, имах контрол над динамиката на лечението и наистина получих помощ.
Още един мит, който трябва да бъде развенчан е, че е възможно да се предвиди кои хора със суицидни нагласи ще се опитат да сложат край на живота си и кои – не от един чеклист за оценка на риска. Не трябва да забравяме, че опитите за самоубийство са импулсивни и не винаги могат да бъдат уловени от отговорите на тези въпроси. За суицидните хора самоубийството е нещо, което обмислят и планират постоянно. Така че тези мисли и намерения не са непременно показатели за повишен риск.
Понякога се налага да правим предположения за риска, основавайки се на познати социални динамики. Например, тийнейджърите с различен цвят на кожата, както и транс и куиър тийнейджърите, са по-склонни да имат мисли за самоубийство в сравнение с техните връстници. Заради това професионалистите не винаги приемат достатъчно сериозно техните преживявания. Стереотипите и неразбирането на сложните социални процеси, които стоят зад страданието, водят до това пренебрегване.
Понякога сме склонни да вярваме, че знаем повече за ситуацията, отколкото самият суициден човек, но това не е честно спрямо него. Само той знае най-добре каква е реалността. Важно е винаги да вярваме на човека, който страда, и да се вслушваме в неговите чувства, вместо да разчитаме само на статистиката. Представете си свят, в който не се опираме на остарели изследвания, проведени предимно от бели хетеросексуални мъже от високата средна класа, а вместо това се доверяваме на хората, които подкрепяме, и на техните нужди. Вярвам, че най-добрият начин да оценим риска от самоубийство, е чрез нашите взаимоотношения. Моят съвет е да се вслушвате в собствената си интуиция.
Солидарност и грижа вместо изолация
Широко разпространено е убеждението, че само емоционално балансирани хора могат да предоставят адекватна помощ в кризисни ситуации. Тази представа предполага, че професионалисти като социални работници, психолози и лекари не могат да са водили лични битки със самоубийствените мисли. Дори признанието на опит със суицидните наклонности може да застраши тяхната работа. Това е още един пример за стигматизация и липса на разбиране за същността на проблема. Често най-силната подкрепа съм получавала от хора, които също страдат. Знанието, че някой друг е преминал през подобно изпитание, прекъсва цикъла на изолация и срам. Разбира се, не всеки с такъв опит има желание или капацитет да помага или да говори открито за преживяванията си. Това е напълно нормално. Всеки от нас сам определя кога и как е готов да предлага подкрепа и възможностите може да се променят в зависимост от момента и обстоятелствата.
Много по-удобно е за нас да вярваме, че съществуват експерти и професионалисти, които знаят какво да направят в кризисни ситуации. Институциите играят кардинална роля в осигуряването на подкрепа, лечение и стабилност за хората, които преминават през тежки периоди. Те могат да предложат разнообразни терапевтични методи и медикаментозни решения, подходящи за различните състояния. В много случаи именно тези институции са спасителен пояс за хора в дълбока криза, осигурявайки пространство за възстановяване и безопасност. Наличието на места, където може да се потърси помощ, е важно не само за самите хора, но и за техните близки, които също се нуждаят от подкрепа и насоки. Тези учреждения играят ключова роля в обществото и трябва да бъдат подпомагани, за да могат да предоставят по-добри ресурси и експертни знания, за да подкрепят по адекватен и ефективен начин хората, преминаващи през критични моменти.
Въпреки всички тези положителни аспекти, не бива да се заблуждаваме, че институциите са универсално решение за всеки човек и всяка ситуация. Различните хора имат различни нужди и понякога институциите не успяват да откликнат на тях по най-добрия начин. Не само защото често действат насилствено към пациентите си, а и защото има много хора, които системата не оценява като рискови и така те остават в изолация. Имам чувството, че обществото е загубило умението си да се отнася към хората, които са прекалено много – прекалено болни, прекалено травмирани, прекалено стари – другояче, освен затваряйки ги в дадена институция. Мечтая за свят, в който не се опитваме да държим хората в нужда далеч от очите си, живеем в солидарност с тях, заедно, споделяйки техните трудности и радости. Важно е да признаем, че не можем да разчитаме на институционалната помощ като единствена опция и тя трябва да е само част от по-широка мрежа за подкрепа.
Когато говорим за спасяване на нечий живот, не бива да се фокусираме само върху физическото оцеляване. Истинското оцеляване изисква много повече – подкрепящо семейство, сигурна общност, стабилна работа, достъп до образование и т.н. Грижата за човека не се изчерпва само до физическото състояние на организма; тя включва и емоционална, социална и икономическа подкрепа, без която едно пълноценно съществуване е невъзможно.
Имаме нужда от по-дълбоко разбиране и признание на невидимия труд, свързан с грижата, както и от справедливо разпределение на емоционалната и физическата отговорност при подкрепа на суицидни хора. Много често, когато липсва достъп до професионална помощ, именно близките на тези хора – най-вече жени – поемат тази тежест. Те осигуряват емоционална и физическа подкрепа, дори когато са в уязвимо положение. Този невидим труд трябва да бъде оценен и подкрепян. Колкото повече хора развият умения за намеса при суицидни кризи, толкова по-равномерно ще бъде разпределена тази отговорност.
Подкрепа и намеса
Изключително болезнено е да виждате как ваш близък страда. Сигурна съм, че ви се иска някак да можете да снемете от него болката, която изпитва. За съжаление, най-вероятно няма как да промените обстоятелствата, които са го довели до това състояние и е трудно да съставите дългосрочен план за подобряване на ситуацията. Голяма част от тези обстоятелства са свързани със сложни и многопластови фактори. Капитализмът, с непрестанния си натиск за постижения, финансовите затруднения, несигурността на работното място или в личен план, системното потисничество, основано на раса, пол, сексуална ориентация и способност, личните кризи, свързани с откриването и приемането на собствената идентичност, липсата на подкрепа и социалната изолация, справянето с културните очаквания, посттравматичният стрес и хроничните заболявания са фактори, върху които ние като подкрепящи имаме много малко влияние.
Най-важното правило е да не изоставяте себе си, оказвайки грижа. Подгответе се, че предоставянето на подкрепа може да е дълготраен процес. Нужно е да намерите баланс между личните си нужди и ангажименти, и тези към човека, когото подкрепяте, за да можете да предоставите помощ, която наистина е от полза.
Важно е да разпознаем, че динамиката между подкрепящите и търсещите подкрепа често носи йерархичен характер и трябва да се стремим да не ограничаваме ничия автономия. Оставете страдащия да определя посоката и темпото на вашето взаимодействие. Ваша роля е да останете до него и да му осигурите пространство да се изразява, а не да го контролирате. Не се паникьосвайте. Когато става въпрос за криза, това може да е изключително трудно. Кризите сами по себе си са страшни, но трябва да се доверите на способността на суицидния човек да оцелява. Отново повтарям: ние оцеляваме всеки ден. Важно е да овладеете емоциите и да останете като стабилна основа. Сигурно в главата си имате множество решения на проблема, но може би сега не е най-доброто време да ги предлагате. Това може да допринесе до емоционалното претоварване на суицидния човек. Не трябва да целите непременно да промените обстоятелствата пред човека или неговите чувства, а да бъдете близо до него, да му дадете пространство да говори, да слушате, да останете свързани. Понякога по-малко думи и действия дават повече резултат. Дайте му възможност да приеме чувствата си за обосновани и валидни. Бъдете искрени и предлагайте тази любов и тази подкрепа, която бихте дали и в друга ситуация. Не е нужно да променяте драстично поведението си. Не се опитвайте да бъдете някой друг. Напълно нормално е да сте несигурни в действията си и да се страхувате да не влошите епизода. В такъв случай можете да направите пауза и да помолите за време, за да размислите върху ситуацията. Няма правилен начин, по който да се държите. Достатъчно е, че сте там и че се опитвате. Част от процеса на подкрепа е да правите грешки и даже бих казала, че е неизбежно да разстроите човека, за когото се грижите. Помнете, че всеки момент, в който сте с него, е момент, в който не е избрал да сложи край на живота си. Физическото присъствие по време на криза е от голяма помощ, но подкрепата може да изглежда и като ежедневни жестове на грижа – приготвяне на храна, носене на покупки, изпращане на съобщения или просто споделяне на време заедно. Тези действия могат да изглеждат малки и недостатъчни, но точно те са радикален начин да бъдете нечия опора.
Ще споделя някои от нещата, които казвам, когато се намесвам в чужда криза и тези, които имам нужда да чуя, когато съм в такава. Най-важното е да уверите, че разбирате защо човекът страда толкова много и че е нормално да бъде суициден при тези обстоятелства. Кажете му, че не ви идва в повече и че е лесен за обичане, дори когато е в криза. Напомнете му, че виждате колко много успява в битката си. Бъдете чувствителни и съпричастни без да използвате фрази като „всичко ще бъде наред“. Може никога да не е наред. Може животът винаги да боли. Не давайте напразни надежди.
Докато подкрепяте суициден човек, е добре да се концентрирате върху изготвянето на план за действие преди да е настъпил моментът на криза. Точно защото самоубийството е премълчавана тема, нямаме практиката да се подготвяме за него. Започнете със съставяне на списък с хора, на които страдащият може да разчита за бърза реакция по телефона, както и такива, които могат да се появят лично на място. Това може да са приятели, семейство, терапевт и горещи линии за помощ на самоубийци. Препоръчвам този списък да стои на лесно достъпно място – на телефона, на видно място вкъщи или в портфейла. Ако човека, когото подкрепяте, вече се е сблъсквал със суицидни кризи, попитайте какво е помогнало преди за преодоляване на епизода и включете тези неща във вашия план. Състоянието на физическото пространство също е много важно. Помислете дали може да се направи нещо, за да го направите по-уютно и по-сигурно. Можете да помогнете с почистването на пример. Обсъдете дали има хора или предмети в заобикалящата среда, които предизвикват негативни емоции у страдащия, и помислете как можете да помогнете за минимизиране на техния негативен ефект. Не забравяйте за основните телесни нужди – когато те са задоволени, чувството на страдание намалява, било то и съвсем малко. Осигурете вода, храна, душ или мокри кърпички за почистване, топли дрехи или завивки, вентилатор или климатик. Важно е да проверите дали човека, когото подкрепяте, се вижда с терапевта си или с този, с когото по принцип се чувства най-добре. Попитайте приятеля си как изглежда, когато не се чувства добре. Разберете какъв вид подкрепа е полезна за него и какъв вид подкрепа му вреди. Определете дейностите, които могат да помогнат за заетост и разсейване в момент на интензивно страдание. Аз гледам реалитита или слушам подкасти за убийства.
Организмът на повечето хора може да издържи в състояние на силна реактивност около двадесет минути, така че тактиката за овладяване на активни кризи е да опитате да облекчите поне малко страданието и/или да изчакате достатъчно време, за да намалее от само себе си интензивността му. Аз намирам за особено полезно сравнението между борбата със самоубийствените подтици и шофирането. Кризите са моменти, в които е контролът върху колата е изключително труден. Колкото и да ви се иска да поемете шофьорската позиция, това ограничава автономията на другия човек. Оставете го да управлява автомобила, а вие заемете пътническото място. Направете всичко възможно да запазите спокойствие и да се съсредоточите върху пътя пред вас. Може да се наложи да дръпнете ръчната спирачка в критичен момент, но не поемайте контрол над волана.
Не винаги в рамките на критичните двадесет минути реактивността се овладява. Личният ми опит показва, че това състояние може да се задържи по-дълго, когато към него се включи фактор като инсомнията (безсънието). Мелатонинът, естествен хормон, регулиращ цикъла на съня, може да бъде много полезен в такава ситуация. Ако успеете да помогнете на човека да заспи, нивата на кортизол – хормона на стреса – ще спаднат и състоянието му ще се подобри значително, когато се събуди.
Понякога най-добрият начин за човек да премине през този наистина ужасен момент е да прибегне до действия, които можете да възприемете като опасни, като самонараняване или употреба на алкохол или наркотици. Нормално е да се притеснявате за рисковете, но е важно да разберете, че суицидните хора прибягват до тези стратегии, защото те предоставят облекчение в краткосрочен план. Иска ми се всички ние да имаме достъп до по-широк набор от ресурси и стратегии за преодоляване на кризи. В същото време, не искам да отнемаме от хората единственото средство, на което разчитат в такива тежки моменти. Лично аз стигнах до момент, в който абсолютно осъзнато и бих казала рационално избирах да си вредя и да извършвам рискови действия по време на епизод. Тази ескалация ми осигуряваше да прекарам следващите два-три дена в спокойствие, докато се възстановявах физически от причинените наранявания. Дълго време това беше единственият начин, по който успявах да премина през криза, без да стигна до реално самоубийство. Затова е изключително важно да не осъждаме стратегиите, които някой е принуден да използва, за да оцелее. Срамът не променя поведението; напротив, той кара хората да крият своите рискови постъпки. А когато тези рискови действия се извършват тайно и в изолация, те стават още по-опасни.
В процеса на отучване от това да използвам рискови стратегии, започнах да си задавам въпроса дали мога да изчакам някакво време – било то и само пет минути – преди да взема решението да прибегна до ескалацията като метод за справяне. Техниката на отлагане се оказа много ефективна за мен и съм я прилагала успешно и при намеса в криза на други хора. Има нещо успокояващо в това да знаем, че рискованата стъпка или самото самоубийство са винаги на разположение, но в момента се иска само да отложим за малко тази стъпка. Тактиката на отлагане може да включва изпълнението на две или три по-малко рискови стратегии, и само ако те не проработят и кризата не се успокои, да се премине към по-опасното действие. Например, за мен работеща алтернатива на поглъщането на много опасни медикаменти наведнъж беше да изпия голямо количество хранителни добавки или мелатонин вместо тях. На човек, който иска да употребява алкохол, може да се предложи първо да изпие шот с ябълков оцет. Ако все пак реши да пие, осигурете трезвен човек, който да е с него, както и безопасен начин за прибиране – например такси. Ако някой иска да се реже, може първо да нарисува върху кожата мястото, на което би се нарязал, и да използва гумен ластик, за да си причини болка там или да изскубне косъмчетата от зоната с пинсета. Ако някой иска да обгаря кожата си, може да приложи друг предмет с неприятна температура, който няма да остави трайни белези или да използва електрическа пила за нокти. Ако въпреки всичко се стигне до същинското рязане, осигурете чисти инструменти, стерилни кърпички, дезинфектант и вода, както и безопасно място за изхвърляне на използваните материали. След горене, е важно да имате на разположение средства за охлаждане и лечение на раните – например, стерилни превръзки, охладителни гелове и дефламол. Ако вашият приятел иска да употребява наркотици, е важно да осигурите мерки за безопасност. Първо, помогнете му да намери надежден и безопасен източник на веществата, и ако е възможно, се уверете, че са с минимален риск. Ако се използват инжекционни наркотици, трябва да сте сигурни, че има нови и стерилни игли и принадлежности за инжектиране, за да се избегнат инфекции и предаване на болести. Опитайте се приемането на тези вещества да се случи в безопасна и чиста среда. Подгответе се с основни средства за първа помощ, ако възникнат усложнения или нежелани реакции, като медикаменти за спиране на евентуални кръвоизливи. Бъдете на разположение, за да следите състоянието на вашия приятел, ако това е безопасно за вас. Тези методи, дори и да не елеминират напълно риска, могат да помогнат за намаляване на сериозните последствия, докато се търсят по-безопасни решения.
Когато сме в ролята на подкрепящ, е от съществено значение да работим върху установяването и поддържането на нашите собствени граници. Подкрепата на човек в суицидна криза е солидно предизвикателство и може да бъде особено травмиращо в моменти на кризисна намеса. Важно е да осъзнаем, че не носим отговорност за спасяването или удължаването на живота на друг човек, дори когато става въпрос за най-близкия ни. Необходимо е да се приеме, че понякога просто е невъзможно да се помогне или помощта ни не е желана. Ако се сблъсквате с това болезнено преживяване или вече сте го изпитали, помнете, че нямате вина. Наистина, нямате.
Нека бъдем реалистични относно помоща, която можем да предложим. Може би най-неприятното нещо, което съм преживяла, е да бъда заобиколена от хора, желаещи да ми помогнат, но които надхвърлят своя капацитет. Така освен за моите чувства, аз съм принудена да се грижа и за техните. А, повярвайте ми – това е трудно поносимо в криза. Подкрепата, която предлагаме, е много по-ценна, когато действаме в рамките на възможностите си. Когато преминем лимита си, подкрепата ни започва да изглежда като плод на задължение, а това води до повече вреди, отколкото ползи. Поставянето и спазването на граници изгражда доверие. Хората, които се чувстват суицидни, често се притесняват, че са бреме за хората, които ги подкрепят. Разбира се, отказът може да бъде потискащ за тях, но когато по-късно се съгласите да посрещнете техните нужди, това прави вашето „да“ още по-красноречиво.
Не обещавайте неща, ако не сте сигурни, че ще можете да ги изпълните. Нормално е да се оттеглите, ако вече сте преминали своя капацитет, но това може да бъде изключително мъчително за суицидния човек. По-добре е да поемате само онези ангажименти, които ви се струват реалистични и изпълними. Следете внимателно за усещанията, които ви сигнализират, че достигате своя предел. Ако забележите, че изпитвате негативни емоции към този, за когото се грижите, това със сигурност е знак. Познаването на тези сигнали ще ви помогне да разпознаете момента, в който е време да потърсите подкрепа за себе си.
Поставянето на граници пред човек, който е реактивен и в състояние на интензивно страдание, може да бъде изключително рисково, дори смъртоносно, особено ако в този момент вие сте единствената му надежда. Докато сме в добро състояние и разполагаме с ресурсите си, съумяваме да сме по-внимателни, което увеличава шансовете нашите граници да бъдат приети и разбрани. Затова нека мислим за предупредителните знаци, нека ги уважаваме и, най-вече, нека говорим за нашите предели в моменти на стабилност.
Предлагайте конкретни идеи за нещата, с които можете да помогнете – като водене на телефонни разговори, помощ с битовизми или съдействие в намирането на подходящ терапевт. За човек в криза е по-лесно да приеме конкретно предложение, отколкото да се опитва да формулира отговор на въпрос като „От какво имаш нужда?“. Също така, конкретните предложения дават ясна представа за помощта, която сте готови да предоставите.
Ако суицидният човек поиска от вас нещо, което не можете да изпълните, не отговаряйте само с „Не“. Винаги добавяйте едно „но“ накрая. Например: „Не, но мога да намеря кой да го направи вместо мен“; „Не, но мога да те придружа“; „Не, но напълно разбирам защо искаш това; нека помислим за алтернатива.“ Тази тактика гарантира запазването на границите ви, като същевременно насърчава откровен диалог.
Отне ми време да започна да прилагам една конкретна мярка и да осъзная колко е важна – да не бъда единственият човек, знаещ, че някой има склонност към самоубийство. Най-добре е да има мрежа от хора, които споделят помежду си грижовния труд и които се подкрепят взаимно. От извънредно значение е човекът, който се нуждае от подкрепа, да има някой друг, към когото да се обърне, когато аз не мога, дори това да е гореща линия за самоубийци.
Когато се бориш да излезеш от най-мрачните моменти на собственото ти съществуване, всеки жест на съпричастност има огромно значение. Опитът ми показва, че институциите често не са в състояние да оценят правилно риска и да предоставят нужната помощ. Това е особено вярно, когато става въпрос за маргинализирани групи. Затова вярвам, че ние, като общност, можем и трябва да бъдем по-подготвени и осъзнати относно начините, по които можем да се намесим в нечие страдание. Едва ли ще успеем да спасим всеки, но можем да направим всичко възможно, за да не оставяме никого в изолация. Можем да се научим как да създаваме безопасни пространства, в които самоубийството не е премълчаната тема, как да слушаме без да съдим и как да предложим грижа, която е основана на уважение към автономията на всеки е.
Този текст е опит да се разчупи мълчанието и да се създаде общност, която вярва в силата на човешките връзки и солидарността. Надявам се, че представените тук инструменти ще вдъхновят повече хора да поемат инициатива за подкрепа в кризисни моменти и да станат част от промяната, която е толкова необходима. Нека заедно да изградим свят, в който грижата и съпричастността са водещи принципи, а изолацията и стигмата са спомен от миналото.
Библиография:
Blades, C.A., Stritzke, W.G.K., Page, A.C., Brown, J.D. (2018). The benefits and risks of asking research participants about suicide: A meta-analysis of the impact of exposure to suicide-related content. Clinical Psychology Review, 64, 1-12. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2018.07.001
Dazzi, T., Gribble, R., Wessely, S., & Fear, N. T. (2014). Does asking about suicide and related behaviours induce suicidal ideation? What is the evidence?. Psychological medicine, 44(16), 3361–3363. https://doi.org/10.1017/S0033291714001299
Ford, J., Thomas, F., Byng, R., & McCabe, R. (2021). Asking about self-harm and suicide in primary care: Moral and practical dimensions. Patient education and counseling, 104(4), 826–835. https://doi.org/10.1016/j.pec.2020.09.037
