Изгубените марксисти
Kакво се случи с академиците, останали без работа след падането на комунизма?
Дамир Пилич за New Statesman
“Празнотата, оставена от изчезването на този могъщ дух, много скоро ще напомни за себе си.”
Фридрих Енгелс на погребението на Карл Маркс, гробище “Хайгейт”, Лондон, 17 март 1883 г.
Звонко Шундов, доктор по философия, е получил последната си заплата преди 24 години. Въпреки това, 63-годишният човек настоява да заплати и двете ни кафета. Годините, които е прекарал като вероятно най-образования бездомник в Хърватия, не са го съкрушили.
“Реалността е капан за всеки мислител,” казва той.
През 1991 г. Шундов е уволнен от Училището за електроинженерство в Загреб. Той спечелва съдебните дела срещу неговото освобождаване от длъжност както в Загреб, така и в Страсбург, но никога повече не се връща в класната стая, защото работата му вече не съществувала. Той преподавал марксизъм.
Подобни статии:
В социалистическа Югославия, марксизмът е бил задължителен предмет във всички гимназии и колежи. После идва падането на Берлинската стена през 1989 г. и изчезването на комунизма, когато, в своето известно есе “Краят на историята?”, американският политолог Франсис Фукуяма обявява вечната победа на либералната демокрация и капитализма.
Стотици учители и преподаватели от универистетите останали без работа. По време на тази голяма промяна те били презирани като носители на тоталитаризма, нямащи място в едно демократично общество.
Но днес политическият пейзаж в Европа се променя – леви движения, вдъхновени от идеите на Маркс, набират сила в резултат на международната икономическа криза. В началото на 2015 г. Европа беше свидетел на първото си правителство на радикално левите от “Краят на историята?” насам – при победата на гръцката Syriza – политическо движение, възникнало от Комунистическата партия. В Испания Podemos, движение близко до Сириза, се появи от нищото, за да се установи като третата сила в националната политика. Миналата година немската Die Linke взе властта в област Тюрингия с една социалдемократическа платформа и с водещ кандидат, промотиран с голям червен бюст на Карл Маркс. Във Великобритания лидерът на лейбъристите Джереми Корбин каза, че Маркс е “забележителна фигура… от която можем да научим много.”
Изглежда, че марксистките критики към капитализма, някога изглеждали толкова отживели, че Шандов и други като него да загубили работата си, днес се завръщат на европейската сцена. Дори Фукуяма промени курса си по отношение на проблемите на неравенството и доминацията на финансите в капиталистическата система.
На този фон аз исках да проуча какво се е случило с тези преподаватели-марксисти, които са загубили работата си. Как те и днешните европейски марксисти разглеждат видимото съживяване на социализма? Дали Сириза е продължение на техните прекъснати мечти? Дали гръцкият премиер и лидер на Сириза Алексис Ципрас е техният Ленин в 21-вия век? Какво може да бъде “отскубнато” от брадата на Маркс, за да се изгради европейското бъдеще?
“Времето на марксизма тепърва предстои,” каза Шундов, докато пием кафе в едно загребско заведение през май тази година. И цитира друг символ на социализма: “Роза Люксембург каза “социализъм или варварство”, и днес имаме варварство. Сириза и Подемос са човешки акт на неподчинение. Ако изключим марксизма, капитализмът няма сериозен враг. Капиталистите знаят – ако някой може да ги унищожи, това са марксистите. Именно заради това Сириза среща толкова проблеми в преговорите с Европейския съюз.”
Шундов признава, че стъпил трудно на краката си след уволнението. Доскорошните му студенти го поздравявали на улицата, но колегите му учители го отбягвали. Развел се. Жена му го изхвърлила от апартамента им по шорти и чехли.
“Спах на пейка на ЖП гарата, а през зимата – в изоставени вагони редом с бездомниците. Имах нормален живот и изведнъж се оказах на улицата. А книгите бяха в апартамента. Бях останал без приятели.”
Но не останал без философски спътници. Цитира Хераклит, че един човек струва колкото десет хиляди други, ако е велик. “А аз имах двама,” обяснява Шундов. “Хегел и Маркс.”
В крайна сметка, през 1996 г. съдбата се усмихва на уморения марксист. Той среща бъдещата си жена в офиса на един адвокат. Тогава той води дело срещу стария си работодател, а тя била в пробационна процедура. Важното обстоятелство било, че адвокатът им закъснявал.
“Тя ме покани на чай в едно заведение, а аз нямах нито стотинка в джоба си. Имаше и няколко сандвича и ми предложи един. Не бях ял нищо от три или четири дни, но се срамувах да го взема, защото не можех дори да си платя чая. Тя все пак ме увеща да взема сандвича. Оттогава живеем заедно вече двайсет години. Тя ме спаси.”
Шандов скоро ще издаде книга за Хегел. Ще бъде четвъртата му книга, откакто живее с жената, поканила го на чай.
“Разсадник” за марксисти
Мира Любич Лоргер, която е доктор по социология, е друга марксистка, за която крахът на комунизма води след себе си драматични последици. До 1990 г. тя работи в университетския център, Изследователския институт за социални науки в Сплит, който, в очите на новото хърватско антикомунистическо правителство, е “разсадник” за марксизма.
Институтът е обвинен в религиозни преследвания и скоро бива затворен, макар че според Логер е работил заедно със свещеници,
“Иронично, но моят проект беше озаглавен “Диалог между християните и лявото”. Беше прекъснат по средата, защото ме оставиха без средства. Толкова за диалога между християните и лявото,” казва тя.
За да оцелее, й се налага да се завърне към нейно старо хоби – астрологията. Загребския седмичник Nacional я поканил да пише хороскопи за тях.
“Синът ми казваше: “Искам поне веднъж да хапна месо.” Тогава ядяхме само тесто и паста.”
Тя помолила Nacional да й позволи да пише под псевдоним, но те искали доктор по социология, така че хороскопите й да имат повече тежест.
“Обаждах се на приятелите ми и ги молех да не купуват Nacional. Срамувах се,” ми каза тя в нейния апартамент в Сплит. “Трябваше или да се примиря с това, или с гладна смърт като един уважаван дисидент. Но не можех да избера последното заради двете ми деца.”
Сега тя е в пенсия и следи развитията в Гърция. Вярва, че победата на Сириза е най-важното социално и политическо събитие в Европа през последните двайсет години.
“Сириза вероятно ще рухне, но самият факт, че леви правителства започнаха да печелят в Европа е знак за нова епоха. Виждам това като моя собствена победа, сякаш имам трето дете.”
През 1990 г. философът Душко Чизмич Марович работел в подкрепяния от комуниситческата партия политически и научен институт Марксистки център в Сплит. Подобни институти са съществували в по-големите градове на социалистическа Югославия. След разпускането на Центъра, бидейки бивш журналист и редактор на студентски вестници, той искал да се изхранва с писане.
Но, когато войната между Хърватия и Сърбия избухва, той започнал да смята текстовете си за “твърде умерени” за политическия климат.
“Така че станах рибар,” каза той.
Марович взел пари назаем, ипотекирал жилището на жена си и купил риболовен кораб. Но капиталистическото му начинане се провалило и през 1996 г. загубил апартамента, тъй като не можел да изплаща дълга. Жена му починала от рак.
“Загубих апартамента, кораба и работата си. Останах с двете ми деца и трябваше да наема жилище. Изхвърлях всички сметки. Свързах електричеството сам и не го заплащах. Живеех от несъществуващи пари,” спомня си Марович, който се завръща към журналистиката, след като ляво-либерална коалиция измества националистите в правителството през 2000 г. Сега е редактор на месечното университетско издателство Universitas.
Доктор по философия става бездомник, доктор по социология започва да пише хороскопи, журналист става рибар – това са съдбите на хърватски марксисти след “Края на историята”.
Комунистическата “измама”
Обратно на своите колеги в училищата и изследователските институти, университетските преподаватели-марксисти в Хърватия се справили по-добре. Става дума за философи и социолози, които можели по-лесно да се преориентират към преподаване на други предмети.
Лино Веляк преподавал марксизъм и онтология в Загребския университет до 1990 г., а след това – само онтология. Той си спомня как някои негови колеги “сменили знамето” и приели нова, националистическа програма.
“Най-закоравелите марксисти станаха антикомунисти,” казва. “А умерените марксисти си останаха умерени марксисти.”
Най-известният хърватски марксист, обърнал се към национализма, е 78-годишният Здравко Томац, който сега е интелектуалец-икона за хърватското дясно и чиито книги преливат от антикомунизъм.
Същият Томац е работил с Едвард Кардел, създателят на югославския модел за “социалистическо самоуправление”, при който работниците управлявали държавните предприятия, а също и един от най-близките сподвижници на Тито.
Томац ми разкри, че Маркс бил “откритие” за него в младините му – особено идеята, че човек не бива само да тълкува света, но и трябва да го променя.
“Затова реших да пиша книги за самоуправлението,” казва той. “Имах възможността да работя с Кардел, да слушам визиите му за един нов свят.”
Сега Томац вярва, че най-голямото неразбиране на марксизма се състои в схващането, че насилственото събаряне на капитализма ще доведе до по-добро общество.
“Има и друго невярно схващане – че колективното е по-важно от индивида, че Партията определя какво е добро и какво е лошо,” твърди той. “Това заличава не само свободата на изразяването, но също и свободата на мисълта.”
Томац добавя, че е виждал “силата на комунистическата идея” и разбира защо, според неговите думи, много достойни хора приемат “тази измама”.
“Защото комунизмът обхваща някои хуманистични идеи, с които всеки демократичен човек може да се свърже. Тезата, че, вместо финансовия капитал, тези, които генерират приходите трябва да бъдат и тези, които управляват, е съблазнителна. Познавам много хора, според които си заслужава човек да се жертва за тази идея.”
Призракът на Сталин
Във всяко интервю призракът на Сталин се носеше в записа на моя диктофон. Всичките, които интервюирах, чувстваха нужда да се дистанцират от него. Виждаха Сириза като първа стъпка към демократичния социализъм в Европа – такава, която във всички случаи ще е различна от онази версия от ХХ век.
“Заедно с Латинска Америка, Южна Европа може да бъде “второто крило” на този международен процес, който би могъл да се превърне в предизвикателство срещу доминацията на свободния пазар и капитализма,” заявява Веляк.
Всички интервюирани смятаха, че съживяването на Маркс се случва, защото европейската социална демокрация е завила надясно, оставяйки място за лявото. Когато международната икономическа криза се развихри, ново поколение марксисти окупира това пространство.
Част от това поколение се събра в Загреб през месец май – членът на секретариата на Сириза Янис Бурнус, видният член на Подемос Антонио Санчес и лидерът на словенската парламентарна група Обединено ляво Лука Месец. И тримата участваха в дискусия, озаглавена “Новият интернационал”. Месец и Санчес, и двамата на 27 години, са били бебета през 1989 г. Само 35-годишният Бурнус помни “Краят на историята”.
“Ясно си спомням срутването на Берлинската стена, свалянето на знамето на СССР от Кремъл и голямото разкъсване на Гръцката комунистическа партия (ГКП),” каза ми той след дискусията, добавяйки, че неговите родители били членове на ГКП.
Тези млади мъже не са изучавали Маркс в училище, но открито признават силното влияние на марксизма върху мисленето си.
“Да, ние използваме марксисткия апарат, за да анализираме капитализма и да изнамираме алтернативи,” потвърждава Месец. “Сириза свързва марксистките движения с центъра,” добавя Бурнус.
“Марксизмът е спътник на Подемос, в комбинация с очакванията на лявото в Латинска Америка”, каза Санчес.
Една видна поддръжничка на Подемос е Тереза Форкадес, 49-годишна монахиня и доктор по публично здраве и теология, която живее в манастира Сан Бенет де Монцерат близо до Барселона.
Когато говори за лявото, тя използва местоимението “ние”. Наследява лявата ориентация от родителите си – яростни опоненти на фашистката диктатура на Франко.
“Винаги съм била левичарка, а новото в моя живот бе религията, която открих на 15,” каза Форкадес при посещението си в Хърватия през май.
Макар тя да настоява, че не е марксист, тъй като “марксизмът насърчава атеизъм”, Форкадес оценява Маркс.
“Когато четеш “Комунистическият манифест”, виждаш вяра в прогреса на човечеството,” подчертава тя. “Капитализмът не е създаден от Бог, а от хората. И Бог не може да бъде отговорен за историята, а отново хората – съгласна съм с Маркс за това,” казва Форкадес. Не сме създали света, добавя тя, но ние трябва да го оформим.
“Бъдещето е ненаписано”
Сириза споделя поне част от нейното разбиране. В Атина, в централата на партията на площад Елефтериас, младите преобладават. С изключение на приятното кафене на първия етаж, офисите са скромни, почти аскетични.
“Да, аз съм марксист,” каза 40-годишният член на секретариата на Сириза Андреас Карицис в една разхвърляна стая без компютри. Има само каска за мотоциклет и една празна етажерка.
“Като лява партия, ние твърдо вярваме, че логиката на печалбата при капитализма унищожава планетата и създава повсеместна бедност,” каза Карицис. “Но не вярваме, че можем да преминем директно от капитализъм към социализъм, както Комунистическата партия вярва. Да, искаме общество, различно от капиталистическото, но вярваме, че то трябва да бъде изградено от долу нагоре, а не чрез политическо решение по върховете.”
Опит за такова общество вече съществува в Атина. Квартал Екзархия понякога е наричан сърцето на европейската съпротива срещу капитализма. Това е домът на анархистите, твърдото ядро на гръцкото ляво. Полицията рядко идва, тъй като бива посрещана с коктейли Молотов. Тук няма капиталистически търговски марки, а стените са покрити с антикапиталистически графити. “Бъдещето е ненаписано,” гласи един слоган.
“Не можеш да платиш с карта тук, приемаме само на ръка,” каза 26-годишният Александър Пападопулос в неговия ресторант. “Така е в целия квартал. Това е нашата форма на съпротива срещу капитализма.”
Бетонният парк в центъра на квартал Екзархия е украсен с банери срещу капитализма. Млади хора обсъждат обществото и политиката, докато кучета се размотават около краката им. Много млади мъже имат бради. Модерна, урбанистична версия на Платоновата академия – по-агресивна от архетипа, но без роби. Имигрантите са добре дошли.
“Екзархия е така организирана, че всички тук сме равни – аз, ти, Ципрас,” казва Пападопулос. “Може и да е невъзможно цялото общество да се организира така, но е възможно в Екзархия.”
Прекарах две юнски вечери сред протестите на площад Синтагма в централна Атина – в сряда демонстрантите подкрепят Сириза, а в четвъртък са против. В сряда има повече млади хора. Те все още не знаят, че Сириза ще капитулира пред остеритета на Европейския съюз само няколко седмици по-късно.
В петък, в Лондон, виждам същия слоган, който видях два дни по-рано на Синтагма – “Прекратете остеритета сега!” Този път, на един протестен плакат, а на обяд на следващия ден – пред Bank of England в лондонското Сити.
На следващия ден десетки хиляди хора се тълпяха във финансовия квартал. “Дошли сме да спасим държавата на благоденствието,” ми казва учителката Анги. “Публичното образование и здравеопазване отиват по дяволите. Ако не се съпротивляваме, няма да остане нищо.”
Заобиколен от множество антикапиталистически плакати, се чудя дали съм на Синтагма, насред бетонния парк в Екзархия или в епицентъра на световния капитализъм – виждам едни и същи огорчени хора и, на заден фон, духът на Маркс.
Но нали Лондон е градът на Маркс – “бащата на научния социализъм” прекарва последните 34 години от живота си тук. Тук се изпечатва “Комунистическият манифест” през 1848 г. в централната една комунистическа организация на ул. “Ливърпуул” 46. Тук е написан “Капиталът”. Духовният център на автентичния марксизъм не е Москва, а Лондон.
Ленин на лаптоп
Вечерта, докато се разхождаме из хедоностичния Сохо, хърватският социолог Тони Пруг ми разказва, че животът в Лондон го е направил марксист.
“Израстнах в Югославия през комунизма, но политиката никога не ме е вълнувала,” каза 43 годишният Пруг. “Тогава дойдох в Лондон (през 1996 г.) и работих на рецепция в хотел “Алескандра” в Падингтън за една година – десет часа на ден за три паунда на час. Имаше и две българки, които работеха с мен по 14 часа на ден, за два паунда на час – те плачеха и изпращаха парите вкъщи. Това беше ужасен живот. По това време си купих лаптоп и започнах да чета Маркс и Ленин. Ако не станеш марксист след подобно преживяване, в теб има нещо сбъркано.”
Впоследствие Пруг работи като програмист в продъжение на десет години, заплащайки по този начин следването си по социология. Защитава докторската си степен в Лондонския университет с дисертация, озаглавена “Егалитарно производство и разпределение на стоки и блага.” Смисълът на егалитарното производство не е печалбата, обяснява той, а справедливото разпределение.
Казва, че това е най-важният принос на Маркс и споменава примера с обществените апартаменти в бивша Югославия.
“Ако имаш ново дете, получаваш нова стая. И, разбира се, безплатно публично здравеопазване и образование. Въпреки това западняците мислят, че държавата е зло. Капитализмът няма научна теория за обществените жилища, защото в тях няма печалба.”
Според Пруг, “сърцето на трудовете на Маркс никога не е било толкова актуално, но в миналото е имало твърде много импровизация и неразбиране.”
“Марксизмът постепенно навлиза в европейските парламенти. Вече е вътре, чрез Сириза,” отбелязва той. “Това доказва, че дори в ХХI век е възможно да се обръщаш към хората по марксистки.”
Остава да се види дали Сириза ще успее да превърне маркистките идеали в реалност. Първият ѝ опит беше белязан от неуспеха да се противопостави на наложения от ЕС остеритет. Ввъпреки партия спечели нов мандат през септември.
Приключваме историята за съживяването на Карл Маркс на гробището Хайгейт в Северен Лондон. Маркс е най-известният “жител” тук – неговото лице е на официалния плакат на гробището. Много посетители спират край неговия паметник, често за да си направят селфи.
Издялан върху сив гранитен цокъл, поддържащ голям бюст на Маркс, е последният призив в “Комунистически манифест” – “Работници от всички страни – обединявайте се!” В дъното на цокъла четем “Досега философите само са тълкували света по различни начини – целта обаче е той да бъде променен.”
Това е изречение, което всички югославяни е трябвало да знаят, за да преминат през часовете по марксизъм в училище. Мисъл, която омагьосала милиони в тяхната младост, дори и превърналият се в националист Здравко Томац, и която вдъхновява други и до днес. Включително и момче край гроба с тениска на Че Гевара, което държи ръката си в червена отливка, украсена със сърп и чук.
“Синът ми ме склони да дойдем тук, станал е марксист,” смее се Джули Гуудман-Чърч, майката на момчето. “Учили са за Студената война в училище и трябвало да прочетат и как се е стигнало до нея. И един ден дойде при мен и каза: “Мамо, Карл Маркс е страхотен тип.”
Името на момчето е Бен. На 14 е. Един от най-младите европейски марксисти. Дали е чел някоя от книгите на Маркс? “Комунистически манифест,” каза гордо той.
Бен е роден в XXI век, Марк е умрял в XIX. Изглежда, че Фридрих Енгелс не e сгрешил, когато е завършил речта си на погребението на най-добрия си приятел с думите: “Неговото име ще издържи през вековете, а така също и неговата работа!”
В края на това пътешествие из “Марксистка Европа”, докато се сбогувам на гробището Хайгейт с човека, чиито мисли трябваше да наизустявам в училище, си спомням какво ми каза македонският философ Ферид Мухич в началото на моето изследване. Мухич е горд марксист, но ми каза:
“Хората не са същества на великите идеали, а марксистите не могат да разберат това. Епикур е казал “Няколко приятели в градината, една стомна с вино и малко козе сирене – това е смисълът на живота.” Мисля, че Епикур е по-прав от Маркс. Това е трагедията на марксистките умове.”
Дамир Пилич е репортер и автор в сплитския вестник Slobodna Dalmacija.
Превод: Станислав Додов
Редакция: Петър Добрев и Ивайло Динев
Изображение: flickr.com
