Явор Тарински
Днес националната държава претърпява сериозна криза. Въпреки всичките приказки за държавно „изчезване“, настоящият неолиберален модел преминава към нейното преосмисляне. На практика държавният апарат от структура със свой собствен, национален дневен ред бива свеждан до основен налагател на капиталистически догми и производител на съответните антропологични типове (аполитични, предприемчиви консуматори), нужни на настоящата система, за да функционира. Наративи за „ширеща се свобода“ се използват, за да замаскират авторитарното естество на настоящата олигархия. Но държавната роля на пазител на неолибералния ред и неговите основни стълбове, като например неограничения икономически растеж, задълбочава допълнително нейния конфликт с обществото (на какъвто конфликт ставаме свидетели от известно време, и особено съвсем наскоро, по улиците на Барселона, където видяхме кадри, напомнящи за гражданската война от 30-те години на миналия век) и я принуждава често да прибягва до груба сила, като по този начин се делегитимизира още повече.
В същото време значимостта на града се увеличава все повече не само поради факта, че мнозинството от човечеството понастоящем живее в градски райони, но също и поради глобалната тенденция градове да упражняват нарастващо влияние не само върху националните, но и върху транснационалните политически, икономически, социални, екологични и други процеси [1].
Градът като поле за революционни и радикални политики
През последните години градът се прояви като потенциален претендент за политическо влияние срещу националната държава в рамките на една глобална вълна, която може да бъде характеризирана като „бунтът на общините“. Радикалният географ Дейвид Харви твърди, че бунтовните градове ще се превърнат в предпочитано поле за изява на революционните движения [2]. Тази нова тенденция на общински бунт е силно повлияна от теоретичните разработки на Мъри Букчин, който, подобно на Касториадис, се връща към забравената древноатинска концепция за полиса, търсейки в нея надеждно решение на проблемите на съвременното общество. Той с голям успех разкрива революционната същност на тази концепция и потенциала ѝ да вдъхновява днес. На парламентарната олигархия, племенния национализъм и капиталистическите взаимоотношения Букчин противопоставя директнодемократични конфедерации от либертарни общини, в които гражданите участват пряко на местни асамблеи и излъчват отзоваеми делегати в регионални съвети. В града с неговото историческо съперничество с държавата той съзира потенциално и революционно обществено пространство, в което гражданската култура може да сложи край на доминацията във всичките ѝ форми [3].
Тази концепция изглежда по-актуална от всякога. Докато в световен мащаб големи градове все по-често следват свои собствени планове, които често са в разрез с водените държавни политики, какъвто е случаят с Лондон и неговата съпротива срещу отцепването на Великобритания от ЕС (или т.нар. Брекзит) [4], едно ново поколение общински платформи* се заражда, подсилвано от кризата на политическото представителство. Повечето от тях са частично повлияни от гореспоменатата теоретична рамка и се появяват по целия свят, но основно в Европа. В Испания такива проекти управляват повечето големи градове като Барселона и Мадрид [5]. Тези платформи си поставят за цел преобръщането на политиките на остеритет, налагани от държавата, международните технократски институции и транснационални споразумения; връщане на основни публични услуги от частни собственици обратно в общински ръце, въвеждане на демократични процеси на местно ниво, феминизиране на политиката, оспорване на правителствените анти-миграционни политики и т.н. Някои от тези т.нар. „бунтовни градове“ дори започват да се свързват помежду си в опит да подсилят своето глобално влияние, каквато например бе целта на конференцията „Безстрашни градове“, провела се в Барселона през лятото на 2017 г., на която кметове, общински съветници и активисти от над 40 страни се събраха, за да обменят опит и да положат основите на потенциално сътрудничество.
В САЩ също различни общини започват да навлизат в конфликт с политиките на федералното правителство. Близо 250 града от цялата страна се зарекоха да се придържат към ангажиментите и целите, поставени от Парижкото споразумение за промените на климата, след като администрацията на Тръмп заяви своите планове да не се съобразява с подписаната международна спогодба [6]. Но докато мотивацията на някои от тези местни администрации може да бъде оспорвана поради тяхната свързаност с основния електорален опонент на настоящето правителство, общински платформи започват да се зараждат и в САЩ, като например инициативата Олимпия за всички, която опитва да придаде по-демократичен и екологичен характер на община Олимпия, щата Вашингтон [7].
Разбира се, налице са редица проблеми с тези практики. Повечето такива общински проекти опитват да радикализират градовете чрез механизмите на местната бюрокрация, която до голяма степен е реплика на държавния апарат. Този факт повдига въпроси като колко далеч може да стигне тази „радикализация“. Както и защо издигането на милитантни активисти от социални движения на постове в йерархичната общинска администрация може/трябва да успее, при все че се сгромоляса на национално ниво при няколкото революционни опита от миналите два века.
Подобни статии:
Трябва да имаме предвид трудността при балансирането между градската бюрокрация и социалните движения. Добре известно е, че поне в Европа тези общински платформи, като Barcelona en Comu, се родиха след т.нар. движения от площадите, които опитаха да предефинират и да върнат по-автентични концепции за това що е демокрация. Но ако в основата на истинската, пряката демокрация е премахването на бюрократичната фрагментация на ежедневието, може ли тогава това да бъде сторено чрез бюрократични средства, каквито несъмнено са политическото представителство и експертизмът? В крайна сметка, както старата максима гласи, средствата определят целта и посоката. Не можеш да се учиш на демокрация, ако не я практикуваш.
El Campo de Cebada в Мадрид, окупирано пространство, бивш басейн, в момента социално пространство
Мнозина свързват подобни общински проекти със стратегията на либертарния общинизъм (libertarian municipalism), чиито идейни родители Мъри Букчин и Джанет Биъл придават определена роля на участието в местни избори, но то за тях по никакъв начин не е основно или единствено средство. Вместо това Букчин и неговите последователи не виждат в местните избори нищо повече от още един начин за разпространяване на идеите на пряката демокрация, фокусирайки се в много по-голяма степен върху институциите на кварталната асамблея и съвета. Общинското ниво според тях не е толкова централизирано, колкото е националното, и следователно е много по-податливо на натиск и контрол от страна на социални движения.
Всички тези проблеми обаче далеч не означават, че градът губи своя потенциал на поле за правене на революционни политики отвъд държавничеството (statecraft). Вместо това те трябва да ни стимулират да го преосмислим като наистина обществено пространство, което постоянно бива пресъздавано от своите граждани и което се простира отвъд тесния електорализъм. Назованите проблеми повдигат въпроси от ключово значение като как местните политици могат да бъдат превърнати в общински делегати, отзовими по всяко време от излъчилите ги общности и служещи на местните асамблеи. В по-общ план въпросът е как градската администрация може да бъде интегрирана в демократичната визия на движението от площадите. Отговорите на тези и много други въпроси няма да бъдат дадени лесно, а трябва да бъдат разработени търпеливо и внимателно „отдолу“, ако не искаме този нов общински бунт да се отклони от заявените си демократични цели и да деградира в локални форми на представителна олигархия с приятелско лице.
Един съвременен пример, който изглежда сякаш се движи в правилната посока, въпреки че се намира в напълно различен социоисторически контекст от Западния, е социалната революция, която в момента протича в Рожава, район в Северна Сирия. В основата на конфедералната система, която понастоящем функционира в тази част на раздирания от конфликти Близък Изток, е стратегия, до голяма степен наподобяваща принципите на либертарния общинизъм. Кюрдското освободително движение, след радикална промяна на политическата си ориентация*, започна да изгражда местни, но свързани помежду си демократични институции, независими от официалните държавни власти. Този подход демонстрира своята сила в периода, последвал Арабската пролет, когато режимът на Башар Асад изгуби своя контрол над региона и тази нова конфедерация от демократични структури успя да задържи местното население на крака, да подобри условията му на живот и да го защити от въоръжените джихадистки групировки, тероризиращи тази част на света. И докато структури, наподобяващи до известна степен представителна демокрация, функционират редом с хоризонтални институции на пряко участие, движението TEV-DEM* и активисти от местните общности постоянно търсят нови начини да подсигурят потокът на власт в тяхното общество да тече „отдолу-нагоре“. Измежду тактиките, които използват, за да постигнат тази цел, е разширяването и овластяването на комуналната система, която дава на всеки пряк достъп до политическата арена и властта като цяло. Успехът е впечатляващ: към момента в Рожава действа една от най-включващите политически системи в целия свят.
Източник: Babylonia.gr
В търсене на нова парадигма
Авторитарното естество на настоящата система изисква антиавторитарна алтернативна парадигма. Докато мнозина твърдят, че днешният възход на авторитарното и технокрацията не е нищо друго, освен временна фаза на либералното олигархично управление, други като Валтер Бенямин настояват, че състоянието на извънредно положение, в каквото се предполага, че се намираме и днес, на практика не е изключение [10]. Електоралните успехи на крайнодесни кандидати и фашистки партии не са някакъв вид пропукване на системата, а продължение на традиционното йерархично управление чрез нови средства. Така можем да заключим, че зависи от всички нас, тези „отдолу“, да създадем истинско изключение в хетерономията* и да последваме една демократична традиция, чрез радикалното скъсване с доминацията на човек над човека и на човечеството над природата.
Начинът, по който това може да се постигне, не може да се върти около урната за гласуване, било то на национално или местно ниво, а трябва да се фокусира върху самоорганизацията и самоинституирането на обществото. Това предполага общности, организиращи се независимо от установени бюрокрации и определящи сами своя дневен ред. Движения за градски блага (urban commons) и либертарен общинизъм трябва да обединяват усилия, тъй като техните парадигми имат потенциала да трансформират и революционизират нашите градове, следвайки демократични и екологични принципи и ценности.
Вече видяхме през изминалото десетилетие как народните съпротиви в градската среда приеха един антиавторитарен подход с демократични характеристики. Традиционни структури като партиите и синдикатите, някога доминирали социалните движения, днес биват изоставяни и заменяни с отворени институции на участието като общите асамблеи, които са в основата на движения като Окупирай, Недоволните и Будна нощ (Nuit Debout). Демонстрациите и протестите все повече се превръщат в опити за възвръщане на обществените пространства и общите блага. Следователно можем да говорим за по-общи социални опити за предефиниране на правото на града.
Трябва да опитаме да видим нашите градове през призмата на общите блага, т.е. да видим здравето на града като неделимо от здравето на неговите обитатели, неговите устойчивост и овластеност – неразделими от тези на неговите граждани и т.н. Но за да може тази парадигма да предложи реално преминаване отвъд капитализма и държавата, тогава значението на градските общи блага трябва да се разпростре отвъд опростените концепции за достъп и употреба, промотирани от реформисткото и авторитарното ляво. Ако ограничим парадигмата на общите блага единствено до достъпността до тях, тогава следва посредничеството от извънсоциални (extra-social) структури като държавата, което по логичен път ни поставя в условие на зависимост. Ако една такава левиатанска организация има последната дума върху общите блага, тогава не говорим за нищо друго освен за различна форма на частна собственост. Ако обществото иска да упражнява реално право върху общите блага, тогава то ще трябва и пряко да ги управлява, без посредничеството на трети страни, без значение колко „прогресивни“ и „просветени“ са те.
Това изисква нашето разбиране за общи блага да отиде отвъд тесните разбирания за собственост, които са икономически и по своята същност – част от капиталистическото въображаемо. Често това, което наричаме общи блага, са в действителност част от социални и природни екосистеми, безценни за нашето съществуване. Следователно трябва да разглеждаме нашата връзка с тях като вид стюардство (stewardship). Т.е. ние ги управляваме по един демократичен и устойчив начин, който ще позволи тяхното възстановяване и няма да вреди на околната среда. Също така това предполага процеси на съзнателно самоограничение, постигнато чрез колективни процеси на делиберация, както ни демонстрират на практика много общности, стопанисващи общи блага*
Основна задача пред социалните движения в борбата за право на града би трябвало да бъде успешното локализиране и поддържане на хоризонталните структури, зараждащи се по публични площади и градски квартали в кратките изригвания на гражданско несъгласие с налаганите „отгоре“ политики, жизнените местни солидарни икономики, практики на ефективно стопанисване на общи блага и т.н. Трябва да се запитаме как техният характер може да бъде трансформиран от чисто символичен в ефективен и решителен. За такива зародиши на истинска пряка демокрация можем да погледнем и отвъд съвременния Западен свят, в градове като Кочабамба (Боливия)* и Порто Алегре (Бразилия)*, както и в радикалната урбанистична традиция, която се простира назад във времето чак до древноатинския полис.
В заключение
Намираме се на исторически кръстопът. Някои от по-видимите пътища ще ни задържат в сферата на хетерономията, в светове, доминирани от варварството на международни споразумения и технократични институции, държавни апарати и национален канибализъм. Въпреки че характеристиките на всеки един от тях може да се различават, тяхната основа остава една и съща: елити и предопределени истини доминират обществото и природата.
Има обаче и още един път, който, макар и не толкова видим, винаги съществува. За разлика от пътищата, определяни от извънсоциални източници, този трябва да бъде отворен и проправен чрез политическата практика на всички граждани и тяхното желание за свобода. Той изисква премахването на бюрократичната фрагментация на всекидневието, което е основата на държавата, възвръщане на общественото пространство, общите блага и полиса, разбуждането на креативното въображение и реартикулирането на проекта за автономия. Пътят, по който нашите общества ще поемат, е въпрос на социален и индивидуален политически избор, а основната арена, на която ще трябва да бъде направен, най-вероятно ще бъде градът.
Заглавно изображение: O Tejo (1967), автор Carlos Botelho (1899 – 1982)
Библиография
- Roussopoulos, Dimitrios. The Rise of Cities. – Montreal: Black Rose Books, 2017. – с. 7.
- Harvey, David. Rebel Cities. – London: Verso Books, 2012. – с. 117.
- Bookchin, Murray. Urbanization Without Cities. – Montreal: Black Rose Books, 1992.
- Wills, Jane. Return of the town hall: will Brexit bring British democracy closer to the people? // Queen Mary University of London Blog – 08.07.2016. <http://www.qmul.ac.uk/media/news/items/hss/178917.html> (19.10.2017)
- Baird, Kate Shea. Rebel cities: the citizen platforms in power // Red Pepper – 17.12.2015. <http://www.redpepper.org.uk/rebel-cities-the-citizen-platforms-in-power/> (19.10.2017)
- Dalrymple II, Jim. More Than 200 Cities and a Dozen States Are Vowing to Honor the Paris Climate Deal After Trump’s Withdrawal // Buzzfeed – 06.06.2017. <https://www.buzzfeed.com/jimdalrympleii/us-states-and-cities-react-to-paris-withdrawal> (19.10.2017)
- Legard, Sveinung. Olympia for all // New Compass, 2015. <http://new-compass.net/articles/olympia-all> (19.10.2017)
- Benjamin, Walter. Selected Writings, Volume 4 1938-40, The Belknap Press of Harvard University 2003. – с. 392
