Анастасиа Илиева

NB: Текстът съдържа описания на сексуално насилие

През 1977 г. в Калифорния Роман Полански е арестуван по пет обвинения, включително изнасилване, срещу 13-годишно момиче. Според показанията на жертвата Полански предлага на майка ѝ да направи фотосесия на момичето за френското издание на Vogue. Майката дава съгласието си и няколко дена след първата такава фотосесия Полански предлага втора, за която закарва момичето в къщата, където е отседнал в момента, и впоследствие в къщата на Джак Никълсън. Там ѝ дава да пие шампанско, с празната чаша от което момичето позира за снимки, а по-късно ѝ дава част от таблетка от депресанта метаквалон, изнасилва я вагинално и – след отрицателния ѝ отговор на въпроса дали е на контрацептиви – анално [1].

Полански твърди, че става въпрос за секс със съгласие, и приема сделка с прокуратурата, в която се признава за виновен само за носещото по-леко наказание обвинение в изнасилване на малолетно лице. По-късно адвокатите на режисьора научават, че присъдата на Полански вероятно ще включва затвор вместо очаквания от тях изпитателен срок. Полански отпътува за Англия и по-късно Франция, на която е гражданин, за да избегне екстрадиране в САЩ.

През 2009 г. той все пак е арестуван с предвидена екстрадиция, когато каца в Цюрих, за да получи награда за режисьорската си кариера от фестивал. Това води до вълна на подкрепа от звезди във филмовия свят. Упи Голдбърг участва в сутрешен блок, където изрича впоследствие добилата печална известност фраза „не е било баш изнасилване [rape-rape]“ [2]. Над 100 известни личности подписват петиция, за да изразят „подкрепата и приятелството си“ към Полански за арест, породен от случай, в който според текста на петицията става въпрос за „нрави“ [morals]. Сред подписалите се са Уес Андерсън, Фатих Акин, Моника Белучи, Алфонсо Куарон, Тери Гилиъм, Алехандро Гонсалес Иняриту, Уон Кар Уай, Дейвид Линч, Мартин Скорсезе, Тилда Суинтън и много други [3].

Въпросът е: следва ли човек да гледа филмите на Полански? А тези на Упи Голдбърг или Уес Андерсън?

Ако не изпитвате никакъв вътрешен конфликт по този въпрос, този текст не е за вас. Той е насочен най-вече към хората, които се тревожат относно етичността на избора си да гледат или да не гледат някой филм, в чиято продукция участва известна личност, обвинена (и понякога осъдена) за (сексуално) насилие.

I. Морална отговорност

Понятието за морална отговорност засяга обстоятелствата, при които разсъждаваме за нечия постъпка в термините на вина. Метафизичната му страна е обвързана с това доколко хората са отговорни за постъпките си, в случай че светът е детерминистичен – било то като следствие от каузалните закони на вселената или вследствие на предначертана от бог или богове съдба на всяко човешко същество [4]. Ако заскобим въпроса за съществуването на свободната воля и фатализма, остават няколко подхода към приписването на вина – консеквенциализъм, който се занимава с последствията от действието; деонтология, която засяга моралния дълг, и някакъв тип етика на добродетелите, чийто предмет са качествата на извършващия действието вместо последствията от него. И в трите етически рамки съществуват аргументи, които водят до приписване на вина на Полански, но в този текст ме интересува повече до къде водят те по отношение на моралната отговорност на един обикновен зрител, който се опитва да реши дали да гледа Пианистът или Мел-Гибсъновия Възражение по съвест.

Мел Гибсън

Вероятно за много хора, които не са се интересували специално, „проблемът с Мел Гибсън“ – ако изобщо са чували за такъв – се изчерпва с някакъв бегъл спомен за това, че някога се е напил и е говорил как евреите контролират света. Всъщност списъкът [5] с всички ужасни неща, които някога е казвал, е много дълъг, но особено място в него заемат думите му към музикантката Оксана Григориева, тогавашната му приятелка и майка на дъщеря му. Григориева решава да записва телефонните си разговори с Гибсън, за да документира тормоза му над нея. В един от записите Григориева пита: „Ти почти ни уби, забрави ли? Що за мъж е това? Да удря жена, докато тя държи дете на ръце? Чупейки два пъти зъбите ѝ! Що за мъж е това?“. Гибсън отговаря: „О, сега си гневна ли? Знаеш ли, заслужи си го, мамка ти“. [6]

Етиката е един от предметите, които в най-голяма степен остават заключени в абстрактните академични дискусии, които някога сме провеждали в някое учебно заведение или приятелски кръг. За ежедневия си живот използваме вградените си морални интуиции, върху които рядко разсъждаваме с апарата на формалната етика. Ако има изключения, то те са свързани с това да разсъждаваме за моралността на нечие чуждо действие, или поне да използваме по-издържани аргументи в спор с някого, чиито морални интуиции не съвпадат с нашите.

Тезата ми тук ще бъде, че притеснения относно действие като гледане на филм, чийто режисьор е извършил престъпление (или е обвинен в такова), могат да бъдат адресирани най-адекватно именно чрез прилагане на консеквенциализма към – и това е ключовият момент – твоите собствени действия, не тези на режисьора.

Защо точно консеквенциализъм? Защото, както казва Скот Александър в изчерпателното си обяснение за него [7], „консеквенциализъм е единствената система, която едновременно удовлетворява моралната ни интуиция, че моралът трябва да се отразява на действителния свят и че трябва да ни е грижа за други хора. Други морални системи се занимават повече с това да изглеждаш добър, отколкото с това да бъдеш добър“. Така при следването на консеквенциализма би трябвало да търсиш тези действия, които променят света към по-добро (за определени стойности на „добро“), вместо онези, които те карат да се чувстваш най-малко виновна.

II. „В условията на капитализъм не съществува етична консумация“

Еди Изард с тениската на Elle

В края на 2014 г. британското списание Elle си партнира с The Fawcett Society, голяма благотворителна организация в Обединеното кралство, която се бори за равенство между половете и правата на жените [8], за да създадат заедно блузи с овластяващо жените послание (в случая „this is what a feminist looks like“). Скоро след като блузите са пуснати в продажба и множество известни личности, включително Ема Уотсън, Ед Милибанд и Бенедикт Къмбърбач, позират с тях за Elle, вестникът Mail on Sunday публикува репортаж за условията на труд във фабриката в Мавриций, в която се произвежда дрехата. Според репортажа жените, които работят във фабриката, спят по 16 в стая и получават 6000 рупии месечно, което според вестника е една четвърт от средната работна заплата за неквалифициран труд в страната. В последвалия – проведен най-вече онлайн – дебат често се споменава, че тази конкретна фабриката далеч не е уникална, а напротив, цялата глобална шивашка промишленост почива върху експлоатирането на работници по света [9]. При това положение какво значение има, че тези конкретни блузи са произведени при такива трудови условия, ако и горе-долу всички други блузи се произвеждат по подобен начин? Още повече, че изготвянето, разпространението и достъпа до критиката към условията на труда в някоя фабрика се осъществява чрез електронни устройства, вероятно произведени при също толкова тежки условия [10].

Така рефренът „в условията на капитализъм не съществува етична консумация“ набира все по-голяма популярност. Ефектът от тази популярносност, както би могло да се предвиди от характера на сегмента на интернет, в който разпространеността му е най-голямо (Tumblr, Reddit и прочие), не е организирането на читателски групи за тезите на Тома Пикети, а особен род шеговита апатия.

Ако потреблението е двоично – или етично, или неетично – и сме в условията на капитализъм, няма никаква причина да разсъждаваме върху всекидневните ни избори. Следва просто да капитулираме в лицето на въпроси като този дали лешниците в кварталния магазин за ядки са произведени с детски труд, дали еди-кое си авокадо в супермаркета е от незаконно селище на Западния бряг и дали Уди Алън наистина е извършил сексуално насилие върху Дилан Фароу.

Но за мен отговорът не е да се оттеглиш и от тези проблеми, вдигайки ръце с „няма етична консумация в условията на капитализъм“. В случай че апатията все още не е погълнала грижата ти за други хора, един от начините да не бъдеш смазан от товара на повсеместните нещастия и несправедливости е да промениш фокуса на усилията си и да се съсредоточиш върху това, върху което имаш контрол.

Един възможен подход за такива действия е това, което Сейди Дойл нарича „не давай пари на изнасилвача“ [11]. От гледна точка на деонтологията, това е чудесен подход: имаш правило да бойкотираш произведенията на тези, обвинени в насилие, и го следваш – не заради резултатите, които би постигнала с това, а заради самото действие. Според консеквенциализма тази тактика е по-скоро погрешно насочена: за доходите на богатия режисьор надали имат значение твоите еди-колко си лева. Дори и множество хора също да решат да го бойкотират – колкото и да е неправдоподобно това в годината, след като 62 979 879 човека [12] гласуваха за Доналд „хвани-ги-за-путката“ Тръмп – това няма да промени случилото се на жертвите. Има аргумент, според който тези действия биха довели до това други хора да не извършват насилие от страх от бойкот, но оставам не особено убедена в неговата меродавност.

III. Неоправдано облекчение

Така или иначе, подходът на Дойл беше този, който следвах дълго време. Едва наскоро осъзнах, че го правя не заради последствията, върху които иначе се опитвам да основавам етическите си решения, а заради някаква форма на етика на добродетелите – не искам да бъда човек, който гледа, камо ли да плаща, за произведения, създадени от насилници. Случката, която ме накара да го осъзная, беше разкритието, че сцената на изнасилването в Последно танго в Париж е заснета без съгласието на Мария Шнайдер [13].

Филмите на Бертолучи бяха част от фокуса на Киномания 2016 едва месец по-рано и само по стечение на обстоятелствата не успях да стигна до някоя от прожекциите им. И това, което изпитвах, докато четях транскрипция от изказването на Бертолучи, беше облекчение:

„Сцената с маслото беше идея, която ми хрумна с Марлон [Брандо] сутринта преди заснемането […] исках реакцията ѝ като момиче, не като актриса. […] Мисля, че ме мразеше, както и Марлон, защото не ѝ казахме за този детайл с маслото, използвано като лубрикант.“

Облекчение, че не съм се докоснала до творчеството на този човек, който признава, че да не предупреди Шнайдер за плана преди момента със заснемането е било ужасно, но не съжалява за начина, по който е решил да режисира сцената. Ако гледах на културното си потребление само според ефектите, които има, не би трябвало да изпитвам облекчение — в крайна сметка, какво би се променило, ако бях гледала някой от филмите на Бертолучи? Това чувство на неоправдано облекчение не трябва да бъде потискано, но наличието му само по себе си носи информация, че не подхождам към проблема по най-ефективния начин.

Плакатът на Последно танго в Париж

Според някаква част от гореспоменатата морална философия именно такова осъзнаване за несъответствие между експлицитните ми позиции и действията ми следва да предизвика по-замислено изследване на това каква е сърцевината на проблема за мен. Подобно разсъждение води до следното: какъв точно е проблемът с това режисьори да получават финансиране, филмите им да бъдат гледани и да им се раздават награди въпреки извършеното от тях насилие? Отговорът ми е: съобщението, което това изпраща към жертвите – няма да вземем обвиненията ви насериозно. Ще подкрепим насилника ви. Дори и той да бъде осъден въпреки ниската вероятност [14] вината на изнасилвач да бъде доказана, ще продължим дори да не го остракираме и да наричаме това, което ви се е случило, „не баш изнасилване“.

Това не е съобщение, което ще бъде изличено, ако не гледаш на кино Манчестър край морето, защото главният актьор в него, Кейси Афлек, е съден за сексуален тормоз от две жени, с които е работил по режисирания от него I’m Still Here [15]. Освен ако не сте известна личност или продуцент в Холивуд, единственият контрол, който имате върху това съобщение, е този върху близкото ви обкръжение. Ако мисълта да гледате филм на Бертолучи ви кара да се чувствате сякаш имате огромен камък в корема, със сигурност недейте. Ако ви се повдига от мисълта да участвате в колективното опрощаване на Мел-Гибсъновите антисемитизъм, расизъм, хомофобия, женомразство и насилие, определено не си плащайте, за да гледате Възражение по съвест.

Но ако искате да промените положението, в което жертви на сексуално насилие се страхуват да разкажат за случилото се, защото очакват никой да не им повярва или всички да застанат на страната на насилника, започнете от нещо по-локално. Замислете се как да останеш неутрален в случай на несправедливост е еквивалентно на това да застанеш на страната на насилника. Това не означава всички обвинения безкритично да бъдат приемани за истина, но означава при липса на идеална информация винаги да подкрепиш жертвата, дори и да не изключиш веднага от живота си този, който е обвинен в посегателство.

Да четеш множество страници съдебни показания, за да можеш да прецениш сам за себе си дали обвиненията срещу някой творец са верни и следователно не трябва да гледаш филмите му, отнема ужасно много време и усилия. Вместо това, прекарайте същото това време в това да се образовате относно обстоятелствата, които позволяват на насилниците да извършват престъпления [16].

Когато ви разкажат, че професорът е целунал ваша колега без съгласието ѝ, не питайте какво е правила в кабинета му.

Престанете да каните на партита онзи приятел, който със сексуалните си шеги и нежеланите разтривания на рамене кара всички жени в компанията да се чувстват некомфортно, „но иначе не е лош човек“ и има много интересни мнения за Междузвездни войни.

Запитайте се какъв процент от мъжете са жертви на сексуално насилие, в каква пропорция от случаите извършителите са жени и после сравнете очакванията си с реалността.

Прочетете отвореното писмо [17] на Габриел Юниън относно Раждането на една нация, обвиненията срещу режисьора му Нейт Паркър [18] и важността на възпитанието относно изричното съгласие.

А що се отнася до популярната култура, най-вече недейте да имате герои. Иначе има огромна вероятност в случай на обвинения срещу тях да се застъпите за вашия герой, убедено нападайки обвинителя, за когото не знаете почти нищо.

Последствията от това биха били следващата жертва на известна личност да не разкаже за това, което ѝ се е случило. Както пише [19] дъщерята на Марион Зимър Брадли за дългогодишното ѝ мълчание спрямо насилието, извършено върху нея от майка ѝ:

„Мислех, че феновете на майка ми биха ми се ядосали за това, че казвам нещо срещу човек, който е бил застъпник за правата на жените и е накарал толкова много от тези фенове да се чувстват различно относно себе си и животите си. Не исках да нараня някого, на когото тя е помогнала, така че просто си държах устата затворена.“

Библиография

1.  Транскрипция на показания при делото срещу Роман Полански през 1977 г. <http://www.thesmokinggun.com/file/roman-polanski-grand-jury-transcript?page=32>
2.  Robertson, Lindsay. Whoopi On Roman Polanski: It Wasn’t ‘Rape-Rape’. / Lindsay Robertson // Jezebel, 28 септември 2009. <http://jezebel.com/5369395/whoopi-on-roman-polanski-it-wasnt-rape-rape> (26.01.2017)
3.  Knegt, Peter. Over 100 In Film Community Sign Polanski Petition / Peter Knegt // IndieWire, 29 септември 2009. <http://www.indiewire.com/2009/09/over-100-in-film-community-sign-polanski-petition-55821> (26.01.2017)
4.  Eshleman, Andrew. Moral Responsibility. The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Winter 2016 Edition), Edward N. Zalta (ed.) <https://plato.stanford.edu/archives/win2016/entries/moral-responsibility/> (26.01.2017)
5.  O’Connor, Maureen. All the Terrible Things Mel Gibson Has Said on the Record / Maureen O’Connor // Gawker, 8 юли 2010. <http://gawker.com/5582644/all-the-terrible-things-mel-gibson-has-said-on-the-record> (26.01.2017)
6.  O’Connor, Maureen. ‘My Career Is Over’: Another Terrifying Mel Gibson Phone Call Is Now Online // Gawker, 12 юли 2010.<http://gawker.com/5584987/my-career-is-over-another-terrifying-mel-gibson-phone-call-is-now-online> (26.01.2017)
7.  Alexander, Scott. The Consequentalism FAQ / Scott Alexander // Raikoth.net <https://web.archive.org/web/20161115073538/http://raikoth.net/consequentialism.html> (01.02.2017)
8.  What We Do // The Fawcett Society <http://www.fawcettsociety.org.uk/about-2/about-fawcett/> (26.01.2017)
9.  McMullen, Anna. Sweatshops need feminism. / Anna McMullen // Labour Behind the Label Blog, 5 ноември 2014. <https://labourbehindthelabel.wordpress.com/2014/11/05/feminism-is-intrinsically-linked-to-sweatshops/> (26.01.2017)
10.  Major labor violations in a Quanta Computer factory. China Labor Watch, 7 февруари 2014. <http://www.chinalaborwatch.org/newscast/227> (26.01.2017)
11.  Doyle, Sady. Perfect Disguise: Isaac Brock, Samantha Shapiro, and the Ethics of Journalism In Rape Culture / Sady Doyle // Tiger Beatdown, 23 юли 2009. <http://tigerbeatdown.blogspot.bg/2009/07/perfect-disguise-isaac-brock-samantha.html> (26.01.2017)
12.  Krieg, Gregory. It’s official: Clinton swamps Trump in popular vote / Gregory Krieg // CNN, 22 декември 2016. <http://edition.cnn.com/2016/12/21/politics/donald-trump-hillary-clinton-popular-vote-final-count/> (26.01.2017)
13.  Malkin, Bonnie. Last Tango in Paris director suggests Maria Schneider ‘butter rape’ scene not consensual / Bonnie Malkin // The Guardian, 2 декември 2016. <https://www.theguardian.com/film/2016/dec/04/last-tango-in-paris-director-says-maria-schneider-butter-scene-not-consensual> (26.01.2017)
14.  Miller, Thomas. Affirmative Consent As Legal Standard? / Thomas Miller // Yes Means Yes, 19 март 2010. <https://yesmeansyesblog.wordpress.com/2010/03/19/affirmative-consent-as-legal-standard/> (26.01.2017).
15.  Carroll, Rory. Sexual harassment claims could have sunk Casey Affleck. Instead, he soared / Rory Carrol // The Guardian, 6 януари 2017. <https://www.theguardian.com/film/2017/jan/06/casey-affleck-sexual-harassment-nate-parker-hollywood> (26.01.2017).
16.  Miller, Thomas. Meet The Predators / Thomas Miller // Yes Means Yes, 12 ноември 2009. <https://yesmeansyesblog.wordpress.com/2010/03/19/affirmative-consent-as-legal-standard/> (26.01.2017).
17.  Union, Gabrielle. Op-Ed ‘Birth of a Nation’ actress Gabrielle Union: I cannot take Nate Parker rape allegations lightly / Gabrielle Union // Los Angeles Times, 2 септември 2016. <http://www.latimes.com/opinion/op-ed/la-oe-union-nate-parker-birth-nation-rape-allegation-20160902-snap-story.html> (26.01.2017).
18.  Framke, Caroline. Rape allegations, a breakout star, and the Oscars: how the attempt to smooth Nate Parker’s past failed so badly. / Caroline Framke // Vox, 20 август 2016. <http://www.vox.com/2016/8/19/12521136/nate-parker-rape-charges-birth-of-a-nation> (26.01.2017).
19.  Flood, Alison. SFF community reeling after Marion Zimmer Bradley’s daughter accuses her of abuse / Alison Flood // The Guardian, 27 юни 2014. <https://www.theguardian.com/books/2014/jun/27/sff-community-marion-zimmer-bradley-daughter-accuses-abuse> (26.01.2017).

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments