Три коментара срещу безмълвието след победата на Тръмп в САЩ
През последните дни безмълвният ужас, обхванал много хора по целия свят след победата на Доналд Тръмп в Щатите, започна да отстъпва място на редица кратки коментари, призиви и изказвания, идващи от различни части на широкия спектър на Северноамериканската левица. Представяме ви три от тях – на Джудит Бътлър, редакционния коментар на списание Jacobin и на Наоми Клайн, и трите публикувани на 9 ноември, сряда.
Надяваме се, че ако не ще подействат обнадеждаващо, то поне заедно ще спомогнат за изграждането на визия за това не само „какво се случи“, ами и (може би по-важно в този момент) „какво следва“.
Изказване от Джудит Бътлър
Два въпроса си задават американските леви избиратели: кои са тези хора, които гласуваха за Тръмп? И защо въобще не се подготвихме за този край? Думата „опустошение“ едва докосва ширещото се чувство сред тези, които познавам. Не знаехме колко е разпространен гневът срещу елитите, колко дълбок е гневът на белите мъже срещу феминизма и движението за граждански права, колко деморализирани са хората от икономическото лишаване от притежания, колко са въодушевени хората от възможността за нови стени и националистическа войнственост. Това ли е новият „whitelash“? [1] Защо не го видяхме да се задава?
Както приятелите ни във Великобритания след Брекзит, и ние сега се отнасяме със скептицизъм към екзит половете: кой бива питан и кой не? Хората дали казват истината, когато ги питат? Вярно ли е, че огромното мнозинство от избирателите са били бели мъже, докато много цветнокожи въобще не са отишли да гласуват? Кое е това разярено и унищожително общество, което предпочита да бъде управлявано от един луд мъж, отколкото от жена? Кое е това ядосано и нихилистично общество, което обвинява кандидатката на Демократическата партия за опустошенията на неолиберализма и дерегулирания капитализъм? Трябва да помислим колко дълбоко отиват популизмът – отляво и отдясно – и женомразството.
Подобни статии:
За добро или лошо, Хилари [Клинтън [2]] бива идентифицирана с политиката на статуквото. Но това, което не бива да бъде подценявано, са дълбоко заседналите бяс и гняв срещу Хилари [Клинтън], отчасти резултат от очевидно женомразство, и отвращението от Обама, подклаждано от отдавна тлеещ расизъм. Тръмп освободи отявлен гняв срещу феминистките, които биват представяни като цензурираща полиция; срещу мултикултурализма, виждан като заплаха на привилегиите на белите; срещу мигрантите, представяни като заплаха за сигурността. Празната реторика на фалшивата мощ триумфира – по-проникновен знак за отчаяние, отколкото някога сме имали. Може би виждаме отвращение от страна на много бели мъже и някои жени към първия чернокож президент, съчетана с гнева от възможността за първата жена президент. За един свят, който все повече погрешно бива определян като пост-расов и пост-феминистки, виждаме как женомразството и расизмът погазват преценката и отдаването на демократични и включващи цели – те са садистични, обидни и унищожителни страсти, които движат страната ни.
Кои са онези хора, които гласуваха за него, но и кои сме ние, които не видяхме силата им, които въобще не предвидиха това, които не можеха да предположат, че има хора, които биха гласували за човек с расистка и ксенофобска реч, история на сексуални престъпления, експлоатация на работници, презрение към конституцията и мигрантите и с безразсъден план за увеличаване на милитаризацията? Може би сме предпазвани от истината от собствената ни изолирана форма на ляво и либерално мислене? Или може би сме вярвали в човешката природа по някакъв наивен начин. При какви условия разпалената омраза и безразсъдната милитаризация могат да привлекат вота на мнозинството?
Разбира се, още не знаем каква част от населението действително е гласувала. Но оставаме с въпроса как парламентарната демокрация ни докара фанатичен антидемократичен президент и дали сега не трябва да се подготвим да действаме повече като съпротивително движение, отколкото като политическа партия. Все пак, на един от митингите за Тръмп в Ню Йорк тази вечер привържениците на Тръмп безсрамно разкриха неизчерпаемата си омраза: „Мразим мюсюлманите, мразим черните, искаме обратно страната си.“ [3]
Решението е политиката
Меган Ериксън, Катрин Хил, Мат Карп, Конър Килпатрик и Баскар Сункара за списание Jacobin
Не си правим илюзии за последствията от победата на Доналд Тръмп. Това е бедствие. Възможността от обединено дясно движение, водено от авторитарен популист, представлява катастрофа за работещите хора.
Има два начина да отговорим на тази ситуация. Единият е да обвиним хората на Съединените щати. Другата е да обвиним елита на страната.
В следващите дни и седмици много учени глави ще правят първото. Уплашени либерали вече са създали описания за това как да се преместим в Канада. Снощи канадската имиграционна уебстраница се срина след прогресивно нарастване на трафика. Хората, които ни доведоха до пропастта, сега планират бягството си.
Но да обвиняваме американското общество за победата на Тръмп само задълбочава елитизма, който поначало събра избирателите му. Без съмнение е, че расизмът и сексизмът играха ключова роля в надигането на Тръмп. И мисълта за начините, по които триумфът му ще послужи за засилването на най-жестоките и фанатични сили в американското общество, е ужасяваща.
Въпреки това, един отговор към Тръмп, който започва и завършва с ужас, не е политически отговор – това е форма на парализа, политика на криене под леглото. А един отговор на американския фанатизъм, който би започнал с морално отхвърляне, не е никаква политика – той е обратното на политика. Предаване.
Да вярваш, че причината за това Тръмп да се харесва е основана единствено върху етнически национализъм, означава да вярваш, че мнозинството от американците са водени единствено от омраза и споделеното желание за бяла супер-мачистка политическа програма.
Ние не вярваме в това. А и фактите не го подкрепят.
Тези избори, по думите на анализатора за New York Times Нейт Кон, бяха решени от хората, които гласуваха за Барак Обама през 2012. Не може всички те да са фанатици.
Клинтън взе само 65 процента от латино вота, в сравнение със 71% за Обама преди четири години. Тя се справи зле срещу кандидат, който говореше безспир за програма за построяване на стена по южната граница на Америка; кандидат, който започна кампанията си, наричайки мексиканците изнасилвачи.
Клинтън взе 34 процента от бели жени без университетско образование. Както и само 54% от общия вот на жените, в сравнение с 55-те процента на Обама през 2012 г. Клинтън, разбира се, се съревноваваше срещу кандидат, който беше записан да тържествува за това как хваща жени „за путката“.
От Клинтън зависеше дали ще загуби тези избори. И тя ги загуби. Голяма част от вината ще падне върху кандидатката Клинтън, но тя само въплъщаваше консенсуса сред това поколение от лидерите на Демократическата партия. При президента Обама демократите са загубили почти хиляда места в държавната законодателна власт, дванадесет съревнования за губернатор, шейсет и девет места в Камарата на представителите и тринайсет в Сената. Предходната нощ не се случи просто от нищото.
Проблемът с Клинтън не беше особеността ѝ, а нейната типичност. Характерно за тази Демократическа партия е как силовите играчи във Вашингтон решиха кой да е кандидатът – с поразително количество поръчители – още месеци преди вота от вътрешнопартийните избори.
Те взеха съдбоносно решение за всички нас като играха нечестно срещу вида политика, който можеше да бъде предприет: политика на работническата класа.
Седемдесет и два процента от американците, гласували снощи, вярваха, че „икономиката е изградена в полза на богатите и силните“. Шейсет и осем процента са съгласни, че „традиционните партии и политиците не се интересуват от хора като мен“.
Почти единствен сред политиците демократи, Бърни Сандърс адресира това къкрещо чувство на отчуждение и класов гняв. Сандърс имаше едно основно послание към американския народ: заслужавате повече и сте прави да вярвате в това. Здравеопазване, университетско образование, екзистенц минимум. Това е послание, което го направи със сигурност най-популярният политик в страната.
Официалната платформа на Хилъри Клинтън подхвана някои от конкретните идеи на Сандърс, но отказа да приеме основното му послание. За онези, които управляват Демократическата партия, няма смисъл да се роптае срещу Америка. За тях Америка никога не е спирала да бъде велика. А нещата само са ставали по-добри.
Партийните лидери поискаха от избирателите да им предадат отговорността за политиката. Те мислеха, че държат всичко под контрол. И сгрешиха. Сега всички трябва да се справим с последствията. И ще го направим.
Това е нова ера, изискваща нов тип политики – такава, която адресира настойчивите нужди и надежди на хората вместо страховете им. Елитарният либерализъм се оказва, че не може да победи десния популизъм. Не можем да се преместим в Канада или да се скрием под леглото. Сега е моментът да прегърнем демократичните политики, а не да ги отхвърляме.
Надигането на класата Давос запечата съдбата на Америка
Ще хвърлят вината върху Джеймс Коми и ФБР. Ще обвинят потискането на избирателите и расизма.
Ще хвърлят вината върху слогана „Бърни или нищо“ и женомразството. Ще обвинят трети страни и независими кандидати. Ще обвинят корпоративните медии за това, че са му дали поле за изява, социалните медии за това, че са били като мегафон, и Уикилийкс за това, че са изкарали на показ мръсните ризи.
Но така се оставя извън полето онaзи сила, която е най-отговорна за създаването на кошмара, в който се събуждаме: неолиберализма. Тази визия за света – напълно въплътена от Хилари Клинтън и нейната машинарията – не е еквивалент на екстремизма от типа на Тръмп. Решението двамата да бъдат изправени един срещу друг е това, което реши съдбата ни. Дори и да не научим нищо повече, можем ли поне, моля, да се поучим от тази грешка?
Ето какво трябва да разберем: ужасно много хора страдат. Под неолибералните политики на дерегулация, приватизация, мерки на остеритет и корпоративна търговия, стандартът им на живот е спаднал неочаквано. Загубили са работата си. Загубили са пенсиите си. Загубили са голяма част от предпазната мрежа, която бе използвана, за да направи тези загуби по-малко страшни. Виждат бъдеще за децата си, което е дори по-лошо от несигурното им настояще.
По същото време са станали свидетели на надигането на класата Давос – хипер-свързана мрежа от банкови и технологични милиардери, избрани лидери, на които им е ужасно удобно с тези позиции, както и звезди от Холивуд, които карат цялото нещо да изглежда непоносимо бляскаво. Успехът е парти, на което хората не са поканени, и знаят в сърцата си, че това увеличаване на богатството и властта по някакъв начин е свързано с нарастването на дълговете и безсилието им.
За всички, които смятаха, че сигурността и статута са тяхно рожденно право – а това преди всичко значи белите мъже – тези загуби са непоносими.
Доналд Тръмп директно адресира тази болка. Кампанията за Брекзит директно адресираше болката. Както и всички надигащи се крайнодесни партии в Европа. Те ѝ отговарят с носталгичен национализъм и гняв към отдалечените икономически бюрокрации – дали става дума за Вашингтон, Северноамериканското търговско споразумение, Световната търговска организация или Европейския съюз. И разбира се, те ѝ отговарят като нападат ожесточено имигрантите и цветнокожите, като злословят по адрес на мюсюлманите и унижават жените. Елитарният неолиберализъм не може да предложи нищо срещу тази болка, защото именно неолиберализмът е освободил класата Давос. Хора като Хилари и Бил Клинтън са наздравицата на партито Давос. Всъщност, те са организаторите.
Посланието на Тръмп беше: „Всичко е ад“. Клинтън отговаряше: „Всичко е наред“. [1] Но не всичко е наред – точно обратното.
Неофашистките отговори на неистовата несигурност и неравенство няма да изчезнат. Но както знаем от 1930-те години, това, което е нужно за битката срещу фашизма, е истинска левица. Една голяма част от подкрепата на Тръмп би могла да бъде смъкната, ако на масата има истински план за преразпределение. План, който да се изправи срещу класата на милиардерите не само с реторика и да използва парите за нова зелена сделка. Такъв план би могъл да създаде приливна вълна от добре платени профсъюзни работни места, да доведе до отчайващо нужни ресурси и възможности за цветнокожите общности, да настоява, че замърсителите трябва да платят работниците да бъдат преквалифицирани и напълно включени в това бъдеще.
Такъв план същевременно би изградил политики за борба с институционализирания расизъм, икономическото неравенство и промените в климата. Би се изправил срещу лошите търговски споразумения и полицейското насилие и би почел местните населения като истинските пазители на земята, водата и въздуха.
Хората имат право да са гневни, а един силен интерсекционален дневен ред може да насочи този гняв натам, където принадлежи, докато се бори за холистични решения, обединяващи едно разкъсано общество.
Такава коалиция е възможна. В Канада започнахме да я закърпваме, развявайки знамето на един дневен ред на хората, наречен The Leap Manifesto и подкрепен от повече от 220 организации – от Greenpeace Канада до Black Lives Matter Торонто, както и от някои от най-големите ни профсъюзи.
Невероятната кампания на Бърни Сандърс измина дълъг път към изграждането на такъв тип коалиция и показа, че апетитът за демократичен социализъм е налице. Но в началото си кампанията се провали в това да се свърже с по-възрастни чернокожи и латино избиратели, които демографски погледнато са най-онеправдани от настоящия ни икономически модел. Този провал не даде възможност на кампанията да развие пълния си потенциал. Тези грешки могат да бъдат поправени, и налице е смела, трансформативна коалиция, върху която да се гради.
Това е задачата занапред. От Демократическата партия трябва или да бъдат напълно изкоренени про-корпоративните неолиберали, или тя трябва да бъде изоставена. От Елизабет Уорън до Нина Търнър и до миналия през Occupy наскоро завършил студент, който направи от кампанията на Бърни една свръхнова звезда: вече съществува по-силно поле от прогресивни лидери, които да вдъхновят коалиции, отколкото в който и да е друг момент от живота ми. „Лидерни“ [2] сме, както казват много от Движението за Black Lives.
Така че нека излезем от шока колкото се може по-скоро и изградим онзи вид радикално движение, което има истински отговор на омразата и страха, представлявани от Тръмповците на този свят. Нека оставим настрана това, което ни разделя, и започнем незабавно.
Превод и въведение: Неда Генова
Заглавна снимка: Жана Цонева
[1] Негативна реакция на белите срещу подобряването на положението на чернокожото население. (бел. прев.)
[2] Струва ми се важно да обърна внимание на това как често в публичния дискурс Хилари Клитън бива наричана само с малкото си име, докато Доналд Тръмп – винаги с фамилията си. Тази тенденция несъмнено има връзка с женомразството, за което говори Бътлър, но докато възпроизвеждането ѝ от автори като Жижек надали ни изненадва, то безмълвното ѝ повторение от страна на Бътлър е по-скоро притеснително. (бел. прев.)
[3] Както бива посочено в два от коментарите под поста на Бътлър, това изказване не идва от привърженици на Тръмп, ами от фалшив профил в twitter. (бел. прев.)
[4] Ориг.: All is hell спрямо All is well (бел. прев.)
[5] Ориг.: Leaderful (игра на думи) – букв. „пълен с лидерство“. (бел. прев.)
