Skip to main content

20 години след Касториадис – 100 години след Октомврийската революция

In English

Две последователни събития в София в края на септември 2017 г. – едно на 27-и в Софийски университет и друго на 29-и във Фабрика Автономия – събраха радикални активисти, изследователи и други, ангажирани със социалното и политическо поле, за да отбележат наследството на Корнелиус Касториадис на двайсетата година от неговата кончина. Както ние от dВЕРСИЯ го видяхме, дискусиите се стремяха да провокират задълбочена рефлексия върху комплексната природа на въображението като историческа сила и върху исторически-базирания праксис в светлината на днешните борби – както виждаме и основният принос на Касториадис днес.

Следващото интервю с Никос Йоану (публицист) и Александрос Схизменос (доктор по философия) – активисти и изследователи на Касториадис – цели да предложи още храна за размисъл онлайн. Убеждението ни е, че в България (но и изобщо в посткомунистическия свят, а и отвъд него) е налице остра нужда от критическа рефлексия върху миналото, която в същото време запазва идея за политичното и за порива към социална трансформация. Това е мястото на радикалната политическа теория, където тя става предизвикателство от най-голяма важност. И това е където тези два повода на времето – двайсетата годишнина от смъртта на Касториадис и столетието от Октомврийската революция – идват в помощ на усилията ни чрез техните значения, сблъсъци и интерпелации.

Ивайло Динев и Станислав Додов

Гледайки политическия контекст, каква е значимостта на трудовете на Касториадис и какво можем да научим от него за днешните борби? И какво е разбирането ви за значимите тенденции днес в социалното въображаемо, съдейки по това какво постигат съвременните социални движения?

Александрос Схизменос: Касториадис е един от малкото мислители на своето време, чиято критика на марксизма не води до изоставяне на аспирациите към революция. Той е част от поколение, което вижда истинското лице на режимите, използвали марксизма като алиби. Но неговата критика на марксизма е творческа – той не се премества от марксизма към капитализма, нито към либералната демокрация, а продължава критиката си на капитализма и продължава критиката си на олигархичната политика, докато поддържа идеите на революционния праксис.

Като млад той е преследван едновременно от нацистите и от сталинистите – бил е част от съпротивата, но от троцкистка перспектива. Отива във Франция и участва в събитията, довели до май 1968 г. в Париж, като критикува едновременно сталинисткия режим и троцкизма. Това е пример за човек, отдал живота си на идеите и праксиса, не само на теорията. На средна възраст изоставя марксизма, което на практика значи, че отхвърля собствения си начин на живот дотогава!

В контекста на теорията му мисля, че основната идея е това, че ние създаваме собствената си история колективно, че човечеството самосъздава идеите си и че това създаване не е детерминистично; разбира се, не е и хаотично, а възниква при обществените условия, но не по детерминистичен начин. Касториадис разбира се и възражда някои базови възгледи за демокрацията. Мисля, че това са уроци, които резонират с днешните социални движения, защото те отхвърлят йерархията, отхвърлят старите идеологии и все пак търсят нови трансформации. Такива трансформации се нуждаят от креативност, а също и от критично преосмисляне на миналото.

След началото на двайсет и първи век „триумфът“ на капитализма показва, че тази система няма да издържи дълго. От 1994 г. и движението на сапатистите, от антиглобалистките движения и до бунтовете в Европа – в Атина, Париж, Лондон, движението „Окупирай“ – можем да видим, че налице е един глобален резонанс между локалните и глобалните стремления. Мисля, че сега ние откриваме по-дълбок смисъл на локалните ни действия, защото можем да ги проектираме в една глобална мрежа – в смисъл на глобална солидарност. Това е много важно, защото в миналото революционните движения се вдъхновявали от собствената си местна история. Днес можем да се вдъхновим от настоящите борби по целия свят. Мисля, че това е нещо, което разрушава догматичната изолация – за да разберем света ни, трябва да разбираме едновременно индианците в Дакота, кюрдите в Рожава и българите, окупиращи своите площади.

Никос Йоану: Сега, когато съм тук, в София – много красив град – и при нашето участие на дискусията във Фабрика Автономия на 29 септември, се сещам, че е много важно днес да създаваме общности като свободни социални пространства вътре в градските граници, в града, за да създаваме и институции на самообразование и на различна култура, докато в същото време поддържаме досег със социалните движения и разбираме едновременно тяхната сложност, креативност и възможност вътре в града (които няма как да бъдат дефинирани от статистиката). Модерните градове ни осигуряват шанса не просто да възвърнем или окупираме наново тези пространства, но също и да пресъздадем града от самото му начало по един демократичен и егалитарен начин.

Много хора биха казали, че днешната либерална, представителна демокрация, е справедлива за всички, защото хората могат да гласуват и да избират рационално своите водачи по време на избори. Вие се съгласявате с Касториадис, че се нуждаем от друга форма на демокрацията, пряката демокрация, древна концепция за демокрацията. Но някой би попитал как тази демокрация може да избегне същите неравенства, които всички знаем, че се пораждат в либералната демокрация, каквито са политическите, икономическите, екологичните неравенства и други?

АС: Социалната ни реалност, както казваш, среща множество форми на неравенство. Първото такова е политическото неравенство, което е лъжливия наратив на либералната олигархия, подвизаващ се под името демокрация. „Демокрация“ е маска, която модерните режими слагат, за да оправдаят съществуването си.

А изборите – и това е било добре известно още за Аристотел – са аристократична институцията, защото чрез тях не избираме мнения или политики, а избираме личности, които да решават за политиките. Ние дори не избираме личности, които да решават за една зададена конкретна политика, а избираме личност, която да решава за която политика реши. Например гръцкият премиер беше избран с обещанието да сложи край на социалните неравенства, но той не е задължен по никой правен начин да удържи на обещанието си. Той може просто да предприеме друга политика, както и се случи.

Така че какво може да гарантира, че, когато пряката демокрация възниква, тя няма да се срути под неравенства? Първото нещо е, че пряката демокрация трябва да постави икономиката или икономическите структури в служба на общността, в служба на демокрацията. Трябва да има икономическо равенство, и Касториадис е категоричен по този въпрос дори и в последния текст, който пише преди смъртта си през 1997 г. Той казва, че не можем да говорим за демокрация без икономическо равенство. Винаги е поддържал тази марксистка идея за равенство на възнагражденията, заплатите, и че всяка човешка дейност трябва да бъде заплащана поравно. Защото в противен случай икономическото неравенство ще посее семената на други неравенства.

Касториадис критикува древната демокрация, виждайки как работническите движения в модерността са по-радикални от древните. Първо, защото древните демокрации са изключвали много хора, което е за нас недопустимо – ние смятаме, че всеки трябва да участва. Второ, защото древните не се борели с икономическото неравенство – опитвали да облагат богатите, но не са имали изрична борба с неравенството. Така демокрацията се сринала отвътре. Модерните революционни движения видели, че можем да се ориентираме към общество без тези проблеми, но за да го направим, трябва да поставим икономиката в служба на общността.

НЙ: Днес хората просто избират някой, за да управлява всичко. Тази идея за неравенство ще продължава да съществува, докато хората предават своята политическа власт, силата да решават, на някой друг. В Барселона наскоро имаше голямо движение по отношение на градското простраство, правото на град, на свободно пространство, правото на жилище, дом, на храна. То съумя да създаде публични пространства вътре в града, предлагащи различни алтернативи, но не предприе следващата крачка – да направи пространство за политически решения. Вместо това те отстъпиха това пространство и тази власт на общински програми и организации, които след това се кандидатираха за местните избори. Някои от тези хора бяха избрани, започнаха да се борят за различни политики, и движението започна да губи доверие в себе си. По особен начин дори хора от това движение смятаха, че политическо решение, взето на площада, а не в парламента, няма стойност. Идеята за авторитет все още има магическо въздействие върху хората от социалните движения, а трябва да преминем отвъд тази ситуация.

Но скорошни движения с глобално значение, каквито са Окупирай или Движението на възмутените (Indignados) вече ги няма, а в мейнстрийм политиката много хора се разделени между традиционните партии и крайнодясното. Как бихте коментирали популярността на авторитарни лидери като Тръмп и Орбан и нарастващата подкрепа за крайнодясното. Следвайки идеята на Касториадис за социалното въображаемо можем ли да кажем, че тази тенденция има нещо общо с криза на това въображаемо и с нужда от субверсивни движения (институиращо въображение), от социално въображаемо „отдолу“, което да се сблъска с институираното въображаемо?

AS: Това, на което сме свидетели сега с възхода на Тръмп и крайнодясното, е, по мое мнение, още един симптом за колапса на традиционните институции, колапс на доверието в тях. Това, което този колапс представлява, е, от една страна, възможност за социалните движения, но от друга – той още повече унищожава социалната кохезия, вече атакувана от системата. Така че виждаме едно възраждане на старите наративи и на старите призраци като слогани в името на маргинални групи по интереси, търсещи доминация. Това са усилията на крайнодясното да използва хорското нещастие чрез трикове, лозунги – дори леви лозунги – така, че, преобразуваки ги, да ги въведе в собствената си обществена програма.

Проблемът е, че живеем във време, в което според мен силата на националната държава намалява. Хората усещат, че правителствата им не ги представляват, но в същото време и че идентичността им е под заплаха. А най-очебийният начин да контролираш едно население е наративът на нацията, понеже той е навсякъде.

Мисля, че възраждането на крайнодясното не идва от народа, а от силни икономически интереси, които отчитат, че традиционните форми на представителство се провалят, така че те опитват да контролират населението чрез националистическия наратив. Което е много интересно, защото националистите обслужват старите международни неолиберални политики в банкирането, във всичко. Нацистите в Гърция например обслужват интересите на международните собственици на кораби, а това са огромни икономически интереси.

Национализмът не е форма на общностност, а форма на разделение, особено сега, когато Интернет ни дава усещането за един по-голям общ свят. Така че национализмът е огромна заплаха не само заради антисоциалния си и античовешки характер, но също и защото резонира с проблемите, които хората срещат с правителствата си. Най-консервативното и брутално измерение на системата съумява да се проектира като антисистема.

НЙ: Когато традиционните и фундаментални институции на обществото се сриват – социалната система, основите на производството, на земеделието, на труда, продуктивния индивид – дори и консуматорът вече избледнява! – възниква вид рефлекс у обществото да се закачи за най-екстремната част от системата. Рефлекс, който приема различни форми в различни страни, но е винаги свързан с този колапс на традиционните национални институции. Европейското демократическо движение в неговия най-общ смисъл трябва да премине отвъд този консервативен националистически рефлекс.

Площад "Синтагма", Атина
Площад „Синтагма“, Атина

В теорията на Касториадис социалното движение е агентът на революционната промяна. Гледайки скорошни движения като споменатите по-горе, движенията на „площада“, можем ли да кажем, че те промениха нещо – „здравият разум“, практиките на ежедневния живот, – или бяха използвани от политическите партии, медиите, икономическите елити и се провалиха? И отчитайки предния въпрос за възхода на крайнодясното или по-общо за възхода на неолибералния авторитаризъм, можем ли да кажем, че тези движения се провалиха?

АС: Тези движения не се провалиха според мен – те просто достигнаха лимита си. Например това, което стана на Синтагма в Атина, е, че хората, които се събираха там, съумяха да поддържат площада, да го освободят, съумяха да създават дискусии, общи кухни, игри… Те създадоха свободно пространство в сърцето на града, но по определение те не могат да направят следващата крачка, т.е. да създадат автономни квартали или автономни общества в града, защото са ограничени от собствените си средства и действия. Действията им бяха за възвръщане на публичното простраство и то така, че да поставят въпроса за демокрацията. Това, което те оставиха след себе си, е значимостта на този централен въпрос – кой взима решенията, а не стария въпрос „Харесвате ли тази или онази партия?“ Този въпрос бе поставен в центровете на някои от най-силните общества. Другото нещо е, че те създадоха свободни социални пространства в Атина, Солун, София и много други места по света, които остават клетки на новата социална трансформация.

Сега, бидейки в същия исторически период, ние сме свидетели на възникването, разпространението и залеза на такива движения по целия свят.

Намираме се в столетието от Октомврийската революция през 1917 г. Касториадис обсъжда революцията в смисъла на загубените надежди, а Съветите – като отначало позитивен пример, но после и като провал за установяване на истински демократични практики. Как Касториадис възприема и анализира Октомврийската революция – от нейното началото до ефектите, които тя поражда?

НЙ: Когато се връщаме към миналото и онези революционни дни, ние се възползваме от сигурността на историческата дистанция – не сме въвлечени в боевете, когато ги съдим. Сега можем да кажем със сигурност, че този модел на промяна на света, който Ленин и болшевиките следваха, не е правилният и може да доведе дори до по-лоша ситуация. Това е основната истина, която трябва да приемем и да продължим напред.

АС: Касториадис казва, че народната революция е била през февруари, когато царят пада от власт и настъпва двувластието между слабото правителство на Керенски и Съветите, действително носещи духа на революцията. Но според Касториадис Ленин „отвлича“ правителството в името на Съветите, събранията. Според Касториадис октомври е по-близо до преврат, отколкото до революция. И разбира се, казва, че именно елементът на авторитета, на научната власт, позволява на Ленин да създаде една нова бюрокрация. Това доказва, че въпросът за властта е по-дълбок от просто икономическите отношения.

И все пак за Касториадис Руската революция, а също и Френската такава са най-забележителните доказателства за възникването на обществената автономия дори в най-отчайващите условия. Работата и при двете революции обаче е, че моментът, в който хората се оттеглят към домовете си, революцията е загубена.

Но също отчитам и че Касториадис е разсъждавал по тези проблеми по време на Студената война, така че той е бил по своя начин в голяма степен антикомунист, що се касае до режима.

Облягайки се на Касториадис, как бихте коментирали прехода от режима на държавен социализъм към либерална демокрация и икономика на свободния пазар, състоял се в Източна Европа и довел до огромна трансформация на обществото?

АС: Касториадис е виден изследовател на социалистическите режими след Първата световна война, особено на социалните отношения в Съветския режим. Той е един от най-яростните му критици, казвайки, че такива режими са тоталитарни, а не освободителни. Но той също и силно се вдъхновява от работническите бунтове в Източна Германия през 1953 г., в Унгария през 1956 г. и разбира се, в Прага през 1968 г. През 1980-те той е категоричен, че само народът може да отхвърли тези режими, защото само народът може да оттегли доверието си от партията, и че само социална революция може да доведе до нещо такова. Но тогава той не е виждал подобно нещо да се задава.

В интервю с гръцки анархисти през 1990-те той е запитан за мнението му за колапса на социалистическите режими. Отговорът му е, че отначало бил много изненадат от гнева, който народът показва, макар и той да не е могъл напълно да го разбере от Франция, тъй като пропагандата не позволявала на тези дисидентски гласове да достигнат до него. Но бил също и дълбоко разочарован от факта, че бунтовете довели до свалянето на правителствата, докато в същото време народът не създал нищо ново, а само приел капиталистическата парадигма. Вижда как тези населения се политизират в момента на надигането си и че веднага след това изоставят политическото нацяло. Касториадис казва, че това е лошото наследство на отклонението от революционното движение, донесено от болшевишко-лениниските олигархии. Особено трагичното е, че този опит унищожава идеята за социална трансформация по-успешно от самия капитализъм.

Разбира се Касториадис изрично казва, че това, което предстои да се случи, остава отворено – дали ще бъдем свидетели на ревизия на капитализма, дали тези страни ще се превърнат в експлоатирани страни от Третия свят или ще видим възраждане на старите общностни форми, но с ново значение.


Никос Йоану е роден през 1964 в Агринио, Гърция. От четири десетилетия насам активно списва и участва в различни политически издания, измежду които журналите ContAct и Вавилония. Съосновател на редица социални центрове и пиратски радиопредавания в родния му Агринио и по-късно, в Атина. Съавтор (заедно с Александрос Схизменос) на книгите След Касториадис: Пътища на автономията в 21 век и Кратят на националната политика.

Александрос Схизменос е роден през 1978 в Атина. Доктор по философия от Университета в Йоанина. Член на редакционните колективи на гръцките политически журнали ContAct и Вавилония. Съосновател на социалните центрове „Херономия” и „Алимура” в Йоанина. Автир на книгите (на Гръцки): Душата и автономията във философията на Корнелиус Касториадис (2013), След Касториадис: Пътища на автономията в 21 век (в съавторство с Никос Йоану, 2014), Краят на националната политика (с Никос Йоану, 2016), Пътешествието на речта (2009), Comix ergo sum (2014).

Comments

comments