Акценти

Как хората (не) приеха моята диагноза за биполярно разстройство?

ГЛОРИЯ КОСТАДИНОВА

 

Как ще пиеш хапчета, луда ли си?!

 (Ами, технически…)

 

Според мен, просто имаш проблеми с хормоните.

 

Ако ти си биполярна, значи и аз съм.

(Какво?)

 

Терапевтката ти ти е объркала главата.

(Последното е от майка ми.)

 

Лекарите ще кажат всичко, за да те наплашат и да ти изпишат лекарства.

 

Ти си просто много емоционална.

 

Опасявах се, че близките ми ще променят отношението си към мен, когато им споделя, че имам биполярно разстройство. Повечето не го промениха изобщо и това всъщност беше по-гадно.

Тейлър Томпсън, комедиантка

 

 

Имам голямо семейство и широк кръг от приятели. Когато получих диагноза за биполярно разстройство тип II, това не се промени. Всъщност, почти нищо не се промени, освен моите възприятия. Разговорите ми се струваха прекалено кратки, въпросите – завоалирани, а съчувствията – неискрени. Но не отношенията ни се бяха свили, а в тях просто вече не се побирахме и аз, и психиатричното ми разстройство. Въпреки старанията да споделя и да получа утеха, открих, че биполярното разстройство все заема грешна форма: или е прекалено лично, или е прекалено научно; или е твърде странно, или е твърде банално и близко до обикновените човешки настроения. 

Истината е, че това заболяване не се побира никъде – нито в приятелски разговори и семейни вечери, нито на работното място и в учебните заведения. Нито дори съвсем в здравните заведения, където лекарствата за лечение на психични разстройства биват или демонизирани (например от ендокринолози, пред които трябва да ги защитаваш), или игнорирани изцяло (например от лекари, които не се интересуват от възможните взаимодействия при едновременния прием на няколко лекарства).

Преди диагнозата и лечението, криех симптомите си. След тях се налага да крия и трите. Представям си живота с чантата на Хърмаяни Грейнджър. Малка торба с невидимо дъно, способна скришно да побере няколко тома трудни за вярване истории.

 

Какво да кажат хората?

Нали знаете, когато ваша приятелка забременее и започне да говори за промените в тялото си, в диетата, в спането? За подготовката, за медицинските прегледи, за добавките, които пие.

Ами, в първите месеци след диагнозата, аз исках да бъда тази приятелка. Мислите ми текоха в множествено число – аз и моето биполярно разстройство. Всекидневно прекарвах часове в четене на книги по темата и писане във форуми. Инсталирах нови приложения на телефона си, за да следя прогреса ни. Чувствах, че предстои нов живот и исках да го споделя с близките си. Наистина, може би очакванията ми са били нереалистични. 

Вместо това, вървях в обувките на приятелката, която се е завърнала от погребение на близък. Скръбта беше изписана по лицето ми и можеше да бъде адресирана само с титрувани през седмица въпроси: „Как си?“ и „Ходиш ли все още на терапия?“. 

В България хората не обичат да говорят за смъртта и за тъгата, а не можеш да обсъдиш биполярното разстройство, без да споменеш и двете.

 

Между 25% и 60% от хората, диагностицирани с биполярно разстройство, опитват самоубийство веднъж в живота си, а между 4% и 19% извършват самоубийство. Биполярното разстройство е фактор в до 14% от извършените годишно самоубийства в световен мащаб, което се равнява на приблизително 24 000 души годишно. (Schaffer, Isometsa & Lakshmi, 2015)

 

Какво е биполярно разстройство?

Биполярното разстройство, или маниакалната депресия, е споменато за първи път от Хипократ около 400 години пр. Хр. Древногръцката представа за смяната на „студена меланхолия“ с „гореща меланхолия“ описва доста ясно това заболяване, а именно преминаването през интензивни състояния на тъга (депресия) и еуфория (мания), породени от изменения в определени части на мозъка.

Древните гърци са заподозрели физиологическата предпоставка за разстройството още в 1. век, когато то е описвано редом с епилепсията. Но стотиците години, изминали преди западната медицина да успее да докаже наличието на такава физиологическа предпоставка, са осеяни със странни истории, може би най-интересната от които включва Сингапурски военнопленнически лагер и няколко неподозиращи морски свинчета.

По време на тригодишен плен през Втората световна война Джон Кейд, австралийски лекар, забелязва, че въпреки еднаквото ниво на стрес, някои от съпленниците му изявяват симптоми на значителна емоционална нестабилност, а други не. При аутопсията на телата на войниците с маниакални или депресивни симптоми, той открива физиологически изменения в някои от тях (Cade, 1949).

След края на войната в една дървена барака той започва търсенето на физиологическата предпоставка за маниакалната депресия, която почти десетилетие по-късно ще бъде класифицирана с термина “биполярно разстройство”. Кейд решава, че тествайки урината на пациенти, ще разбере дали маниакалната депресия всъщност е биохимично състояние, а не душевно. За тестови обекти избира морски свинчета. Така той открива, че инжекциите с проби от урината на пациенти с маниакално-депресивни симптоми са много по-високо токсични и смъртоносни за животните, в сравнение с тези от хора без такива.

За да улесни изследването на уреята, той добавя литиев урат, една от най-разтворимите от познатите тогава соли. Неочаквано за учения, това всъщност променило не само разтворимостта на уреята, но и нейния ефект върху морските свинчета – тя станала по-ниско токсична. Така е открито първото ефективно лечение за симптомите на биполярно разстройство, а именно литият.

Защо е толкова трудно за вярване?

Погледнато отстрани биполярното разстройство може да изглежда по-близко до личностните проблеми, отколкото до шизофренията. Човек, който понякога спи малко и говори много, а други пъти спи много и говори малко. Или харчи пари и пее повече от обикновено. Или пък не излиза и не ходи на работа. Всичко това, и урината му убива морски свинчета? Това е, меко казано, странно.

Но трудното за вярване е още по-трудно за разбиране. Най-тежките симптоми на разстройството остават почти невидими за околните. Манията и хипоманията обичат да имат публика, но депресията най-често избира затворени врати. Ироничното е, че близките на един биполярен човек може да го познават като весел и авантюристичен образ. А междувременно в психиатрията, диагнозата за БР статистически идва след погрешна диагноза и лечение за униполярна депресия (клинична депресия). (Stiles et al., 2018) 

Обикновено минават години, преди някой да събере пълния образ – затова и средната възраст за диагноза на биполярно разстройство е между 25 и 30 години. Обикновено до тогава заболяването вече се е задълбочило. Всеки един епизод увеличава вероятността за последващ, уврежда мозъка и повишава резистентността към лекарствено лечение. 

Ранното диагностициране и започване на специфично лечение преди 18-годишна възраст значително увеличава шансовете за ремисия посредством медикаментозна терапия (Post & Kauer-Sant’Anna, 2010). А това е най-доброто, на което може да се надява един човек, страдащ от БР. 

 

Какво променя диагнозата?

Едно от най-тъжните неща в това да имаш рядко психиатрично заболяване, освен че си попаднала в грешните топ 2% от населението, е, че се превръщаш в стереотип. В годините преди диагнозата си, между 14- и 28-годишна възраст, несъзнателно съм вървяла по стъпките на хиляди хора, страдащи от биполярно разстройство. 

Напуснах гимназия, злоупотребявах с наркотици и алкохол, на работа често излизах в болнични, не завърших висше образование, изпусках рожденни дни, погребения, сватби, кръщенета и прощъпулници, отлагах всички лекарски часове с години, харчех пари, които нямам.

Междувременно бях сред най-високо оценените в училище и в университета, и сред най-успешните в офиса. Много често слушах за потенциала, светлото бъдеще и успеха – всички неща, които ми бяха в кърпа вързани, стига само да овладея една от най-уважаваните човешки способности, дисциплината. Да спя по осем часа, да се храня добре, да не мързелувам, да не се карам с хората, да сдържам думите си, да спазвам уговорките си, да мисля дългосрочно, да упражнявам самоконтрол. 

Ами, ето това се промени. Преди диагнозата се виждах като неудачник и несбъднат потенциал, просто едно невъзпитано дете. А сега се виждам като болен човек. И не съм мислела, че някога би ми било толкова важно и другите от време на време да ме виждат като такъв.

 

Как се отразява биполярното разстройство на качеството на живот?

Част от симптомите на биполярно разстройство са:

  • смени в настроенията (липса на емоционална регулация);
  • импулсивно поведение;
  • хиперсексуалност / хипосексуалност;
  • бърза мисъл и реч / влошена когнитивна способност;
  • флуктуиращо самочувствие (от себеомраза до мегаломания);
  • инсомния / хиперсомния;
  • депресия;
  • самоубийствени мисли.

За мен въпросът „Кои части от живота засяга биполярното разстройство?“ е почти равностоен на „За какво отговаря мозъкът?“. Налице са проучвания, които разглеждат ефекта на разстройството върху метаболизма, системи на органите и мускулите. Открита е връзка между БР и увеличен риск от захарен диабет, хипертония, исхемична болест на сърцето, сърдечни заболявания и инсулт (Post & Kauer-Sant’Anna, 2010).

А в личен и професионален план… Как се задържаш на работа, ако не можеш да станеш от леглото? Как поддържаш добри отношения с преподаватели, шефове, колеги, приятели и романтични партньори, ако не можеш да сдържаш емоциите си? Как спестяваш пари, ако взимаш импулсивни финансови решения? Аз лично съм се проваляла във всяко едно от изброените. 

От медицинска гледна точка, се считам сред късметлиите. Никога не съм била в психиатрично заведение и никога не съм страдала от психоза. В България наличието на афективна психоза е изискване за получаване на социална помощ от ТЕЛК при биполярно разстройство. (ПМС № 120, 2017)

Психозата е едно от усложненията, срещани само при биполярно разстройство тип I, разглеждано като по-тежкото от двете заболявания. В момента в българското законодателство симптомите на БР, различни от психоза, както и диагнозата за БР тип II, не са свързани със степен за намалена трудоспособност. В този смисъл биполярното разстройство само по себе си не е класифицирано като здравно увреждане в България и съответно не се разпознава като такова от страна на учебни заведения и работодатели.

 

Разликата между I тип и II тип биполярно разстройство

Ключова разлика между тези два типа биполярно разстройство е наличието на мания при БР от I тип – много силно изразена епизодична проява на импулсивно поведение, инсомния, мегаломания и хиперсексуалност.
Маниакалните епизоди при БР тип I значително се отличават от епизодите на хипомания, характерни за БР тип II, които наподобяват продължителни периоди на приповдигнато настроение и понижена нужда от сън. За разлика от хипоманията, манията оказва силно, потенциално опасно влияние върху живота на страдащия от разстройството и на околните, особено в случаи на психоза. Поради тези тежки усложнения в резултат на маниакални епизоди, основната част от проучванията и леченията за разстройството са посветени на БР тип I. 

Но в последните години някои изследвания показват, че докато при БР тип I съотношението между мания и депресия е 1:3, при БР тип II то е 1:37. Хората, страдащи от биполярно разстройство тип II прекарват над 12 пъти повече време в депресивни епизоди спрямо тип I. (Judd & Schettler, 2010)

Биполярната депресия се разглежда като тежко, инвалидизиращо състояние, при което вероятността от извършено самоубийство е пет пъти по-висока спрямо униполярната депресия (голямо депресивно разстройство или клинична депресия). Биполярната депресия е изключително неподатлива на лечение, а употребата на антидепресанти се определя за високорискова, тъй като в повечето случаи предизвиква хипомания и значително влошава състоянието на пациента.

Биполярната депресия се отличава от униполярната депресия (клиничната депресия) с възможността за така нареченото смесено състояние. При него импулсивността и високата енергичност, характерни за хипоманията, могат да се проявят едновременно с депресията и самоубийствените мисли. Наличието на смесено състояние е предпоставка за висок риск от самоубийство.

В свои думи, ако мога да поставя нещата по-графично, депресията се усеща като отрова, която се утаява в тялото ти и те парализира в продължение на седмици. А смесеното състояние – като киселина, която на момента изгаря вените ти, съчетана с убедителен, почти загрижен глас, който ти напомня, че има един лесен начин да я излееш навън.

Надявам се, че при морските свинчета е минало по-леко. 

 

Какво следва?

Макар наличието на научни данни за сериозните увреждания, причинени от маниакална депресия, тя бива пренебрегвана от медицината, институциите и обществото. 

Биполярното разстройство засяга приблизително 2,4% от световното население и е свързано с намалено функциониране, когнитивно увреждане и понижено качество на живот като доживотно и повтарящо се разстройство. То е една от водещите причини за увреждане при младите хора. (Zhong et al., 2024)

За сравнение, приблизително 2.4% от населението на САЩ живеят със зрителни увреждания. Двата вида увреждания не подлежат на сравнение, разбира се. Но според Световната здравна организация биполярното разстройство е шестото водещо здравно увреждане на света. 

В същото време е почти невидимото страдание на близо двеста милиона души, познато само чрез музиката на легендарно тъжни хора като Нина Симон и Кърт Кобейн. Бива приравнявано с лошите дни, хормоналния дисбаланс, нездравословния начин на живот. Истината е, че е животозастрашаваща болест, стара, колкото епилепсията. 

Нямаме нужда от специално отношение в киното, но иначе имаме почти навсякъде другъде. В повечето ситуации се сблъскваме или с хора, които не виждат какво ни е, или такива, които не виждат с какво може да ни се помогне. И наистина, за момента нищо не може да излекува биполярното разстройство, но почти всичко може да подобри живота на хората, които страдат от него.

Започвайки с разпознаването на симптомите и усилията – защото при БР няма просто всекидневна борба, а борба за всекидневие, изобщо. 

Има още хиляди неща, които могат да се кажат за живота с болестта, защото, признавам, може би говорех твърде много за смъртта. Не съм споменала страничните ефекти от лекарствата, възможността за дългосрочно намаляване на когнитивните способности, финансовото бреме, усложнената бременност и страха от наследствеността на болестта. 

Не съм споменала също и изкривената красота на разстройството. Огромният поток от креативни идеи, желанието за приключение, дългите разговори с непознати, невероятните истории и усещането, че в някои дни целият свят ти принадлежи. Но хората с биполярно разстройство не могат да си позволят да виждат само хубавите неща, затова и близките им също не могат. Ако някой често изчезва за месец, казвайки, че не е добре, но после ви търси, разсмива ви и ви кани на приключения – той все още не е добре. Не му е минало, болестта не е изчезнала, симптомите на депресия винаги се завръщат, а при липса на медикаменти, терапия, финансова сигурност и подкрепа от близки, се влошават с времето. 

Вече обсъдихме какво се случва тогава, в до 60% от случаите, но какво може да се случи иначе? Ако всички тези неща са налице и животът за хората с биполярно разстройство се подобри? Ако двеста милиона души се завърнат в обществото с пълна сила, готови да споделят енергията, идеите и способностите си с околните? Може би оптимизмът ми е преувеличен, но какво да направя, не мога да се сдържа.

 

Библиография

Cade, J. F. J. (1949). Lithium salts in the treatment of psychotic excitement. The Medical Journal of Australia, 2, 349-352.

Judd, L. L., & Schettler, P. J. (2010). The Long-Term Course and Clinical Management of Bipolar I and Bipolar II Disorders. In L. N. Yatham & M. Maj (Eds.), Bipolar Disorder: Clinical and Neurobiological Foundations (pp. 17-30). Wiley Blackwell.

Post, R. M., & Kauer-Sant’Anna, M. (2010). An Introduction to the Neurobiology of Bipolar Illness Onset, Recurrence and Progression. In L. N. Yatham & M. Maj (Eds.), Bipolar Disorder: Clinical and Neurobiological Foundations (pp. 96-109). Wiley Blackwell.

Schaffer, A., Isometsä, E. T., & Yatham, L. (2016). Epidemiology, neurobiology and pharmacological interventions related to suicide deaths and suicide attempts in bipolar disorder: Part I of a report of the International Society for Bipolar Disorders Task Force on Suicide in Bipolar Disorder. Australian & New Zealand Journal of Psychiatry, 49(9), 785-802.

Stiles, B. M., Fish, A. F., Vandermause, R., & Malik, A. M. (2018). The Compelling and Persistent Problem of Bipolar Disorder Disguised as Major Depression Disorder: An Integrative Review. Journal of the American Psychiatric Nurses Association, 24(5), 415-425.

Министерски съвет. (2017). Наредба за медицинската експертиза, Раздел IV, с. 29.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments