Какво значи да живееш с психично заболяване в България или твой близък да страда от такова?

от анонимен автор
Текстът е написан от майка на момче с диагноза параноидна шизофрения, отключена на 26 годишна възраст. По нейни думи, за първи път пише за болката, която чувства от заболяването му. Професионално е медицинска сестра, работила петнадесет години със психично болни и въпреки това трудно приема диагнозата на сина си.
Свидетелството е публикувано с минимални редакции и е анонимизирано по желание на авторката.
Убеждението ни като редакторски колектив е, че част от така нужната промяна в сферата на психичното здраве и психиатричната грижа минава през създаването както на широко обществено разбиране и загриженост за страданието, през което минават хиляди хора с психиатрични заболявания и техните близки, така и на граденето на връзки на солидарност.
Това е тема, по която много малко се коментира. Думата „психиатър“ в България е нещо срамно, лошо и обидно, а „луд“ е дума, която се използва много често в разговорния речник, но… нека погледнем нещата от друг ъгъл. Да дадем определение на думата „луд“ – няма обяснение и точно определение в разговорния речник. Болест – това е промяна в състоянието и жизнените показатели на организма. Е, питам, тогава: защо всички болести са болести, а психиатричните заболявания са срам, страх и повод за подигравки? Още никой не е доказал как, кога и защо се получават тези аномалии в мозъка, а от там и в поведението. Рядко някой говори за това как е преживял диагнозата „психично болен“.
Няма значение коя точно е диагнозата – това е един етикет, който се лепва, и край – с това свършват мечтите, целите и животът ти сякаш спира, а всъщност не е точно така. Умът и психиката са две различни неща. Това, което си чел, научил или видял не може да бъде изхвърлено или изтрито, само защото ти имаш шизофрения, раздвоение на личността или нещо друго.
Болният не приема болестта и започва агресивно поведение спрямо всеки, който не му вярва. „Той ги вижда, чува и от него зависят мирът, спокойствието или здравето на някой, когото обича“. Лекарствата са нещо, с което си мислят, че искат да ги отровят, увреждат им здравето и не им помагат изобщо. Трябва им много време, за да приемат, че ако пият лекарствата си редовно, няма да умрат и ще живеят напълно нормално. За хора, които не са се сблъсквали с медицина и психология, е много трудно да променят изведнъж живота, поведението и плановете си.
Ако си родител и се разболее детето ти, независимо на каква възраст, тогава какво ще правиш? В много от случаите тези заболявания се отключват по време на пубертета, на 15-25 годишна възраст или във време, в което хормоните бушуват и се подреждат. Животът от дете става на възрастен, ставаш работник, студент. Децата вече се имат за големи – никой нищо не може да им каже и ето го проблемът: родителите последни разбират или научават за своето дете. Забързани в изкарването на прехраната, нямат време за детето и то просто расте само; липсва доверието, любовта и уважението към родителите. Самото поведение от страна на родителите провокира агресия от страна на детето.
Родителите започват да търсят лек и помощ за детето, но забравят, че първо те имат нужда от психологическа помощ, за да приемат, че здравото и весело дете до вчера, за което са имали мечти и надежди, от днес е вече болно и изцяло променя техния живот. От днес започва едно ново начало, което променя целия живот на цялото семейство. Как да потърсиш помощ, като не знаеш кого да попиташ, към кого да се обърнеш и на кого да се довериш? Професионалната помощ не може да се замени от приятелски разговори идеи и предложения.
И тук започва Адът, от който няма излизане! Той се влошава и ситуацията започва да излиза извън контрол – всичко е различно и променя живота на близкия и на болния. Родителите не искат да приемат, че точно на тях се е случило и че това е вярно, но старите хора казват „истината винаги боли“. Необходимо е като начало да се поставим на мястото на болния. Той не се чувства добре в собствената си кожа. Опитва се да докаже на всички своята теория и това го прави по 24 часа. Да се заснеме, да се докаже, да се защити от въображаемите хора, които го следят, наблюдават и контролират. И ако си родител на дете в подобно състояние, започва едно преследване, една невероятна война, едно денонощно следене, което има начало, но няма край. Потърпевши от всичко стават членовете на семейството. Майката започва сама войната, но … никой не я пита тя как се чувства? Как така точно нейното дете, защо то и какво ще прави след това? Всичко изградено дотук става напразно. „Защо точно на мен се случи? Къде сгреших и на къде вървя?! Ако оставя работата си, няма да имам пари, а ако оставя него, нямам представа от изхода му…“ и така оставаш в един омагьосан кръг. Отстрани започват нападки, странни съвети и щури идеи. Не знам дали хората знаят, че между психиатъра и затвора разликата е само името и дрехите на работещите там. Правилата са си правила. Влизат различни, излизат еднакви.
Ами ако има и друго дете в семейството? Неговият живот също се променя и тръгва в друга посока. Дори и да иска да остане настрани, не може. Колелото на вихрушката завихря и него. Спокойствието е вече нарушено. Войната у дома не е само между болното дете и родителите, а е насочена и към здравото дете. А то няма защита! Нито е голямо, за да може да чете медицинска литература, нито може да приеме обидите, скандалите и сълзите на мама. И тук идва въпросът „Как да защитя малкото от голямото?“. Няма начин да живеят разделени, защото домът е един и родителите са едни. Финансово зависими още ученици или студенти трябва да се спасяват, но как?
Едни избират да излязат на квартира с другарчетата си, други заминават в друг град или държава, но силните и смелите остават и, рамо до рамо със своите родители, се борят болният да си пие лекарствата, да се храни нормално и да спи нощно време. През деня да му се намира работа, т. нар. „трудотерапия“, която има невероятен ефект върху състоянието му. Изведнъж той се вижда обичан, значим, хвален и започва да има мечти. Иска да ходи на работа, иска да учи, иска да има своя стая, свой дом и свой начин на живот. Когато го срещнеш на улицата или в супермаркета, дори и няма да разбереш, че този човек е психично болен, но… затова трябва контрол от страна на близките да си пие редовно лекарствата и да има кой да се грижи за него.
Тук е мястото да кажа, че държавната политика спрямо психично болните е нула, тези хора имат нужда от човек, който да се грижи за тях денонощно – така наречените „лични асистенти“. Парите, който получават като пенсия са минимални, а разходите са ежедневни.