Новият градски въпрос – разговор с Паола Пелегрини за наследството на Бернардо Секи
Бернардо Секи (1934-2014) е известен италиански градоустройствен теоретик, урбанист, почетен професор по градоустройство в Университета по архитектура (IUAV), Венеция и декан на Архитектурния факултет в Политехническия университет в Милано. През последния почти половин век той е централна фигура в интердисциплинарния дебат за съвременния град и градския дизайн в Европа и Италия. Научните му трудове се простират върху по-общия дискурс за пространствените и обществени трансформации, повлиян от френските теоретици след 1968 г. и целенасочено подхранван от задълбочени изследвания на европейските градски територии. Практиката му включва разработки на планове и визии за малки и големи градове в Италия и из цяла Европа, сред които Милано, Джези, Бреша, Пезаро, Сиена, Асколи Пичено, Бергамо, Прато, Пескара, Лече, Мадрид, Антверпен[1], Брюксел и Москва. През 2008 г. той е измежду десетте архитекта, избрани да разработват визията за Гран Пари[2]; идеята му за ville poreuse (‘порест град’) се фокусира върху подобряването на пропускливостта и достъпността като стратегия за постигане на фундаменталното право на града. Като учен и интелектуалец, той е очарован от безбройните разкази и мултидисциплинарността на градските територии. В книгите си „Prima lezione di urbanistica” (2007), „La città del ventesimo secolo“ (2008), „La città dei ricchi e la città dei poveri” (2013), за съжаление все още непреведени за англоговорящи учени, той креативно противопоставя икономическите, политическите и културните измерения на урбанизма, базирайки се на теоретични прозрения и подкрепяйки ги с опита си в реални пространствени условия и разработени проекти. Той разглежда градските трансформации през ярки, разбираеми и съвременни анализи, използващи теориите като продуктивни изследователски инструменти, които хвърлят друга светлина върху обществото и пространството, а не просто като интелектуални жестове, препращащи единствено към себе си.
Смъртта на Секи през септември 2014 г. бележи огромна загуба за урбанизма. Настоящият разговор е опит за разкриване на работата му пред по-широка англоговоряща публика, тъй като малка част от нея е преведена на английски. Разсъжденията се отнасят към неговите научни трудове[3], критическа педагогика и практика, със специален фокус върху изследването на идеята му за ‘новия градски въпрос’ (new urban question), както и метода му за рефлексивни градски изследвания. ‘Новият градски въпрос’ е тема, засегната най-детайлно в последната му книга, която се занимава с нарастващите социални неравенства и пространствена несправедливост. Неговият метод за рефлексивни градски изследвания, оформен от дългогодишните му опит и практика, ненаситното любопитство и проницателни наблюдения, цели да разбие границите между дисциплините и конвенционалните мащаби, както и да се фокусира върху определена идея за прецизност и търпение. Направихме интервю с Паола Пелегрини, урбанист, учен и асистент на Секи в продължение на 12 години, и я помолихме да сподели личните си и професионални размисли върху интелектуалното наследство на Секи.
Камило Боано/Джована Астолфо
Цялата история на града може да бъде написана, вземайки предвид съвместимостта или несъвместимостта на хората […] Нетолерантността отхвърля близостта, разделя и създава дистанции между дейности, сгради, обществени пространства, техните обитатели и потребители Б. Секи[4]
Подобни статии:
Камило Боано/Джована Астолфо: Бернардо Секи пише и рефлектира обширно върху демократизацията на градското пространство, появата на обикновеното и, в последните си трудове, върху все така фундаменталния въпрос за comment vivre ensemble (как да живеем заедно), тема, развита в по-скорошната ви работа върху близостта[6]. Може ли да кажете повече за това?
Паола Пелегрини: Стремежът към близост (proximity) е част от търпеливото търсене на физически и постижими измерения на колективното благосъстояние, което е централна тема в работата на Секи (вж. неговата книга „La città del XX secolo“[7]) и може да бъде описан с негови думи – „опит да се придаде конкретно измерение, физически осезаемо, на индивидуалното и колективно благосъстояние/благополучие, както и на разпределението му сред различни социални групи“[9].
Този стремеж преминава отвъд това търсене и препраща към идеята, че нови индивидуални практики и последствията им върху начините, по които живеем заедно – като например индивидуализирането и търсенето на някакъв тип мрежа, обяснени добре от Ричард Сенет, Улрих Бек и Зигмунт Бауман през последните години – са основата на нови идеи за града и за територията. Стремежът към независим и индивидуален ритъм на общностите – Бартовото comment vivre ensemble[10] и идиорритмия (оттегляне от обществото), скорошната поява на различни експерименти за ‘съвместно съжителство’ в много европейски градски контексти, възраждането на понятието за пространствена близост в градския дизайн и планирането, са част от типа аргументи, които се опитват да развият идеята на Уебър за ‘градскост без близост’ (urbanity without propinquity) [11]. Пример за това възраждане са всички участници в плана за Парижкия столичен регион през 2008-9 г., които със своите различни модели или решения твърдят, че градът трябва да расте върху себе си и да се уплътнява; renouvellement (възраждане) на идеята за съсредоточаване, уплътняване, компактния град, неопосредени отношения…
КБ/ДжА: ‘Точната дистанция’ (между сгради, хора, функции) е една предизвикателна концепция, свързана с интелектуалния кръг, повлиял на изследванията и практиката на Секи (Бурдийо, Барт и Фуко). Но Секи я оставя почти необяснена…
ПП: Цитирайки “не всичко трябва да бъде дефинирано” на Тома Аквински, Секи предвидливо оставя тази концепция отворена за интерпретации. Тази отвореност предполага дефинирането на ‘точната дистанция’ за всеки отделен случай и изследването ѝ през социално-пространствените специфики и политическите територии на всеки урбанистичен проект. Всъщност Секи отдаваше огромно значение на проектантската практика; съответно в практиката на Студио Секи-Вигано теориите и хипотезите бяха постоянно изпробвани в градски контекст, както и в другата посока през постоянна обратна връзка. Интерпретацията на Париж като пост-Киото ‘порест град’, може да бъде разглеждана също и като въпрос на предефиниране на пространствената близост, където градските промеждутъци уплътняват (например в pavillonnaire[12]), изграждат функционалнo и социално mixité (меланж) и увеличават достъпа до крайградските територии (през интегриране на широка мрежа от градски транспорт). Понятието за порестост преразглежда и подновява понятията за компактност и плътност.
КБ/ДжА: В по-късните си работи, Секи отново размишлява върху социо-пространствената дистанция[13] (заемайки от Бурдийо понятието дистинкция[14]), мултикултурното съществуване и социалните неравенства като централни за онова, което нарича ‘новия градски въпрос’. Може ли да кажете повече за това понятие?
ПП: ‘Новият градски въпрос’ се появява по време на голяма криза, заедно с разрива на икономическите, социални и институционални апарати. Секи вярваше, че настоящата глобална криза, която той смяташе за радикална, както и значима и важна колкото други отминали кризи като например масовата урбанизация след индустриализацията, оформя ‘новия градски въпрос’. Два други основни въпроса също го оформят – увеличаващата се и все по-видима пространствена несправедливост, както и ширещите се проблеми с околната среда и уязвимостите, причинени от климатичните промени. При разработването на идеята към тези три проблема той прибавя и въпроса за достъпността и мобилността като част от правото на град/правото на гражданство[15]. Тези въпроси, особено проблематични в големите градски райони, възникват независимо едни от други, но с течението на времето стават взаимнозависими, както показват много традиции в градските изследвания от Льофевр до Мерифийлд.
Според Секи, кризите на капиталистическата икономика, като например жилищната криза в началото на XIX в., са преодолени чрез по-голямо съсредоточаване на власт. Същото може да се случи и сега, с по-силната глобализация. Какви ще са подследствията от това върху нашите градове? Първо, вероятно ще доведе до радикално намаляване на публичните инвестиции в справянето с влошаващите се социални неравенства, и до намаляване на публичните съоръжения и услуги (образование, здравеопазване, транспорт и жилища); другояче казано, постепенно влошаване на благосъстоянието.
Второ, вероятно ще допринесе за увеличаването на ‘териториалната стигма’ (etiquettage), цитирайки Бурдийо и неговата идея за сегрегацията на ‘misère du monde‘ (‘нищетата на света’) [16]. Всъщност, въпреки че градовете винаги са били мястото, където различието е пространствено обособено и следователно крайно видимо, днес това явление е все по-очевидно – богатите и бедните се засрещат по-рядко, отколкото в града на ancien régime (Стария режим).
Студио Секи-Вигано, Плана на Парижкия столичен регион
КБ/ДжА: Щом социалните неравенства са толкова централни за новия градски въпрос, то трябва да попитаме каква е отговорността на урбанизма [17]?
PP: Според Секи, урбанизмът не може да въздейства пряко на неравенствата или бедността, а по-скоро направлява устройствата, които целят да произвеждат и възпроизвеждат неравенства и бедност: пространствени, юридически, процедурни и институционални устройства, на които той обръща голямо внимание в текстовете си, позовавайки се на Фуко и Дельоз. Сред тези устройства са зонирането, разпределението на съоръжения, изготвянето на качествени и количествени параметри, политиките на трафика и транспорта. „Онова, което се променя през историята на града, е по-скоро регулаторния смисъл и ролята на всяко устройство, а не самият списък с устройства, и именно чрез това регулаторно действие градът се превръща в машина за социална интеграция или изключване в зависимост от случая.“[18]
Често мислим за полезността и адекватността на нашите умения и инструменти в борбата с неравенствата, маргинализацията и бедността. Въпреки че Секи не споделяше идеята, че дизайнерът е социален или политически активист, той беше запален по идеята за изготвянето на отворени и гъвкави проекти, които хората да присвояват и преобразуват. Един проект трябва да подпомага стремежите на хората и да показва типа пространства, към които те да се стремят, както би казал Секи. В крайна сметка, ролята/потенциалът на градския дизайн/градското планиране е да предвижда възможни бъдещи времена, подобрявайки връзката между хора и пространство.
КБ/ДжА: Смятате ли, че самият урбанизъм може да бъде мислен като устройство – като биополитически dispositif с Фуко?
ПП: Че урбанизмът е dispositif (устройство) сам по себе си не е нещо ново. По-интересното е, че е комплект от съпоставими и координирани устройства, свързани в някакъв тип организация или онова, което Фуко нарича ‘апарати’. Политиките на планиране и регулациите, независимо дали са холистични или избирателни, използват пространствени устройства като размери, местоположение, отделяне, връзка и жилищни типологии, които увеличават или намаляват социалните различия и разпределението на благосъстояние/благополучие. В стратегическия план на Антверпен са въведени някои градски устройства за нов тип обитаване и съвместен живот, учейки се от съществуващи практики на индивидуална инфилтрация и съжителство. Двойки с деца преизползват отхвърлен градски парцел в историческия компактен градски център – място на имигранти, занемаряване, възрастни хора и магазини – за да създадат жилищни решения в порестостта на мултиетническата градска тъкан, които да са алтернатива на бягството в предградията [19].
Страхът от другия, от бедния, от непознатия, често насърчава формулирането на специфични политики, докато историята на европейския град може да бъде описана като редуващи се системи на нетолерантност, премахване на различието и нормализаторски усилия. Употребата на устройства, които спират пропускливостта и достъпността (като стени, инфраструктурни ограничения и ограничения в околната среда) в миналото, днес е заменена от многобройни и сложни форми на сегрегация.
Секи припомня различния опит с ‘Новия урбанизъм’ (New Urbanism), от северноамериканските комплекси от затворен тип (в които живеят от 10 до 16 милиона богати) до южноамериканските condominos fechados, barrios cerrados и ciudad vallada (затворени жилищни комплекси), наричайки ги ‘отрицанието на града’, където „техническо-пространствените устройства на града играят различни функционални и символни роли […] място, неподлежащо на правовия институционален ред на страната, в която се намира, ограничение на нейния суверенитет […] където нови и специфични форми на управление са създадени ad hoc и приети в пакт за взаимна солидарност с нейните обитатели“ [20]. Фуко наистина вдъхновява визиите на Секи за града – не само като аналитичен инструмент, но и като еманципативна възможност в подновена и чувствителна градска практика.
КБ/ДжА: Визията за Париж се занимава в дълбочина с градския въпрос (близост, проблеми на околната среда и мобилност) като насърчава включващо, достъпно и устойчиво създаване на пространство. За да я направите понятна, избирате слогана ‘порестия град’ (la ville poreuse). Може ли да кажете нещо повече за това?
ПП: Секи припомня понятието на Бурдийо за социален и културен капитал[21] и, в последно време, понятието на Едуард Соджа за пространствен капитал, свързани с предимствата, произлизащи от социалните (контакти), културните (образование) и пространствени придобивки (жилищна/работна локация и варианти за придвижване). Начинът, по който Секи адресира градския въпрос в плана за Париж, беше да създаде, акумулира или преразпредели (социалния, културния и) пространствения капитал, да увеличи достъпността, подобри мобилността и достъпа до ресурсите на околната среда. С други думи – като осигури порестост и пропускливост.
Понятието за порестост (шупливост), взето от физиката, но също така и от литературата (Бенямин), е както аналитичен, така и проектен инструмент, и е свързан със съотношението между отворени пространства и застроени площи, както и към способността им да пропускат различни потоци (хора, градски транспорт, вода, дейности, практики, различия, растителност). Зелените и земеделските зони, или изоставените, неизползваеми или недоразвити парцели не са смятани за част от порестостта; по-скоро се загатва възможността незастроените зони да бъдат разглеждани като цяло, особено пространството за мобилност. Още повече, порестостта е тясно свързана с пропускливостта, представлявана от единичните връзки между ‘порите’. Порестият град е широко достъпен благодарение на новата структура на градския транспорт (мрежа, представена с метафората за гъба за миене) и силно устойчиви нови биологически коридори, също така и повече пространство за водна инфраструктура / влажни зони.
Накратко, порестият град може да бъде наречен ‘изотропичен’: може да предостави равно преразпределение на инфраструктурни и природни условия, и оттам градски възможности. Понятието на Секи за изотропия, което е употребявано първо от друг италиански урбанист Джузепе Самона, се превърна в желание за постепенното изчезване на инфраструктурната сегрегация и ‘разрушаване на йерархиите’. Въпреки всичко трябва да помним, че проектът за Париж е по-скоро концептуален и схематичен, инструмент за изпробване на някои хипотези и за създаване на ново знание, отколкото точно решение.
[…] Архивът, който предлагам, се превръща в свидетелство за това усилие: за опита, например, да се превъзмогнат ограниченията на наличните ресурси и техники, или онези, свързани с отношенията във властта, в културата, във вкуса; да се построи град, в който различните индивидуалности и групови култури могат да представят себе си и да намерят своето собствено пространство […] Б. Секи [22]
КБ/ДжА: Дефиницията на Секи за пространството като архив [23], или палимпсест, по Корбоз [24], разглежда градското пространство като статична, но компексна реалност, където политическата и социалната борба е вложена и вкаменена. Базирайки се също и на вашия опит като урбанист и педагог, какво е понятието на Секи за пространство и територия?
ПП: Градското пространство никога не е представяно или описвано от Секи като статична реалност. Идеята за палимпсест предполага, че населената територия е резултат от процес на избирателно натрупване, т.е. в продължителния процес на трансформация някои елементи се запазват за бъдещи поколения, докато други са изоставени в зависимост от местните ценности, културните и икономически условия. По същия начин, смея да твърдя, че няма едно единствено понятие за пространство и територия според Секи, а напротив – толкова много, колкото различни реалности е изследвал. Все пак е възможно да си припомним три момента, когато идеята за пространство се е променила: ‘славните тридесет’, или тридесет години развитие след края на последната световна война, когато се появява средната класа и се формират мащабните периферии; възходът на индивидуализма и разпръснатия град след икономическия бум на 1960-те; и един вид завръщане към компактния град в последните години, който според мнозина е гъвкав или трябва да бъде такъв, за да посрещне кризата, промените в климата и залеза на социалната държава.
с урбанизъм нямам предвид някакъв набор от сгради, проекти, теории, обединени от общи правила на една тема (за града), език и дискурсивна организациия, още по-малко имам предвид академична дисциплина, а по-скоро следите от огромен набор от практики: тези на продължителната и съзнателна промяна на статута на територията и града – Б. Секи[25]
КБ/ДжА: Понятието за градско пространство като продукт на многообразна, комплексна и многопластова действеност, разкрива трудностите в холистичното разбиране на съвременните трансформации и изисква непрестанна рефлексия върху дисциплинарните граници (архитектура и урбанизъм), смесващи икономически, социални и географски измерения. Какво беше определението на Секи за урбанизъм?
ПП: Секи подхождаше много внимателно към възможността за холистично разбиране на социално-пространствените градски трансформации и беше скептичен към всеки проект с холистични изисквания. Реалността става все по-комплексна и територията се променя непрекъснато, така че да бъдеш холистичен е изключително наивно. В подобна несигурна рамка, дисциплинарните граници бяха разглеждани като пречка за истинското разбиране на градските трансформации, но също така и за самия процес на дизайн. Урбанизмът, според Секи, е смесица от архитектура, градски дизайн и градско планиране, акт на формиране / композиция (composizione), който се заражда по различен начин спрямо спецификите: в Антверпен включваше набор от акции и интервенции; в Париж и Брюксел – визия за пространстовто.
Урбанистите не трябва да бъдат rispecchialisti (отразители) подобно на някои руски артисти през 1920-те, които твърдят, че изкуството може единствено да бъде огледало на съвременната социална структура. Въпреки това, те не би трябвало да мислят, че бъдещето е продължение на миналото и сегашното време. Урбанистите трябва да проектират бъдещето с цел увеличаване на благосъстоянието и благополучието на обитателите. Секи често споменаваше критиката, с която италианският историк на архитектурата Леонардо Беневоло адресира липсата на времеви хоризонт у урбанистите и навика им да се намесват a posteriori вместо да предвиждат промяна; надграждайки върху това, Беневоло подсказва също, че една градска намеса може да бъде ефективна само ако бъде адресирано политическото ѝ съдържание.
Изправяйки се пред все по-трудната задача да разбере и да се заеме с комплексността и многообразието от феномени, Секи се опита да изработи алтернативен подход към необитаемите градски територии, базиран на рефлексивен и изследователски метод. Несъгласен с героичните външно наложени планове (толкова популярни в сегашния климат на градски супер експертни архитектурни звезди), той целеше да разкрие вътрешните социално-политически процеси, изискващи прецизен анализ, детайлно наблюдение и разхождане из града. Разхождането из града не е метафора, той вървеше дълго из градовете, които проектираше, и учеше студентите да се разхождат из териториите – което значи конкретни преживявания, постепенно разбиране на различни аспекти.
КБ/ДжА: По-късно той беше критикуван заради този ‘слаб’, почти нихилистичен подход, целящ да разпознае присъщата легитимност на повечето градски явления, включително на ексурбанизация. Такъв слаб, скромен подход към урбанизма ни се струва важен елемент, който трябва да бъде обяснен на по-широката публика. Може ли да кажете повече за него?
ПП: Подходът на Секи не е нито скромен, нито слаб, а по-скоро elementarista (който работи със съставни елементи), както резонира в заглавието на дисертацията на Паола Вигано, неговата партньорка и сътрудничка почти 25 години, „La città elementare”. Подходът предполага, че разглобяването на града до неговите елементарни части е началната точка за когнитивния процес, както и за процеса на дизайн, смятани за едно цяло. Причината за този подход е разпознаването на трудността при разбирането и схващането на съвременния град, който се е променил радикално – поради социални промени и териториални разширения и свивания. Затова има нужда да използваме rilievo (заснемане), т.е. точното изследване и картографиране на всеки отделен елемент от градската територия, на който попаднем – сгради, пътища, дървета, полета, материали, знаци, употреби – техните характеристики и връзки; още в първите редове на първата страница на неговите „Prima lezione di urbanistica” Секи изброява тези елементи. По този начин се обръща внимание на обикновените обекти, като се изоставят традиционните граматика и синтаксис на описанието, за да започне ново разбиране на градското.
Секи казваше, че този метод се появява и като реакция на направление от 1970-те години, когато хегемонната роля на социологията и икономиката в градското планиране води до откъсване от физическата реалност; следователно е необходимо обновяване на съдържанието и методите. През 1990-те всеки градски план, разработен от неговия екип, по-специално плана за Прато, започва с rilievo (заснемане) на цялата община и нейното изобразяване на табла в мащаб 1:2000. Този опис показва непоследователния и нейерархичен характер на съвременния град и неговото често фрагментирано и случайно паратактично оформление. В дизайна, този метод произвежда таксономии, матрици и техния колаж, и изоставя обобщаващи категории за нов градски палимпсест.
Студио Секи-Вигано, План на Антверпен, Белгия
КБ/ДжА: В заключение, въпреки че Секи се интересува основно от европейски градски територии, той посещава южноамерикански мегаградове като Сао Пауло и Рио де Жанейро по различни поводи – изнасяйки лекции, провеждайки интервюта и участвайки в конференции, в които се занимава с теми като неформалност, уязвими райони и урбанизация на фавелите. Според вашето разбиране, дали тези градски реалности информират мисленето му и дали повлияват на проектите му? Иначе казано, открива ли сходни градски въпроси?
ПП: Смятам, че новият градски въпрос е силно повлиян от скорошното му запознаване с южноамериканските мегаградове, които той смята за твърде значими. Той ръководи няколко интересни дисертации, занимаващи се с включващите и изключващи динамики, изискванията на потребителската средна класа към градското пространство, влиянието на католическата култура и политика върху изграждането на съвременни квартали в южноамериканските градове.
Азиатските и руските мегаградове също повлияват много на неговата аргументация. Той се стараеше да сравнява добре познати градски реалности с нови такива; изцяло осведомен за различните градски истории и модели, той се опитваше да произведе обобщаващи усилия, които да предотвратят риска от попадането в клопката на специфичността на отделни ситуации.
КБ/ДжА: Надграждайки последния отговор на Паола, струва си да си припомним че живеем все повече в „свят на градове“, където „градовете са оформени от процеси, които се простират далеч отвъд тяхното физическо измерение“, както се изразява Робинсън[27]. Вследствие на това, възможно е да произведем тези обобщаващи усилия, за които говори Паола, да детериториализираме градското по радикален начин, да провеждаме глобални разговори за различните аспекти на съвременния градски живот и да формулираме ‘пътуващи теории’, както ни съветва Едуард Саид. Тавтологично изглежда твърдението, че градският епицентър, от който се изследва градска теория, вече не се намира изключително в т.нар. Глобален Север, Европа или САЩ, а в много по-плодородна арена, от която следва ‘сравнението като учене’[28]. Това е многопосочно учене, което се случва в различни контексти, преодолявайки безизходицата на основополагащите изследвания върху западните градове. „Лагос не ни догонва. По-скоро ние може би догонваме Лагос…“[29]. Следователно, урокът от Бернардо Секи може да отвори нови посоки за изследвания на новия градски въпрос, които да стимулират интелектуалното и практическо изследване на градове, „положени в множество други места (elsewheres)“[30].
Паола Пелегрини преподава Градски дизайн в Университета по архитектурa, Венеция и в Политехническия университет Милано. Била е гост-преподавателка във Висшето училище по дизайн към Харвардския университет, в MASS, както и стипендиантка в катедрата по урбанизъм в Университета по архитектура, Венеция, с проф. Бернардо Секи. Изследователската ѝ работа е свързана основно с пространствения анализ и теория на инструментите за дизайн на града – в частност „конструирането на сценарий“ като когнитивна практика и подходящ инструмент за градско планиране, предложения за справяне с ексурбанизирани градски райони, нови концепции за инфраструктура и градско наследство.
Комбинирайки академичната изследователска работа и професионалната практика, Паола работи със студиото Секи-Вигано в Милано по градския план на Пезаро, стратегическия план за Антверп и „Гран Пари“ на Париж; последно тя разработва трансгранични и транснационални съвместни проекти за развитие на транспортната инфраструктура и опазване на културното наследство, финансирани от Европейската общност.
Камило Боано е архитект, урбанист и преподавател. Той е старши преподавател в Центъра за планиране на развитието „Бартлет“, Лондонски университетски колеж (UCL), където е и директор на магистърската програма по Строителство и градски дизайн в градското развитие. Той също така е и един от ръководителите на Градската лаборатория на UCL. Камило има двадесет годишен опит в изследователска работа, в консултантска дейност като проектант и в проекти за развитие в Южна Америка, Средния Изток, Източна Европа и Югоизточна Азия. Неговите изследователски интереси са свързани със засрещането между критическа теория и радикална философия, от една страна, и градски и архитектурни процеси по дизайн, където колективната действеност и политиката попадат на градските разкази и естетика, особено онези появили се в неформални и оспорвани урбанизми.
Джована Астолфо има опит в архитектурата и градския дизайн; тя учи в Университета по архитектурa, Венеция, и завършва докторантура в Университета в Удине. Занимава се с връзките между гъстотата, близостта, повторното използване на свободни терени и устойчивото развитие в средни по големина градове в Южна Европа. В последно време изследва градските граници, разделението и неговото производство в глобалното всекидневие. Джована съчетава академичната изследователска работа с професионалната практика и работи в архитектурни студиа във Венеция и Сао Пауло. Участва в международни проекти и конкурси за възстановяването и преизползването на съществуващи сгради и за обновяване на градската среда, инфраструктурни проекти и планове за околната среда. В момента преподава в „Бартлет“, Лондонски университетски колеж.
Превод от английски език: Мадлен Николова и Павел Янчев
———-
[1]Secchi, B., Viganò, P., (2009) Antwerp, territory of a new modernity, SUN architecture
[2]Grand Pari(s), Paris, France. Consultation of research on the future of great Paris metropolitan area. Client: Ministère de la Culture et de la Communication de la République Française. Вж. също: http://www.b-ondstudio.com/?portfolio=grand-paris-paris-france-studio-b-secchi-p-vigano and http://www.ateliergrandparis.fr/index.php
[3](1984) Il racconto urbanistico, Einaudi, Torino; (2000) Prima lezione di urbanistica, Laterza, Roma-Bari; (2005) La città del XX secolo, Laterza, Roma-Bari; (2012) La città dei ricchi e dei poveri, Laterza, Roma-Bari
[4](2012) La città dei ricchi e dei poveri, Laterza, Roma-Bari, p. 22 (translations by authors)
[5]Secchi, B., (2006), The rich and the poor, comment vivre (ou ne pas vivre) ensemble. In: Viganò, P., Pellegrini, P. (2006) Comment vivre ensemble, Officina (original in English), p.373-382
[6]Pellegrini, P. (2012) Prossimità. Declinazioni di una questione urbana, Mimesis, Udine-Milano
[7]Secchi, B. (2005) La città del XX secolo, Laterza, Roma-Bari
[8]Вж. също: http://www.planum.net/welfare
[9]Secchi, B. (2006) The rich and the poor, comment vivre (ou ne pas vivre) ensemble. In: Viganò, P., Pellegrini, P. (2006) Comment vivre ensemble, Officina (original in English), p.376
[10]Barthes, R. (2002) Comment vivre ensemble. Cours et seminaires au College de France 1976-77, Seuil Imec, Paris
[11]Webber, M. (1963) Order in Diversity: Community Without Propinquity. In: Wingo, L. (1963) Cities and Space: The Future Use of Urban Land, pp. 23-54, Johns Hopkins University Press.
[12]Pavillonnaire е краен жилищен квартал с ниска плътност и еднофамилни къщи с градина.
[13]Secchi, B. (2012) La città dei ricchi e dei poveri, Laterza, Roma-Bari; Secchi B., (2010) A new urban question. Understanding and planning the contemporary European city. Territorio, 53
[14]Bourdieu, P. (1984 [1979]) Distinction. A social critique of the Judgement of Taste. Harvard University Press
[15]Secchi, B. (2012) La città dei ricchi e dei poveri, Laterza, Roma-Bari, p. 6
[16]Bourdieu, P. (1993) La misere du monde, Seuil, Paris
[17] “Urbanism has strong and specific responsibilities in the worsening of inequalities” Secchi, B., (2012) La città dei ricchi e dei poveri, ibidem (translation by authors)
[18]Secchi, B. (2006), The rich and the poor, comment vivre (ou ne pas vivre) ensemble. In: Viganò, P., Pellegrini, P. (2006) Comment vivre ensemble, Officina (original in English), p.374
[19] Fini, G., Pezzoni N. (2011) Il Piano Strutturale di Anversa. Un nuovo dispositivo di convivenza per la città contemporanea. Intervista a Bernardo Secchi e Paola Viganò, Urbanistica, 148
[20]Secchi, B. (2006), The rich and the poor, comment vivre (ou ne pas vivre) ensemble. In: Viganò, P., Pellegrini, P. (2006) Comment vivre ensemble, Officina (original in English), p.380
[21]“Богат не означава просто хора, семейства, групи, които имат високи доходи и/или други очевидни активи. Понятието богат се използва и при дефинирането на постоянен културен или социален капитал, с широка мрежа от връзки сред господстващите групи в обществото, които придават статус и доход равен или по-висок от този на хора с високи доходи.” Secchi, B., (2006), The rich and the poor, comment vivre (ou ne pas vivre) ensemble. In: Viganò, P., Pellegrini, P. (2006) Comment vivre ensemble, Officina (original in English), p.373
[22]Б. Секи на английски http://www.planum.net/these-words
[23]Вж. също: http://www.planum.net/these-words
[24]Corboz, A. (1983) The Land as Palimpsest, Diogenes 31 (121):12-34
[25]Превод на авторите.
[26]Conference “Cidade informal no Seculo XXI”, 12 April 2010, São Paulo, Museu da Casa Brasileira; Conference “Arquitetura, Cidade, Metrópole – Democratizar Cidades Sustentáveis”, 27 February-1 March 2013, IAB (Instituto de Arquitetos do Brasil), Rio de Janeiro
[27]Robinson, J. (2014) New geographies of theorising the urban: Putting comparison to work for global urban studies. In Parnell, S., Oldfield, S., (2014) The Routledge handbook on cities of the Global South, Routledge
[28]McFarlane, C. (2010) The comparative city: knowledge, learning, urbanism. International Journal of Urban and Regional Research 34(4): 725–742
[29] Постулирането на Рем Колхас във филма ‘Lagos Wide & Close. An interactive Journey into an Exploding City’, Netherlands 2005, Directed by Bregtje Van der Haak (120 min)
[30] Mbembe A., Nuttall, S. (2004) Writing the World from an African Metropolis. Public Culture, 16(3): 347-372
