Битките срещу остеритета
Годината е 2011. Земното кълбо се тресе от бунтове. Милиони хора излизат от самотния си свят. Окупират се площади, изоставени постройки, университети. На Синтагма, Пуерта дел Сол и Уол Стрийт в многохилядни асамблеи се обсъжда бъдещето. Бедняци с неплатени заеми за къщите си, рошави студенти без перспектива, безработни от няколко години и няколко дипломи, самотни майки, нови хипстъри, стари хипари, стари леви, нови леви, зелени активисти, вегани, анархисти, синдикалисти, хоризонталисти, феминисти, комунисти, алтерглобалисти. 99%-те процента срещу единия процент свръхбогати. Всички скандират „Няма да плащаме за вашата криза!“. Проблемът е ясен: правителствата и банките работят заедно и са зависими един от друг, икономическата криза ги свързва още повече и ги отдалечава от обикновените хора.
Нека запазим оригиналното название на явлението, събрало толкова протестиращи из целия свят – остеритет. Орязват се масово публичните разходи. Вдигат се студентските такси, заемите набъбват. Намалява субсидирането на социалните сектори, покачва се опасно безработицата. В Испания младежката безработица достига близо 50%, в другите страни тя е между 20 и 30%. (1) Мантрата на неолибералните гурута за вечното развитие на капитализма се изпарява, а социалната държава е отдавна забравена. Средната заплата в САЩ е по-ниска отпреди трийсет години, бедните са станали по-бедни, богатите – по-богати. (2) Карл Маркс се продава с многохилядни екземпляри. Популизмът е на мода, а значението му става все по-многозначно.
Младите отново излизат на сцената и поемат отговорността за бъдещето, доколкото могат. Дискутират оживено неравенството, хардкор активистите цитират спокойно Чомски, Ги Дебор, Тони Негри и Субкоманданте Маркос. Новата философска поп-звезда Славой Жижек отскача от протест на протест. Средната класа, студентите, академиците подават ръка към работниците, безработните, бездомните, имигрантите. Обикалят квартали и се събират на безброй местни асамблеи. Прякото обсъждане се превръща в централен подход като критика на представителната демокрация, движенията целят всякакви хора да участват, гласуват, говорят. „Докато питаме, вървим!“, по сапатистки.
Площад Пуерта дел Сол, Мадрид, 2011 г. Снимка: wikimedia
Студентите – детонаторът на събитията
Един от факторите за недоволството на Запад е увеличаващата се безработица и липсата на перспективи пред младите хора. Ако предното поколение бе с осигурен план за бъдещето – завършваш университета и си намираш работа в някоя корпорация, то съвременното се оказва не на кръстопът, а пред стена. Орязванията на публичните разходи предизвикват масово покачване на студентските такси, голяма част от студентите, идващи от по-неравностойни семейства, изплащат огромни заеми или работят на няколко места. Обстоятелствата са ги радикализирали достатъчно. Както отбелязва британският журналист Пол Мейсън, лайтмотивът е: „Бъди сигурен, че ще бъдеш по-беден от родителите си!“ (3) И ако допреди кризата младите учат, за да работят, то днес се налага да работят, за да си платят таксите и да учат.
Якобинци с лаптоп
Светът е свързан повече отвсякога. Активистите общуват директно. Протестните събития се организират чрез Facebook и twitter, създават се тайни групи в Мрежата, комуникацията по време на шествия преминава чрез кратки съобщения от един на друг. Администраторът е новият организатор, лидерите не искат да бъдат наричани лидери, възникват онлайн харизматици с хиляди последователи – влиятелни създатели на Facebook страници. На улицата лидерът се нарича фасилитатор, чийто роля не е да манипулира множеството, а да спомага съорганизирането му. Няма микрофони, няма мегафони на събиранията, ораторства се кратко – до три минути, ораторства се ясно, после някак останалите препредават. Когато един говори, всички говорят. Понякога се получава развален телефон. И моментите на насилие, моментите на първична радост, моментите на солидарност се споделят вълнообразно в социалните мрежи. Постепенно става модерно да се бунтуваш.
Подобни статии:
Чили – левите са отново на мода
Един от най-масовите антиостеритетни протести в света е този в южноамериканската страна Чили. Организираните действия започват през 2011 и продължават до 2013 г. Преките причини са неолибералните политики на правителствата от Пиночет насам – само 45% от учениците се обучават в държавни училища, а по-голяма част от университетите са частни, където таксите са високи. Чилийците обаче имат дълга традиция на гражданско неподчинение. Още през 2006 г. няколко ученика решават да останат в училището си и да го блокират напълно. Тогава правителството решава да увеличи кандидатстудентските такси. Раймонд Гутиерез, един от смелчаците (с български корени), наскоро сподели в дискусия в социалния център „Аделанте“, че за да не ги изкарат навън, изградили барикада висока поне три метра от всички чинове и столове. Скоро били подкрепени от връстниците си и започнала национална ученическа стачка. Над един милион ученици излезли на протест! Събитията до днес се наричат „Революцията на пингвините“, заради черно-белите униформи на децата-революционери. Иначе пикът е през 2011 г., когато ученици и студенти заедно излизат на протести срещу политиката на остеритет и приватизирането на образованието. Стотици хиляди студенти окупират университети, работниците излизат на половинмилионна стачка, учениците блокират училища.
Най-ярката личност, откроила се сред водачите на протестите, е Камила Вайело. Харизматичната лидерка на студентите, след която тича всяка камера, с леко разчорлена коса, халка на ноздрата и тиха усмивка. Член е на Комунистическата партия, дъщеря на активисти от лявата съпротива срещу Пиночет. Колко странно за нас, българите! Но за контекста в Чили да си комунист означава да си във вечна съпротива против десните управления. Против преврата на военната хунта от 1973 г., против диктатурата, против убийствата на дисиденти. Иначе скоро след протестите Камила става депутат, само на 26 години.
Камила Вайело по време на студентско шествие на 18 август 2011 г. Снимка: Marcelo Hernandez
Канадската пролет
През 2012 г. започват масови студентски протести в Квебек, Канада. Причините са планираното покачване на студентските такси почти двойно в периода от 2011 г. до 2018. По-късно правителството прокарва закон против протести на публични места, което радикализира участниците.
Хронологично политиката на остеритет е следна: университетските такси са замразени на 530 долара до 1990 г. През 1994 г. вече са тройно по-големи, а от 2007 г. се покачват ежегодно със сто долара до 2012. (4) В същото време неравенствата се увеличават. 86-те най-богати хора в страната притежават средства колкото 11 милиона канадци. (5) През 2005 г. правителството решава да намали бюджета за образование и студентите организират първите протести. Тогава възниква и познатият днес символ – червен квадрат, показващ съпричастност и съгласие с протестите на студентите. Организаторите на бунтовете, за разлика от други съвременни движения, са Студентският съюз – официалната организация на студентите. В пика си движението успява да мобилизира над половината от всички действащи студенти в страната, както и множество техни родители и работници, постигайки замразяване на повишаването на таксите.
Протестите в Квебек, освен с многочислените шествия, се помнят и с полицейско насилие, непознато за протестите у нас. Само до средата на май са извършени над 1250 ареста. Един студент губи окото си след сблъсъци с полицията. На 18 май правителството приема Специален закон 78, чрез който се цели ограничаване на колективните публични протести. Нарушителите трябва да бъдат глобявани от 7000 до 35 000 долара, а организаторите на събитията от 25 000 до 125 000 долара. Реакцията не закъснява и на 22 май над 300 000 излизат на шествие против рестрикциите. Българският преподавател в Квебек, Емил Григоров (6), който участва в протестите, два месеца по-късно пише: „Посланието на неолиберализма към днешните млади е: „Работи здраво, консумирай и си затваряй устата!… Само че либералите не отчетоха факта, че срещу себе си имат млади хора, представляващи една от десетте най-образовани нации в света. Т.е., такива, които разбират как функционират икономиката, обществото и държавата, наясно са какво искат от тях и как да го постигнат и, най-вече, знаят какво и как могат да им дадат. Знаят, че колкото по-достъпно е образованието днес, толкова повече на брой ще са социално отговорните граждани и компетентните работници и служители утре. Иначе казано, знаят какво е общество на знанието.“
Студентско шествие в Квебек, Канада.
Гръцка демокрация 2.0
Годината е 2011. Площад „Синтагма“ в Атина е окупиран. „Едно решение – Революция!“, „Диктатурата не е свършила през ‘73-та!“ – казват плакатите, издигани от протестиращите. В страната са вдигнати данъците и са намалени заплатите. В болниците отиват все повече и повече хора, увеличават се просяците по улиците, безработните. „Мисля, че хората умират заради остеритета!“, казва един от лекарите, излезли на протест в столицата. В центъра й всяко кътче и ъгълче е под контрола на протестиращите. Те са анархисти, хоризонталисти, марксисти, комунисти, организирани синдикати, но мнозинството са хора, които допреди това не са се интересували от политика изобщо, наскоро са уволнени, наскоро са завършили университет или са безработни от дълго време. (7) Не липсват и симпатизанти на опозиционните партии. На окупирания площад се изгражда истинска Агора, като древногръцката, позната ни от учебниците по политология.
В съседна, по-мълчалива, спокойна и бедна България, се възобновява познатото от векове гръкофобство. Този път на мушката е мързелът. Южните ни съседи протестирали, защото не искали да работят, ако са безработни, задължително носят персонална отговорност за неслуката – от тъпотия, от бездействие, от липса на инициативност. Всички тези стереотипи потъват в тъмните дълбини на непознанието, когато разберем, че на протестите присъстват не просто абстрактното „недоволни хора“. На площадите са момчетата от крайните квартали, дизайнери, музиканти, банкови служители, радикални, алтернативни, контракултурни групи, дребни собственици на магазинчета, работници в държавата администрация, студенти. Те всички са там, защото „Политическата класа е била винаги над хората… сега те загубиха всякаква връзка с гърците. Те нямат легитимност!“. (8) Политиката на остеритет по време на икономическа криза не просто увеличава безработицата, тя вкарва в неясен коловоз цялата страна.
Площад Синтагма, Атина, по време на общи асамблеи.
Гърция не се бунтува от вчера срещу остеритета. Историята на съпротивата е продължителна. Още преди 2011 в страната избухват три протестни вълни – през 2006, 2007 и 2008. В основата им стои структура, непозната по нашите ширини, Общите студентски събрания – върховният студентски орган в университетите.
След падането на военната хунта през 1974 г. организирането на събрания в университетите са гарантирани със закон. Всеки студент автоматично става член и получава правото да участва в асамблеите. По време на дебатите се взимат решения по въпроси, свързани с обучението. Всеки факултет провежда свое събрание, като съществува и Студентски съвет като изпълнителен орган, който се отчита пред Общото събрание. Решенията на студентите са валидни, ако участват поне 1/3 от обучаващите се. Редовните събрания са по два пъти в годината.
През 2006 година студентите решават да предприемат действия срещу реформите в образованието, които ще превърнат образованието в стока, и окупират 360 факултета из цялата страна. Окупациите продължават от май до юни, но са възобновени в края на следващата година за още два месеца. През 2008 г. от магическия атински квартал „Екзархия“ тръгва трета, огромна вълна на съпротива, след като петнайсетгодишният Александрос Григоропулос е убит от полицай. Над 600 училища са окупирани от ученици, както и всички университети. Движението прераства в социален бунт срещу бедността и намаляването на публичните разходи.
Окупацията на университетите не е самоцел – то е действие, продиктувано от идеята за всеобщо участие, отвъд партийните централи, отвъд конспиративните групи. Йоанна от Гърция, участвала в трите вълни, преди време в разговор с мен сподели какъв е смисълът да се окупира университет: „По време на толкова масови социални движения университетите играят много важна роля като автономни зони, освободени от статуквото, от олигархията и създават истински връзки между различни групи в обществото.“
Левият Запад и дясната България
През 2013 г. на много места по света започнаха нови бунтове. Редица анализатори се впрегнаха да тълкуват приликите и разликите между тях и тези от 2011 г. Франсис Фукуяма нарече революциите в Бразилия и Турция “на средната класа“ и препоръча активистите да съсредоточат сили в обединението си с останалия народ. (9) Това така и не се случи. Смразяващите сблъсъци на Таксим бяха затворени в реториката на европейска Турция, провинцията от своя страна стоеше зад Ердоган. Страната бе разделена.
Същото се случи някак и в България. Ако зимният протест бе национален, включващ над 35 града и над 150 000 участници, то летният се концентрира в столицата, изгради своя чисто столична протестна култура и се разграничи от бедните, глупавите и мързеливите, които не се борели за ценности, а за насъщния. Това разделение бе породено от активисти и интелектуалци още в първите дни чрез статии в медии и блогове, а след това бе приветствано като „добре дошло“ от правителството, което го използва и удебели чрез своите пропагандатори. Въпреки критичните гласове на други протестиращи, разделението се наложи с пълна сила като политически факт.
Може да се каже, че зимният протест бе антиостеритетен, подтикнат от обедняването на населението и повишаването на цените на услугите. Докато летният протест постепенно се артикулира като на непредставените в правителството и парламента. В крайна сметка оставката бе уговорена, а не взета.
Странният случай с българските протести
В протестните вълни през последните години може да се говори за недоволство на народите срещу правителствата и икономическите елити, но когато се говори общо. Иначе, по-конкретно, едната битка бе за оставки, морал, действаща съдебна система, повече правна и политическа справедливост. Все каузи, за които можеш да се бориш, когато имаш достатъчно добра заплата, свободно време и не си на ръба. Странното е, че тази битка се водеше в бедната България.
Другата битка, тази в западните държави, бе срещу икономическото неравенство, срещу орязването на публичните разходи. Докато редица западни интелектуалци взимаха думата, за да изкажат какви са проблемите на обикновените хора, то у нас „телевизионните интелектуалци“ говореха към народа във второ лице, множествено число, сякаш не са част от едно цяло. Най-показателен е скорошният пример с Евгений Дайнов, който в статия се обърна към хората, „Бедни сте, защото сте нещастни…“ и „…нито можете, нито искате да се оправите.“ Същият иронизираше наляво-надясно водачите на зимните протести, докато в същото време се опитваше да превърне в митология летния протест. Може би защото в първия имаше доста нещастни и бедни хора, които обаче искаха да се оправи някак общото бъдеще.
Снимка: Carl Court, Getty Images
Друг парадокс са студентските борби. По цял свят години наред младежите протестираха за безплатно образование и против превръщането му в стока, а в България основната мантра бе „качествено образование“, пък било то и през повишаване на таксата.
В останалите балкански страни от бивша Югославия ситуацията бе доста по-различна от българската. Най-знаковото студентско събитие за последните години – окупирането на университети в Хърватия през 2009 г., бе с основно искане за безплатно образование. Студентите там успяха частично – първокурсниците не плащат годишна такса. Впоследствие вдъхновиха, най-вече чрез заснетия документален филм „Блокада“, множество сформирани студентски движения из полуострова. През 2013 г. сръбски студенти окупираха Белградския университет срещу покачването на таксите, а година по-късно същото се случи и в Скопие, заради готвената от правителството реформа в образованието. Последното движение събра подкрепа на радикални философи като Жижек, Бадиу и Рансиер, но и на популярни музикални групи със социални послания като Дубиоза колектив и Ману Чао. Босненската група дори изнесе безплатен концерт пред окупирания университет в Македония. Наскоро студентите си извоюваха правото да участват в написването на нов Закон за висше образование.
Тези студентски движения бяха част от международната вълна за безплатно и достъпно образование.
У нас движението на Ранобудните студенти успя да формулира критики срещу комерсиализацията на образованието, срещу обедняването през годините на прехода и други идеи, но те бяха туширани от вече съществуващия тон и главно искане на протеста за оставка на правителството. Донякъде движението бе зависимо от подкрепата, която получи, а тя дойде масово от протестиращи, които искаха наистина само оставка. Това обезкуражи онези, които бяха за нещо повече и те рано или късно се оттеглиха от окупацията.
Въпреки това, за разлика от другите балкански студентски движения, трябва да се спомене, че българското бе едно от малкото, които предизвикаха толкова силен отзвук в обществото и създаде нова вълна на дискусии в политиката. Бе създаден и субект, който бе с по-голяма подкрепа от която и да е група или партия в страната. В сравнение с българските, останалите студентски инициативи, най-вече тези на Балканите, са атомизирани в своите секторни искания относно по-ниските такси или реформи в образованието. Както отбеляза в неотдавнашен разговор с мен един от студентските активисти от Белград, аполитичността на окупациите им са най-големият препъникамък на тези движения. Защото, докато бягат от конкретни искания извън образованието, те ще остават в сферата на локалното, латентно събитие, без широки възможности за включване на повече социални групи към протеста. Нещо, което постигнаха студентите в Канада, Чили и Гърция.
Друг проблем пред съвременните движения е какво ще се поиска отвъд отричането на определена политика, дали било остеритетна или социална? Какво остава като позитивно послание след края на събитията? Какво освен „Долу остеритета!“ или „Долу правителството!“? Преминаване отвъд барикадите, както направи лидерката на чилийските студенти? Създаване на протестни партии като Подемос в Испания? Или просто контрадемокрация по Розенвалон?
Революционен дух без революция
Антиостеритетните протести най-точно могат да бъдат определени като опити за анархистка революция с еволюционни средства без осъзнати анархисти. Пълен парадокс! Защо ли? Теренът на битката, по думите на един от инициаторите на Окупирай Уолстрийт и виден анархист Дейвид Грейбър, е здравият разум. Целта е да се постигне промяна в ежедневните практики, в начина, по който живеем в обществото. Хората да се самоорганизират в свободни колективи и пространства, да практикуват пряко участие и пряко действие хоризонтално. (10) Все идеи, бушуващи в главите на анархистките идеолози от Кропоткин до днес.
Движенията по цял свят не създават партиен субект, който като някакъв нов Цезар да пробие старите играчи в прогнилата система, те не са авангардът на нов ляв проект. Подемос е по-скоро изключение. Движенията пробиват в терена на културната хегемония. Защото главните двигатели на събитията смятат, че е време да се заговори за икономическо неравенство, за свръхбогатите с по няколко яхти, обградени в защитени територии и квартали, срещащи се ежегодно в Давос, с частни хеликоптери, притежатели на острови, с банкови сметки колкото бюджета на една държава.
Ако вярваме на думите на Грейбър, то тези движения постигнаха отчасти пряката си цел – да променят здравия разум на обществата. Реториката на глобалните движения пропука леко капитализма. Автори, критикуващи системата, отново излязоха на преден план, социалните проблеми отново намериха място в медиите, лозунги като „Ние сме 99-те процента“ обиколиха света и предизвикаха дебати за неравенството. Но дотам…
Капитализмът е в криза, остеритетът е част от проявленията й, а движенията през последните години бяха част от тази криза, но не от решението й – поне засега. Както отбеляза преди години Жижек, тези тежки времена са с дух на революция, но без революция. (11) А у нас тази констатация важи още по-силно.
Източници:
1) Mason, Paul. Why it’s Still Kicking Off Everywhere. 105 p.
2) Schuman, Michael. Marx’s Revenge: How Class Struggle Is Shaping the World, Time Magazine, 25 March 2013
3) Mason, Paul. 67 р
4) Quebec’s Spring: Support the Student Strike Movement
5) http://www.uniteagainstausterity.ca/
7) Sedghi, Ami. Greek unemployment: how bad is it for youths?, The Guardian, 4 August 2011
8) Mason 102-103 p.
9) Fukuyama, Francis. “The Middle-Class Revolution”, The Wall Street Journal, 28 June 2013
10) Graeber, David. The Democracy Project, 191-209 p.
11) Zizek, Slavoj. The Year of Dreaming Dangerously, 78 р.
