от Георги К. Маринов
Изминалата 2020 г. ще остане завинаги белязана от глобалната SARS-CoV-2/COVID пандемия, която може да се окаже най-значимият социално-зоонотичен епизод след епидемиите от бубонна чума през 14-и век. Между бубонната чума през 14-и век и COVID има огромна разлика по отношение на чисто медицинската тежест на заболяването – чумата е убивала две трети от заразените и е ударила във време, когато не е имало никакво разбиране за нейния причинител и възможните мерки за спирането му, за механизмите на разпространение на болестта, нито пък медицинската наука е била развита до степен, че да свали смъртността до сегашните под 10%. COVID, ако и все пак много сериозно заболяване, e по-леко такова дори и от лечимата днес (ако се хване навреме) чума. Човечеството беше отлично подготвено научно и технически да се справи с вируса, много преди той да стане сериозен проблем. Но комбинацията от свойствата на вируса и изключително крехкото и уязвимо състояние, в което светът се намира в момента, означават, че разрушителните последствия на пандемията може би ще могат да се сравнят само с наистина сеизмичните трусове от много далечното минало.
Дали наистина ще е така предстои да видим през 2021 г. Все още има време да се вземат нужните мерки да не се стигне дотам, но за съжаление вместо това продължаваме да виждаме политически решения, насочващи кризата към все по-тежко развитие, а не към нейното разрешение.
Ситуацията в началото на 2021 г.
Историята от първата половина на 2020 г. е добре известна. COVID се появи и избухна в края на 2019 г. и началото на 2020 г. в Ухан в Китай. Последваха драконовски карантинни мерки, които решиха проблема в рамките на Китай, но вирусът отдавна се беше разпространил по целия свят, където едно след друго повечето правителства отказаха да направят нужното, за да спрат епидемията в нейния зародиш. Това доведе до развитието на катастрофални ситуации в Италия, Испания, САЩ, Великобритания и много други държави. Налагането на сравнително сериозни карантинни мерки, заедно с настъпването на лятото, когато по принцип респираторните вируси не се разпространяват ефективно, доведе до значим спад в инфекциите. Но без довеждане на делото до край и постигане на елиминация на вируса, беше гарантирано, че с настъпването на есента и зимата COVID ще се завърне като нова, дори по-мощна, вълна.
Че това ще стане, въобще не беше под съмнение; под въпрос беше дали епидемията ще затихне през лятото. Това стана в Европа, но на други места, като например Иран и южните щати в САЩ, се наблюдаваха сериозни летни вълни. Такива вървят и в момента в Южна Америка, след като там вече се стигна до тежки епидемии между април и септември (по време на зимата в южното полукълбо). Това трябваше да послужи като предупреждение за за северното полукълбо, очакващо своята зима но уви, случилото се на юг беше напълно игнорирано.
Подобни статии:
Така в момента се реализира катастрофалният сценарий, очакван от епидемиолозите с ужас по време на началното разпространение на вируса. Към момента на писане на тези редове по официални данни в света са умрели 2.1 милиона души (но реалната цифра, взимайки преди скритата неотчетена смъртност в много държави, е може би вече над 3-3.5 милиона), а в Северна Америка и Европа, в голяма част от Латинска Америка и в Южна Африка вървят мощни втори или трети вълни на масово заразяване. Правителствата на всичките тези държави следват повече или по-малко открито заявена политика на тотална абдикация от задължението си да пазят живота и здравето на гражданите си. Така е много вероятно по-голямата част от населението на планетата, изключвайки Китай и някои други азиатски държави, да се зарази с вируса и той да стане ендемичен сред човешката популация.
Не само това, но вече са налице нови варианти на вируса, които са частично или почти напълно резистентни към изградените в резултат на естествена инфекция антитела, към които съществуващите ваксини са с повече или по-малко редуцирана ефективност и които са, на база наличните данни, с повишена леталност. Тези варианти възникнаха в резултат на безконтролното разпространение на вируса, а може да се очаква по-нататъшнатата еволюция на вируса да произведе още по-неприятни мутации.
Вече знаем достатъчно за вируса и заболяването, за да можем да очертаем какви ще бъдат последствията от всичко това откъм смъртност и трайни увреждания на здравето, както и да предположим какво може да бъде бъдещето развитие на пандемията. Също така стана ясно защо тази напълно предотвратима трагедия ще се случи – определени икономически интереси, които щяха да бъдат накърнени, ако към вируса беше подходено с нужната сериозност, насочиха събитията в тази посока чрез контрола си върху политическата система и медиите.
SARS-1 и SARS-2/COVID
Както съм отбелязвал и преди, от самото начало на пандемията беше направена фундаменталната грешка да се третира SARS-CoV-2 като „нов вирус“, за който на практика нищо не се знае. А истината беше, че става дума за нов щам от SARS-типа бетакоронавирусите. Съответно, наученото от предишната SARS епидемия от 2003 г. (тогава овладяна след по-малко от 10 000 заразени, с по-сериозни огнища само в Китай, Хонг Конг, Тайван, Торонто, Сингапур и Виетнам), както и цялото натрупано познание за коронавирусите, трябваше да бъдат взети под внимание като надеждна и достоверна информация. Това не беше направено и доведе до продължаващо и до момента подценяване на сериозността на ситуацията.
SARS-CoV-1 и SARS-CoV-2 са сродни и много подобни вируси: използват един и същ рецептор, механизмите им на взаимодействие с имунната система са сходни и т.н. Очакваше се заболяванията, причинявани от тях, да са също така подобни – и те наистина са.
Основните действително неизвестни параметри бяха смъртността и ефективността на разпространение.
Докато SARS-1 убиваше малко под 10% от заразените, SARS-2 преминава леко в повечето случаи; и двата вируса засягат много по-тежко възрастните хора. В началото на пандемията в Китай смъртността се оценяваше на около 3%. След близо година широко разпространение на вируса, вече е ясно, че това се е дължало на нетестването на леките случаи, което занижава знаменателя в калкулацията. Така истинската стойност е по-ниска, но отново е около 1% и повече за на практика всички напреднали индустриализирани държави със застаряващо население. И наистина, има градове в Италия, където тази граница е надмината, в щата Ню Джърси в САЩ вече са умрели 0.24% от цялата популация, в държави с като цяло младо население като Перу, Боливия и Еквадор тази стойност е около 0.3%, и т.н., а най-скорошните данни показват плашещи нива на смъртност дори и в райони с ниска средна възраст. Например Мексико Сити е загубил 0.66% от популацията си, провинцията Източен Кейп в Южна Африка – 0.43%, град Икитос в Перу – 0.6%, и т.н.. Това означава десетки милиони жертви глобално при безконтролно заразяване.
SARS-CoV-2 може и да е по-лек вирус от SARS-CoV-1, но за сметка на това е много по-заразен – базовото репродуктивно число R0 в началото на пандемията, когато на нея не се обръщаше никакво внимание и разпространението беше безконтролно, наближаваше R0 = 6, т. е. в пъти над обикновените респираторни вируси. Това е така заради комбинацията от определени молекулярни особености, даващи на SARS-CoV-2 способността да се размножава много по-ефективно в човешкия организъм и, за разлика от SARS-1, при който всички заразни индивиди показваха явни симптоми, да бъде разпространяван пресимтомно или от лица с асимптомно протичане на заболяването..
С други думи, при неограничена епидемия, почти цялата популация ще се зарази. Това се наблюдава и на редица места по света – като класически пример, бразилският град Манаус достигна 76% заразяване към октомври месец, а Икитос в Перу 70%. И въпреки това Манаус в последните седмици претърпява още по-голяма катастрофа от пролетта (за това по-подробно по-долу).
Трайните последствия от COVID
Един от най-стряскащите факти за SARS-1 беше това, че ставаше дума за тежко мултисистемно заболяване, след което между една четвърт и половината (в зависимост от конкретната група в изследването) от оцелелите никога не се възстановиха дори много години след преболедуването. SARS-1 причиняваше трайни увреждания на белите дробове, бъбреците, сърдечно-съдовата и нервната системи, водеше до цялостно състояние на хронична умора и спад на когнитивните способности, и пр.
Същият синдром се наблюдава днес и със SARS-2 – към момента по света има може би стотици хиляди хора с т.нар „дълъг COVID“, характеризиращ се с някаква комбинация от гореизброените проблеми и продължаващ в някои случаи вече повече от девет месеца. Но за тези хора се говори все едно се очаква те да се оправят, а просто не е ясно кога това ще стане. Истината е, че е много по-вероятно те никога да не се възстановят, точно както беше при SARS-1.
Процентът на такива случаи ще е по-малък при SARS-2, тъй като SARS-2 протича тежко по-рядко от SARS-1, но дори и отчитайки този фактор, пак говорим за няколко процента от заразените. При масово заразяване това означава, в допълнение към големия брой загинали, трайна инвалидизация за съществена част от населението.
Именно поради тази причина терминът „COVID“ никога не трябваше да бъде въвеждан, като употребата на това име нанесе много вреди, що се отнася до спирането на пандемията. Това даде възможност за разгръщане на дезинформационната кампания, убеждаваща обикновения човек, че не става дума за сериозно заболяване. Тази дезинформация можеше да бъде пресечена в самото начало ако беше ясно казано, че става дума за нов SARS вирус, причиняващ много подобно заболяване на SARS-1, но просто с като цяло малко по-ниска вирулентност.
Коронавируси и реинфекции
Другият напълно игнориран аспект на вируса беше фактът, че той е респираторен коронавирус, което означава, че имунитетът към него почти със сигурност няма да е траен.
Добре установено е, че при четирите коронавируса, причиняващи обикновени настинки у хората – OC43, HKU1, NL63 и 229E – имунитетът е нетраен и след средно между 6 и 12 месеца се наблюдават реинфекции. Няма никакви причини да се мисли, че при SARS-CoV-2 ще е кой знае колко по-различно. Има документирани случаи на реинфекция със SARS-CoV-2 в рамките на по-малко от два месеца, но това са със сигурност изключения – имунитетът към него най-вероятно ще трае поне толкова, колкото този към други четири коронавируса, а може би и по-дълго. Но на база наличните данни е много малко вероятно той да е дълготраен. Дори и имунитет, траещ две години, е ефективно почти еквивалентен на нулев имунитет – това означава масивни вълни от COVID всяка зима, при които да се заразяват 30-40% от населението.
По принцип не е точно да се мисли за продължителността на имунитета като за фиксирано число. Става дума за вероятностна дистрибуция спрямо момента на оздравяване, параметрите на която може би варират като функция на конкретните индивидуални обстоятелства. Реинфекциите, които се наблюдават в момента, идват от лявата опашка на тази дистрибуция. А те вече се появяват в невъзможни за игнориране количества. Например в Южна Дакота в САЩ към 28-и октомври бяха докладвани 28 вероятни реинфекции (много малък щат с под 1 милион население), 461 към 22-и декември в щата Вашингтон (7.5 милиона), 250 в Индиана (7 милиона) към 10-и декември, и 300 в Колорадо (6 милиона) към 3-и декември. Информация за другите щати няма, но тези четири щата представляват около 6% от населението на страната и от тях само Индиана беше ударена сравнително тежко пролетта (а за да бъдеш реинфектиран, трябва първо да си инфектиран преди това). Следователно само в САЩ най-вероятно има вече няколко десетки хиляди реинфекции, просто никой не ги е регистрирал като такива.
A преди няколко дни излезе информация за регистрираните чрез PCR тестване реинфекции в Южна Африка и тяхната бройка беше над 4300 (като тук следва да се отбележи, че очакваният брой реинфекции при много бърза загуба на имунитет, като се има предвид размерът на първата и втората вълни там, както и популацията на ЮАР, е между 5000 и 6000, т.е. само малко повече). За повечето държави по света няма никакви аналогични данни.
Вече започва да се натрупва и информация относно относителната тежест на повторното спрямо първото преболедуване и тя не е в полза на оптимистичния сценарий, при който реинфекциите са винаги по-леки. Напротив, ако има някаква зависимост между отделните инфекции, последващата е по-често по-тежка, отколкото обратното.
Ако вирусът не бъде елиминиран от популацията, той ще се установи като пети ендемичен коронавирус, заразяващ голяма част от населението, с периодичност, подобна на тази на другите четири, а от един момент нататък почти всички инфекции ще са реинфекции – отново, както е и при другите четири човешки коронавируса. Но с тази съществена разлика, че SARS-CoV-2 е много по-заразен и причинява тежко мултисистемно заболяване, водещо до сериозни трайни увреждания на организма, които вероятно ще се натрупват при всеки епизод на борба с вируса.
Поради тези причини, елиминацията на вируса от популацията беше единственият възможен подход към проблема. Трябва ясно да се разбере, че има само две възможности пред респираторен и силно заразен вирус като SARS-CoV-2: или вирусът бива елиминиран от дадена територия и нивата на заразяване се свеждат до нула, или в крайна сметка всички се заразяват. Затова и този подход беше възприет от Китай и няколко други държави от Тихоокеанския район.
Бъдещата еволюция на вируса
Още една причина да се цели елиминация на вируса е простият еволюционен факт, че колкото повече хора биват заразени, толкова повече възможности има вирусът да еволюира в по-опасни форми.
В популярните дискусии по въпроса често се говори за това как с течение на времето патогените еволюират в по-безобидни форми, тъй като е в техен „интерес“ да не убиват гостоприемника си твърде бързо. Това е така в някои случаи (макар че често се дължи на адаптация на гостоприемника, а не на самия патоген), но далеч не във всички – като класически пример, едрата шарка е убила няколкостотин милиона души през 20-и век, преди да бъде елиминирана, въпреки че е съжителствала с Homo sapiens в продължение на хилядолетия.
Моделът, при който вирусът убива твърде бързо, за да може да се разпространи, важи за патогени като Ебола. Но селективният натиск е винаги в посока по-ефективно разпространение, което далеч не е същото като „по-леко заболяване“. Ако между по-ефективното разпространение и по-ниската вирулентност няма директна връзка, вирусът може да еволюира в обратната посока, към по-висока вирулентност.
Свойствата на SARS-CoV-2 са такива – асимптомно и пресимптомно предаване, преди да се развият симптоми, – че в скоро време не се очаква да еволюира в по-лека форма. Дори по-скоро може да се очаква обратното.
За съжаление точно това наблюдаваме в момента. Вниманието на света през месец декември беше фокусирано върху новия значително по-заразен вариант на SARS-CoV-2 B.1.1.7, за първи пъти идентифициран като такъв във Великобритания. До съвсем скоро за него нямаше данни да е по-вирулентен (което обаче се промени тези дни – изглежда той все пак е с около 30% по-смъртоносен), но по-високата заразност сама по себе си е огромен проблем, тъй като прави борбата със заразата много по-трудна.
По-високата заразност на B.1.1.7 изглежда се дължи на N501Y мутацията, която осигурява 2.3 пъти по-висок афинитет на S протеина за ACE2 рецептора, резултат, потвърден от ин витро експерименти и ин витро молекулярна еволоция.
Тези експерименти обаче също така идентифицираха още една мутация – E484K – като осигуряваща още по-висок афинитет, както и резистентост към вече изградените антитела. Точно тази мутация, в комбинация с N501Y, както и серия от други промени във вируса, характеризира появилия се в Южна Африка вариант B.1.351, на който за съжаление дори и сега се обръща много по-малко внимание отколкото на B.1.1.7. Той също е с повишена заразност, но според местните здравни власти, както и според официалните данни, е и по-вирулентен (смъртността в Южна Африка по време на сегашната втора лятна вълна е поне два пъти по-висока спрямо първата вълна там) и засяга сериозно дори млади хора без придружаващи заболявания. Към момента не е ясно дали този вариант ще води към по-висок процент трайни увреждания, но логиката казва, че можем да очакваме това да е така.
Но най-стряскащото относно този вариант е, че той е силно резистентен към съществуващите антитела, както се и очакваше на база ин витро експериментите, и което беше потвърдено миналата седмица. Серумът на 21 от 44 тестови субекти в Южна Африка, вече преболедували вируса по време на първата вълна, показва нулева неутрализираща ефективност към новия вариант, а в почти всички останали се забелязва висока степен на редукция на неутрализацията. Това обяснява и една част от много реинфекции, докладвани от местните власти.
Редукция на неутрализацията спрямо B.1.351 се наблюдава и при ваксинираните, но тъй като ваксините индуцират много по-високи нива на антитела от естествената инфекция, надеждата е, че дори и редуцирани, тяхната неутрализационна активност ще е достатъчна.
Още един вариант се появи независимо от B.1.351 в Манаус — B.1.1.248/P.1 — с много от същите мутации, най-вече комбинацията от N501Y+E484K. Случващото се в последните седмици там е изключително плашещо и не може да бъде обяснено по никакъв оптимистичен начин. Както споменах по-горе, считаше се, че към октомври месец в Манаус поне 76% от популацията се е сблъсквала с вируса, след опустошителната първа вълна там през април и май, при която над 0.2% от много младото население на града загина с кратък период от време, което принуди местните власти да копаят масови гробове с тежка земекопна техника. Случаите там започнаха да растат отново от септември насам, но плавно. Обаче от края на декември, с настъпването на дъждовния сезон и появата на новия щам, настъпи катастрофа, по-тежка и от тази през април (броят погребения надмина с близо 50% пика от първата вълна). Това е трудно да се обясни без някаква комбинация от много бърза загуба на имунитет, масови реинфекции в резултат на пълна резистентност на новия щам към съществуващиет антитела, много по-висока смъртност на новия щам, или надценена серопревалентност (но това последното би означавало, че смъртността с обикновения вариант на вируса е всъщност значително по-висока от общоприетото).
Предстои да видим дали тези варианти ще се разпространят по целия свят, но еволюционната и епидемиологична логика ни подсказва, че това е твърде основателно предположение. А колкото повече масово заразяване има по света, толкова по-вероятно е вирусът да еволюира в още по-неприятни за нас направления. Едва ли е случайно, че тези варианти се появяват в райони с много високи нива на предишно заразяване като Манаус и ЮАР, в които има селективен натиск в посока еволюция на резистентност към вече изградените антитела.
Ин витро експериментите показват, че със само още една допълнителна мутация афинитетът на вируса към ACE2 може да се повиши до 600 пъти спрямо обикновения щам, което е много вероятно да доведе и до още по-пълна резистентност към съществуващите антитела.
Ваксините – надежди и реалности
Остротата на COVID-кризата доведе до максимално ускорено провеждане на множество програми за разработка на ваксини срещу вируса. Експерименталността на основните подходи и не особено успешните предишни опити за разработване на ваксини срещу коронавируси поставяха под сериозно съмнение успеха на тези усилия, но през ноември и декември няколко ваксини бяха одобрени след обявяването на наистина впечатляващи резултати от тестовете – над 90% ефективност.
Това дава надежда за край на епидемията, и, за съжаление, ако и това да следваше да се очаква, изглежда създаде впечатление у мнозина в широката общественост, че проблемът е решен. Но реалността не е толкова розова. Дали ваксинирането ще сложи началото на края на пандемията, съвсем не е ясно.
Стара максима в епидемиологията е, че епидемиите се овладяват не от ваксините, а от ваксинационните програми – от критична важност е каква част от населението ще бъде убедена да се ваксинира, а успехът на това начинание към момента е под сериозен въпрос.
Също така не е ясно колко дълго ще трае имунитетът след ваксинирането и каква ще бъде бъдещата еволюция на вируса.
Ваксините, както и много други неща, се разглеждат в масовия обществен дискурс като нещо бинарно. Но реалността е много по-сложна. Към момента има два типа ваксини в напреднала фаза на разработка, които са вече одобрени или на които предстои одобрение. Едните са РНК ваксините, които използват липидни наночастици, съдържащи химически модифицирана с цел повишена стабилност РНК молекула, кодираща S протеина на SARS-CoV-2, за да произведат този протеин в клетките на ваксинирания индивид и да предизвикат имунен отговор към него. Другите са ДНК ваксини, използващи аденовируси като вектор, за да доставят в клетките гена за същия S протеин. РНК ваксините бяха почти напълно нетествана технология и имаше много съмнения дали изобщо този подход ще проработи, но засега представянето им, поне на база наличните данни, е най-добро.
Но оттук нататък започват усложенията. Идеалната ваксина трябва да дава доживотен имунитет, този имунитет да е стерилизиращ (т.е. да предотвратява не само тежкото протичане на заболяването, но и заразяването) и да е лесна за масова дистрибуция.
РНК ваксините не изпълняват последното условие, тъй като РНК е нестабилна молекула и това налага съхраняване на ваксината на много ниски температури (тази на Pfizer-BioNTech на –70°C, тази на Moderna на –20°C). Същевременно и двете ваксини изискват поставяне на две дози през няколко седмици една от друга, което удвоява проблема. Трудно е да си представи човек как ще има масова ваксинация с РНК ваксини в тропическите райони на Третия свят, а и не само там (виждаме как и в България, ако и номинално да се води като част от напредналия цивилизован свят, логистиката се оказва проблем).
Колко дълго трае имунитетът, няма как да се знае, без да е минало достатъчно дълго време, но е много вероятно той да не е дълготраен, което ще наложи ежегодни реваксинации (или може би веднъж на две години). Надеждата е, че ваксината не предизвиква тотално сбъркания имунен отговор, характерен за инфекцията с живия вирус. Но от друга страна има разработени ефективни ваксини спрямо респираторни коронавируси в контекста на ветеринарната медицина, и имунитетът там не е траен, т.е. може би има други фактори, които обуславят постепенното изчезване на антителата.
Потенциално нетрайният имунитет е сериозен проблем за векторните ваксини, тъй като при тях освен имунитет към S протеина на SARS-CoV-2 се изгражда имунитет и към самият вектор; повторна ваксинация със същия вектор ще е неефективна, тъй като той ще бъде обезвреден от имунната система, много преди да има шанс ваксината да си свърши работата.
Именно заради този проблем векторните ваксини използват например аденовируси от шимпанзета, към които няма изграден имунитет в човешката популация. Но няма безкрайно разнообразие на аденовируси, от което да се черпи за бъдещи реваксинации. Така че ако имунитетът не е траен, ще трябва да се прибегне до тип ваксина, при който няма такива проблеми, каквито са РНК ваксините.
Обаче и РНК ваксините, и наличните в момента векторни такива, имат един много сериозен друг недостатък – те не са стерилизиращи (което се и потвърди от изпитанията на тази на АстраЗенека). Т.е. ваксинираните могат да се заразяват, те просто не развиват сериозни симптоми. Причината за това е, че тези ваксини индуцират само IgG антитела, но не е и мукозалните IgA антитела, които защитават срещу първоначална инфекция в горните дихателни пътища.
Това е потенциално огромен проблем по две причини:
Първо, съвсем възможно е ваксинираните не само да могат да се заразяват, но и да предават вируса. Така, ако например половината популация е ваксинирана, а другата не е, ще е много трудно да се накарат ваксинираните да продължат да носят маски, въпреки че с това си поведение излагат на сериозна опасност неваксинираните. Какви са относителните нива на обществено отговорно и тотално социопатично поведение сред населението, се видя много добре през последните девет месеца.
Второ, това създава огромен еволюционен селективен натиск към възникването на мутанти, резистентни към тези ваксини. Това не е така при стерилизиращите ваксини – при тях при среща с вируса той бива обезвреден моментално, без да му се даде възможност да се размножи. Но с нестерилизиращи ваксини и милиарди заразени, ще има предостатъчно възможности за възникване и селектиране на мутанти, към които наличните ваксини нямат никакъв ефект.
Както видяхме по-горе, нови варианти на вируса, резистентни към изградените вече антитела и частично резистентни към съществуващите ваксини, вече се появиха през последните месеци. Не може да се очаква процесът на еволюция в тази насока да спре с магическа пръчка.
Така е доста вероятно в идните години да се борим с COVID-21, COVID-22, COVID-23a, COVID-23b, COVID-25a до COVID-25g, и т.н. Tези варианти ще са вероятно по-заразни и е съвсем възможно и да са по-летални – досегашната еволюция на вируса е основно точно в тази посока.
Интраназалните ваксини (които се администрират чрез впръскване в горните дихателни пътища) би трябвало да индуцират стерилизиращ имунитет и такива се разработват в момента, но те са по-назад в процеса. При тях обаче е дори по-малко вероятно този имунитет да е дълготраен.
Появата на по-високозаразни варианти на вируса представя допълнителни предизвикателства. За да се овладее епидемията, трябва да бъде имунизирана 1-1/R0 част от населението. За вирус с R0 ≥ 6, това означава ваксинация на над 85-90% от хората. Това ще е много трудно да се постигне дори веднъж, а ако трябва да се прави всяка година, било поради нетраен имунитет от ваксината, било поради поява на резистентни мутации, то става все по-проблематично.
Така не би следвало да планираме бъдещето около решаване на проблема с COVID за вечни времена след еднократна масова кампания за ваксиниране. Много по-вероятно е да се борим с COVID за десетилетия напред.
Може да се реализират и дистопичните сценарии, при които да се изискват имунизационни паспорти за извършване на каквато и да било дейност в присъствие на други хора, ако и това мероприятие да е изначално безумно при положение, че ваксините не са стерилизиращи.Имунизацията с ваксина, която защитава индивида от тежко изкарване на заболяването, но не го прави незаразен, е безполезна, ако идеята е да се предотврати заразяването на околните. Доброто разбиране на биологичната ситуация обаче едва ли ще достигне до достатъчно много хора, за да спре опитите да се въведат в реалния живот такива практики, които ще доведат до създаването на общество, в което едва ли някой разумен човек би искал доброволно да живее.
Всичко това можеше да се избегне, ако бяха взети нужните мерки, за да се елиминира SARS-CoV-2, така както беше направено през 2003 г. със SARS-CoV-1. Ако това се беше случило, можеше вече да сме започнали да забравяме, че е имало втори SARS щам.
Kак се стигна дотук
Големият въпрос е защо заразата не беше спряна, като се има предвид какви са потенциалните ѝ последствия – десетки милиони жертви по света при първото заразяване, вероятно стотици след повторните преболедувания, стотици милиони хора с трайни тежки увреждания, тотален социален хаос, икономическа катастрофа, и т.н. Да, може и да се окаже, че ваксините ще бъдат достатъчно ефективни и достатъчно много хора ще се ваксинират, за да може проблемът да бъде ефективно решен. Това обаче по никакъв начин не беше сигурно през по-голямата част от година, когато се вземаха решения да се остави вируса да зарази цялата популация. Тоест правителствата в повечето държави съвсем съзнателно, отчитайки възможните катастрофални последствия за техните общества от безконтролното разпространение на SARS-CoV-2, решиха да оставят точно това да се случи. Защо това беше направено, изисква обяснение.
Kонцепцията за „колективния имунитет без имунизация“, дезинформационната кампания, и саботажът на спирането на заразата
През януари и февруари походът към вируса беше основно тотално игнориране.
Но когато ситуацията започна да става критична през март и стана ясно, че ще трябва да се направи нещо по въпроса, започнаха да се появяват „алтернативните“ виждания по въпроса. Китайското правителство беше показало как се решава проблема – следва се правилника за действие в такива ситуации, съществуващ от незапомнени времена, чийто основен елемент е изолацията на заразните индивиди, за да се спрат веригите на трансмисия. Тъй като тук става дума за респираторен и много заразен вирус с асимптомно и пресимптомно разпространение, това означаваше военновременна мобилизация и тотален „локдаун“ за цялата популация с изключение на отговорните за поддръжката на жизненоважна инфраструктура. Разбира се, това означаваше почти пълно спиране на икономиката, но в условията на командна икономика като китайската нещо такова можеше да бъде толерирано.
В западните общества обаче то създаде дълбок необявен конфликт, чието разрешението в крайна сметка се състоеше в заразяването на цялото тяхно население, с всички произтичащи от това последствия. За този конфликт по-подробно по-долу, но първо ще се спрем на умелата дезинформационна кампания, която беше разгърната, за да се насочи развитието на кризата към този резултат.
Дезинформационна кампания започна през март месец, в няколко основни посоки. Първата беше да се омаловажи сериозността на заболяването, най-често с повтарянето на лъжата, че става дума за нещо не кой знае колко по-сериозно от сезонния грип. Именно тук името „COVID“ и липсата на ясна комуникация, че става дума за нов SARS вирус, изиграха своята трагична роля.
Втората основна линия на дезинформационната кампания беше промотирането на концепцията за „колективния имунитет без ваксинация“, с други думи идеята, че ако оставим вируса да зарази всички, без да направим каквото и да било да го спрем, популацията ще изгради имунитет и това ще реши проблема.
По-абсурдно нещо е трудно да се измисли в контекста на пандемия.
Първо, това е еквивалентно на „Осъждаме 50-100 милиона човека по света на смърт понеже ни е твърде неудобно да направим нужното, за да спрем заразата“. Това е план за мащабен геноцид, а не концепция за справяне с каквото и да било.
Второ, ако този подход работеше, никое от заразните заболявания, които са били бич за човечеството в продължение на векове и хилядолетия, нямаше да е било такъв проблем – всеки един нов патоген е щял да мине веднъж през популацията и след това да изчезне. Но нищо подобно не са наблюдава на практика, дори за вируси, които, като се прекарват веднъж, след което човек развива доживотен стерилизиращ имунитет към тях. Както споменах по-горе, едрата шарка е такъв вирус, но е убивала векове наред, като само през 20-и век по различни оценки е причинила смъртта на между 300 и 500 милиона души. Елиминацията ѝ беше постигната единствено чрез безпрецедентна глобална кооперация и програма за ваксиниране. Единственият случай, при който колективният имунитет води до трайно приключване на проблема, е с грипните вируси като този от 1918 г. И тук обаче става дума за неразбиране на същността на проблема – има буквално хиляди различни грипни щамове, а нови такива се появяват непрекъснато в резултат на бърз антигенен дрифт и на антигенен шифт. Те са в резултат на това, че геномът на грипните вируси е фрагментиран, което позволява лесната поява на нови комбинации от различни сегменти. Всъщност, към отделните щамове се развива по-траен имунитет от този спрямо коронавирусите, в резултат на което пандемиите са самоограничаващи се, тъй като се достига известно ниво на стаден имунитет. Същевременно вирусът трябва да се конкурира с огромен брой други грипни щамове. Но тук нямаме работа с грип, а с коронавирус.
Трето и най-важно: много преди да дойде COVID, се знаеше, че общо свойство на коронавирусите е нетрайният имунитет, който се създава след инфекция. Просто това изниква като обект на публична дискусия едва сега, защото OC43, HKU1, NL63 и 229E са сравнително безобидни вируси, причиняващи настинки, SARS-1 беше елиминиран, а MERS е рядък вирус, който не се предава добре от човек на човек, т.е. досега коронавирусите не са били проблем от такъв мащаб. Няма как да се изгражда „стаден имунитет“ без ваксинация към вирус, чието преболедуване не дава траен имунитет.
Концепцията за „колективния имунитет без имунизация“ обаче беше изключително успешна в изпълнението на реалните си цели: тази „стратегия“ в крайна сметка стана ефективната политика на повечето правителства. И точно тук се крие истинската трагедия.
Четвъртата основна насока на дезинформационната кампания беше да се използват икономически „аргументи“, според които икономическите щети от локдауна ще се толкова големи, че е по-„рационално“ да се оставят всички да се заразят. Разбира се, всички такива калкулации пропускаха да включат както цената на огромния брой трайни инвалидизации, така и последствията от масовите реинфекции, които следва да се очакват, ако вирусът стане ендемичен Целта на тези упражнения не беше обективен анализ на ситуацията, а осигуряване на идеологическо оправдание за вече взети политически решения.
Друга любима тема беше тази за „свободата“ и това как карантината я нарушава. Почти никой обаче не зададе въпроса дали заразяването със смъртоносен вирус против волята на индивида не нарушава много по-фундаментални свободи. А говорим точно за това – отвъд едно ниво на заразяване в населението, и като се има предвид, че става дума за силно заразен респираторен вирус, който също така оцелява много добре върху повърхности, става невъзможно отделният човек да се опази, каквито и усилия да полага за това, особено ако е принуден да работи в рискова среда за изхранването си.
Карантина и политикономика
Реално нищо не пречеше да бъде направено нужното, за да бъде елиминиран вирусът. Проблемът е чисто социален и политикономически – COVID представлява стрес върху системата и въпросът е кои части от нея ще поемат удара. В момента се въртят всякакви конспиративни теории за това, как пандемията е част от разни дългосрочни планове за създаване на някакъв нов дистопичен свят, но наличните факти могат да се обяснят много по-прозаично (ако и тенденцията наистина да е към създаване на дистопичен свят, но от малко по-друго естество).
Причината за организирането на тази дезинформационна кампания и превръщането на „стадния имунитет без ваксинация“ в де факто политиката на повечето правителства е, че чисто практическите мерки, нужни, за да се елиминира заразата, удрят директно в сърцето на основния конфликт в съвременното общество – този между трансформиращата се в аристокрация икономическа олигархия и всички останали в обществото, чиято икономическа траектория е надолу вече десетилетия наред.
Отново, свойствата на вируса – сравнително дълъг инкубационен период, много висока заразност, пресимптомно и асимптомно предаване, липса на специфични симптоми – са такива, че няма как да бъде овладян без налагането на тотална драконовска карантина. Това е така, тъй като няма как да се изолират заразените без PCR тестване на всички за много кратък период от време (какъвто капацитет все още няма почти никъде) и съответно всеки трябва да се счита като потенциално заразен. И колкото повече заразени има, толкова по-дълга трябва да е тоталната карантина, за да се сведат случаите до нула. Тоталната карантина може да се съкрати чрез масово тестване на цялата популация, но за това се иска наличие на съответния човешки и индустриален ресурс.
Това гарантирано работи като метод, както беше доказано първо в Китай и после в Австралия (стига, разбира се, да е реално приложен – в момента е много модно да се обявява „локдаун“, без реалността да отговаря по какъвто и да било начин на това понятие).
Но ако ще се затвори всичко в продължение на много месеци с цел елиминация на вируса, това означава гарантирана безработица за огромна част от населението и забавяне на паричните потоци в икономиката, което води до сриване на пирамидата от сложно преплетени дългови взаимоотношения на стойност безчетни трилиони. Съчетано с биологическата криза, това би наложило взимането на следните чисто практически необходими мерки за решаване на проблема:
- Временно въвеждане на универсален базов доход и раздаване на „хеликоптерни пари“ с цел подпомагане на безработните.
- Отмяна на невъзможните за изплащане дългове, най-вече тези на домакинствата и дребните бизнеси (простото им отлагане в бъдещето помага, но не решава проблема).
- Поемане на директен държавен контрол върху ключовата инфраструктура, нужна за справянето с кризата – болници, фабрики за производство на защитно облекло, и много други.
- Безплатно здравеопазване и тестване, за да не се получава така, че хората да крият симптомите си от страх, че ако са положителни, ще фалират и ще се озоват на улицата.
Всичко това е анатема в рамките на социо-икономическия ред, изграден в по-голямата част от света след победата на неолибералната революция в края на 1970-те години. За да се вземат такива мерки, устоите на този ред, чийто основен принцип е непрекъснатият трансфер на реално богатство от бедни към богати, осъществен чрез регресивно данъчно облагане и дерегулация на корпорациите и едрия капитал, трябва да се разклатят. Това очевидно беше напълно неприемливо и е основната причина стресът, оказан от COVID върху системата, да бъде абсорбиран от смъртта на десетки милиони невинни хора по света, вместо да бъде насочен към богатството на олигархията.
Директното подпомагане на принудително безработните е неприемливо по две причини, но за да се разбере ситуацията, трябва да се замислим за същността на парите. Тъй като обикновеният човек прекарва живота си в непрекъснато търсене на пари, нужни за непосредственото му оцеляване, разбирането, че парите имат реална стойност сами по себе си, се развива по естествен начин, но то е напълно погрешно – те нямат почти никаква собствена стойност. Парите са „жетон“, срещу който се получават реални физически стоки и услуги – реалната икономическа стойност се създава чрез експлоатация на природни ресурси и човешки труд. Съответно да притежаваш реално богатство означава да имаш контрол върху физически природни ресурси и върху човешката работна сила. И, което е много важно, всяко печатане на пари представлява трансфер на реално богатство, освен ако тези пари не се раздадат равномерно на всички (тъй като след печатането на пари количеството на реалните стоки и услуги не се променя, а общото количество „жетони“ се е увеличило, но сега едни хора имат пропорционално повече от тях от други).
Основен механизъм за контрол върху обикновения човек в съвременния свят е зависимостта на физическото оцеляване от заетостта (дните, в които човек е можел да живее като независим ловец или фермер, далеч от цивилизацията, са отдавна отминали – светът е пълен и място за това няма). Съответно това да се плаща на над половината население да си стои вкъщи и да не работи в продължение на половин година е неприемливо – това би поставило изключително опасен прецедент, демонстрирайки на практика, че не е нужно да се работи, за да се оцелява (което впрочем наистина е така по отношение на повечето „работа“ в днешния свят – физическото оцеляване на цивилизацията в момента зависи от дейността на една малка част от трудещите се, останалите са заети в напълно безсмислени дейности, които съществуват единствено и само в резултат на изискванията на сегашната социо-икономическа система).
Тези директни плащания биха означавали печатане на пари и разпределянето им на обикновените хора, т.е. трансфер на реално богатство от богати към бедни, което е също напълно неприемливо. Разбира се, обратното действие – печатане на трилиони и даването им на банките и милиардерите (т.е. гигантски трансфер на реално богатство от бедни към богати) – е напълно в реда на нещата в рамките на съществуващия в момента ред. Това се случва при всяка по-сериозна криза, която бива използвана като оправдание за извършване на такова действие. Беше направено при предишната голяма икономическа криза през 2008 г., когато бяха напечатани трилиони и дадени на банките, вместо да се подпомогнат обикновените хора. Възможността да се направи такъв трансфер, и то в още по-големи мащаби, не беше пропусната и сега (както е видно от това, че богатството само на американските милиардери се е увеличило с един трилион от началото на кризата и че борсовите пазари са на рекордно високи нива; междувременно реалната икономика е в колапс). В допълнение на това, малкият и среден бизнес беше унищожен чрез механизма на неефективните локдауни без достатъчна икномическа подкрепа, още повече концентрирайки икономичеката власт в ръцете на малцина. Разликата е, че ако през 2008 г. този трансфер беше платен от останалата част от обществото чрез изхвърлянето от домовете им на милиони семейства, през 2020 г. и следващите години той ще бъде платен не само икономически, но и с живота и здравето на десетки милиони – тоест говорим за качествено ново ниво на чудовищност на извършеното.
Дълговите плащания са вторият основен механизъм на контрол, както и основен механизъм за трансфер на реално богатство от бедни към богати в нормални извънкризисни времена. Изплащането на дългове със сложна лихва води до точно това, ако растежът на реалната икономика е по-бавен от растежа на дълговете, тъй като в такива условия относителният дял от паричната маса в притежание на кредиторите расте. Това е и основна причина в дълбоката древност да е било нормална практика периодично да се отменят дълговите задължения на обикновените хора (търговските задължения не са се пипали), тъй като владетелите на древен Египет, Месопотамия и пр. са разбирали добре, че ако това не се направи, длъжниците ще загубят земята си и ще се превърнат в роби на една формираща се в резултат на това натрупване аристокрация/олигархия, която в един момент ще е в състояние да поддържа собствени армии и да измести владетеля. От класическата Античност насам обаче се налага на практиката на дълговете да се гледа като на нещо свещено и неприкосновено. Това впрочем е една от причините за разпада на Римската империя и допринася до безчет периоди на нестабилност и до ден-днешен. За последно дългове в западния свят са опрощавани след Втората световна война в Германия, без което следвоенното германско икономическо чудо едва ли е щяло да се случи. Тогава това е било сравнително лесно, обаче, тъй като повечето от тези дългове са били дължими към нацистите. В момента беше чисто практически необходимо да се направи такова опрощаване, но явно и това беше неприемливо от гледна точка на създаването на опасен прецедент.
Напълно неприемливо беше и да се предостави безплатно здравеопазване в държавите, в които няма такова – недостъпността на здравните услуги е още един много ефективен механизъм за контрол върху хората.
Също така неприемливо беше и да се поставят ресурсите на големите корпорации под директен държавен контрол, тъй като друг от основните принципи на неолибералния свят е, че държавата трябва да е по-слаба от корпорациите. А една военновременна мобилизация изисква поставянето на икономиката на командни начала.
Конкретните детайли, разбира се, варират между различните държави и региони, но като цяло това са фундаменталните причини милиони невинни хора да бъдат осъдени на напълно предотвратима изключително мъчителна смърт, а животът на стотици милиони, може би милиарди, да бъде съсипан, било то физически, било от чисто икономическа гледна точка.
За пореден път, нямаше никаква обективна причина това да стане – реална икономическа криза нямаше, тъй като нито е имало война, нито някакво мащабно природно бедствие. При един дълъг реален локдаун действително продуктивният физически капитал би останал напълно непокътнат.
Дори от гледна точка конвенционалната икономическа мисъл, ако наистина грижата беше за „икономиката“, друга алтернатива освен елиминация на вируса нямаше – няма да има никакво „възстановяване“ в условия на бушуваща епидемия, а последствията върху здравето на оцелелите от вируса ще дърпат икономиката надолу за десетилетия напред. Но явно основната грижа беше по-скоро за това кой контролира икономиката, а не за икономиката като цяло.
Това са причините за разгръщането на тази много мащабна и много умела дезинформационна кампания за промиване на общественото съзнание в желаната посока.
Стратегията е добре позната и отдавна отработена в контекста на глобалната екологична криза и по-конкретно на проблема с глобалното затопляне. И там, впрочем, става дума за аналогичен проблем – екологичната криза няма как да бъде решена без фундаментално преразпределение на контрола върху реалните ресурси, което е неприемливо за облагодетелстваните от сегашното статукво, готови да зачеркнат дългосрочното бъдеще на цялото човечество само и само, за да си запазят привилегиите в краткосрочна перспектива.
Планът е прост – намират се хора с титли и работещи в уважавани университети, които да представят „алтернативна“ позиция, без значение колко безумна е тя (в случая с COVID се преминаха всякакви граници в това отношение). Те биват изкарвани на парад нон-стоп по медиите, за да се наложи впечатление в обществения дискурс за съществуване на реален научен спор. След това дълбоко корумпираната политическа класа използва наличието на тези „алтернативни легитимни научни виждания по въпроса“ като оправдание за следването на политиката, наложена от интересите, организирали самата дезинформационна кампания.
Не само че се прибегна до тази добре отработена стратегия, но и за целта се използваха много от същите хора и институции, „прославили“ се с успешната си дейност в убеждаването на света, че глобална екологична криза няма.
Най-трагичното в цялата ситуация е, че освен че тази стратегия успя на политическо ниво, много успешно беше убеден и обикновеният човек, че е в негов интерес да се зарази с вируса: чрез представянето на фалшивата дилема между заразяването на всички и това той да остане безработен и на улицата.
Това е разбираемо от гледна точка на индивида – ако изборът е между 1% шанс да умреш (рискът от дълготрайни увреждания все още масово не се осъзнава) и гарантирана безработица с тенденция да доведе съвсем скоро до изхвърляне на улицата, наистина е рационално да си против карантината, още повече ако е ясно, че тя ще е неефективна и няма да реши проблема дългосрочно.
Но това въобще не бяха единствените опции и на обикновения човек все още не е ясно, че той ще се разболява и умира, за да не се налага на милиардерската класа да плаща малко по-високи данъци и за да не се поставят под съмнение именно разрушителните неолиберални политики и икономически идеологии, които са го докарали до ръба на оцеляването през последните 40 години.
Ситуацията в България
България се измъкна почти незасегната от пролетната вълна на COVID, но в момента се случва това, което се очакваше да се случи още през пролетта. Тогава сегашният развой на ситуацията беше предотвратен благодарение на навреме взетите мерки и късмета, че вирусът не се беше разпространил незабелязано у нас до нивата, до които това беше станало в редица западноевропейски държави. По-късно, през месец юни, всичко се отвори преждевременно, но комбинацията от лятно време и лятна ваканция за учениците потисна разпространението на вируса и не се стигна до катастрофа.
Логичното се случи есента. Не само, че неминуемата есенно-зимна вълна на заразата дойде, но и всички отдавна идентифицирани дефекти на обществената система, натрупани в резултат на провеждането на един от по-екстремните неолиберални експерименти на територията на страната (ако и това да не се осъзнава от нейното население), лъснаха в цялата си прелест и доведоха до сегашното бедствие.
Здравни реформи и сривът на здравната система
Преди да се критикува българската здравна система, трябва първо много дебело да се подчертае, че няма здравна система по света, която да може да се справи с безконтролното разпространение на COVID. Това ще се види съвсем скоро дори в държави, славещи се със сериозната си здравна инфраструктура като Германия, в зависимост от това дали овладеят епидемията или не (тенденцията в момента е негативна). Така че да се говори за подготвеност за наистина масова епидемия е въобще безпредметно – друго решение на проблема, освен изначалното предотвратяване на такава епидемия, няма.
Но това не означава, че дефектите на българската здравна система и на обществото като цяло не изиграха очакваната си роля и че много хора, които иначе биха могли да бъдат спасени, си заминаха (и още много ще се заминат по същите причини). Към момента на писането на тези думи страната е загубила официално над 0.1% от населението си, но извънредната смъртност (по-голямата част от нея от официални и неотчетени COVID случаи, останалата от нелекувани в резултат на колапса на системата инфаркти, инсулти и пр.) е вече на 0.2%, по който показател тя е начело в черната европейска класация.
Пазарно-ориентираната здравна реформа, въведена в периода 1998-99 г., заложи един куп бомби, които сега избухнаха всички до една. Разбира се, съвсем отделно от COVID, тази реформа вероятно е причинила смъртта на стотици хиляди българи през последните 20 години, поради разнообразните механизми за възпрепятстване на достъпа до медицинска помощ, въведени от нея. Това обаче стана бавно и незабелязано, извън общественото внимание, докато сега катастрофата, която представляваше смяната на старата здравна система по съветски модел с „пазарноориентирана“ такава, е на показ всеки ден, ако и все още този факт да не се отчита достатъчно настойчиво в обществото.
Трябва да се отбележи, че повечето от тези бомби със закъснител бяха очевидни за много странични наблюдатели по онова време и че е съмнително хората, отговорни за тази реформа, да не са осъзнавали какво вършат.
Личните лекари бяха въведени с лъжата, че при новата система всеки ще има „личен“ лекар, който ще се грижи специално за него. Истината – че ако един такъв лекар има няколко хиляди пациента, то той няма как дори да им помни имената, камо ли да държи в главата си детайлната здравна история на всеки един – естествено беше спестена. Което доведе до реалността, в която въпросът „Вие кой сте?“ се задава всеки ден от лични лекари на техни пациенти, потърсили помощ от тях. Но по-важното беше, че личният лекар беше поставен като административна бариера между пациента и получаването на реална медицинска грижа. Което създаде съвсем очевидна гигантска уязвимост – какво става, ако се разрази епидемия или някакво друго мащабно бедствие и пред личния лекар едновременно се изсипе огромен брой пациенти? Какво става, ако личният лекар е неспособен да изпълнява задълженията си? Е, дойде COVID и се видя какво става – огромен брой пациенти, които не могат да преминат през тази административна бариера, тъй като личният им лекар се е покрил, за да не се зарази (впрочем съвсем разбираемо и оправдано – като се има предвид безотговорното поведение на много от самите пациенти, заразяването на един личен лекар е на практика гарантирано, ако той си стои чинно в кабинета и приема, както при нормални обстоятелства). А е възможно и самият той да е в болница, борейки се за живота си с тежък COVID, или да е умрял от вируса. А процедурата по намиране на нов личен лекар е дълга и сложна, и почти невъзможна в пандемична остановка…
Втората бариера между пациента и медицинската помощ са направленията – кой разумен човек може да си помисли, че в реалния свят винаги ще има по-малко разболели се от предварително фиксирания брой направления, не е ясно. Нито пък е ясно защо в пандемична обстановка се реши, че и за PCR тест ще са нужни направления. Но се видя до какво водят те – до невъзможност човек да се тества безплатно без направление, което пък направление нямаше как да се вземе.
Защо самият тест не беше безплатен, е още едно безумие, което едва ли щеше да е налице, ако системата не беше поставена на „пазарни начала“. Просто престъпно е да се искат по над 100 лева за PCR тест в толкова бедна държава като България, ако целта е да се спре епидемията – естествено, че при такива условия повечето хора ще крият симптомите си, за да не плащат цената на теста (както и, за да не бъдат карантинирани без компенсация за това). Което води до безконтролно разпространение на вируса. С въведеното изискване за направа на тест преди болничен прием на много места се създаде още един огромен проблем покрай тестването – нямаше как да се влезе в болница без тест който пък беше много трудно да се осигури. Лъснаха наяве и последствията от превръщането на болниците в търговски дружества и от отклоняването на огромна част от наличния за здравеопазване ресурс към частните болници. То доведе до масовото закриване на интензивни и заразни отделения в уж държавните болници (тъй като те не генерират печалба), до почти пълна липса на такива в частните (съвсем логично, по същите причини), и до отчайваща липса на специалисти точно в областите, най-нужни за лечението на COVID – спешни лекари, анестезиолози, инфекционисти, пулмолози и т.н..
Нито един от тези проблеми нямаше да е налице при предишната здравна система. Но някак си е табу да се говори по тази тема.
Резултатът е един малък брой хора, натрупали много милиони като печеливши от здравната реформа, и огромен брой мъртви и осакатени обикновени българи. Отново подчертавам, че това не е само в резултат на COVID – той просто представлява особено концентриран образ на по-генералното престъпление, извършено спрямо българския народ през последните две десетилетия.
COVID и общия цивилизационен срив
Последствията от пренебрегването на научната инфраструктура на страната също се видяха. Не се забелязва много хора да си задават въпроса защо страната има толкова нисък капацитет за тестване. А отговорът е прост: в нея нито има развита биотехнологична индустрия, нито се инвестира в базови научни изследвания, и така повечето хора, следващи съответните специалности, се изнасят в чужбина по най-бързия начин след завършването си. Съответно няма кой, къде и с какво да извършва масово тестване.
Всеобщата административна некомпетентност и некадърност в държавата, разбира се, се проявиха във всичките си аспекти. Между март и септември имаше шест месеца, за да се подготовим за борба с есенно-зимната COVID вълна, която беше неизбежна при положение, че карантината не беше доведена до край през пролетта. Абсолютно нищо не беше направено по въпроса, обаче. Поне някои от проблемите, изброени дотук, бяха съвсем очевидни и можеха да се решат на административно ниво, но не би.
Всичко това е част от по-общият цивилизационен срив на българското общество в резултат на неговата деиндустриализация последните 30 години. Този срив е вероятно да продължи да пречи на справянето с COVID кризата у нас дори и тя да е решима чрез ваксинационна програма. Това е така, тъй като отношението на обществото към ваксините в момента е доминирано от конспиративни теории и дезинформация и не се вижда как тези настроения ще бъдат променени, за да бъде ваксиниран нужният брой хора.
Някой беше казал, че COVID в България е отмъщение на образователната ни система, и това е наистина много точно казано. Основен проблем с COVID кризата е, че за да разбере човек за какво точно става въпрос, той трябва да има поне малко разбиране що е това вирус, какви са особените свойства на този вирус и пр. научна материя. В една добре работеща образователна система нито един ученик не би трябвало да бъде допускан да завърши средно образование без постигане на едно минимално ниво на знания по тези теми – както се вижда в момента, това не е „излишно натоварване на децата“, както вече дълги години е модерно да се говори у нас, а жизненоважна информация.
Само че в България след множеството реформи в образователната система, природните науки бяха тотално пренебрегнати като ненужни. Така в момента след X клас дори не се учи биология като част от задължителната програма. Разбира се, директните последствия от това са засегнали само най-младите, тъй като конкретно това престъпление спрямо нацията беше извършено сравнително скоро, но и преди това природните науки не бяха приоритет – основополагащ принцип на системата е, че от I до VII клас се учи, за да се влезе в гимназия след VII клас, след което там се учи, за да се влезе във ВУЗ, а после във ВУЗ-а целта е да се вземе диплома. В нито един момент в тази прогресия придобиването на реални знания не е нещо, към което учениците и студентите имат сериозен стимул да се стремят. Сдобиването с диплома е единствената цел. А тъй като много малка част от учениците се насочват към природните науки (и защо да го правят – страната е деиндустрилизирана и за последните три десетилетия не е инвестирала почти нищо в научно-изследователска дейност), на тях не се обръща почти никакво внимание, нито пък някой следи какво са научили по тези предмети.
При по-възрастните поколения се добавя и проблемът, че първоначалните научни открития относно това що са то РНК и ДНК са били направени по времето, когато те вече са били ученици, през 1960-те и 1970-те, т.е. не е имало как да са им преподавани тези неща. В медийната среда в България отсъстват научнопопулярните програми отсъстват напълно за сметка на отразяването на политически боричкания, битови случки, жълти клюки и пр. – дребнотемия, което по никакъв начин не помага за подобряването на ситуацията.
Резултатът е като цяло функционално и научно неграмотно общество, от което обаче се изисква да реагира адкеватно в бързо променяща се ситуация, в която разбирането на техническа информация на сравнително високо ниво е от огромно значение. Не е никаква изненада, че се стигна до тотален провал в посрещането на това предизвикателство и че всевъзможни безумни конспиративни теории взеха превес в умовете на хората.
Разбира се, това не са проблеми, уникални за България. Креденциализацията е изпразнила образователните системи от съдържание и дерационализацията на обществото е в напреднала фаза на много места по света. И всичко това е отново директен резултат от фокусирането на тези общества върху правенето на пари по възможно най-лесния начин – в такава среда място за учене за знания и разбиране няма. Но у нас проблемите са особено остри.
Краткосрочната прогноза
В почти всички европейски държави през есента на 2020 г. се разви един и същи сценарий. През лятото случаите на COVID бяха сведени до ниски, но ненулеви нива, след което всичко беше отворено – включително, и с най-предвидимо унищожителни последствия, училищата. Изпращането на децата на училище е ключов елемент от социалния конфликт, за който писах по-горе – основна функция на училищата в днешно време е да служат като забавачки, в които децата да стоят, докато родителите им са на работа. Съответно беше наложително училищата да се отворят на всяка цена, за да може родителите да бъдат заставени да ходят на работа. Че това ще предизвика гигантска епидемия и смъртта на огромен брой хора, няма как да не е било известно на политиците, отговорни за това решение, но въпреки това на училище се тръгна присъствено.
Въведоха се карантинни мерки, когато се стигна до неприлично голям брой смъртни случаи, но тези мерки бяха почти навсякъде половинчати. В много държави те бяха вдигнати след само месец, след като нивата на заразяване бяха донякъде намалени, но все още на много високи нива. В зимни условия това отменяне на мерките доведе, отново съвсем предвидимо, до нов рязък скок на заразените.
България в момента се намира на около два месеца след въвеждането на половинчати неадекватни мерки, които предстои да бъдат почти напълно отпуснати, включително да се пуснат децата отново на училище, и това в условия на настъпване на по-високозаразни щамове на вируса. Ясно е до какво ще доведе това, но тя не е единствената такава държава, в която мерки са се отпускали, се отпускат в момента, или ще се отпускат в бъдеще, въпреки твърде високите за да може да бъде позволено това нива заразяването.
Така е трудно да се види как в рамките на 2021 г. няма да се стигне до заразяване на 50% и повече от населението. С действията си от май месец насам, властите показват недвусмислено, че следваната от тях политиката цели точно това.
Ваксините едва ли ще успеят да предотвратят масовото заразяване, тъй като ваксинацията върви с твърде бавни темпове. Но дори и да вървеше малко по-бързо, много е вероятно, след като бъдат ваксинирани уязвимите групи, т.е. възрастните хора, да се вдигнат дори и наличните минимални ограничения, тъй като тогава смъртността ще спадне значително. При такова положение за по-младите хора, освен ако нямат късмета да си изкарват прехрана с дейност, която не изисква физическо присъствие сред други хора, ще стане почти невъзможно да избегнат вируса и те ще се заразят, много преди да им дойде реда за ваксинация.
Дългосрочната перспектива
Дали проблемът с COVID ще се реши до някаква степен след заразяването и ваксинирането на голяма част от популацията, обаче, далеч не е ясно. Поради възможна комбинация от нетраен естествен имунитет, неуспешни имунизационни кампании, нетраен ваксинен имунитет и еволюция на вируса в посока резистентност към наличните ваксинни форми и по-висок леталитет (все неща, които или вече се наблюдават, или има причини да се очакват в бъдеще) е много вероятно да се борим с COVID в продължение на десетилетия, и 2020 г. и 2021 г. да са само началото на опустошенията, които вирусът ще нанесе на човешката цивилизация.
Как точно ще се развият нещата, зависи много от постигането на осъзнаване за случилото се. Активната дезинформационна кампания постигна големи успехи през 2020 г. и успя да убеди широки слоеве от обществото, че е в техен най-добър интерес да се заразят с COVID. Отворен остава въпросът дали това положение ще се промени, след като всички са се сблъскали с вируса лично, и то повече от веднъж, и при наличие на по-летални негови версии. Съществува някаква, макар и към момента минимална възможност за осъзнаване на това, кой точно е злодеят в тази история, което да доведе до нужния обществен натиск за започването на мащабна глобална програма за реално решаване на проблема.
По-вероятно е обаче това да не се случи и светът да продължи по сегашната си траектория.
От чисто медицинска гледна точка всички тези развития посяват семената и на още по-големи катастрофи в бъдещето – смъртта на милиони беше успешно нормализирана и беше установен прецедентът, че е съвсем в реда на нещата да не се прави нищо, за да се спре разпространението на смъртоносна зараза. Тоест когато се появи следващият вирус, който може би няма да убива 1% от заразените, а може би например 5%, което в дългосрочен план е почти гарантирано, ще е много по-лесно да се абдикира от всякакви опити той да бъде спрян. Че този ефект на нормализация е реален се вижда от промяната в отношението към случващото се в хода на 2020 г. – ако през пролетта умираха по 6-7,000 души на ден и това беше трагедия, в момента умират над два пъти повече, но реакцията е основно равнодушно вдигане на рамене и игнориране на случващото се. Този сценарий може да се реализира дори в рамките на COVID пандемията, ако наистина се появят нови значително по-смъртоносни мутации.
По-генерално, контролът върху инфекциозните заболявания беше един от най-големите триумфи на човешката цивилизация през втората половина на XX век. В първата половина на XXI век обаче, независимо, че сме много по-напреднали технологично, по чисто политически причини беше взето решение опасен вирус да бъде оставен да върлува безконтролно.
Така ако не се достигне до гореспоменатото осъзнаване на случващото се, може да се очаква по-нататъшно концентриране на реалното богатство в ръцете на все по-малък брой хора и завръщане не просто към условията на икономическо неравенство от края на XIX век (нещо вече постигнато), но и към един неофеодален свят. Той би бил характеризиран не само с жестока социална несправедливост, но и с реална загуба на досега извоюваните цивилизационни постижения, каквото е освобождаването от товара на инфекциозните заболявания.
Всичко това обаче ще има сериозен дестабилизиращ ефект върху системата. Чумата през XIV век е подринала безвъзвратно устоите на средновековния ред, тъй като църквата се е оказала безсилна да спре заразата с молитвите си, а загубата на такава огромна част от населението е повишила страшно много цената на труда, давайки много по-висока степен на свобода на обикновения човек. Това слага край на средновековния свят. Надеждата сега е, че ще се стигне до аналогична загуба на вяра в господващата идеология, от който процес в крайна сметка да излезе нещо ново и по-добро. За целта би трябвало масово да си зададем въпроса-табу: що за полза има от социо-икономическа система, която буквално изисква смъртта на десетки и стотици милиони за продължаващото си съществуване?
_________________
Заглавно изображение: Гробище в Манаус, Амазония, Бразилия. Автор: Fernando Crispim. Източник: The Brazilian Review.
