Университетски истории: бягство, кредити и Аренд
Напуснах университета в Дюселдорф през лятото на 2013 година. Приблизително по същото време в България започна да се говори за “бежанска криза”. Паническият тон в медиите достигаше нечувани висоти, някой говореше възмутено за 1000 лева месечна издръжка на бежанец, а групата “Приятели на бежанците” все още предстоеше да бъде формирана. По това време в Германия все още не витаеше същото тревожно усещане за спешност, чувството, че нещо се случва. За някои “случването” трябваше да бъде предотвратено, докато у други породи потребността от реакция.
Връщайки се две години по-късно, усещането ми е за парадоксална смесица от натрапчива нормалност и радикална промяна – всичко си е както преди, а нищо не е вече същото. Слизайки на последната спирка на трамвай 707, върволицата студенти, както обикновено, целеустремено се отправя по стръмнината към сградите на университета. Ако тръгнеш от спирката в другата посока обаче, по една алея, минаваща през нещо като горичка, стигаш до спортните съоръжения след около минута – там са футболното игрище и физкултурните салони. Бидейки безнадеждно мързелива към всякакво физическо натоваране, рядко съм стигала до тази част на университета. Сега обаче, отправяйки се към спортните зали, ми прави впечатление сравнителната ѝ изолираност от останалите пространства, както и това, че, пресичайки трамвайните линии, сякаш символично минаваш някакъв праг.
Сега в спортната зала са настанени около 300 търсещи убежище. Повечето от тях остават в нея за много кратко време, защото тук става дума за разпределителен център, а не за такъв за временно или постоянно настаняване. В големия салон една до друга са настанени множество палатки, а Нечирван ми разказва, че във всяка от тях живеят около 8 човека. Запознах се с него и Раккан на по цигара пред сградата, до която стигам изненадващо лесно – познавайки центрове като “Военна рампа” и “Овча купел” в София, липсата на списъци, охрана и бариери ми се вижда необичайна. Още повече съм изненадана от новината, че Нечирван току-що е пристигнал от България – живял е около година в Харманли, работил е в дюнерджийница и поназнайва български. Иначе разговорът ни протича на мъчителен за мен и развеселяващ за тях двамата арабски. Разбирам, че пътуването на Нечирван от България до Германия е продължило около 2 седмици, докато Раккан разказва, че вече ходи на немски и ми предлага да се учим един друг на чуждите и за двама ни езици. “Бил ли си в университета?” го питам. Отговаря, че се е разходил до там, погледнал го е и се е върнал.
Не може да се отрече, че от началото на семестъра насам “университетът” – тази така често тромава инстанция – демонстрира усилие да подпомогне настанените на територията ѝ търсещи убежище. Наскоро Дюселдорф последва примера на Берлинския свободен университет и обяви “отварянето” на някои курсове и семинари за бежанци, докато студентският съвет формира работни групи, които координират доброволческата дейност от страна на студентите. На страницата на университета може да се прочете следното:
“За да подпомогне по-късния прием на заинтересованите търсещи убежище, университетът “Хайнрих Хайне” отваря учебни занятия от всички факултети през зимния семестър. Езикови курсове подпомагат набавянето на достатъчни познания по немски. Студенти на университета могат да получат кредити за доброволческата си работа.”
Подобни статии:
Именно в заявки като тази се откроява част от проблематиката, която ме интересува, задавайки си въпроса какво се случва с университета в моменти на постулирана криза. Води ли необходимостта от реакция от страна на институция като университетана една поначало несигурна, не докрай дефинирана ситуация, до дестабилизирането и трансформацията на самата институция? Какви стратегии развива в опита си да се “справи”, потуши или отговори на кризата (в чието създаване също така може и да е въвлечена)? Как гради образа си на базата на вече артикулирани идентичности, докато същевременно се обновява? Кои пространства обособява за целите на интегрирането на външни за нея, но потенциално полезни (и пасващи ѝ) елементи? Можем ли да говорим за процеси на изместване и субверсия, вътрешна на институцията, или целостта ѝ остава ненарушена и след успешното справяне с възникналия “проблем”?
На някои от тези въпроси бихме могли да се опитаме да дадем предварителен отговор, докато други са интересни именно в невъзможността им да бъдат разрешени еднозначно. Повечето хора, с които разговарях, опитвайки се да разбера какво се случва с университета в момента, разпознаваха в позицията му тази нееднозначност и проблематичност. Действително, каза ми например приятелката ми Щефани Ройтер Закирова, по-добре е с, отколкото без инициативата за “отваряне” на семинарите. Същевременно обаче тази на пръв поглед проява на щедрост е жест, който не крие много рискове и в същото време представя университета като носител на толерантност и прогресивност. Такъв тип действия, сподели тя, лесно се превръщат в нещо, с което да успокоиш съвестта си, давайки ти повод да мислиш, че от осигурената си университетска позиция си сторил достатъчно. Вече няма нужда да протестираш, а не ти и минава през ум да настаниш някого у вас или да споделиш платената си позиция с потърсил убежище учен, работещ точно в твоята област, но нямащ същия привилигирован достъп до пазара на труда.
Входът към физкултурните салони и спортните съоръжения на университета, където сега са настанени около 300 търсещи убежище. Снимка: Н.Г.
И все пак, очевидна е необходимостта за намиране на решения и възможни отговори в лицето не само на споделеното пространство между живущите, работещите и учещите на територията на университета, но и в по-широкия политически контекст. Юлия Бее от Института по култура и медии извежда университетската инициатива на различно ниво, като организира малка работна група от студенти по Културология и медийни науки, която всяка седмица ще се среща с жители на разпределителния център. Времето, което отделят, няма да бъде отличено с кредити и по този начин изпада от семинарната рамка и учебния план. Идеята е да се създаде пространство, където да се случва взаимно опознаване, обмен на идеи, развитие на евентуални общи проекти, но в никакъв случай – изучаване на едните от другите, превръщането им в обект на съжаление или милостиня. Всяко едно такова начинание крие риск в опасността от това да възприеме белезите на колонизаторството или интеграцията, Юлия твърди обаче, че не иска вероятността за провал или появата на грешки да спре желанието за действие. Често именно това се случвало в академичните среди – от страх “да не сбъркат нещо” много преподаватели не предприемат нищо повече, отколкото да заявят подкрепата си или че “ще се включат”.
Неопределеното чувство, че “нещо” трябва да се направи, усещането за неотложност, боязънта, предпазливостта – това са все емоции, упражняващи влиянието си при формирането на полето на конкретното политическо действие – поне от страна на част от преподавателите.
Интересното е, че за студентите сякаш нещата стоят по различен начин – те като че ли по-бързо и категорично реагират на ситуацията, едва ли не преди дефинитивното ѝ разпознаване като належаща тема в дневния ред в публичното пространство. Така например Янина Май и Неле Козловски ми разказват проекта си за списание, идеята за което се ражда още миналата есен. И двете са студентки в магистърската програма Медийно-културен анализ, в чийто учебен план влиза и модулът “Групов проект”, представляващ практическо задание по теми от учебната програма. Обикновено тези проекти не само заемат съвсем различни форми (уъркшопи, заснемане на филми, танцови постановки, семинари и т.н.), но и се занимават с разнообразни теми. Миналата година нещата обаче се променят – Неле разказва за началото на тяхната идея и за това как са стигнали до формулиране на общия си интерес към миграцията и бягството в група от първоначално 8 човека, които щели да работят заедно:
“По това време темата не беше толкова силно развита в сравнение с няколко месеца по-късно. И освен това се оказа, че още два или три групови проекта от магистърската програма имат също понятието “бягство” като обща тема. А не бяхме говорили едни с други. Ако това се случеше сега, щеше да е разбираемо … тогава обаче беше страхотно, защото бяхме решили независимо едни от други…”
В крайна сметка работната група от осем човека се разпада на две по-малки, а в тази на Янина и Неле са още София и Катарина. Идеята им е със списанието си Fluchtlinien да създадат пространство, в което да се обсъжда въпроса за бягството и бежанската проблематика в по-широк смисъл. Надяват се и на по-тясна работа с вече потърсилите убежище в Дюселдорф, но смятат сами да поемат редакционната и организационна дейност.
Янина Май и Неле Козловски. Снимка: Н.Г.
На въпрос какво мисли за реакцията от страна на университета като институция до този момент, Янина казва, че по начало смята за добра идеята за създаване на пространства за диалог в университета. Тя описва представата, че някой от търсещите убежище, настанен в разпределителния център на кампуса, би седнал в семинар или лекция като по-скоро утопична. Повечето от тях, казва тя, все още дори не са подали молба за убежище, така че проблемите им изглеждат на първо време от различен характер.
“Супер е, че такъв диалог се създава. Според мен обаче той е важен не само за търсещите убежище хора, но и за предоставящите такова, да кажем за постоянните жители. Това, което според мен тотално липсва в това общество, е диалогът между хората… Те вече са тук, така че този въпрос “могат ли да дойдат, могат ли да не дойдат, при какви условия могат да дойдат” е всъщност малоумен. Вместо това някак си трябва да се види какво означава това за идентичността ни… Можем ли да използваме този потенциал, който е налице, и заедно да създадем общество, което да не е повлияно от травми, подсилващи се взаимно – чрез разграничаване и страх едни от други.”
Друг “групов” проект, започнал през лятото, е този на Йоана Христова, Магдалена Палуска и Дебора Бейкс – Your Perspective Mine: Table Stories. Участват със собствен щанд на летния фестивал в един от кварталите в Дюселдорф – Бенрат, замислен като опознавателен момент между новонастанените и вече живущите там. Половината от времето правят колажи, с които се “представят” едни на други, а другата половина прекарват в готвене. И двете занимания са такива, които не се нуждаят от много приказки, ами насочват вниманието на всички участници към “материала” – хартията, хранителните продукти, боята.
Your Perspective Mine: Table Stories на летния фестивал в Бенрат, Дюсердорф – 08.08.2015. Снимка: Your Perspective Mine: Table Stories – Facebook.
Йоана разказва, че и преди интересът на всяка една от тях към темата за бежанците и миграцията вече е съществувал. Но искрата, накарала ги да се заемат с развитието на проект, адресиращ темата повече или по-малко директно, дошла от текста на Хана Аренд “Упадъкът на националната държава и краят на правата на човека”, който чели в друг семинар. Говорейки с Магдалена, стигнали до извода, че това, което Аренд описва за Първата световна война, е повече от актуално в контекста на настоящата политическа ситуация в Европа, и така започнали да обсъждат различни идеи за възможни проекти.
От гледна точка на въпроса за това какво се случва в университета и какво се случва с него, и двата проекта употребяват онова “празно” пространство в учебния план, което е замислено като място за доразвиване и доизмисляне на теми, иначе неприсъстващи в него. Университетът никога не е бил откъснатият, неутрален или аполитичен терен на безстрастни изследвания на статичния външен свят – и добрата новина е, че повечето културолози са наясно с това. Опитите за експериментиране с тази обвързаност и липса на невиност, няма как да бъдат еднозначни, защото новите “места” не са никога никога празни, те се крепят на често неуловими, макар и продуктивни властови механизми (каквито са например учебните планове, кредитите, модулите). Работейки от вътрешността на институцията и с нея, те използват стремежа ѝ да се обновява, включвайкинови и нови елементи в желанието ѝ да остане същата. Понякога те изместват, друг път спират, а често надхвърлят допустимата и очаквана продуктивност, като по този начин изграждат нови отношения на “вън” и “вътре” (за институцията), с и срещу нея, на принадлежащи ѝ и изключени от нея субекти. Това не прави въпросната институция автоматически “добра”, а просто показва преходния ѝ характер.
Пропускливостта и преходността ѝ обаче са може би точно тези, които я правят интересна за екпериментиране.
