“Траурът става закон” – Джудит Бътлър от Париж
Джудит Бътлър в Париж, събота 14-и ноември
В Париж съм и в петък вечер минах близо до мястото на убийствата на rue Beaumarchais [една от улиците на атентатите, бел. пр.]. Вечерях на десет минути от една от другите цели. Всеки, когото познавам, е в безопасност, но много хора, които не познавам, са мъртви или травмирани, или в траур. Шокиращо и ужасно е. Днес улиците бяха пълни следобяд, но пусти вечерта. Сутринта беше абсолютно безмълвна.
От дискусиите по телевизията непосредствено след събитията изглежда ясно, че “извънредното положение”, макар и временно, дава тон за подсилването на държавата на сигурността [security state]. Въпросите, обсъждани по телевизията, включват милитаризацията на полицията (как да се “завърши” процесът), мястото на свободата и как да се бори “Исляма” – тази аморфна същност. Оланд се опита да изглежда мъжествено, когато обяви, че става дума за война, но ние бяхме твърде привлечени от имитативния аспект на изпълнението му, за да го вземем насериозно.
И все пак, макар че е палячо, сега се държи като главнокомандващ на армията. Разграничението държава-армия се разтваря в светлината на извънредното положение. Хората искат да видят полицията, както и да бъдат защитавани от една милитаризирана полиция. Опасно, макар и разбираемо желание. Суверенът бе склонѐн допълнително към това извънредно положение чрез специални “ползи” като безплатно такси до вкъщи и отваряне на болниците за всички засегнати. Тези аспекти също привличат.
Няма вечерен час, но публичните услуги са намалени, а демонстрациите – забранени. Дори “rassemblements” (събиранията) за оплакване на мъртвите са технически нелегални. Отидох на едно от тях на Place de la Republique и когато полицията обяви, че всички трябва да се разпръснат, малко хора се подчиниха на заповедта. За мен това беше кратък момент на надежда.
Подобни статии:
Онези коментатори, които се опитват да разграничат между различните мюсюлмански общности и политическите възгледи, са обявени за виновни в занимание с “нюанси”. Явно врагът трябва да е разбираем и единичен, за да може да бъде победен. Разликата между мюсюлманин, джихадист и Ислямска държава явно става по-трудна за разпознаване в публичния дискурс. Спецовете бяха сигурни кой е врагът и преди ИД да поеме отговорност за атаките.
Беше ми интересно как Оланд обяви три дни за траур, докато засили мерките за сигурност – друг начин да прочетем заглавието на книгата на Джилиан Роуз “Траурът става закон”. Скърбим ли или се оставяме на все по-милитаризираната власт на държавата и на преустановяването на демокрацията? Как второто работи по-лесно, когато бива продавано сякаш е първото? Дните за траур ще бъдат три, но извънредното положение може да продължи до дванадесет, преди народното събрание да трябва да го одобри.
Но също така, държавата сега обяснява, че трябва да ограничи свободите, за да защити свободата – това сякаш е парадокс, който не безпокои спецовете по телевизията. Да, атаките съвсем ясно бяха насочени към символичните места на всекидневната свобода във Франция – кафенето, залата за рок концерти, футболния стадион. В концертната зала явно един от нападателите, изпълнил 89-те брутални убийства, е държал остра реч, в която обвинил Франция за провала ѝ да се намеси в Сирия (срещу режима на Асад), а Запада – за намесата му в Ирак (срещу баасисткия режим). Така че това не е позиция, ако можем да я наречем така, срещу западната интервенция въобще.
Съществува също така политика на имената: ISIS, ИДИЛ, ДАЕШ. Франция няма да каже “etat islamique” [“Ислямска държава”], защото така би разпознала държавата. Също така искат да запазят ДАЕШ [акроним от араб.: الدولة الإسلامية في العراق والشام – Ислямска държава в Ирак и Леванта, бел.прев.], защото това е арабска дума, която не навлиза във френския. Същевременно организацията пое отговорност за убийствата, обявявайки, че са отмъщение за всички въздушни бомбардировки, които са убивали мюсюлмани на територията на Халифата. Изборът на рок концерт като цел – или по-скоро като сцена на убийствата – беше обяснен така: той е помещавал “идолопоклонничество” и “фестивал на перверзията”. Чудя се как ли са се спрели на термина “перверзия”. Звучи сякаш са мислили извън собствения си стереотип.
Кандидатите за президент започват да си пригласят. Саркози предлага лагери за задържане, обяснявайки как е нужно арестуването на заподозрените във връзки с джихадистите. Льо Пен настоява за “експулсия”, след като съвсем наскоро нарече новопристигналите мигранти “бактерия”. Това, че е възможно един от убийците от сирийски произход да е влязъл във Франция през Гърция може да се превърне в причина за консолидирането на националистката война на Франция срещу мигрантите.
Обзалагам се, че ще бъде важно да се проследи дискурса върху свободата през следващите дни и седмици. Това ще има последствия и за държавата на сигурността и стесняващите се версии на демокрацията пред нас. Една версия на свободата е нападната от врага, друга една бива ограничена от държавата. Държавата защитава онази атакувана версия на свободата сякаш тя е самото сърце на Франция, докато насред траура прекратява правото на свободно събиране (“правото на протест”). Същевременно подготвя още по-цялостна милитаризация на полицията. Политическият въпрос сякаш е за това коя версия на дясното ще надделее при следващите избори? И какво сега се превръща в приемливо дясно, щом Льо Пен става “център”. Ужасяващи, тъжни и непредвещаващи нищо добро времена, но се надявам, че все още можем да мислим и говорим, и действаме насред тях.
Изглежда, че траурът е напълно ограничен в националната рамка. Почти 50-те мъртви в Бейрут от предишния ден едва биват споменати; 111-те убити палестинци само от последните седмици или множеството в Анкара пък изобщо. Повечето хора, които познавам, описват себе си като “в задънена улица” – неспособни да премислят ситуацията. Един възможен начин да я мислим би била с помощта на такава една идея за скръб, която директно прекосява границите. Да размислим и за това как работи метриката на скърбимото – защо кафенето-мишена стяга сърцето ми по начин, по който други мишени не могат да го сторят? Изглежда, че страхът и гневът могат лесно да се превърнат в пламенно обръщане към полицейската държава. Предполагам, че затова и предпочитам онези, които се намират в задънена улица. Това означава, че ситуацията ще отнеме време за премисляне. Трудно се мисли, когато човек е възмутен. Мисленето изисква време, както и хора, които са склонни да го правят заедно с теб – нещо, което може би има шанс да се случи в едно неоторизирано от властите “rassemblement”.
– Джудит.
Превод: Неда Генова
