Skip to main content

Кюрдистан без Кюрдистан?

“Това ни показва на практика как въпреки икономическите и политически ембаргота, въпреки атаките от Ислямска държава, хората там – кюрди, асирийци, араби, – могат да си кооперират. Казва ни “Да, добре, значи е възможно.” А паралелно на екзистенциалната война, която водят срещу ИДИЛ, хората създават женски академии, училища, кооперативи. Това не е утопия – хората в Рожава (в сирийски Кюрдистан) се опитват да я живеят. Тази система сега бива атакувана от Ислямска държава, но преди това бе обект на международна маргинализация.”

Думите са на Дилар Дирик, активистка и изследователка на кюрдското освободително движение и особено на женското му крило, от лекцията, която държа през 2014 г. в рамките на New World Summit в Брюксел. Това е артистичен и политически проект, който цели създаването на алтернативен парламент, в който разнородни политически структури като например Филипинското национално демократическо движение, Кюрдското освободително движение или Баското движение за независимост могат да намерят път едни към други. Всички те към момента са изключени от международните механизми на демократичното представителство, основаващи се върху стриктна представа за националната държава като единствено легитимен деец.

В работата си като изследовател и активист Дилар е отдадена на каузата за намиране на решение на въпроса за кюрдската независимост отвъд вече установените парадигми на националната държава, патриархата и световния капитализъм. Движението за кюрдска независимост всъщност далеч не е ново, нито пък реформулирането на неговата цел отвъд изграждането на единна нация, което се случва още в края на деветдесетте.

Дилар Дирик. Снимка: Jan Boeve / De Balie. Всички права на автора.
Дилар Дирик. Снимка: Jan Boeve / De Balie. Всички права на автора.

Това, че в настоящия исторически момент интересът към опита на движението нараства и има склонност да се съсредоточава около някои от най-видимите и потенциално медийно-ефектни аспекти – като дейността на автономните женски отряди и борбата им срещу Ислямска държава – идва да покаже, че няма “неутрален” прочит на нито едно събитие. Всеки опит за доближаване едновременно с това говори нещо и за позицията и интереса на “доближаващия се”, за презумциите и фантазиите, които ни съпровождат. Подобен е и случаят с настоящия текст – той също бе предизвикан от впечатлението на една лекция, случила се на 21.01.2016 в университета Голдсмитс и се явява един вид опит за “отговор” на повика тази история да бъде разказана и споделена по начин, по който революционният ѝ потенциал да може да бъде продължен и в други настоящета и в други контексти.

Защото историите и начинът, по който се сблъскваме с тях, това как ги слушаме, разказваме и споделяме с други, също винаги поставят въпроса и за политически възможното и мислимото. А в тази история става дума колкото за потенциала на солидарността, толкова и за нуждата от изобретяване на невъзможното.

В книгата си Democratic Confederalism, която основателят на Работническата партия на Кюрдистан (по-известна като PKK) Абдула Йоджалан издава от затвора през 2005 г., той формулира промяната в начина, по който си представя борбата за кюрдска независимост: Вече не бива да става дума за преследване на национален проект, основан върху идеала за национална държава, а за радикално преосмисляне на корените на самата концепция и връзките ѝ с различни форми на подчинение. Тези насилия биват разглеждани от автора като взаимносвързани, макар и действащи според различни принципи – етнически, полово базирани или икономически.

 

“…няма смисъл да заменяме старите окови с нови или дори да увеличаваме потисничеството. Именно това би означавало основаването на национална държава в контекста на капиталистическата модерност. Без противопоставяне на тази капиталистическа модерност няма да има място за освобождението на народа. Затова и за мен основаването на кюрдска национална държава не е опция.” (Democratic Confederalism: 19, превод: Н.Г.)

 

Northern_Syria_offensive_(2015)
Карта на региона Рожава преди и след офанзивата през лятото на 2015, в следствие на която кантонът Кобани се съединява териториално с останалите. В рамките на двата етапа от офанзивата кюрдските отряди завземат 11 000 кв. км. и над 900 населени места от Ислямска държава, отрязвайки я от южна Тюрция. В този за момента най-голям погром, ИД губят около 10 000 бойци. Автор: BlueHypercane761 [CC BY-SA 4.0]. Източник: Wikipedia.
По-интересна от историко-теоретичните му разсъждения (повлияни преди всичко от анархистки автори като Мъри Букчин) върху взаимовръзката между националната държава, патриархата и капитализма, е може би радикалността, с която тези разсъждения, особено през последните десетина години, биват практически насочени към измислянето на проект за кюрдска независимост, който да не се базира на вече установения национален модел. В центъра на проекта за демократична конфедерация, който от няколко години насам започва да се прилага на практика в някои кюрдски части от Турция, в областта Рожава в Сирия (сега под контрол на Кюрдското движение за независимост) и дори в три от бежанските лагери в Ирак – Макхмур, Ноуруз и Синджар, се поставя една подчертано анти-патриархална критика на националната държава. Разказвайки за Кюрдското освободително движение, подето от различни общности в северна Сирия и Турция, Дилар Дирик пък намира за нужно да го разграничи от други проекти за изграждане на национална държава, например прокарвани от сравнително добре позиционираните кюрдски общности в Ирак. Действително съществуват различни концепции за решението на т.нар. “кюрдски въпрос”, но според нея е интересно това, че именно най-радикалната от тях не намира толкова широк отзвук сред международната общност.

 

След оттеглянето на сирийската армия от областта Рожава (на кюрдски значеща просто “запад”) през 2012, кюрдските въоръжени отряди се възползват от създалия се вакуум, вземат контрол над местността и започват да прилагат модела за демократична конфедерация. Те вече се отказват от наименованието “Кюрдистан” и използват имената на кантоните, които Рожава обхваща – Джъзире, Кобани, Африн и Тел Абяд. За разлика от опитите в Турция, където основаването на такъв тип автономни структури през 2009 г. води до залавянето и вкарването в затвора хиляди души по обвинения в сепаратизъм, то в северна Сирия, макар и насред военната обстановка, няма национална държава, която да се противопостави на опитите за самоорганизация и независимост. Ако в Турция, казва Дилар, нещата се случват въпреки държавата (като например “раздвояването” на лидерството на всяка автономна структура, за което ще стане дума по-долу), то в сирийската част на Кюрдистан свидетелствата за прилагането на практика на проекта за демократична конфедерация звучат на границата с реалното. Или поне на политически мислимото в рамките на настоящата капиталистическо-патриархално-националистическа парадигма.

Шивашки кооператив в Дерик, североизточна Рожава. Снимка: Джанет Бийл [CC BY-SA 2.0], източник: flickr.
Шивашки кооператив в Дерик, североизточна Рожава. Снимка: Джанет Бийл [CC BY-SA 2.0], източник: flickr.

Три са основите, върху които е базирано това движение, разказва Дилар: радикалната демокрация, женското освободително движение и екологията. И трите са взаимосвързани, особено в прилагането им на практика под формата на различни хранителни кооперативи, женски академии, организация на училища, отбранителни отряди и детски занимални.

Оставяйки зад себе си борбата за национална държава и обръщайки се към конфедерационния модел, движението формулира различна представа за независимост. Тя е базирана върху автономни комуни, които се явяват най-малката единица, участваща в изграждането на конфедерациите. Една комуна може да бъде различна по размер, като обикновено обхваща един квартал или едно малко населено място и наброява около 300 члена, организирани в различни съвети, които комуникират помежду си. Всеки съвет бива председателстван от двама души – един мъж и една жена. От една страна, целта е да се постигне децентрализация на властта, а от друга – равното представителство на жените в процеса на вземане на решения. Тъй като темата за женската еманципация и участие е толкова стратегически важна за движението, освен съвета, опериращ на всяко комунално ниво, съществува и паралелен автономен такъв, в който членуват единствено жени.

Интересно е как практически се поставя въпросът за равенството между половете в контекст, опитващ се да революционализира различни сфери на съвместното съжителство в региона. Близка до ума е критиката, че квотният принцип стабилизира вече установената дихотомна двойка “мъж-жена”, като вместо да деконструира представата за естествено и социално предопределен пол, по-скоро я закотвя в административни структури. От друга страна обаче, логиката зад тези действия все пак сякаш е по-скоро тактическа, защото се опитва да използва определени институционални механизми и модели, които вече са на място (като например самата функция на председателството) и да ги преформулира отвътре за свои цели. Логиката както зад раздвояването на лидерството, така и тази при организирането на автономни женски съвети и въоръжени отряди, е стратегическото усилване на женската позиция, която до този момент е била маргинализирана и потискана – при това дори и в “собствените”, революционни рангове на осводителното движение, както разказва Дилар.

Комунална среща в Камисло. Снимка: Джанет Бийл [CC BY-SA 2.0], източник: flickr.
Комунална среща в Камисло. Снимка: Джанет Бийл [CC BY-SA 2.0], източник: flickr.
Не може и да става дума за някаква романтична представа за мирна комуна, в която всичко върви по мед и масло, казва тя. Напротив, ответната реакция срещу опитите за усилване на женското участие не е закъсняла, включително под формата на нарастване на насилието спрямо тях. Това обаче е довело до установяването на съдилища, в което се разглеждат такива престъпления, и в които отново единствено жени имат глас при решаването им.

Първото нещо, което новата администрация въвела след поемането на властта в региона, е било криминализирането на насилието срещу жени – както домашното, така и публичното и институционалното.

Както беше споменато по-горе, движението е спряло да се самоопределя като обхващащо единствено кюрдска територия, като признава, че в този регион живеят множество различни групи, а не задължително единствено кюрди. Затова и цели да превърне кооперацията между различни етнически малцинства в част от организационния си модел. Така например в кантона Джъзире, чието население представлява смесица от араби, асирийци и кюрди, всяка една от тези групи трябва да бъде представена с 30% в локалните автономни съвети, както и на всички нива на организацията.

Тук отново можем да зададем въпроса за това какви са презумциите, които правят прилагането на квотния принцип възможен. Отговорът сякаш е, че в основата им стои една представа за идентичност, която действа детерминиращо и която мисли представителството и включването от гледна точка на припознаването на някакви споделени характеристики – религиозни, етнически или полови. И макар за някого като мен, наблюдаващ движението от дистанция и научаващ за него през призмата на вторични източници, критиката на идентичностно базираните политики да се подразбира, все пак ми се струва, че е важна да бъде отчетена онази практика на солидарност на демократичната конфедерация в Рожава, която пресича тези категории.

Когато през август 2014 г. хиляди йезиди са под обсада от страна на Ислямска държава в планината Синджар в Ирак, помощта идва не от иракската армия, която тогава се оттегля, а от кюрдските освободителни отряди, част от които са пресекли границата, по този начин нарушавайки я, за да помогнат на обсадените. Според Дилар, именно това е демократичният конфедерализъм в действие:

 

“Докато международният ред обсъждаше какво да прави с Ислямска държава, кюрдските жени наистина се бореха с нея. Кюрди спасиха йезидите, при положение, че Америка изпрати [хуманитарна] помощ, която дори не достигна до повечето хора, едва два дни по-късно.

Независимост значи да не се нуждаеш от позволение за спасяването на хора…”

 

Протестът в Лондон на 28.11.2015 изкара хиляди на улиците, за да предотвратят изпращането на британски части в Сирия. Снимка: Жанин Виедел. CC BY-SA 2.0.
Протестът в Лондон на 28.11.2015 изкара хиляди на улиците, за да предотвратят изпращането на британски части в Сирия. Снимка: Жанин Виедел. CC BY-SA 2.0

Мисълта единствено за собствената независимост – в изолация от или дори за сметка на другите – няма как да доведе до дълготрайна промяна. Вместо това е нужна съвместна работа: при проекта за демократична конфедерация това се случва както в отделните населени места, така и на трансрегионално ниво. Случаят със Синджар и помощта, оказана на йезидите, е демонстрация на това, че фантазмът на споделената идентичност не е нужен за проявата на солидарност и загриженост.

В момента в Рожава, а и отвъд нея – на места като бежанските лагери в Ирак Макхмур, Синджар и Ноуруз, се случва може би един от най-интересните политически проекти на света. Нужни са смелост и въображение за поемането не по вече установени пътища, които да върнат една въобразена национална, етническа или религиозна цялост към някаква предполагаема нормалност, ами да я запратят в посока изобретяването на нови форми на живот заедно и на политическа организация. Може би в случая предимство е това, че и отвъд войната не съществува такава нормалност, към която кюрдите да могат да се обърнат и да изискат за себе си.

Въпросът е дали има начин да се научим от техния опит и, без да го фетишизираме и романтизираме, да намерим начин да го преведем в “нашите” реалности. Там, където засега отправната точка е една нормалност, в която уж всички се включени, а всъщност правото на глас е отредено на малцина.

Comments

comments