Skip to main content

Писмо от подземието на смъртта в Джизре

от Ася Текин, източник

Преди няколко дни публикувахме превод на петицията за мир и в подкрепа на кюрдското население в югозападна Турция от турските академици от групата Academics for Peace. Нейното разпространение предизвика криминалното и административно преследване по обвинения в тероризъм на много от подписалите я.

Представяйки статията на Георги Зеленгора “Терорът, наречен антитерористична операция”, се опитахме да допринесем за осветляването на събитията в южната ни съседка, като същевременно дадем възможност на критични и аналитични гласове да получат заслужен отзвук в публичното пространство в България.

Днес споделяме с вас превод на писмо, подписано с датата 8-и февруари и адресирано до датско-кюрдския политик Сердал Бенли от кюрдската журналистка Ася Текин. От редакцията на kurdishrights.org, откъдето почерпихме информация за контекста на писмото, пишат, че тя, както и всички останали жители на обсадения град Джизре, не могат да го напуснат от вече 2 месеца.

Конкретният повод на писмото е продължаващата от 23-и януари – или повече от две седмици – блокада на жители на квартала Джуди под останките на бомбардирана сграда. Опитите на техни близки и доброволци да достигнат до тях срещат отпор от страна на турските въоръжени сили на мястото на инцидента, които задържат всеки, достигнал на 150 метра от подземието.

Превод от английски и уводни думи:

Неда Генова

 

Улица Бостанджъ номер 23, кварталът Джуди, Джизре… Това е новият адрес, който съвестта ни няма да ни позволи да забравим. Чудя се колко ли души са преминали по тази улица. Чудя се колко ли от тях са се допирали до този път, тъмен като черен кладенец, докато са вървели по него. Може би и аз съм минавала от там. Може би и аз съм се допирала до тухлите му, студени като лед.

Писъците на децата, жените, младежите и бащите, които са тук, на улица Бостанджъ номер 23, отекват в ушите ни. Улицата, която преди беше място, където щастливи хора танцуваха и пееха, сега е средище на болка, която никога няма да спадне, никога няма да си отиде. 28 души плачат, докато глас по телефона пищи: “Те дойдоха”. Викове, още писъци, женски гласове се чуват по линията. Един женски глас се надига над останалите. “Безчестници!” извиква тя, а писъците внезапно спират. Сега вниманието на всички, които чуха гласовете по телефона, е фиксирано върху улица Бостанджъ номер 23.

Пътят е като тъмен кладенец… Времето е спряло. Певците на улицата са замлъкнали. Улица Бостанджъ е черна. Не се чува нито плач, нито вик. Нито гласът на жена, викаща “безчестност”. Какво ли я е накарало да каже това? Какви бяха тези звуци – звуци, сякаш идващи от оръжия. Улица Бостанджъ сега е тъмна. Тъмна като черен кладенец, където писъците и плачът на потиснатите не могат да бъдат чути.

Вместо слънцето, се надига пушек от толкова силен пожар, че човечеството не може да диша. Ние не можем да дишаме. Те не могат да дишат. Улица Бостанджъ не може да диша. Непознати мъже в бронежилетки и каски, и оръжия в ръцете си нахлуват на улица Бостанджъ. Те не принадлежат на тази улица и никога не са срещали децата на улица Бостанджъ. Никога не са ги виждали да играят, никога не са ставали свидетели на тяхното щастие.

Лесно е да се види, че те са чужди на този път, по начина, по който колебливо се движат напред. Тези стени ще станат свидетели на всичко това. Тези странници на пътя също се плашат от стените. Разбиват ги с едно от оръдията си, чието име не знаем.

В продължение на дни, тези стени криеха децата на улица Бостанджъ, за да ги пазят – но напразно, защото сега тук са чужденците, непознатите мъже на улица Бостанджъ.

Жителите са неспокойни и си шепнат един другиму. Собственикът на улица Бостанджъ номер 23 казва, че в мазето има кладенец, който е бил затворен. Надявам се, че хората са го забелязали. Че са пили водата от кладенеца. Надявам се, че слънцето ще изгрее в подземието.

Всеки ден виждам улица Бостанджъ в сънищата си и имам кошмари, когато и да затворя очи: пътувам и крайната ми цел е улица Бостанджъ. С мен са камерата и микрофона ми, както и приятелката ми Асмин, която е оператор. Всеки път, щом затворя очи, се отправям на това пътешествие. Стигам до подземието на улица Бостанджъ. 28 човека лежат в безсъзнание под разрушените стени. Едва няколко от тях могат да отворят очи. Оставям камерата си. “Спри да снимаш, Асмин! Дай вода! Дай вода!” Асмин ми дава вода, но вместо да я дам на ранените в подземието, я изпивам аз. Будя се цялата в пот. “Не, водата е за ранените”, извиквам. Проклинам себе си задето съм изпила водата, вместо да я дам на ранените.

Спомням си за Кевин Картър, южноафриканският фотограф, който направи снимката на малко чернокожо момиче, умиращо от глад, докато до него стои лешояд. Лешоядът всъщност е отлетял след като снимката била направена, както и Кевин Картър си тръгнал без да помогне на момиченцето. Въпреки че фотографията накара хуманитарни организации да започнат събирането на помощи, Кевин Картър изпадна в тежка депресия заради това, че оставил момичето. Самоуби се. Или се превръщаме в Кевин Картър или…

Точно в момента зашеметено се боря с чувството си за вина, разкъсана между работата си като журналист и кошмара си. Подземието е нападнато от лешояди и има 28 човека, които са жадни. Дори и в сънищата си не мога да им дам вода. Самоубивам се всеки един от тези 55 дни, които живея на улица Бостанджъ номер 23 в квартала Куди в Джизре. Оставям зад себе си всички идентичности, освен тази на човешко същество.

Да дадеш чаша вода на някой, който е в нужда, е по-трудно от това да умираш отново и отново. Толкова пъти умирам в кошмарите си. Или ще свършим като Кевин Картър, или ще направим всичко по силите си да дадем чашата вода. Ако е необходимо, трябва да умрем – не в кошмарите си, ами наистина. Ако съвестта ни умре в подземието, ще умираме всеки ден. Трябва да осветим подземието и трябва да просветим хората за реалностите. Хората в Джизре не смеят да пият вода, защото се срамуват, че не могат да пият, докато съгражданите им са заклещени в мазето и умират от жажда.

Срещали ли сте някога хора, които се срамуват да пият вода? Аз съм и не съм в състояние да ви го опиша. Мъж, който е станал свидетел на нападенията през деветдесетте, седна до мен: “Загубихме всичките си другари и герои. Как се очаква от нас да живеем”, каза той, разплаквайки се, ридаейки. Не казвайте, че мъжете не плачат, защото в Джизре те плачат.

Предполагам, че един ден лешоядите ще отлетят от улица Бостанджъ номер 23 и слънцето ще изгрее там, където в момента има гъст, черен пушек.

Ние, журналистите, няма да се самоубием заради угризения на съвестта като Кевин Картър. Ще осветим това подземие и ще разкажем истината.

Изпращаме поздравите си на нашите колеги, дошли от Истанбул, за да подкрепят онези журналисти, които рискуват живота си, за да отразят реалността в Северен Кюрдистан [Югоизточна Турция].

 

Нека запазим животите в подземието от лешоядите!

 

Ася Текин, журналист

8-и февруари 2016 г.

Джизре

 

Comments

comments