Skip to main content

Помашки сълзи

Помашки сълзи

Стою Шишков

 

Увод към разказа

Помаците са транснационална общност, населяваща шест държави: Турция, България, Гърция, Македония, Албания и Косово. Помашката общност е силно фрагментирана и нехомогенна. На различните места тя се самоназовава с различни етноними: помаци, ахряни, торбеши, аповци, дилсизи, мияци, горани и др. Във всяка от държавите, в които живеят, помаците са подлагани в различна степен на различни форми на дискриминация и асимилация от страна на господстващите национализми, всеки от които е изработвал собствена версия за техния произход и е налагал собствено наименование  на общността: българомохамедани или българи мюсюлмани, помашки турци, славяноезични елини мюсюлмани, македонци мюсюлмани, сърби мюсюлмани и т. н. През последните 137 години в България натискът върху помаците е постоянен и се изразява в опити за насилствена християнизация (1912-1913), смяна на имената (1937-1942, 1964 и 1970-1973), промяна на традиционното облекло  (1958) и други белези на идентичността,  икономическа дискриминация и принудително разселване (40-те години на ХХ век). Българският патриотичен дискурс не признава друго мнение освен това, че помаците са ислямизирани българи. Пропагандната машина не пести средства за поръчкови романи и „научни” трудове, с които да оправдае пред широката публиката тази репресивна политика. Пропагандната концепция обаче съзнателно пропуска един много съществен детайл, а именно, че огромното мнозинство от помаците са напуснали принудително страната ни през последните 137 години и днес населяват югоизточната ни съседка.

Изселването на помаците в Турция е непрекъснат процес, който започва в хода на Руско-турската война и продължава почти до края на миналия век. Целите мащабите и насилствения характер на помашкото преселение ми дават основания да го определя като етническо прочистване. Изселването на помаци от балканските страни в Турция се осъществява на три големи вълни, свързани с някои от големите демографски катаклизми на полуострова:  Руско-турската война (1877-1878), Балканската война и паралелно протичащата насилствена християнизация (1912-1913) и размяната на население между Гърция и Турция по силата на Лозанския договор от 1923 г. Извън тези три големи вълни се наблюдава интензивен изселнически процес и в мирно време. В резултат на това днес в Турция има около 250 помашки села и силно помашко присъствие в много градове. Значителна концентрация на помаци има в областите Одрин, Кърклърели, Текирдаг, Истанбул, Чанаккале, Балъкесир, Измир, Маниса, Бурса, Коджаели, Биледжик, Сакаря, Ескишехир, Самсун и други. Първите десетилетия след изселването са били изключително трудни за помаците в Турция, но днес те живеят пълноценен живот в новата си родина, интегрирани са успешно и повечето от тях са постигнали един сравнително добър жизнен стандарт. В много градове в Тракия и Западен Анадол помаците имат силни позиции в местната власт. Сред политическия и културен елит на Турция също има много помаци.

В резултат на демократичните промени след 1989 г. и особено вследствие на революцията в комуникациите сред помаците в отделните балкански страни започва процес на културна еманципация. Възникват множество помашки организации, помашки медии, помашки групи в социалните мрежи, започна интензивно общуване и културен обмен между помаците в различните държави. Помаците в Турция като най-многобройни и най-добре интегрирани логично поеха водеща роля в тези процеси. Те създадоха няколко организации, най-голямата и най-активна от които е Федерацията на помашките дружества (ПОДЕФ). През последните години Федерацията организира множество международни научни конференции, дискусии, фолклорни фестивали, курсове по майчин език, посещения в България, побратимяване между помашки села в България и Турция и т. н. Подобни организации и дейности се наблюдават и в другите балкански държави, както и сред помашката диаспора в Западна Европа и Америка.

До скоро никой в България не подозираше за съществуването на помаци в Турция. По обясними причини българската историография и публицистика никога не са проявявали какъвто и да е интерес към тяхната съдба след изселването. Българската статистика дава възможност да се установят с приблизителна точност количествените параметри на изселнически процес, но историците предпочитат да заменят статистическите данни с произволни твърдения, тъй като първите не потвърждават техните патриотични внушения. Разказът на Стою Шишков „Помашки сълзи”, публикуван в списание „Български преглед” през 1896 г., е едно от малкото художествено-публицистични свидетелства за драматичната раздяла на помаците с родните им огнища. В него се описва изселването на помаците от село Орехово, община Чепеларе, през 1893 г., на което авторът, който тогава е учител в селото, е пряк свидетел. Стою Шишков (1865-1937) е родопски краевед, чийто живот и изследователска дейност са дълбоко свързани със съдбата на помаците, една противоречива личност, която се люшка се между хуманизма и патриотизма. В разказа „Помашки сълзи” обаче той успява да предаде трагедията на изселниците в цялата й дълбочина. Стою Шишков не се притеснява да посочи причините за изселването, да назове поименно виновниците и да изрази открито съпричастие към помаците.

 Георги Зеленгора

***

Помаци от село Чамалтъ, окръг Бафра, избягали през 1934 г. от село Ерма река, Зла- тоградско (снимката е от архива на Мехмед Кундьов, 60-те години на 20 век)
Помаци от село Чамалтъ, окръг Бафра, избягали през 1934 г. от село Ерма река, Зла-
тоградско (снимката е от архива на Мехмед Кундьов, 60-те години на 20 век)

Помашки сълзи

(Чертица из съвременния живот на родопските помаци)

През 189… година мен поработи щастието да бъда учител в селото О., разположено в северните ребра на централните Родопи. Когато получих приказът за моето назначение, аз не можах да се побера от радост. Тя би особена за мен от много страни, между които една бе и тая, че селото О. e в родните ми и гиздави пранини, Родопите.

Аз бях чувал името на това село, ала само името, нищо повече. Заедно с първите мисли, които текнаха в ума ми, бе и желанието ми да науча, като какво ли ще бъде това село, което е удостоило между толкова други известни села в тая част на Родопите да бъде в него поставено едничкото в тая страна класно училище, па още и държавно. Питах някои от съселяните си, ала нищо не можах да науча, защото никому не се е падало път през него. Любопитството ми стана нетърпимо, когато взех в ръце картата и видях где се намира. Чудех се и не можех да си отгатна дълбоката тайна на причините, които са повлияли да се оставят настрана толкова други големи, известни и в много отношения сгодни села, да се отхвърлят на заден план хилядите други духовни нужди и интереси на толкова широките Родопи, та е тикнат в такова уединено и зле разположено село тоя малък светилник на науката.

Месец септември беше. Времето от два три дни бе мъгляво и дъждовно. Есента тая година бе подранила в Родопите. Аз се стегнах, простих се с домашни, роднини, приятели и с родния си край и тръгнах. След два дни неусилен път най-после стигнах в селото О. Но какво разочарование, какво самозалъгване и какво униние облада и вкова всичките ми чувства, когато очите ми зърнаха мнимото ми идеално село? Още при първата ми стъпка, при първия ми поглед и среща аз бях смазан духом, и като че нещо ми шушнеше да скоча от коня и да бягам оттук та що ще да става. Двамата ми другари, които бяха дошли няколко дена по-рано от мене и у които най-напред слязох и се запознах, захванаха да ме утешават. И те, нещастните, бяха изпитали същите първи минути, каквито и аз, ала неумолимостта на съдбата и нуждата от насъщния хляб ги бяха успокоили, поумирили вече.

Вечерта ме взема като гостеник едничкият първенец в това село, селският свещеник. Такова беше правилото за всеки странник, който пръв път дойдеше в О.: да се запознае най-напред с деда попа, да потърси неговата благословия и покровителство, ако желае да му бъде мирна главата, особено в тогавашните обстоятелства. Тоя свещеник беше необикновено нещо тук помежду две три простички селца. Той беше причината – така казваха всички – да бъде училището в неговото село, па и на още много други български чудеса, с каквито изобилстват потайностите на такива затънтени кътчета.

На другия ден ние трябваше да позаобиколим селото и да се запознаем с него. Трябваше да видим с очите си що за стока е това прочуто между помаците в тая околия село, което щеше да прави исторически преврат в широките Родопи: да прибере (затова ни се похвали дядо поп още при първото запознаване, а отпосле ние научихме от самите помаци много работи) в лоното на старата им прадедовска християнска вяра помохамеданчените наши братя, помаците. Дедо поп тук готвеше горемия къпалник, и сам си бе възложил тежката мисия, да омие, окъпе и покръсти помашкия свят. А догде се постигне прикритата цел, в това бяха повярвали и мнозина по вън наши хора.

Цяло село обиколихме и не можахме да си намерим квартири за живеене. Представете си тясна клисура, с ниска долина, гола, канариста и стръмна. В единия бряг, наведен стръмно като пезул, с накапани, разхвърляни, опушени от дим, полуизгнили къщи и обори, на които да се чудиш: жилища на хора ли са тези грозни и мръсни дупки, или свърталища на някакви зли духове. Едни от тях са полупокрити, други съвършенно отворени, без прозорци, някои и без подове, а повечето без тавани. И в тях, и под тях, и около тях купища тор, открити и протекли заходи, нечистотии, прахове, дим и какво ли още не. Никаква гостилница, или хан, или дюкян, за да намери човек хляб, та макар бил той и от овес. Цели месеци минават не, ами години и ти не можеш да видиш вънкашен човек тук. По улиците и по къщите се мяркат мъже, жени и деца с почернели, прегорели и безкръвни лица, не омивани никога и не счесвани, с разчорлена и кирлива коса, ленив и болнав ход, отвратителна физиономия, грубо и лениво облечени – сякаш парцали, нафърлени по тялото. И това бяха петдесетте български семейства, които имаха претенции за първенство в цялата околия? Но за това да благодарят на дядо поп. Ние нямаме в Родопите друго село с население и обстановка, като селото О. Как се е затикало това село толкова надире в цяла страна, мъчно е да се отгатне. А как е станало, за да се предпочете то за седалище на едно класно училище, това вече всички са научили, и всеки, който е чул и видял селото О., справедливо е помислил, че с това училище е нанесена жестока подигравка на целите Родопи.

Ние считаме за голяма невежливост да описваме начина на нашия нов живот тук. Той беше толкова горчив, толкова отровен, щото и най-немилостивият човек не би пожелал на един тежък престъпник на претърпи наказанието си в това село.

Но въпреки всички тия неудобства, ние имаше да благодарим за премного добрини на помаците, които тогава все още си бяха в О., но вече се готвеха за изселване. Добрините на тези великодушни, състрадателни и услужливи наши братя, които толкова зле са уплашили някои наши интелигентни с мнимия си мохамедански фанатизъм, ние никога няма да забравим. Ако в други отношения мохамедовият коран и да не бе успял в няколко века да измести националните основи в племенния характер на братята ни помаци, то той сигурно бе сполучил в едно: да им вдъхве чувство на милост и щедрост към благотворителни цели, които, смесени с прочутото славянско гостоприемство, са светъл брилянт в помашкия характер и патриархалните им нрави. У тях ние само намирахме що-годе чисто приготвен хляб, месо, яйца и други; те ни донасяха и от Пловдив едно друго, което тук липсваше, те ни услужваха във всички нужди.

При такъв живот ние с нетърпение чакахме коледната ваканция, за да поизлезем за малко време от това мрачно мировъзрение, от тая дивота в това злочесто село. Всички другари с изключение на деда попа и още един бяхме решили, макар и камъни да валят от небето, да излезем от О. и да прекараме малкото дни за почивка вън от О., негде в Пловдив или Станимака, за да посъвземем своите нравствени и физически сили.

Щом разпуснахме учениците на 23 декември, и ние, без да гледаме лошото зимно време, студ, сняг, виелица, особено пък каквато е в планините, упътихме се тримата другари-колеги за Пловдив, а четвъртият по някои причини си остана. Тоя ден се случи та тръгваха за Анадола първите 45 до 50 помашки семейства, които напущаха родното си сило О. и отиваха да търсят спокоен живот вън от България. Пътят им би от Пловдив за Цариград и от там за новите им жилища. Ние бяхме с коне и догдето си поприготвим едно друго, закъсняхме, та чак на 11 часа преди обед излязохме от О. и подзехме пътя през близкия връх, като най-пряк, ала и най-лош зимно време. Помаците имаха деца, жени, натоварени коне; почти всички възрастни от тях бяха пеш, поради това те бяха тръгнали още в зори.

Тоя ден имаше силна веявица със сняг. Вятърът беше северен, духаше право срещу нас и обсипваше лицата ни със замръзнал сняг. Студът беше толкова лют, че пронизваше всички кости на човека.

От селото О. до града Пловдив е осем часа път. Едва изминахме за два часа каменистия трап от село О. и се изкачихме на билото на първия връх, гледаме: пред нас превалят през голямата преспа – половин час надалече – наточени една върволица коне, жени, деца и мъже; нижат се из пътеката един до друг и се борят с лютия студ, сняг и вятър. Облаците бързо се движеха по небето и в един промеждутък от слънчеви зари, блеснали мигновено, успяхме да ги видим на такова разстояние.

–          Това са нашите О-ци помаци, извика другарят ни, който вървеше най-напред. Горките, от сутра насам где са успели да стигнат за пет и повече часа път.

Ние шибнахме конете да вървят по-силно, тъй като тук вече пътят е прав, без трапища, па и те достатъчно бяха отъпкали дирята. Тъкмо при студената чешма сполучихме да ги стигнем.

–          Орларолсун, комшулар, хайде Аллах да ви помага, извикахме и тримата един по един.

–          Хо-о-о, алларазъолсун, и вам орларолсун, даскале ефенди. Къде сте се напънали сега в това време, та си не гледате барем вие рахатя, – изведнъж се отзоваха три-четири гласа, а подир тях и други, които бяха по-близо.

От станалата глъгка всички се извърнаха та ни видяха и познаха. Младите помакини наведоха лицата си, прекъснаха кресливите си гласове и поизправиха яшмаците си, бели като снега, за да се скрият не толкова от съзнание да спазят строгите мохамедови правила, отколкото да задоволят ревността на мъжете си, или поне да се покажат уж изпълнителки на харемния живот. Това е така, защото в село ние ги срещахме много често по улиците, и щом няма наоколо мъж помак, те никак не желаеха да скриват светлите си и хубави лица от нас. При всичката им предпазливост ние все пак можехме сегиз-тогиз да надникнем из някое нарочно може би открито кътче на яшмаците, за да откраднем по един нежен поглед, често пъти съпроводен с по някоя бисерна сълза от тъга. Старите пък бяха свободни пред нас. Много от тях познавахме и ни познаваха, па и обичаха, защото не веднъж бяхме купували от тях яйца, кокошки, мед и други работи за ядене. У някои бяхме ходили и на гости в домовете им. Аз особено се ползвах с повече доверие у тях, защото едно че бях от Турция, порасъл в тяхната среда, а главно, защото им пригаждах до крайност, само и само да вникна в техния живот и нрави, тъй като О-ци ни ги препоръчаха за големи фанатици и лоши люде, като съседи на Тъмръшци. И моята прикрита цел не ме излъга. В разстояние на едногодишното ми стоене в О., догдето помаците не бяха се изселили всички, аз сполучих да изуча много работи за тях, ала много си оставаха и скрити, просто от страха на съселяните им българи. Мен ми бе много приятно, че можех да се възползвам сега при напущането им на селото О. и да изскубна още нещо за причините, поради които те напущат веднъж за всякога своите родни огнища в гиздавите планини.

–          Аго, Селиха бе, защо си не седехте в село барем до пролет, а сте завели тия дечица сега в такива студове да теглят по път, се обърнах аз към един мой познайник, 60-годишен помак, който се имаше помежду всички за искрен и справедлив човек.

–          Кина да правим да седим, ефенди? Ние сме вече сторили нает да излезем от тая земя, та колкото по-напред, толкова по-добре. В Аллахови сме ръки, където и да сме, кинато е писано да минова, ще се минова.

–          Оти ли питаш барем ти, ефенди! Барем ти знаеш нашето бално кина е. Ние сме вече артък стока, а на артък стока мястото е на купището, и днес, и утре, подзе друг помак, Мустафа, начетен и разсъдлив О-нин.

–          За кина думаш тъй, аго Мустафа, възразих аз. Какво е това артък стока? На кой баща става артък някое дете, което е негово? И вие сте както всички миллети тука, па и нещо повече. Плащате си давнината, покорявате се на законите, мирно си живеете, гледате си гечинмека, никому нищо лошо не правите, а такива люде артък стока могат ли да бъдат? Те са макмул всекъде и всекъде ги драговат.

–          Хане да е тъй, ефенди, ала иди кажи тъй и на нашите комшие българе, да видиш кина ще ти рекът.

–          Та белки до толкова са лоши те, до толкова ли сте излезли из очи едни други, та в такова време сте тръгнали да се наказвате по път?

В това време, като се заведе такъв разговор, се струпаха около нас повече от десетина помаци, да вървяп по-близо и да слушат. Няколко млади жени подкараха заднината коне и крадешком отправяха сегиз-тогиз своите нежни погледи, които не бяха лишени от любознателност, интерес и удоволствие. Това показваше, че те се съгласяваха с нашето мнение, но тяхното женско положение не им е дало да надделеят над твърдото решение на мъжете им да не остават в О.

–       Ние сме тръгнали още лани, когато ни накараха да продадем стоката, ала нашите комшии ни държаха до сега, за да ни изпъдят всред зима. Та и сега, как сме тръгнали, как сме се откопчили, ние си знаем, поведе разговор старецът дядо Селим.

–          Че как така ще ви пъдат, питах аз, или ви сте додевали инак нещо?

–       Ние не сме вече в О. и вие си сте наши. Ако е рекъл Аллах, нает назад немаме за връщане на живот, барем да си ви поприкажем, ако не бързате, та да ни олекне на сърцето, за да видите нашето тегло има ли и става ли другаде. Вие сте слушали и знаете от кина бегаме. Нейсе, сторихме веднъж нает и продадохме кой кинато имаше. Проданта бе лесна: ако струваше имотът някому двадесет, даде го за десет. Моя имот продадох за 150 лири, ала взех само 50. Цялата планина „Черният връх” отиде с него, пък преди пет години един кехая, българин от Турско, ми даваше само за планината 700 лири, ала пуста глава, не дадох му я, защото тогава никому и на ум не дохождаше, че ще дойде време да ги башладисваме. Пазарлъка бе пешин пари. Дадохме им продавателно и ха днес да ни платят, ха утре, та цяла година ни развъртаха. Ние останахме без нищо и ядехме готово, без да можем да се оплачем някому. Най-сетне видяхме, че техният нает е друг, та се хванахме на втори пазарлък. Отстъпихме им кой половината от предния пазарлък, кой повече, кой по-малко, само и само да се куртулисаме. Хубаво, подбрахме се на две на три, ама тогава друго зло: трябват пашпорти, пък за да ги вземем, трябваше всеки от нас да ходи и да изкара свидетелства от град, от банка, от земледелческа каса, от прокурор, от горски инспектор, от съдия, от бирник, че нямаме борч и че не сме дадени под съд за нещо. Цял месец се лутахме, правихме масариф и изкарахме свидетелства. Ха бакалъм сега и кметът трябва да ни даде друго свидетелство от общината, че нямаме данък за даване. Днес го моли, утре го моли, все си има работа, все за друг ден го оставя. Дните се нижат един по един и ние се чудим кина да правим: да се оплачем на хюкюмата, сетне къде да идем, в село трябва да не влизаме. Ходжата рече да ги посплаши, че ще даде прошение за вакофските ни пари, които бяха ни ги взели, та щеше да си изпати човекът: нагодили бяха люде да го затрият.

Най-сетне се сетихме къде върви работата, та всеки с молба и с даване, кой колкото можеше, един пчели, друг пари, трети овце, хеле се свърши работа. Имахме още за вземане някои, ала на отиване изпокриха ни се. Знаеш ли, че кмета лани, кога стана кмет, нямаше ни шумка, сиромах беше, ала сега видиш ли го, и къща си има, и волове, и мюлк, и 150 овце направи. Тъй са всичките наши комшие. Та Аллах дали ще ги остави да прокопсат с факирски сълзи! Шукюр, ние сега не сме в О., ала ни оставиха ей-тъй, както ни гледате. Сега ще идем в Анадол, та кинато Аллах ни е отрекъл, такова ще е.

–          Ех, ефенди, ние не зная кина лошо сторихме Аллаху, та толкова претеглихме. Сполай му, сега отиваме, и ние не знаем къде и за кина. Никой от нас не искаше тъй да е, ала нашите комшие ни докараха до тоя хал, повтори Мустафа.

В това време една стара помакиня извади една кърпица от пазухата, развърза от нея малко пръстчица и със сълзи на очите я целуна, обърна се към нас и занарежда:

–          Ех миличките, Аллах дене да ви дава и берекет. Земя е, много е мила, тук съм си взела пръстчица от тая земя, гдето сме се родили, и ще я нося да ми я сипят на очите там, дето Аллах ще ми скрати денете. Ей тук, тук на сърцето рана имам, като си спомена кина имахме, какво хубаво видеха от нас нашите комшие, че кина сториха с нас. Ама попът, попът, видиш ли го с онова черно джюбе, кина знае той? Той разтури наше село, той ги учеше на всичко и…

Насълзената баба не довърши думите си, защото я прекъснаха два три гласа изведнъж и не и дадоха да продължава за деда попа. И твърде обяснимо бе това, като си припомняме какви слухове се носят тук-там из селото тайната за деда попа и как той ги бе уплашил. Ала за него ние не можехме да чуем повече нищо от нашите спътници, защото беха още в наша територия. Езикът им щеше да проговори без страх, само като минеха границата. Жалко бе, че ние не можехме да ги придружим дотам. Бабата завърза внимателно свещеният си спомен в кърпицата, скри я в пазвата си и, наведена към земята, продължаваше стъпките си, без да отвори втори път устата си.

–          Ех джанъм ефенди, ние ако имахме в наше село едничък българин, като О-ци, щяхме да оставим всичко без пари и да ни няма тук. Ала шукюр, че Аллах ни е чувал и нам си е добре, каза натъртено един средня вързаст помак от чисто помашкото село З., който изпращаше до Пловдив свои роднини, помаци О-ци.

Ние нямаше, или по-скоро не смеехме да възразяваме нищо на тая чистосърдечна и вярна помашка изповед, погледвахме се един друг мълчешката и се червяхме от тия девствени и с нищо не повинни наши братя, които съдбата е оставила толкова беззащитни.

Разговорът не следва до Юрук-алан, гдето ние се отделихме за село Марково, а те подзеха пътя за помашкото село Еникьой, гдето щеха да пренощуват вечерта и се видят с роднините си, а на утрето да дойдат в града. Студът, снегът и виелицата като че се бяха надумали и те да измъчат тези хорица и да притурят нещо повече и на така окаяното им положение. Лицата им бяха посинели от студ, особено на жените и децата. Едно дете там плаче, друго тука вика „мамо, бабо”, трето, примряло от студ, лежи на ръцете на насълзената си майка – всичко това представяше такава картина, която бе в състояние да трогне и най-каменното човешко сърце.

На втория ден ние дойдохме на станцията, за да кажем сбогом и да видим още един път тия наши братя, които вече нямаше да видим и да имаме у нас. Тяхната немилостива съдба бе решена: измирането им в Анадола от непоносимия за тях климат и условия на живота и съвършеното потурчване на останалите.

Ръкувахме се поред с всички и всички поред със сълзи ни поискаха прошка и „халал на сай и на друга дюня”. Дадохме по някое симидче на някои от дечицата, чиито лица и погледи показваха неизвестност. След половин час тренът изпищя и тръгна, като откъсна още една частица от така нараненото наше народно тяло.

Н-в (Български преглед, ІІІ, 1896, кн.ІV, с.25-33)

Comments

comments