Skip to main content

Джобове автономия: Социален център „Хаспел“

През юли 2015 г. ви представихме интервю с Петър от Социален център “Аделанте”. Говорихме за това защо и какви алтернативни начини на “създаване на правила” са необходими и как социалните центрове могат да изобретяват или да разпространяват такива алтернативи; за това как функционира “Аделанте”, за това какво е състоянието на социалните центрове у нас и за още ред други любопитни и важни за нас въпроси.

Повод за интервюто тогава беше, че социалният център се затваря и си търси ново място. Доброто ни желание чрез текста да генерираме интерес и подкрепа за намиране на това ново място явно не беше достатъчно и към днешна дата “Аделанте” е все така без физически дом. Макар и, разбира се, да не е късно да се свържете с тях, ако имате идеи.

Но се случва така, че замисленото отдавна интервю с един друг социален център – “Хаспел” – съвпада и с неговото затваряне. Изчезването на физическото място отново е повод за интервюто, но този път няма апел за подкрепа в търсенето на ново място. От “Хаспел” имат нужда от време за рефлексия и трансформация – в какво, предстои да узнаем след време.

Начинът, по който проведохме интервюто, има интересно отношение към нещата, които си казахме. Поставихме и получихме отговори в Google Docs, т.е. в реално време и в рамките на малко повече от седмица, в режим на координация между всички включени. Но основното е, че това е едно интервю, получено във виртуална, а не във физическа среда. Същевременно сега, след изчезването на другия и последен физически съществувал социален център в София, важен изглежда въпросът:

Може ли да има “джобове автономия”, ако няма физически пространства за тях?

old
„Добре дошли“ в началото. Годината е 2010, а първата локация е в близост до Женския пазар.

Самата идея за автономия е до голяма степен популяризирана в англоезичения свят от анархиста Хаким Бей в книгата му “Временна автономна зона”, където той постоянно определя тази зона между виртуално и физическото пространства: “В.А.З. „съществува” в информационното пространство, както и в „реалния свят”. … В.А.З., понеже е временна, трябва по необходимост да е лишена от част от предимствата на една свобода, която претърпява времетраене и едно повече-или-по-малко фиксирано вместилище … тя не може да бъде утопична в действителния смисъл на думата, никъде, или – Място Не-Място. В.А.З. е някъде”. Но това пространство винаги отпраща към съпротиви, които са свързани с много конкретни времепространствени координати. Има определен тип натиск и социални трансформации, които не могат да се случат изключително в мрежови структури, просто защото те трудно произвеждат колективни субекти отвъд ситуацията. А без тези субекти не може да се прави нито политика, нито да се случи трансформация. Taм, където няма трансформация, политика не се случва. Факт е обаче, че днес призивите на Хаким Бей да се взривяват банки са все по-малко релевантни, тъй като изтриването на техните бази данни е много по-могъщо оръжие.dВЕРСИЯ нима има собствен офис/център? Не, но тя е джоб на независимо, критическо мислене и дискусия, точно каквото сме се стремяли да имаме в Хаспел.

Идеята за “социален център” и идентичностите, с които го свързваме, ни провокира изобщо да започнем скромната серия на “Джобове автономия”. Доколко обаче “Аделанте” и “Хаспел” са част от едно и също множество? Какво влагат първите в идеята за социален център и как виждат автономността си вече “чухме” от интервюто миналата година. Как обаче се позиционират “Хаспел” спрямо тези понятия?

Няма една идея за автономност, в думата автономия се влагат най-разнородни значения и фантазии. Трябва внимателно да се разграничи от либертарианската идея за самодостатъчност и самозатвореност. Нужно е постоянно да се прокарва активна граница между автономизъм и сепаратизъм; това са много различни възгледи за социално общуване. Сепаратизмът има социална роля, но не е продуктивен модел за социална промяна. Автономията е.

Ние се стремим да имаме автономия от господстващите идеологически клишета, но същевременно да работим с максимално широк кръг конкретни хора. “Максимално широк” означава точно това, че максимумът може да бъде достигнат; това не означава всички. Досега имаме известен успех и имаме общи проекти със синдикални активисти, художници, университетски преподаватели, изследователски институти, екологични НПО, антирасистки инициативи и групи, подкрепящи бежанците. Стремим се да не подчиняваме действията си на някаква абстрактна фигура на “обикновения българин” и да отчитаме многообразието от конкретни критически инициативи и мобилизации. Често преходът от автономизъм към сепаратизъм минава през една скрито тиранична идея: че всички ние сме обикновени хора, подчинени на системата. Ние активно работехме, и ще продължаваме да го правим, срещу националмитологията за обикновения човек. Хаспел беше платформа за това.

Със „социален център“ препращаме към европейската традиция на социалните центрове, която може да се проследи например до италианските окупации от 1970-те. Историята на социалните центрове, разбира се, е доста по-дълга и може да стигнем и до съветските работнически клубове, които са сред значимите проекти на съветския архитектурен авангард от 1920-те. Работническите клубове са инструмент за колективна компенсация на лошите индивидуални жилищни условия, но много повече от това въплъщават ранния съветски утопически проект за скъсване с разделението на всекидневна и висока култура, и за преодоляване на отчужденията между производители и потребители на знание, изкуство и т.н. Идеята е социалният живот да се конструира демократично от всички и да не е подчинен на личното пространство на дома и семейството. Много от тези идеи могат да бъдат видяни в синтезиран вид в сборника “Автономизъм и марксизъм”, който издадохме през 2013 г.

Тези вдъхновения обаче не означават, че смятаме за необходимо (или въобще за възможно) да се привнасят безкритично идеи и практики отвън. Социален център е и това, което ние вложим в него, и той трябва да е адаптиран за нашите цели. Например, много от оригиналните социални центрове в Италия са създавани в окупирани сгради. Но ние смятаме, че ситуацията за подобен тип функциониране не е назряла, и че трябва да се работи по това. Някои от съвременните социални центрове в Европа са свързани и с определени потребителски контракултурни идентичности. Понякога това изглежда като политизация на всекидневието, но е възможно да има деполитизиращи ефекти, както и да изключва външните на конкретните идентичности. Ние не се вълнуваме от начина на обличане, музикалния вкус или диетата, т.е. вдъхновихме се от идеите, стоящи зад модела на социалния център, а не от някоя от отделните дейности. Фокусирането върху тези дейности и идентичностите, които те произвеждат, за нас са естетически форми, които нямат политическа тежест. Дебати и конфликти покрай подобни естетически форми на съпротива доведоха отчасти до фрагментация (вж. по-долу) на активистките среди в София.

Но какво точно е Хаспел, щом като можем да работим с понятията за “социален център” и “автономия” по различни начини? За много хора, включително за колектива на списанието, това е пространство и група хора, които приемаме за едва ли не “дадени” в активистката сфера у нас, най-малкото в София. Много неща обаче не са толкова очевидни, а важни – как се е появил центърът, как се мисли, каква е историята дотук и пр.

В Уикипедия за “хаспел” се казва, че е “[п]росто подемно устройство (движи се само отвесно), използвано при строителни дейности. Обикновено се установява до самата сграда.” Какво е успял да повдигнете колективът за пет години?

poster
От екологичните протести през 2012 г.

Не сме „повдигнали“ нищо сами. По-скоро Хаспел е част от една по-широка трансформация от последните години. Става въпрос за това, че вече има доста по-видима възможност за критическо мислене и социален активизъм, които не са подчинени на господстващия националистически и неолиберален дневен ред. Преди да отворим през май 2010 г. изглеждаше, че това, което правим е непостижимо, че всички, които не смятат, че либералният капитализъм изчерпва границите на мислимото, са обречени на атомизация. Но нещата се оказаха доста по-различни. Всъщност много хора се ентусиазираха и активно ни помагаха. Един значим пример е екологично сдружение „За Земята“, които ни помогнаха с наема и сами ползваха мястото за организиране на техни събития. Освен това много други колективи и отделни хора участваха с помощ при организирането на активистки дискусии, изложби и др. Още повече, в Хаспел са се случвали много събития, които не са организирани от постоянния колектив на центъра. Това всъщност е един от големите успехи на центъра: осигурявахме пространство за други колективи, които имат нужда от такова.

А веднага след Хаспел отвориха и други подобни места, както в София, така и в други градове. Всичко това показва, че вече бе натрупана социалната нужда за подобен тип пространства и инициативи. Важна ни се струва и дългата ни съвместна работа с много разнообразен артистичен колектив – the fridge, което ни отличаваше от други подобни пространства в България.

На друго ниво може би “повдигнахме” процеса по фрагментиране на социалнополитическите борби. Не си правим илюзии, че сме го направили сами, нито искаме да изличаваме предисторията и националния контекст – например често се забравя, че, макар и силно маргинализирано, в България винаги е имало алтерглобалистко движение, често асоциирано с анархизма. Впрочем доколкото ние знаем, първият социален център е Екотопия в Разград, така че очевидно е, че социалният център е свързан с тази история. Ние не се борим за “първенство” в тази история, още повече, че първият експеримент дори не се е случил в така централизираната София. Но може би защото бяхме първият подобен колектив поне в София, създал такова място, логично е да поемаме определена отговорност към фрагментацията на автономните, предимно леви движения и групи.

Невинаги сме се справяли успешно с модерирането на напреженията, на които средище беше Хаспел. Хора идваха и си отиваха по различни причини. Някои бяха активно демотивирани, други търсиха причина да си тръгнат и да търсят световноисторическата вина на едно място. Като цяло резултатът е, че днес определени вътрешни за прогресивните групи в България дебати не биха съществували без разрояването на леви/прогресивни идентичности около и през Хаспел. На този процес трябва да се гледа като на трансформация, а не като на необходимо зло.

Пет години история са едновременно и много, и малко, особено за тези, които бяха приели социалният център за “даденост”. За това време има поне три проекта на Хаспел, които много от читателите може би са срещали:

Най-значими за нас са инициативите, които сами стартирахме. Например Нови леви перспективи (НЛП) – проектът ни за политическо образование, както и свързаната издателска дейност първо с издателство Анарес, а след това се отделихме като Колектив за обществени интервенции (КОИ), което е издателският ни проект. Друг популярен проект на НЛП е ежегодният София Куиър Форум. Издателската ни дейност вече е сравнително добре развита. В периода 2012-2015 г. през издателските проекти Анарес и КОИ издадохме 15 книги – както преводни, така и с наши изследвания, а тематиката варира между съвременно изкуство, социални изследвания и критическа теория; а през проекта НЛП сме организирали повече от 45 събития. Събитията, организирани от нас в Хаспел и тези, които сме подслонили, са със сигурност повече.

ot SQF2012
Част от София Куиър Форум 2012

Но за да се появят тези проекти и за да живеят те и досега, колективът се е променял неведнъж. При това става дума за промени, които “отвън” са може би неочаквани.

Колективът е доста еластичен. Свива се и се разширява и досега. Може би има една устойчива, непрекъсната характеристика през годините, и това е, че най-лесно се съгласяваме да не се съгласяваме помежду си. По-скоро противоречието е изграждащия блок, и около него се създава всичко останало. Най-съществената трансформация беше скоро след като започнахме да работим като НЛП и да финансираме част от дейностите си с проект към фондацията Роза Люксембург. Решихме да се захванем с такъв проект поради две причини: за да осигурим малко размах за образователната ни дейност (първата година канехме основно лектори от чужбина със събрани от колектива средства), както и за да поддържаме по-лесно центъра, защото наемът и сметките са разорителни.

С началото на проекта настъпи криза, тъй като имаше членове на колектива, които отхвърлят проектната и НПО логика (въпреки че, ако „За Земята“ не бяха ударили рамо, нямаше изобщо да започнем) и въобще възможността нещо прогресивно да се постига през нея (голямо влияние като че ли имаше книгата на Достена Лаверн, която тъкмо беше излязла и беше доста популярна). Няколко души напуснаха тогава. Имаше опасения, че проектът няма да издържи дълго във второстепенната си роля като „патерица“ на Хаспел, а ще го погълне. Вероятно това, че временно спираме да се асоциираме с конкретно физическо пространство, може да се интерпретира като знак, че опасенията са били пророчески.

Факт е обаче, че центърът съществуваше по-малко от две години преди да основем НЛП и четири години след това. Факт е и че много от събитията в Хаспел след стартирането на НЛП бяха забелязвани от различни публики по различен начин. Вярно е също, че фокусът ни по създаване на онлайн архив се концентрира върху НЛП. Едно от нещата, за които ще ни помогне тази “смислова пауза” с напускането на физическото място, е да помислим за архива от дейности, който сме натрупали, и да ги документираме ретроспективно. Поне това се надяваме да направим.

Факт е също, че ние сме основно университетски хора и е нереалистично да се очаква от нас, че няма да ни бъде важно и интересно да се занимаваме с писане, с книги, лекции и образование. От друга страна, не вярваме в разделението „активизъм“ срещу „академия“. За нас теорията е винаги вече практика – тя е намеса в обществения живот. При някои от нас чисто биографично се стекоха нещата така, че активизмът ни отведе в университета и голяма част от нещата, които публикуваме са едновременно политически и научно-изследователски. Нашите публикации имат политически и дори институционални ефекти (например наши публикации вече са включени в университетски курсове) и затова не приемаме насериозно обвиненията, че възпроивеждаме езотерична академична кула от слонова кост.

По линия на това разграничение между “активизъм” и “академия”, действително често се появяват такива мнения и обвинения, че с празни приказки и много мислене на никакви социални промени не може да се разчита. За кратката си история dВЕРСИЯ също вече е попадала под подобни атаки. Опитът на “Хаспел” обаче е богат и показателен:

Всъщност, в някаква степен ние дори вредим на университета, защото изнасяме дейности, които обичайно се свързват с него, в пространство, асоциирано по-скоро с „пънк“ неща, отколкото със сериозна изследователска дейност. Има хора, които не могат да ни възприемат сериозно като изследователи, точно защото сме и активисти; или пък защото правим премиери на книги в място, което не е университет или книжарница, а “просто мазе”. Така че може да се каже, че не сме точно „академични“ хора, а сме и субверсивни от гледна точка на университета, заради въпросната децентрализация на производството и потреблението на знание.

Какво имаме предвид? Разбираме, че може да изглежда, сякаш нашите практики се вписват в по-широките процеси на либерализация на (висшето) образование, но винаги сме се стремяли да създаваме публично достъпно съдържание, без да се съобразяваме с моментни моди и без да изготвяме предложения за политики по поръчка. В този смисъл, дневният ни ред не е зададен отвън, спрямо интересите на някоя корпорация или партия, а е автономен. Обвиненията, че сме „академични елитисти“ ни се струват несериозни. Това, което сме направили до момента, е разнообразяване на моделите на знание, чрез които хората в едно общество могат да се намесят в неговите процеси. Все още никой не е измислил нищо по-опасно от идеите.

Веднъж имахме лекция по история на византийското изкуство (ставаше въпрос за много специфични и редки византийски икони от XI век). Беше толкова странно да има такава лекция в центъра, че на страницата на събитието във Facebook ни се скараха, защото Хаспел не било мястото за такава лекция, а университета или духовната семинария, и какво си въобразяваме, че правим. Част от нас бяха на същото мнение и имаше сътресения в колектива лекцията да се случи или не. Това е един аспект от политическия ефект на центъра, дори и когато в лекцията/събитието привидно отсъства политическо съдържание (макар че такова винаги има). Политическо е да разместиш сетивното, да разкъсаш границите на видимото и невидимото, да създадеш ситуация, която скъсва с обичайния ред на нещата и оттам – да произведеш чувството за объркване и раздразнение, когато „нещата не са си по местата“. Както стана с въпросната лекция, която между другото беше посетена едновременно от авторитети в историята на изкуството и ценители на византийската визуална традиция.

Беше забавно, че успяхме да организираме събития с учени като Майкъл Буравой, председател на Международната социологическа асоциация. При идването си в България по наша покана Буравой получи „почетен знак с лента“ от Института за изследване на обществата и знанието при БАН, въпреки че от Института пропуснаха да отбележат, че поканата идва от нас.

Може да се обобщи, че правим политика по правилата на науката; Хаспел снема противоречието между наука и политика, между активизъм и академия, защото дори и неполитическите занимания на колектива често произвеждат политически „странични ефекти“, да не говорим за собствено политическите инициативи, протести и конференции, (1) които сме организирали.

Нищо от казаното обаче не успява да тушира възможните опасения, че изчезването на Хаспел ще означава и изчезването на важни за прогресивните групи и движения в страната дейности и изобщо проекти. Че вероятно ще се появят нови други форми и инициативи е ясно, и все пак… От колектива имат отговор на възможните спекулации с “изчезването”:

Важно е това, че още от началото се опитваме да скъсаме с идеята за публика. В този смисъл няма някакво институционално “ние”, което да е в отношение спрямо публиката. Това “ние” е по-скоро ситуативно и универсално едновременно, доколкото самото място беше замислено и функционираше като платформа за други колективи. Всеки от нас понякога е публика на събития, които са били организирани от други членове на колектива или от външни инициативи.

kais van deer piil
Лекция на Кайс ван дер Пийл, едно от множеството проведени в Хаспел дискусионни и публични събития.

Хаспел беше просто една сборна точка, където правехме събитията си. Ние няма да изчезнем заедно с пространството Хаспел и когато имаме събития, просто ще ги правим на друго място. Хората вече ни познават, сайтовете и Facebook страниците остават същите, комуникацията няма да се загуби.

Нека не преувеличаваме ролята на физическото пространство за общуването и производството на знание. Хората правят мястото, а не обратното. Няма трансцендентална идея нито за публика, нито за автор, нито за социален център. Когато правим нови публични събития, комуникирането им няма да се промени, ще се промени просто адресът на залата, но не и условията на достъпа до нея. Примерно, досега не сме искали вход за лекции, няма да го правим и в бъдеще.

Добре, но тогава какво ще се промени, какво ще е различно? Какви възможни трансформации можем да очакваме на този етап?

Вероятно ще се появи някакво пространство. Ние имаме нужда от такова, най-малкото заради издателската и преводаческата ни дейност. Все още не знаем какво пространство ще бъде точно то, но когато го измислим и намерим, ще поканим всички!

Физическото пространство не може да бъде релативизирано изцяло. Всяка автономна зона е “временна”, но все пак е “зона”, точно защото има граници. Вероятно следващото място, което ще отворим ще има профил различен дори и от схващането за “социален център” такова, каквото първоначално беше между нас – по-скоро внесено през практиките на гръцкия анархосиндикализъм. Това вероятно ще разнообрази профилите хора, с които ще работим и които ще се интересуват от нашата дейност. Със сигурност новото място, когато се случи, ще бъде много по-активно отражение на собствената ни реалност и на натрупания опит. Целта едва ли ще се промени много, но вероятно ще премодулираме политическото образование като интервенция в обществените процеси през много по-конкретни, локални, ситуирани идеи, практики и тактики. Всичко това искаме да разшири политическия спектър на хората, с които работим – това е начинът да стесним и ускорим влиянието на обществените интервенции, които целим да извършим.

А тези възможни “бъдещета” на Хаспел как се разполагат в бъдещето на социалните центрове, изобщо на подобни колективи, модели у нас? И има ли изобщо такова бъдеще?

Изглежда, че моделът се е изчерпал донякъде. Нещо ново ще се появи на съдържателно ниво. Може би трябва да се работи върху модела на организация във физическото активистко/изследователско пространство, и как то се свързва с обществото. Да се мисли за разнообразяване моделите на колективно управление и микровласт в конкретните условия на тукашните активистки и прогресивни сцени. Точно затова правим пауза – за да осмислим модела и да го променим.

Но трябва да се вгледаме и по-отблизо в други центрове и модели на автономна организация, които не познаваме добре. За някои от тях сме чували, с някои се свързахме, но сигурно не знаeм за доста други. Започнахме да правим това с една от нашите дейности “НЛП на турне” миналата година и тази година продължаваме. Така че нека всички, които искат да споделят с нас своите модели на организация и (само)управление, да го направят, и да обменим опит.

Надяваме се серията на “Джобове автономия” (дано успеем да я продължим) да помогне в търсенията на всеки, който иска да научи за повече и по-разнообразни форми на организация и колективно действие. Ако имате предложения, пишете ни!

Някои примери:

Summer School „Between (Post)Socialism and (Neo)Liberalism“

Е/Имиграция: Как да (преос)мислим „мигрантските борби“

Implications of TTIP in Southeast Europe

Comments

comments