Skip to main content

Полезните идиоти на Националния фронт – интервю с Жак Рансиер

Поводът интервюто да се преведе почти осем месеца по-късно след появата му е, че ако в него възходът на Националния фронт във Франция е само възможност, то днес този възход е вече факт.

Причината да го преведем на български обаче е и друга.

“Оглеждането” в културата и държавното устройство на Франция датира с особена сила по българските ширини поне от възрожденско време насам.

Днес “оглеждането” продължава, макар и да е доста по-трудно да се прецени дали е заради “Франция като такава” или заради “Франция като еталон на западната култура” – в случай, че някога е имало ясна граница между двете. Реакцията на драматичните събития тази година – атаката срещу Charlie Hebdo и атантатът в Париж от 13 ноември – беше разиграна в публичното пространство като тест за това дали за толкова години, откакто се опитваме, сме се приобщили достатъчно към “западността”. Разбира се, опитите да се разобличат доминиращите форми на заявяване на солидарност като преповтарящи лицемерието на западните правителства бяха парирани с отговори, че става дума за “човешкост”, а не за “западност”. Последващите въпроси в духа на “Къде е тогава човешкостта, когато става дума за трагедиите на Юг и на Изток?” сякаш най-често бяха посрещани с мълчание или с безполезна софистика.

Това, за което у нас все още няма постигната никаква рефлексия – да се надяваме, защото се случва “сега”, но едва ли – е, че, всъщност, “сме ги стигнали”. Някак се пропуска, че “западността” през XIX век не е “западността” сега по всички добри и лоши причини, за които можем да се сетим.

Преведеното тук интервю с френския философ Жак Рансиер, надяваме се, разширява контекста и интерпретациите върху “кризите”, които Европа не от вчера преживява при срещата си с “неевропа” (в термините на твърде много интелектуалци). А това, както текстът показва, а и ние се стараем да демонстрираме, са “собствено европейски“ кризи и борби за власт.

В момента, в България, целият  политически спектър – партиите, гражданският сектор,  медиите, включително предполагаемо прогресивни платформи като a-specto – говорят за “непринадлежащите” към обществото ни в термини, еднакво отричащи тяхната субектност. Затова ни се струва ценно да покажем, че еталоните за обществен ред, с които боравим, страдат от системни недъзи, твърде сходни на тези, от които страдаме и ние тук.


Преди три месеца Франция излезе на улицата в името на свободата на словото и съжителството. Наскоро приключилите местни избори пък показаха нов пробив за Националния фронт. Какъв е вашият коментар върху бързата смяна на тези, изглежда, противоречащи си развития?

Не съм убеден, че тук има някакво противоречие. Очевидно всички се обединяват около заклеймяването на атаките през януари и всеки беше удовлетворен от последвалия отговор. Но единодушието, което трябваше да демонстрираме в защитата на “свободата на словото”, подхрани известно объркване. Всъщност, свободата на словото е принцип, регулиращ отношенията между индивидите и държавата, забранявайки на държавата да възпира изказването на мнения на несъгласиe. Но атаката срещу Charlie Hebdo от 7 януари очерни един съвсем различен принцип, а именно, че не бива да стреляш по някого, защото не харесваш какво казва. Това е принципът, полагащ условията на живота заедно между индивидите и ученето им да се уважават взаимно.

Но ние пропуснахме този въпрос, предпочитайки вместо това да поставим цялото нещо в рамките на поляризираните гледища към свободата на словото. Така започнахме нова част от кампанията, която от дълги години използва велики универсални ценности за целите на делегитимирането на части от населението, противопоставяйки “добрите” французи – подръжниците на Републиката, laïcité (френския държавен секуларизъм) и свободата на словото – на имигрантите, мислени като непоправимо комунални, ислямистки, нетолерантни, сексисти и назадничави. Ние често призоваваме универсализма като споделен принцип в нашите животи, но самият универсализъм бе присвоен и манипулиран. Веднъж трансформиран като отличителен белег на определена група, той служи за нападение над дадена общност, най-видимо чрез френетичните инициативи срещу забрадките. И 11 януари (“Републиканските маршове”) не можаха да превъзмогнат това дерейлиране на универсализма. Демонстрациите се случиха без да се разграничат хората, стоящи зад едни споделени ценности от онези, дошли да изрязат собствените си ксенофобски чувства.

Да не би да казвате, че тези, които защитават републиканския laïcité модел допринасят, въпреки самите себе си, за подготвянето на пътя за Националния фронт?

Обяснява ни се, че Националният фронт е вече “де-демонизиран” (dédiabolisé). Какво означава това? Че партията е отлъчила онези свои членове, които са твърде явни расисти? Да. Но преди всичко, самата разлика между идеите на НФ и идеите, които се считат за достойни за уважение или поносими като част от наследството на републиканизма, се изпари. В рамките на две десетилетия редица предполагаемо “леви” интелектуалци бяха източник на аргументи, които обслужваха ксенофобията и расизма. На Националния фронт вече не им се налага да казват, че имигрантите искат нашите работни места или пък че са бандити. Достатъчно е да обяви, че имигрантите не са laïques, че те не споделят нашите ценности, че са комуналисти…

Великите универсалистки ценности – laïques, общите правила за всички, равенство сред мъжете и жените – станаха инструмент за разграничение между “ние” (ние, които се придържаме към тези ценности) и “те” (които не го правят). НФ може да стои в готовност, тъй като ксенофобските аргументи вече се разпространяват от “републиканците” с най-благопристойни претенции.

Ако разбирам правилно, вие казвате, че самото съдържание на laïques е извратено. Какво тогава съдържа, според вас?

През XIX век laïques е било политическото средство, позволило на републиканците да освободят училищата от хватката на католическата църква (по-специално след Закона на Фало от 1850 г.). Понятието за laïcité се отнасяло за специфичния набор от мерки, взети, за да се разбие тази хватка. След 1980 ние решихме да превърнем това в някакъв велик универсален принцип; но laïcité е било измислено само за да регулира отношенията между държавата и католическата църква.

Голямата манипулация в случая е във факта, че laïcité се превърна в закон, на който всеки индивид трябва да се подчинява. Вече зависи от хората да бъдат laïque (“секуларни”, бел. прев.), а не държавата да е такава. А как можете да разберете, че някой нарушава този закон? По това какво носят на главата си…

Когато бях дете, в деня на първото причастие (в католицизма съществува първо и второ причастие) ходехме в училище, за да се срещнем с нашите некатолически приятели, носейки нашите гривни за причастие и раздавахме картички. Никой не е мислил, че това е заплаха за laïcité. По онова време laïcité беше въпрос на финансиране – публично за публичните училища, частно за частните. Въпреки това, центрираното върху взаимоотношенията между държавните и частните училища laïcité бе вече заровено, давайки място на едно ново laïcité, което се стреми да управлява индивидуалното поведение и което стигматизира част от населението на база на техния външен вид. Някои отведоха този делириум дотам, че поискаха закон за носенето на забрадки в присъствието на дете.

Но откъде идва това желение да се стигматизират хората?

Има различни причини, някои от които са свързани с палестинския въпрос и формите на взаимна нетърпимост, които той подхранва в страната. Но го има също и “голямото възмущение на Лявото”, родено от великите надежди на 60-те и 70-те и унищижението на тези надежди от т.нар. “Социалистическа” партия, която тогава идва на власт. Всички републикански, социалистически, революционни и прогресивни идеали бяха изправени срещу самите себе си. Те се превърнаха в противоположното на това, което трябваше да бъдат – няма вече оръжия в битката за равенство, а такива за дискриминация, недоверие и отблъскване, насочени към предполагаемо “брутални” и “назадничави” хора. Бидейки неспособни да се борим срещу нарастващото неравенство, ние легитимираме неравествата чрез делегитимиране на хората, които страдат от неговите ефекти.

Можем да се сетим за начина, по който марксистката критика беше подкопана, превръщайки се в оправдание за отхвърляне на демократичния индивид и всемогъщия потребител – т.е. отхвърляне, което атакува онези, имащи най-малко средства за потребление… Подриването на републиканския универсализъм и преобръщането му в реакционен възглед за стигматизиране на най-бедните отразява същата логика.

И все пак, не е ли легитимно да се борим със забрадките, които далеч не са белег  за освобождението на жените?

Въпросът е дали мисията на държавните училища е да освобождават жените. Ако това беше така, не трябва ли то да освобождава и работниците и всички други доминирани групи във френското общество? Имаме всякакви форми на подчинение  – от социалното до сексуалното и расовото. Принципът на всяка реакционна идеология е да се цели в една конкретна форма на подчинение, за да държи другите на мястото им. Същите, които някога обвиняваха феминизма в “секционализъм” (склонност да се отдава повече тежест на едни за сметка на други хора и проблеми, бел. прев.), сега откриват собствения си феминизъм, за да оправдават законите срещу забрадките. Със сигурност статутът на жените в мюсюлманския свят е проблематиен, но засегнатите жени са първите, които трябва да решат какво намират за потисническо. И като цяло, хората, които страдат от потисничеството, трябва да се борят срещу своето подчинение – не можеш да освобождаваш хората от тяхно име.

Да се върнем към Националния фронт. Вие критикувате идеята, че “народът” е расистки по природа. Според вашето гледище, имигрантите са по-малко жертви на расизъм, идващ “отдолу” и повече на расизъм, “идващ отгоре” – расово профилиране, изтласкване в периферните квартали, или трудностите, които хората срещат, когато търсят работа или жилище, ако имената им звучат чуждестранно. Но когато 25% от гласоподавателите подкрепят партия, застъпваща се за спиране строежа на джамии, не показва ли това, че, въпреки всички други съображения, все пак има ксенофобски убеждения, които се отразяват сред френското население?

Първо, бих казал, че този ръст на ксенофобията отива далеч отвъд редовете на крайнодесните гласоподаватели. Каква е разликата между кмет от НФ, който променя името на ул. “19 март”, депутати от Съюза за народно движение (СНД – център-дясно), които искат да се изучават позитивните аспекти на колониализма, Никола Саркози, който се противопоставя на менюто без свинско в училищните столове и т.нар. “републикански” интелектуалци, които искат тийнейджърите със забрадки да бъдат изключвани от университетите? Във всеки случай, твърде редукционистко е да се казва, че резултатите на НФ са проява на расистки или ксенофобски идеи. Националният фронт е нещо повече от средство за изразяване на някакво популярно мнение – той е структурен ефект от френския политически живот, както е организиран той спрямо конституцията на Петата република. Позволявайки на едно малко малцинство да управлява в името на населението, тази система неотклонимо отваря пространство за такава политическа тендеция, която казва “Ние не сме част от тяхната игра”. Националният фронт окупира това пространство след разпускането на комунистите и крайнолявото. Колкото до “дълбоко заседналите чувства” на масите – е, как го измерваме това? Само ще отбележа, че във Франция ние нямаме еквивалент на немското ксенофобски движение ПЕГИДА. И не мисля, че в сегашната ситуация има нещо подобно с 30-те години на XX век – във Франция днес няма нищо, което да прилича на грамадните крайнодесни милиции от междувоенния период.

Изглежда, че вие не намирате нужда да се борим срещу Националния фронт…

Ние трябва да се борим срещу системата, която създава Националния фронт, а така също и срещу тактиката да се отхвърля НФ като средство за замаскиране на скоростното залитане вдясно на правителствените елити и на интелектуалците.

Не се ли тревожите, че НФ ще дойде на власт?

Тъй като гледам на Националния фронт като на плод от дисбаланса в логиката на нашите институции, смятам, че е по-вероятно партията  да се интегрира в системата. Вече налице са достатъчно сходства между НФ и съществуващите системни сили.

Но ако НФ дойде на власт, това ще има съвсем конкретни последици за най-уязвимите във френското общество – имигрантите, не е ли така?

Вероятно да. Но не виждам НФ да организира масови прогонвания със стотици хиляди или милиони хора, които “да бъдат върнати, откъдето са дошли”. При Националния фронт не става дума за бедни бели хора срещу имигрантите; електоратът им се простира сред всички сектори на обществото, дори и сред имигрантите. Така че, да, може да има някакви символични мерки, но не вярвам, че едно коалиционно правителство между СНД и НФ ще бъде толкова различно от правителство само на СНД.

Преди първия кръг на изборите Манюел Валс разкритикува френските интелектуалци за това, че “са заспали”: “Къде са интелектуалците, къде е великата съвест на страната, мъжете и жените, които трябва да бъдат в челните редици – къде е Лявото?, попита той. Смятате ли, че това се отнася до вас?

Значи социалистът пита “Къде е Лявото?” Има много прост отговор – където го отведоха, в бездната. Историческата роля на Социалистическата партия е да убие лявото. Мисията изпълнена. Манюел Валс пита какво правят интелектуалците… Странно, но не виждам защо човек като него ги критикува. Той атакува мълчанието им, но фактът е, че от десетилетия редица интелектуалци получиха прекалено много. Бяха превърнати в звезди, дори в светци. Имат голяма заслуга за изпълнените с омраза кампании около забрадките и laïcité. Бяха прекалено открити. Бих добавил, че едно позоваване на интелектуалците е позоваване на хората, които са такива кретени, че биха се съгласили да играят ролята на говорители на интелигенцията. Може да приемеш такава роля, разбира се, само ако се определиш като противник на онези, представяни като брутални и назадничави. Което в крайна сметка ни отвежда отново към противопоставянето между “онези, които знаят” и “онези, които не знаят”, а именно това е, което трябва да размажем, ако искаме да се борим срещу това презряно общество, на което Националният фронт е само едно конкретно изражение.

И все пак има интелектуалци, включително самия вие, които се борят с десния уклон във френската мисъл. Не вярвате ли в силата на думите на интелектуалеца?

Не можем да се надяваме, че няколко отделни хора ще “отблокират” ситуацията. Това може да се случаи само чрез масови, демократични движения, а те няма да извличат легитимността си от привилегиите на никой интелектуалец.

Във вашите философски трудове вие показвате, че от Платон насам политическата мисъл има склонност да дели индивидите на “такива, които знаят” и “такива, които не знаят”. От една страна е класата на образованите, разумни и компетентни, призвани да управляват; от друга, неразумните народни класи, които са жертви на собствените си първични импулси и са обречени да бъдат управлявани. Това ли е вашият начин да анализирате и сегашната ситуация?

От дълго време управниците обосновават своята власт (“authority”), обличайки се в предполагаемите добродетели на просветената класа – като благоразумие, умереност, мъдрост… Днешните правителства говорят в термините на науката – икономиката – и настояват, че не правят нищо повече от това да прилагат нейните предполагаемо обективни и неизбежни закони (които, просто по случайност, съвпадат с интересите на управляващата класа). Но видяхме икономическата катастрофа и геополитическия хаос, които старата управленска мъдрост и новата икономическа наука създадоха заедно през последните четиресет години. Тази демонстрация на некомпетентността на предполагаемо компетентните просто пробуди презрението на управляваните към тези, които с такава надменност ги управляват. Но позитивната демонстрация на демократическата компетентност на предполагаемо некомпетентните, обаче, е съвсем друго нещо.

Интервю с Жак Рансиер за L’Obs от 4 април т.г., преведено на английски език за VersoBooks.

Увод и превод: Станислав Додов

Редакция: Ивайло Динев и Петър Добрев

Comments

comments