Skip to main content

Фуко и „настоящата“ бежанска криза

от Дженифър Бейгълман

източник: Opendemocracy

Преди повече от тридесет години Мишел Фуко говори за бежанската криза на своето съвремие. Днес друга една бежанска криза, най-голямата от Втората световна война насам, се разгръща от Сирия и Северна Африка. А утре, предвиди Фуко, отново ще има друга настояща криза.

Вечното завръщане

В интервю от 1979 година [1] Фуко отговаря на въпроса: “Какъв е “произходът” на бежанската криза, убила хиляди хора от Виетнам и Камбоджа?”. Той отказва да посочи един-единствен враг или виновник, а проследява условията, които произвеждат ужасяващия цикъл на принудителни миграции, който виждаме да се повтаря и днес. Тези насилствени миграции, казва той, са симптоми на исторически развития. Те произлизат от погранични практики, които надзирават отношенията между “нас” и “тях”, унаследени в колониалното настояще. Докато тези фундаментални за глобалната ни политика условия не се променят, масовото преместване на хора ще остане не просто “продължение на миналото, но и предвестие на бъдещето”.

Четейки думите на Фуко, потръпвам от това колко познато звучи това трагично вечно завръщане. Вцепенявам се. Историите за изоставени “на прага на смъртта” човешки същества и измити на брега тела ехтят от непрекъсната травма. Фуко говори за транзитни центрове, настаняващи потърсили убежище виетнамци в края на 70-те – зони на изчакване, които били концентрационни лагери по всички белези, освен по име. Едва тази сутрин четох за това как едновремешните концентрационни лагери в Германия се използват за настаняването на търсещите убежище днес.

Призракът

Често съм срещала думите на Фуко, но никога преди това не са ме докарвали до сълзи. Те разкриват в близост истини за кървави богатства, натрупани чрез експлоатацията и мъртвия труд на други. Напомнят ни, че границите, които зорко патрулираме днес, защитават не това, което е наше, ами открадната земя, основана на откраднати животи. Имало е твърде много насилие за твърде дълго време. Как можем изобщо някога да прекъснем този порочен кръг?

Чувствата, които думите на Фуко предизвикват, са моят подход към разглеждането на текстовете му. Колин Гордън и Енджин Исин внимателно ситуират тези текстове в по-широкия контекст на мисълта на Фуко. Коментарът ми е подтикнат от афективната сила на изказванията на Фуко и това как биха могли да се отразят на една политика на настоящето. Призракът на Фуко има много какво да ни научи – ако бихме могли да слушаме.

Интервюто на Фуко от 1979 и още повече речта му от 1981 в Женева възприемат директен тон към бежанската криза, за която той говори. Някои биха счели това като нетипично за Фуко. И все пак, както отбелязва Исин, в ролята си на “интелектуалец активист” Фуко често е говорил с такава сила. В тази си роля той е говорил убедително, но не в качеството си на експертен авторитет. Действително, той подкопава такава претенция за авторитет с въпроса “Кой е поискал от мен да говоря?” И го обърква още повече с отговора “Никой.”

Докато Фуко продължава да заема тази критична позиция, аз чета изказванията му като призив за действие. Той предлага повече от надежда за близкото бъдеще. Временният работник мигрант, за когото загатва Фуко, трудещ се по сенчестите неустановени пътища, водещи до гражданството, е напомняне за опасната хватка на надеждата.

Вместо надежди и обещания за едно все още нематериализирало се бъдеще, Фуко настоява, че “интернационалното гражданство” трябва да говори и действа в настоящето. Тази политическа ангажираност, казва той, не може да бъде ограничена до кухите жестове на протест. Твърде добре сме запознати с лесните за възприемане пърформанси, каращи ни да се чувстваме добре и служещи единствено за успокояване съвестта на управляващите, без обаче да разклащат условията на привилегията. Защото възставането на управляваните срещу властта по необходимост включва подривно действие, което обърква и подкопава тази привилегия.

Днес виждаме форми на политическа ангажираност, които възприемат призива на Фуко в начина, по който адресират непрекъснато-настоящата бежанска криза. Макар че технологиите на властта и управлението са се изместили и усилили от времето на Фуко, това се е случило и с тактиките на съпротива. Бих искала да подчертая няколко от тези тактики, които според мен произхождат от и задълбочават силата на призива на Фуко към действие.

Интимно-интернационални солидарности

Все по-често виждаме транс-локални движения, отдаващи се на разкриването на пресичащи се форми на насилие, – колониални, такива, свързани с промени в климата, икономически, базирани върху джендъра – които изместват хората и предизвикват принудителни миграции. Движения като No One is Illegal насърчават връзките между коренни населения, чиито земи са били откраднати от същите онези колониални сили, които днес бомбардират, а утре отново се провалят в безусловното приемане на бежанците, които са произвели. Такива движения също така разпознават връзките между деградацията на околната среда и изместването. Помните ли онези 1.5 милиона сирийци, които през 2007 година бяха принудени да напуснат домовете си в следствие на историческата суша, причинена отчасти от промените в климата? Тези пресичащи се политики стимулират отчаяно нужните комплексни солидарности. Те закрепват тези солидарности чрез интимни форми на организация като например разговори между поколенията, изкуство, песен и други практики на грижа.

При отново засилилите се призиви в Европа за защита на положението на бежанците, активистко-академични мрежи също така подлагат на изпитание широкото безразличие към онези, които не са окачествени като истински бежанци. Действително, мрежи като ‘Crossing the Mediterranean Sea by Boat: Mapping and Documenting Migratory Journeys and Experiences’ правят нещо повече от това просто да задават въпроси. Те работят в партньорство с хората, които се придвижват в условия на изключителна несигурност, в опита си да изискат незабавно действие от страните-членки на ЕС. Тези начинания са израз на настояването, че ЕС – празнуващ “отворените” граници – трябва да демонтира апаратите си за сигурност, които контролират, възпират и убиват определени животи чрез непрекъснато увеличаващата му се “гранична зона”. [2]

Докато изискват промени на враждебните политики, тези активистки мрежи не просто чакат политиците и онези, които изготвят насоките за действие. В духа на призива на Фуко, хората се намесват “активно и материално в порядъка на международните политики и стратегии.” Виждаме това във всекидневния живот на градовете си, някои от тях градове-убежища, където хората предоставят убежище по начини, по които държавите не могат или не искат да го направят. [3] В най-радикалната си форма, тези транс-локални движения не просто се задоволяват с малки дози гостоприемство. Те активно разграждат граничните режими, вече навлезли в интимната тъкан на всекидневния живот. Правят това чрез актове на непокорство. Обучители, лекари, съседи, отказват да наложат режим на изключително гражданство като заявяват: “Всички имат право върху града без страх от депортация или задържане. Не, няма да се превърна в граничен пазач!”.

В тон с призива на Фуко тези форми на политическа ангажираност се опитват да помогнат на хора в смъртна опасност. Все повече обаче тази ангажираност се учи от и със тези, които устояват ден след ден в живот на ужасяващ натиск. Предприемането на опасно пътуване през хиляди мили вода и суша не е “остатък от политиката”, нито пък романтична политика, ами такова, което разкрива невъзможността на това да не направиш нищо.

Любов

Преди повече от тридесет години Фуко каза, че, за да предизвикаме промяна, трябва да наложим натиск върху онези, които злоупотребяват с властта. Познавайки много добре насилието, което този натиск поражда, той продължава, питайки “Но какво означава “прилагането на натиск”?” В контекста на непрекъснато насилие се чудя: какво значи да практикуваме любовта – активно и материално? Как бихме могли да наложим натиск чрез невъзможни прояви на любов, които разклащат онова, което Харша Уалия нарича граничен империализъм?

Превод: Неда Генова

Бележки

[1] Става дума за това интервю с Мишел Фуко, преведено и публикувано за първи път на анлийски едва тази година: ‘The refugee problem is a foreshadowing of the 21st century’s great migration’, In: Michel Foucault on refugees – a previously untranslated interview from 1979: http://progressivegeographies.com/2015/09/29/michel-foucault-on-refugees-a-previously-untranslated-interview-from-1979/ [последен достъп: 25.11.2015] [Бел.прев.]

[2] Bigo, Didier. “When Two Becomes One: Internal and external securitisations in Europe” in Morten Kelstrup and Michael C. Williams (eds) International Relations Theory and the Politics of European Integration: Power, Security and Community. (London: Routledge, 2000), 185.

[3] За дискусия в други контексти на това как транс-локални групи отговарят на неадекватността на гражданската власт, вж.: James Tully, On Global Citizenship: James Tully in Dialogue, London, Bloomsbury, 2014.

Comments

comments