Skip to main content

Изоставени (в) грижи

Маргарита Габровска

Животът й има три основни състояния  – дневна, нощна, почивка. Сякаш е така от вечност, самата тя изглежда така, като че ли е тук от вечност.

Тя е първото нещо, което децата виждат, когато отварят очи сутрин и последното нещо, когато заспиват нощем. Не ги посреща с „Добро утро“ и не пожелава „Лека нощ“ – значение има само времето за къпане, преобличане, хранене или даване на лекарства.

Случва се да изпуска фрази, които подсказват, че невинаги е било така…

Когато стане дума за структурни промени в национален мащаб, обичайно мисълта се насочва към „голямата картинка“ на институциите. Ако говорим за социални институции и една такава не работи, се артикулира необходимостта от разкриване на нова, по възможност по-успешна, и от закриване на старата. Струва си да се отбележи, че в тези процеси от последните години държавата никога не излиза „на фронта“ сама. Всъщност в преобладаващите случаи нейното участие започва едва след като неправителственият сектор е вложил едно значително количество човешки, финансови, времеви ресурси и ноу-хау за задвижване на процесите. Публично-частните партньорства обаче имат своя срок, след който държавата трябва сама да поеме грижата за „новородените“ услуги. И често това води до влошаване на старите проблеми на новите институции. Постепенно състоянието им се хронифицира и не след дълго това дава своите дълбоки отражения върху целия институционален организъм.

Нека се опитаме да дефинираме „неработенето“ на институцията. В случая на специализираните институции за деца то се изразява в няколко аспекта. Първо и основно, входът към институциите е широк, а изходът – тесен или просто няма такъв. Липсва навременна превенция на изоставянията на ниво родилен дом и подкрепа за родителите, чиито деца се раждат с увреждания. Веднъж попаднали зад вратите на институцията, изходът за тези деца рядко води другаде, освен до следващата, обусловена по възраст и тежест на увреждането. Показателен е фактът, че последно дете с увреждане е било осиновено в България през 2010 г. (34)

От широкия вход и тесния изход на институциите следва вторият аспект на „неработенето“ – институциите постепенно започват да „преливат“, а нивото на грижата да спада до степен, в която се поражда необходимост от разкриване на нови институции-реплики, които да поемат част от постъпилите деца.

И трето, тесният или липсващ изход прави институцията неефикасна, т.е. „поглъща“ ресурси и бележи почти пълна липса на обществена „възвръщаемост“.

Интересът на тази статия е насочен към това как сме способни да говорим и мислим за институциите за предоставяне на грижа без изобщо да намесваме човешкия фактор, а именно грижещите се. Често чуваме да се говори за неефикасни институции, но значително по-рядко за неефикасно обгрижване, т.е. проблемът се отдава на структурата и резултатите, а не на процеса и отношението.

През 2010 г. държавата официално призна (35), че коефициентът на полезно действие (КПД) на институции за деца е не просто нисък, а отрицателен и с това бе поставено началото на техния край – или поне такава бе заявката. И за да продължим да мислим „по институционалному“, т.е. без съзнание за „човешкия фактор“, нека си припомним дефиницията за КПД – „характеристика, която отразява ефикасността на система, служеща за преобразуване на енергия. Определя се като съотношението между изходящата полезна енергия и енергията, подадена към системата.

Функциониралите до момента институции за деца изразходват определено количество подадена към тях енергия, но на „изхода“ показват твърде ниска или отрицателна „производителност“. Това е и причината да бъде търсен заместител, както вече стана ясно. Мисли ли се обаче за процесното ниво – за преобразуването на енергията и най-вече за хората, които го извършват? Ако се съди по това, че част от новите услуги се разкриват в сградите на старите (36) и че често се преназначава същия персонал, може да се каже, че не, не се мисли за преобразуващите енергията, но пък се слагат нови имена на стари здания.

„Деинституционализацията не е крайна цел, а средство за хуманизиране на грижата за децата“ – това гласи един от принципите от Националната стратегия за деинституционализация. (37) А къде е хуманизирането на грижата за грижещите се? Защото тези институции все пак са създавани и движени от хора.

Ако стените могат да се пребоядисат, фасадите – замажат, а пердетата – заменят, то може ли да се твърди, че процесът на обновление ще протече по същия безпроблемен начин и по отношение на хората, полагащи преки грижи за децата – медицински сестри, детегледачки, лекари? Кой ще се погрижи за служителя, прекарал през последните 30 години повече часове в Дома за деца, отколкото в своя собствен?

А какво всъщност може да представлява грижата за грижещия се? Може би преди всичко е осигуряването на условия, гарантиращи съхранението на достойнството на грижещия се, обезпечаващи собственото преживяване за ценност, гарантиращи възможността му за участие във взимането на решения за живота в и на институцията, която представлява. И ако до този момент грижата, която е полагал за децата е била огледало на полаганата за самия него грижа, то реалистично ли е изобщо да мислим за съхранен капацитет за „можене“?

Константин, психолог, работещ в една от новите услуги, споделя:

„Професиите на медицинската сестра и детегледачката са професии, които се грижат за другия – от една страна, за лекаря, а от друга – за децата, през наставленията на лекаря. Но кой се грижи за тях?

Тяхната функция е „за другия“. „Благополучието на другите зависи от мен, но кой се грижи за мен? Как да се идентифицирам с грижещия се за мен, така че през тази идентификация да дам по-добра грижа за другия?“ Получава се така, че детегледачките и медицинските сестри са във функцията на обект или инструмент, който изпълнява, но не са субект, затова не биха могли да се отнасят към детето като към субект. Обектът изпълнява желанието на някой друг, това е функцията му и самият той функционира през желанието на друг. Но къде са неговите желания – все едно личността му се разтапя в другия.“

Може би някои ще възразят, че грижа за персонала има – главно обучения за хората, работещи в новите услуги. Но обучаването в нови методики и ученето как да се заменя абревиатурата ДМСГД (Дом за медико-социални грижи за деца) с РГ (Резидентна грижа) не е грижа, а проектно изискване.

„Спомням си как, отивайки за първи път в „резидентната грижа“, видях едни сестри и детегледачки, които в някакъв смисъл са „мачкани“ от лекарите. Те имат много специфична функция – слушат лекаря, следват го и облекчават дейността му. Често се наблюдава нещо като ролева злоупотреба („Като направиш тази промивка, донеси ми едно кафенце.“), която обаче се нормализира от лекарите и не се признават заслугите и ценността на сестрите и детегледачките, а оттам самите те се затварят.

Много е интересно, когато влезеш в една такава йерархична структура. Много бързо трябва да се ориентираш спрямо нея, защото те засмуква и все едно те поставя в определена позиция. Ако си любезен и създаваш впечатление на безобиден, биваш харесан, но в даден момент виждаш неща в отношението към децата, които трябва да се коригират, и в този момент ставаш „лошия“. Много е деликатно как въвеждаш желанието си да коригираш нещо, тъй като, когато ти симпатизират и те приемат, те третират като равен, но не те чуват като специалист. Когато влязат в контакт с теб, думата ти изчезва сред тях, ако си в обсега на симпатиите им. А в момента, в който се опиташ да ги коригираш, ставаш „мачкащия“, минаваш в „лагера“ на лекаря, който ги наставлява и пренебрегва, капсулират се и диалога изчезва, започват просто да изпълняват.

Така работещите в Резидентната грижа не успяват да интегрират невероятния си обем от знания, натрупани през годините, в отношенията с децата. Ето защо обученията, имайки йерархичен елемент, също не работят – каквото каже лекарят (обучителят) – това е, нямаш право на глас, или ако имаш, то е под формата на оплакване към равен по съдба колега.“

Грижещите се обичайно са в сянка и извън общественото внимание. Изключение правят случаите на регистрирани злоупотреби – например, връзване на децата за леглата, смесване на всички блюда за дадено хранене в една чиния, физически наказания – в които „осветляването“ се случва с единственото намерение за публичен линч. Възможно ли е да се очаква, че човек, подкрепата за когото системно е пренебрегвана, въпреки тежестта на работата му, е в състояние да съхрани и да се отнесе с уважение към ценността на другия? Очаква ли се, че няколко методически обучения са в състояние да компенсират траяло с десетилетия занемаряване? И промяната на закони, стратегии и наредби ще промени ли тълкуването им от хората, застинали в едни минали времена? „Законът се променя, но интерпретацията – не. Там е перверзията.“ – заключава Константин.

Идеята на новите резидентни услуги е да имитират семейна среда, т.е. малък брой деца са обгрижвани от такъв брой възрастни, че всяко дете да има възможността да изгради сигурна привързаност с един избран от него възрастен. В Резидентната услуга, намираща се в сградата на „новия“ Комплекс за социално-здравни услуги, в който по стечение на обстоятелствата работя, има шест медицински сестри, пет детегледачки, един лекар и три деца. Децата са от бившия ДМСГД, намирал се в същата сграда със същия персонал години наред – деца, които, заради тежестта на уврежданията си, не са осиновени или в приемни семейства.

Нито едно от децата няма „свой възрастен“, с който да е изградило сигурни отношения на привързаност. Тези деца не са свикнали да бъдат поздравявани с „Добро утро“ и „Лека нощ“ и нито едно от тях не познава друг контакт с възрастните, освен функционални докосвания от типа на промивки на стомашна сонда, къпане, преобуване, хранене. Четенето на приказка от външни специалисти се приема с насмешка от персонала – „Какво му четеш, то нищо не разбира.“

А персоналът са всъщност хората, които няма да те поздравят по коридора, а ако ти ги поздравиш – с което едва ли не валидираш съществуването им – се втренчват равнодушно в теб. За голяма част от тях първата работа се е оказала и последна: „Искаш ли съвет от човек с опит? Завърших за медицинска сестра и оттогава работя в Дома, вече повече от трийсет години. Сестра Стоянова съм.“

Това беше първият ми досег с човек от Дома. Така и не получих съвет, нито научих първото име на сестрата, която държи да бъде наричана сестра Стоянова и реагира с хладна острота на всеки опит да бъде узнато първото й име. Сестра Стоянова е един от хората, които през живота си са прекарали повече време в институцията, отколкото в собствения си дом – „Казвам се сестра Стоянова и работя в дома повече от трийсет години. Нямам деца, неомъжена съм, вкъщи се грижа за болните ми родители, които са на легло.“ – това бе визитката й по време на първото ни съвместно обучение, както и единственото, което успях да науча за нея.

А си струва да се научи повече за хората, правещи възможно съществуването на тези „мъртвородени“ институции. Доколкото не можем да не признаем нуждите на онези (в случая, децата), в чието име институциите са създадени (отделен е въпросът мислим ли за други начини за удовлетворяване на тези нужди), може би именно през хуманизирането на образа на т.нар. „персонал“ ще можем да изградим по-солидарно отношение по пътя към една нова форма на грижа.

Comments

comments