Акценти

Крайнодясното отново успява да се позове на най-примитивните символи на идентичността

Интервю на Федерико Галенде (философ и писател, професор в Чилийския университет) с Жак Рансиер от 04.12.2016 г. за The Clinic.

Превод от сайта на Verso.

Жак Рансиер бе в Чили преди няколко дни. Поканата дойде от ректора на университета на Валпараисо, който го почете като доктор honoris causa. Посетих го от името на TheClinic в следобеда, в който бе планирано да си тръгне. Имахме разговор с широк обхват, без насоки или точни теми, което позволи на философа да покрие множество проблеми – от импулса на демократическото движение в ранните години на новото столетие и мрачният контрапункт, който наскоро го последва с победата на Доналд Тръмп, през различните конфигурации на народа“, борещи се за равенство, до вечно размитите граници между арт пърформансите и тези на политиката. Рансиер е нетипичен философ. Чужди са му очакваните паузи, необходими на рефлексията, които често срещаме при колебливите оратори. Той говори на пълна скорост, изпуска облаци от фрази, които експлодират една след друга, водени от неспокойна, грабваща проза, която използва страстно, за да може да се потопи в дискутираната тема. Стилът му е толкова остър, колкото и прост. Типично за онези, които разкриват във философията предпоставката на всяка политика – дългата и ценена връзка с равенството.

Може би трябва да започнем с „народа“ понятие, от което политическата философия на деветдесетте се отказа, но няколко от вашите книги отново утвърдиха. Нещата вървяха добре. Новият век започна с движения, маршове, революционни настроения и интифади* и цялостен разпад на неолибералните демокрации. Внезапно последва импийчмънта на Мишел Башле, Макри, Брекзит, Льо Пен и Тръмп.

Вярвам, че векът, както и вие отбелязвате, започна с рязкото развитие на демократичните движения, които по известен начин се опитаха да създадат нова идея за „народа“. Това е гледната ми точка. Но също така считам, че той не съществува сам по себе си и в себе си, а е по-скоро следствие от дадена конструкция. Ние, когато се срещаме на площада, поставяйки исканията си, сме народът. Но народ също така се създава и от конституцията, медиите. С какви народи разполагаме е въпросът, който трябва да поставим – или поне този, който интересува мен.

Е, с какви разполагаме?

Бих отговорил от другата страна на въпроса. Считам, че в държави като Франция или САЩ тази тема е монополизирана от една много малка политическа класа. В нея парламентарното дясно и ляво стават все по-неразличими едно от друго, като така губят специфичния си характер, и днес те са повече или по-малко еднакви. В същото време съществуват онези малки движения, които преследват друга идея – движения, които генерират пространството за обособяване на „ние“. Те се стремят да отхвърлят все по-нарастващата интеграция на политическата и финансова сила. Така че е налице разделение между политически елит и всички останали, отхвърлени от системата.

Без значение колко много не ни се нрави, Тръмп общува с голяма част именно от тях.

Той окупира, демагогски, празното място, оставено от неспособните да се представляват сами хора. Преструва се, че олицетворява ядрото на Америка, както Льо Пен – la France profonde, докато това, което всъщност произвеждат, е въображаема и спускаща се отгоре-надолу идентификация. Не трябва да забравяме, че материалът на политиката е символното.

Но във вашите трудове материалът на политиката е осезаемият опит отношенията между телата и животът в общото. Тук в Чили съществува радиопрограма, наречена La comunidad de los iguales*, докато нашите историци се делят на такива, които все още се позовават на гласа на нямащите глас, и такива като Мигел Валдерама, които постулират един вид следисторичност, в която вече не съществува център или ос, без обещание за никакъв хоризонт. Подобно на начина, по който се аргументирате в книгата си върху Бела Тар.

Да, но аз не бих бъркал написаното от мен за Тар – времето за чакане или време, отдалечено от обещанията на историята – с тази тропа за постисторическата или постполитическа природа, която накрая бива сведена до функция на политиката на консенсуса. За мен това е идеологията на онези, които днес монополизират властта. Без значение какво казвате за постисторията, защитниците на тази идеология знаят много добре как да маскират неолиберализма с фалшивите политики на консенсуса. Така се укрепва вярата в края на политиката или – и това е още по-зле – вярата, че в крайна сметка можем да я редуцираме до мениджмънт на властта. А в същността си случващото се е свързване между тези два феномена: от една страна, крайнодясното симулира въплъщение на народа, стратегически настанявайки се извън „установеността“ на политическата класа, докато, от друга, ни напомня, че политиката не е мъртва, че се нуждае от символи, от определени устройства на колективната символизация. Тук е първият момент.

А вторият?

Струва ми се, че е важно да имаме предвид днешния неолиберализъм не само като икономическо кредо, но и като глобален начин на мислене. Този глобален начин на мислене включва убеждението, че обществото може да бъде основано върху неравенство. Те таят омраза и презрение към равенството, сякаш е нещо позорно. Но тук има и парадокс, доколкото думата „неолиберализъм“ е предназначена да се преструва, че политиката е мъртва, докато в същото време се нуждае от политически аспект. Считам за невярно онова, което тези елити имат предвид, а именно, че политиката може да бъде сведена до мениджмънт на властта и че общността може се основава на неравенство.

Да, но почти винаги е било горе-долу така.

Този път новостта се крие във факта, че крайнодясното отново успешно се позовава на изключително примитивни и елементарни идентичностни символи. Така че резултатът всъщност е сливане между тези идентичностни символи, наложени от крайнодясното, и политическата вяра в програмираното неравенство. Спомняте си, че доскоро във Франция, но и в САЩ, дясното отказваше да се нарече така.

Тук те все още отказват.

(Смях.) Отказват ли? Е, ще се разкрият, както са правили и преди. Доскоро казваха неща като „ние сме центъра“ или колкото и да не е вярно, че вярват в равенството. Новото днес е, че хората, провъзгласяващи себе си за десни, открито се противопоставят на равенството.

Всъщност Тръмп казва почти всичко, което му идва на ум, което е по същество експериментално, в смисъл че генерира непредвидими връзки. Той е отвъд естаблишмънта, атакува най-могъщата медия, осъжда непродуктивността на финансовата система, признава отдадеността си на Путин и прочее. В същото време призовава за завръщане към по-скоро конвенционална идентичност, която е далеч от какъвто и да било експеримент.

Това е вярно. Тръмп прави връзка между тези две форми на дискурс, които са обикновено противостоящи си. От една страна, той представя себе си като победител – шампион и бизнесмен, който представлява Америка на печелившите срещу тази на губещите. От друга страна, се позовава на отхвърлените и изоставени от политическата класа. Така бива породено необичайното сливане между Америка на победителите и Америка на онези, които страдат. Защо страдат? Заради мексиканците, латиносите и имигрантите ли? Тръмп умело съчета двете форми на американската идентичност.

Но долавям, че същевременно политиката за вас няма много общо с това. Тя не е въпрос на управление на живота, нито дори вероятно на властта. Във вашата работа политиката е представена по-скоро във вечната борба между богатите и бедните.

За мен политиката се състои действително от тази борба, това противопоставяне. Но богатите и бедните не се съотнасят към специфични социологически категории или социални групи. Те по-скоро функционират в символната структура на самата опозиция. Движения като „Окупирай Уолстрийт“ например са резултат от съчетаването на множество групи, на множество идентичности и форми на субективизация. В този смисъл мястото на потиснатите е хетерогенно – то е множествено, както вие предполагате, но в същото време потиснатите конструират себе си в опозиция на неолибералния мениджмънт на властта.

Това е, което се случи при нас с ученическото и студентско движение от 2011 г. то остави своята в действителност важна следа, една изменена осезаемост.

Става въпрос, разбира се, за конфигурация, която произвежда един нов тип народ, като колективен символ – хора, които произхождат от много различни хоризонти и въпреки това окупират същото пространство, същото място. По този начин онова, което конструират, е вид опозиция на официалния свят; на политиката, разбирана като мениджмънт на властта.

Но няма ли известен конформизъм в разглеждането на нещата по подобен начин? Някои хора ви считат за вид изтънчен социалдемократ.

(Смях.) Социалдемократ? Не, не – няма нищо по-отдалечено от позицията ми!

Знам. Питам ви, защото сте тук и искам да знам от първа ръка как определяте себе си. Като неавангарден комунист, анархист, ляв популист?

Определям себе си като радикален демократ. Ако комунизмът, към който препращате, бил той дори и комунизмът на човечеството, означава нещо, то той би бил вид радикална демокрация, също както и анархизмът. Имам предвид, че онова, за което се застъпвам, е всъщност радикално осъществяване на равенството и това със сигурност няма нищо общо със социалдемокрацията, която, както знаем, е част от парламентарната политика. Що се отнася до популизма – считам го за много несигурна концепция. Отчасти защото, от една страна, препраща към хората като важен символ на политиката, докато, от друга, задава силно специфична форма на отношения между хората и лидера.

И как прилагате това към Съединените щати?

Мисля, че това, което се случи в САЩ, но и не само там, е, че политиците намериха за полезно да създадат врагове от този вид: популизмът е врагът. Той е онова, което се намира от другата страна, и всички, които не са съгласни с тези от нас, които държат властта към момента, са популисти. Счетоха го за полезно, а онова, което последва, бе Тръмп.

Значи за Рансиер левият популизъм не е благодатен.

Доколкото сме борци за лявата идея, не можем да говорим за „популизъм“, тъй като това, което се има предвид, е монополизирането на демократичните сили от харизматичен лидер. Кристина Кирхнер например, която очевидно се стреми да управлява, въплъщавайки хората. Малкият проблем е, че хората не могат да бъдат въплътени.

Не, разбира се, че не. Но аз нямах предвид нито артикулация, нито въплъщение, а по-скоро спонтанното разпространение на сътруднически мрежи, които оперират далеч както от големите финансови центрове, така и политическия елит. Философът Rodrigo Karmy говори за интифадас без водачи или авангард. Kaurismaki от своя страна нарича това идиличен комунизъм“ такъв, който е вътрешноприсъщ на практиките на телата и не съответства на нито един утопичен хоризонт. Вие самият го твърдите в предговора си към „Вечност от звездите” на Бланки*: „Комунизмът е равенството между хората, споделящи едно и също познание за небесното“.* Това е много интересна дефиниция, която постулира в движение неделимия характер на разума, разбиран като нещо, което е било винаги общо и което всеки може да използва и подчинява на своята воля.

Е, разбира се, една интифада без авангард предполага равенството на разума като основа на комунизма, което означава, че тя е всъщност вид кредо, вид вяра в споделения от всички ни разум. За мен тази основа е увереността във възможностите на всеки човек. Тя няма нищо общо с идеята на Негри и Хард за общия интелект* или за предполагаемо споделените умения, които новите технологии пораждат. Не е това, което мисля и казвам, а по-скоро, че комунизмът е нещо сътворявано или вплитано във всеки момент и във всяка връзка. Онова, което ме интересува, е как във всеки момент и във всяка връзка – във всеки миг! – може да се допусне равенството или да се възпроизведе неравенството. И така ние или създаваме комунистическия свят, или – обратно – възпроизвеждаме логиката на неравенството.

Няма как да не се съглася. Във всеки случай за вас равенството е презумпция, а не обещание или нещо, което се стремим да достигнем. То е отправна точка, при чието заемане се създава впечатление за наличие на перформативен характер в себе си. Когато се стигне дотук, логиката на спектакъла дава път на тази на карнавала и нещо подобно се случва в Чили от 2011 г.

Това е вярно. Вярвам, че трябва да вземем предвид всички форми на креативността, всички видове интелигентност, когато нормалният ход на нещата бъде подринат. В известен смисъл ние сме свидетелство за всички тези революционни движения и времена, за всички тези революционни дни, в които хората извършват множество неща – демонстрации, [политически] деяния или [създаване на] партии, чиято непокорност подкопава силите на неравенството. Това са моментите, в които мъжете и жените, или иначе казано – хората изобщо, могат да докажат на самите себе си собствените си способности да осъществяват неща, които би трябвало да бъдат извън техния обсег. Но това е само едната страна на въпроса. Другата е с времеви характер, който вие обобщавате много добре в образа на карнавала.

Макар да предполагам, че не харесвате карнавали.

Не, не че не ги харесвам. Проблемът с карнавала е, че е форма на популярно изобретение или популярна подривност, която отговаря на определена институционалност. По определено време, всяка година, мъже и жени от народа стават крале или кралици, подривайки света, обръщайки го наопаки, но именно в определеността на времето. А за мен това е различно от способността на хората да се проявяват в неочаквани моменти, без програма или график. Карнавалът е времето на хората. Но след него те си отиват у дома, обратно на работа и в познатите условия. Според мен тези ритуали не притежават подривен ефект. Така е отчасти защото според мен това, което се включва в преустановяването на неспособността, която другите ни приписват, е нещо съвсем различно. То е изобретяване на една нова темпоралност.

Както в „Нощите на пролетариата“/„Пролетарски нощи“.*

Именно. От тук може да се вземе случайният пример, че „нощта на пролетариата“ започва в началото на март и обикновено се простира до тридесет и първи, защото, както всички знаем, след това започва април. Любопитното обаче е, че не идва април, а тридесет и втори март. След него тридесет и трети, и прочее. Това е случайност, която илюстрира идеята за подривността на времето или за изобретяването на ново такова.

Но карнавалът се основава на забравеното от цялата история нашествието на егалитарните възможности в популярните традиции. Няма ли вид колективно представление, което да е именно тема едновременно на изкуството и на политиката?

Разбира се, защото интересното в движенията и практиките на народа е тъкмо неясната граница между политическото представление и артистичното такова. Имаме идеята за политика като начин на придвижване; начин на телата да (пре)нареждат себе си, очертавайки темпорални цялости. Подобно равностойно присъствие има както в настоящите политически, така и в артистичните изпълнения. И именно затова считам, че трябва да говорим за два различни опита, които са много различни. Първият от тях се стреми да разположи всички означителни елементи на политиката в сферата на изкуството, за да могат да пресъздадат политическото през неговата перспектива. Вторият се съдържа във връзките или безразборните отношения, които вече съществуват между тези форми, произтичащи от политическия протест и артистичното изпълнение или изобретяване. Това, което мисля за тези практики, е, че са неопределими.

Също както и връзката между тях.

Също като нея, едно неточно разграничение. На това противопоставям артистичната претенция за изграждане на политическото слово чрез посредничеството на изкуството.

Много ви благодаря, Рансиер.

 

Превод от английски: Антон Колев

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments