Skip to main content

Улиците на Париж са ми толкова познати, колкото улиците на Бейрут

от Джоуи Айуб за GlobalVoices.org

Аз идвам от привилегирована франкофонска общност в Ливан. Това винаги е значело, че съм виждал Франция като мой втори дом. Улиците на Париж са ми толкова познати, колкото и тези на Бейрут. Бях в Париж само допреди няколко дни.

Това са две ужасяващи нощи на насилие. Първата отне живота на 40 души в Бейрут, втората отне живота на повече от 120 в Париж, и броят им продължава да расте.

Изглежда ми ясно, че за света смъртта на моите съграждани от Бейрут не е толкова значима, колкото смъртта на моите съграждани в Париж.

„Ние“ нямаме „safe button” във Facebook. „За нас“ няма среднощни обръщения от най-влиятелните мъже и жени днес, нито от милиони онлайн потребители. „Ние“ не променяме политиката си така, че тя да се отрази върху животите на безброй невинни бежанци.

Това е напълно сигурно.

Казвам го без всякакъв яд, само с тъга.

Трудно е да се проумее, че след всичко, което беше говорено, след всичката реторика на прогресивната мисъл, която ние, като привидно единен човешки глас, успяхме да създадем… След всичко това е трудно да се проумее, че много от нас, членове на този любопитен вид, сме все още изключени от основните тревоги на „света“.

Зная, че, като казвам „света“, аз самият изключвам голяма част от света. Защото така работят властовите структури.

Аз не съм важен.

Моето „тяло“ не е важно за „света“.

Ако умра, това няма да има значение.

И отново, казвам това без яд.

Това мое твърдение е просто факт. Политически факт, наистина, но все пак факт.

Може би трябва да тая в себе си яд, гняв, може би трябва да негодувам, но съм твърде уморен. Тежко е да осъзнаеш всичко това.

Зная, че съм достатъчно късметлия, че, когато умра, ще бъде запомнен от моите приятели и хората, които обичам. Може би моят блог и онлайн присъствие ще съберат мислите на хора от различни места по света. Това е красотата на Интернет. Но дори и това е напълно непостижимо за много други.

Сега по-ясно от всякога разбирам думите на Та-Нехиси Коутес, когато той говори за Черното тяло в Америка. Мисля, че истории трябва да бъдат разказани също така и за Арабското тяло. И за Северноамериканското тяло. За Коренното тяло. За Латиноамериканското тяло. За Индийското тяло. За Кюрдското тяло. За Пакистанското тяло. За Китайското тяло. И за толкова много други тела.

Човешкото тяло не е едно. Изглежда, че досега със сигурност е трябвало да стане. Може би това, само по себе си, е илюзия. А може би е илюзия, която си заслужава да запазим, защото, ако го няма дори и плахият стремеж към единство от страна на отделните части на тялото, то тогава не съм сигурен в що за свят живеем.

Някои тела са глобални, но повечето тела остават локални, регионални, „етнически“.

Моите мисли днес са с всички жертви на ужасяващите атаки и вчера, и днес. Моите мисли са с всички, които тепърва ще страдат от сериозна дискриминация, резултат от действията на няколко масови убийци, както и от пълния провал на човешкото въображение да види себе си като едно цяло.

Единствената ми надежда е, че ще бъдем достатъчно силни за отговор противоположен на онзи, който тези престъпници са искали. Искам да бъда достатъчно оптимист, за да кажа, че вървим „натам“, където и да е „там“.

Но трябва да говорим за тези неща. Трябва да говорим за Раса. Просто трябва.

Comments

comments