АкцентиСтатии

Потисничество и съпротива на терена на социалното възпроизводство: исторически траектории и настоящи измерения

от Живка Валявичарска и Брайън Уайтнър*

превод от Неда Генова

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

Идеята за социално възпроизводство най-често се асоциира с марксистката феминистка литература от 1970-те години. Значителна работа около тази концепция обаче може да бъде открита в един доста разнороден корпус от трудове, писани през 1960-те и 1970-те години. Освен в марксистко-феминистките разработки, социалното възпроизводство се превръща в централен фокус и за италианските автономисти, антисталинистките социалистически хуманисти в постсталинистка Източна Европа, „антихуманистките“ критици на ортодоксалния марксизъм като Луи Алтюсер и Мишел Фуко, в изследванията на робството, расата и ученията за градската среда, а така също и в постколониалния феминизъм и феминизма на „Третия Свят“.

В тези трудове, социалното възпроизводство е добило широк спектър от значения и бива използвано по много различни начини. За някои този термин означава материалните средства за съществуване и оцеляване – както непосредствени, така и инфраструктурни: от водата и храната до подслона и здравеопазването. Други използват понятието, за да подчертаят, че възпроизводството е особен вид труд, участващ във възстановяването и благосъстоянието на другите: като при домакинския, обгрижващия, емоционалния, афективния и сексуалния труд, които исторически са се падали предимно на жените. Съвременната литература се фокусира върху остоковяването на възпроизводителния труд, както и върху глобалните икономики и транснационалните вериги от домакински, обгрижващ и сексуален труд.

В тези и други текстове тялото се превръща във важен фокус: тялото като място на биологическо възпроизводство, регулация на сексуалността и възпроизводство на бинарното разделение на пола (gender). Възпроизвеждащото и възпроизводимо тяло е вид ресурс – ресурс за труда, но също така и за производството на още тела и животи, на още работници. То бива мобилизирано през проекти за контрол на населението или от медицински и административни регулационни технологии в услуга на възпроизводството на хетеронормативността, расовия и класов контрол, както и в услуга на проекти за социална нормализация.

Някои политически организатори и теоретици пък приемат, че социалното възпроизводство означава обществените и социални институции, които възпроизвеждат социалните отношения в широк смисъл: държавата, училището, фабриката, семейството, болницата и здравните учреждения. Например борбите около достъпа до обществено висше образование в Щатите разкриват университетите като места, възпроизвеждащи класови и социални неравенства, като в същото време подчертават ролята и възможностите им в изграждането на социална мобилност. И още, трудове в сферата на критичните градски изследвания разглеждат градовете, градските среди и географиите на инфраструктурата като места за възпроизвеждане на работна сила и класови и расови неравенства.

С други думи, поредицата текстове върху социалното възпроизводство, които се появяват малко или много по същото време в края на 1960-те и началото на 1970-те години, не са непременно в диалог едни с други и не формират еднороден теоретичен или политически корпус. Те всички обаче стигат до понятието за социално възпроизводство в един конкретен момент от кризата на сталинисткия марксизъм, за да подложат на критика ортодоксалните марксистки анализи на труда и експлоатацията, и да направят видими терени на борба, останали извън полезрението в ортодоксалните концепции за борбата на работническата класа. Като че ли до известна степен този момент досега е останал неразпознат, а именно, че „възпроизводството“ е централно понятие на неортодоксалните и антисталинистки марксистски трудове от 1960-те и 1970-те години. Понятието играе видна роля в трудовете на антисталинистките марксистки хуманисти, особено в социалистическите страни: от изследвания върху неравенството на пола до образованието, свободното време, социалистическото семейство, социалистическата личност и „социалистическия начин на живот“. Антисталинистките марксистки хуманисти от 1960-те години се обръщат към ранните, хуманистки трудове на Карл Маркс, потиснати от сталинисткия марксизъм, за да извлекат обратно активността на обикновените хора и да оставят зад себе си сталинистката рамка на модела „база-надстройка“.

Но критици на хуманисткия обрат като Луи Алтюсер също използват понятието за социално възпроизводство, за да критикуват ограниченията на сталинистките понятия за държавна власт и за да се обърнат към процесите на формиране на субекта в капиталистическите общества. Накратко, социалното възпроизводство се превръща както в елемент от феминистката критика на продуктивисткия марксизъм, така и в призма за развитие на нови критики и теории на държавната власт в контекста на либералните социални и социалистически държави.

Политическите употреби на понятието също не са изцяло последователни: по свой особен начин, всеки от тези трудове цели да направи видими начините, по които социалното възпроизводство се е превърнало в място на социален контрол и подчинение, основано на полов и расов принцип, на възпроизводство на хетеронормативни социални форми, и други. Някои от тези критики отварят нови полета за политическа съпротива срещу капитализма и държавата. Други виждат в социалното възпроизводство обещаващо място за възпроизводството на проекти за социално равенство и социална мобилност, които стават приоритет на държавата и разгръщат апаратите за възпроизводство като инструменти за регулация.

Какво можем да научим днес от теорията и политическия опит на 1970-те години? И обратното, как борбите ни срещу неолибералното преструктуриране на образователната и социална инфраструктура, срещу полицейската и затворническата държава, както и срещу расизма, ксенофобията, евроцентризма, хетеросексизма и трансфобията – при капитализма, но и в антикапиталистически и антидържавнически форми на организация – ни помагат да развием една нова историческа перспектива върху 1970-те години? И, може би най-важното: как можем днес да мислим автономията и активистката борба в полето на социалното възпроизводство?

В това есе бихме искали да разгледаме спектъра от идеи и аргументи за социалното възпроизводство, започващи през 1960-те години и да предложим един вид генеалогия на различните значения, политически употреби и критики на тази категория, докато същевременно подложим на тест  възможностите и ограниченията на различните подходи към осмислянето на социалното възпроизводство в настоящето.

Като се обърнем отново към критиките на капитализма и държавата на Алтюсер и Фуко от гледна точка на възпроизводството, както и към критиките на западния марксистки и социалистически феминизъм, развит от чернокожите феминистки и жените от постколониалните страни, се надяваме да разширим наличните исторически наративи за социално възпроизводство.

 

Исторически генеалогии на дискурсите за социално възпроизводство

В ранната си работа от 1970-те години марксистките феминистки в Западна Европа и САЩ разпознават социалното възпроизводство като поле на продуктивно, съзидателно действие. За тях, патриархалните отношения и потисничеството на жените в дома се явяват предусловие за капиталистическата експлоатация. Това, което се разбира под  труд в традиционните марксистки анализи – а именно наемния труд и индустриалното производство – е продукт на бялото и мъжко политическо въображение, неспособно да отчете работата, осъществявана за социално възпроизводство, обикновено концентрирана в дома, в сферата на „личното“ и в други полета, които попадат извън производителните сфери. „Традиционните“ марксистки разкази игнорират работата на домакинския труд, биологичното възпроизводство и възпроизводството на работна сила, и ограничават представата си за труд до фабриката. С други думи, критиката на отношението „капитал-труд“ изключва сферата на дома и домашното, където жените са отговорни за цялата работа на възпроизводство на работната сила чрез домакинския труд, както и за възпроизводството на работническата класа по-общо, чрез раждането и грижата за деца. Марксистките феминистки показват как тези отречени, невидими и неразпознати форми на работа са абсолютно необходими преди всичко за  съществуването на самата форма на наемен труд и „сферата на производство“. По този начин те показват как женската работа в дома е централна за оцеляването и възпроизводството на работната сила и за капиталистическите отношения по-общо. И по-нататък: въпросът е за това какво се брои за „труд“ и „работа“ и кой е субектът, достоен за това, което те си представят като „свобода“ от необходимостта за този труд. Те се борят срещу социалната невидимост на възпроизводителния, афективния и обгрижващия труд и начините, по които те са преплетени с натурализирани представи за женските тела и техният афективен социален живот.

Протест на движението „Надници за домакински труд“ през 1977 година. Schlesinger Library, Radcliffe Institute / Bettye Lan.

Накратко, марксистко-феминистките употреби на социалното възпроизводство от 1970-те години се превръщат в полезна феминистка призма, през която да се покаже как патриархалната социална организация е структурен елемент на капиталистическата експлоатация и как историята на борбата на работническата класа (например във фабриките) на практика съпътства и възпроизвежда патриархалните отношения и социалните норми на пола в капиталистическия социален контекст. Всички тези моменти се превръщат в част от феминистката критика спрямо доминираната от мъже марксистка левица, а така също и във фокус на феминистката организация срещу експлоатацията и капитализма.

Този теоретичен корпус има обаче значителни ограничения. Въпреки че западните марксистки феминистки разказват убедително за това как женската сексуалност и традиционната семейна единица са се превърнали във функция на капиталистическите отношения, те есенциализират женските тела, работят главно със статична представа за тялото, приемат за даденост бинарното разделение на пола, и до голяма степен приемат хетеросексуалните предпоставки както на работническото, така и на женското движение. Както наскоро писаха автори в материалистко-феминисткото списание LIES: „Ние намираме за непростим провала на марксистките феминистки от втората вълна да разгледат флуидността и множествеността на пола при капитализма, и да схванат формите на експлоатация и насилие, които са заложени под тези категории, както и политическите последици от тези факти“ (FLOC, 2015, с. 60).

Марксистките и социалистически феминистки като цяло не отчитат видовете технологии, участващи в производството на полово маркирани субекти, на сексуализирани тела и в регулацията на сексуалността, и как всички те могат да бъдат свързани с наемния труд, с логиката на капиталистическото натрупване и с режима на частната собственост. Част от тези проблеми всъщност са безспорно набелязани в работата на някои от тях, като например в есетата и изследванията на Силвия Федеричи. Но по-късни трудове в сферата на социалните изследвания на пола и в куиър теорията използват алтернативен път – през Алтюсер и Фуко – за да разглеждат тези въпроси. Те се обръщат към начините, по които субектите биват правени и преправяни, към институциите, технологиите и материалните практики на регулация и надзор на сексуалността, тялото и бинарното разделение на пола. Много от по-късните трудове, повлияни от Фуко, обаче, губят от поглед въпроса за това как тялото се е превърнало в терен за възпроизводство на капиталистически отношения и класово неравенство, макар че тези връзки са адресирани в части от работата на Фуко.

И още: пишейки от позицията на САЩ и Западна Европа, марксистките и социалистически феминистки, занимаващи се с въпросите на възпроизводството и домакинския труд, в по-голямата си част не отчитат историческия и политически опит на цветнокожите жени, които организират борбите си около проблемите на социалното възпроизводство, и преди всичко около жилищните проблеми и социалните помощи. Затова може би не е изненадващо, че чернокожите феминистки в Съединените Щати и Великобритания им отговарят критично. Прокарвайки генеалогии на социалното възпроизводство от гледната точка на историческия и социален опит на чернокожата жена – от робството до расистките политики на социалната държава – чернокожите феминистки показват как домашните ограничения на домакинята са проблем на белите жени от работническата и средната класа. Някои от тези идеи са формулирани за първи път в ранното есе на Клаудия Джоунс от 1949 година „To End the Neglect of the Problems of the Negro Woman“, където тя прокарва идеята за тройно потисничество на чернокожата жена от работническата класа. Тя показва, че при все, че е трябвало да работят наред с мъжете си, чернокожите жени никога не са били ограничавани единствено до ролята на „домакиня“ (Jones, 1949). Пишейки през 1970-те и ранните 1980-те години от противоположните страни на Атлантическия океан, Анджела Дейвис и Хейзъл Карби продължават тази мисловна линия. „През цялата история на страната [Съединените Щати],“ пише Анджела Дейвис отчасти в отговор на „Надници за домакински труд“, чернокожите жени се трудят наред с мъжете—първо под камшиците на надзирателите на плантации—и страдат от „жестоко сексуално равенство в работата“ (Davis, 1981, с. 230). След робството, продължава Дейвис, чернокожите жени биват наети в огромни количества в редица индустрии—от тютюневата до захарната, от дърводелската до стоманодобивната. Въпреки че Дейвис не засяга достатъчно задоволително въпроса за труда на женския имигрантски труд в редица индустрии, който е съществен, тя показва как този на чернокожите жени е мобилизиран в сферата на възпроизводството, както и в занаятчийската индустрия и сферата на услугите, много преди дискурсът за „двойния товар“ да се появи в трудовете на белите феминистки. Като съпруги и майки, работнички и изхранващи семейството, представите за „жената“ при чернокожите общности често се въртят повече около идеите за сила, устойчивост и независимост, отколкото около женственост и подчиненост – нормите на бялата средна класа за жената. Но Карби също показва, че идеологиите около пола на чернокожата жена и конструкциите за нейната сексуалност не произлизат единствено от материалните условия на подчинение и това как се формира чернокожото семейство: „Начинът, по който полът на чернокожата жена е конструиран, е различен от конструкциите на бялата женственост, защото също така е подложен и на расизъм.“ (Carby, 1997, с. 46)

Анджела Дейвис в Москва през 1972 година. Снимка: Юрий Иванов. Commons:RIA Novosti

Освен това, и Дейвис, и Карби твърдят, че в исторически план домът е бил място на автономия и съпротива за чернокожите общности. Дейвис показва, че, парадоксално, домакинският труд – „този израз на социално обусловената малоценност за жените“ – всъщност е бил „единственият смислен труд за поробената общност като цяло“ (Davis, 1998, с. 111-128). Женският авторитет в дома ги превръща в гръбнака на съпротивителните движения срещу робството, колониализма и расизма. Карби твърди, че „чернокожото семейство функционира като основен източник на съпротива срещу потисничеството“ и „място на политическа и културна съпротива срещу расизма“ (Carby, 1997, с. 46). Както ще покажем по-късно, жените-имигрантки по подобен начин оспорват критиките, отправени от белите жени, които разбират семейството като място на подчинение. Показвайки как държавата патологизира, а често и наказва семейни форми и форми на социален живот, неотговарящи на западните либерални модели, те се фокусират върху ролята на семейния живот в културните практики като форма на съпротива, включително и съпротива срещу държавата.

Трудът и телата на чернокожите жени обаче също така са централни за успешното функциониране на системата на робство като цяло, както и за расовото и класово господство по време на и след робството. Трудове от края на 1970-те, 1980-те и ранните 1990-те години, в частност на Анджела Дейвис, Тони Каде Бамбара и Патриша Хил Колинс, изкарват наяве това как контролът върху биологическото възпроизводство на жените е бил мобилизиран в услуга на расистки проекти за контрол на населението и за унищожаването на чернокожите населения (както и на пуерторикански и бедни бели населения, както показва работата на Дейвис) (вж. Бамбара, 1970, с. 167-169; Дейвис, 1981, с. 202-221; Колинс, 1991). Надграждайки върху тези по-ранни трудове, по-скорошни феминистки изследвания показват важността на физическия и възпроизводителен труд на жените-робини за материалната и идеологическа формация на робската система на Новия Свят. Памела Бриджуотър твърди, че когато Атлантическата търговия с роби бива прекратена през 1808 година, Югът на САЩ е трябвало да „произведе“ свои собствени роби, така измествайки фокуса към практики и дискурси на „развъждането“ и наградите при раждане на деца. Подобно, Уолтър Джонсън също подчертава осъзнаването на робовладелците, че тяхното собствено социално възпроизводство зависи от „биологическото възпроизводство на притежаваните от тях хора“ (Johnson, 2013, с. 193). Тези трудове проследяват и формите на съпротива и алтернативните форми на интимност, общност и колективно познание, създадени от чернокожите жени в условия на потисничество. По-нататъшна работа върху надзора на женските тела и възпроизводство разширява фокуса върху други расови, етнически и имигрантски групи, особено латино жените и жените от местното население на Америка.

Марксистко-феминистките намеси от 1970-те и 1980-те години са приети със смесени чувства от жените имигрантки. От една страна, критиките на домакинския труд резонират у тях, тъй като те са масово извозвани към метрополиите, за да изпълняват домакински труд и социални грижи по домовете на бялата средна класа. Във Великобритания, Селма Джеймс формулира критическата рамка, развита в „Надници за домакински труд,“ с оглед на интересите на имигрантките: за тях става дума не само за необходимостта да бъде направен видим трудът им, но и скритата цена на това да изградиш наново своя живот и живота на обичаните от тях хора в материални, културни и исторически контексти, които не им принадлежат, и след  „изкореняването на всичко, което познаваш.“ Става дума за силата, нужна за „борбата да останеш“ някъде, където често не си добре дошъл, и за постоянството и устойчивостта да поддържаш живот в непрекъсната несигурност и в страх от депортация (James, 1986, с. 174-89). За жени, идващи от колонизираните страни, при имиграцията става дума за „възвръщане на собственото им богатство, откраднато от домовете им и натрупано в индустриалните метрополиси“ (James, 1986, 175, и Mirza, 1997). Това е откраднатото богатство на техния труд и този на техните предци. Докато в Европа, както и в Съединените Щати се развиват географиите на новото глобално разделение на труда, феминистките се обръщат към разглеждането на остоковяването на домакинския труд и труда на социалните грижи в дома, както и към поставянето под въпрос на йерархиите и значенията на „работата“. Фокусирайки се върху глобалната реконфигурация на работната сила, те показват как остоковяването на домакинския труд, труда на грижата, афективния труд и този в сферата на услугите се вписва отново в обезстойностените обществени значения на тези дейности в йерархичните стойностни режими на труда. Последните мобилизират расови, полови и етнически различия, както и имигрантския статут, за да потиснат, дехуманизират и лишат от стойност чернокожите, цветнокожи и имигрантски тела и животи.

„Не можем да говорим за отношението на жените към капитала където и да е било без по същото време да се изправим пред въпроса за опозицията между развитие и слабо развитие [underdevelopment]“, пише Джеймс. Нейната работа и политическа работа обединяват пресечните точки на женските борби, имиграцията, борбите срещу расизма и освободителните движения на колонизирания свят, заигравайки се с изникващите дискурси около понятието за „развитие“. Тези тенденции се превръщат в основата на международни организации като кампанията „Надници за домакински труд“, които приветстват жени от зашеметяващ обхват от културни, материални и икономически контексти: от Перу и Тринидад до Индия, Уганда, Филипините и Мексико, те отчитат споделения си политически опит и социални условия и създават форми на солидарност и заедност.

Плакат на движението „Надници за домакински труд“ по повод първомайски протест в Торонто.

Този стремителен интернационализъм обаче идва на голяма цена: призовавайки едно „международно сестринство“, Джеймс последователно универсализира потисничеството на жените, настоявайки, че независимо от културните и материални контексти, „константата е, че какъвто и да е стандартът, жените са по-бедният и социално слаб пол“ (James, 1985, с. 173). Тези форми на политическа организация и писане срещат силен отпор от феминистки от постколониалните страни. Наред с Хейзъл Карби и други, ключовата намеса на Чандра Талпаде Моханти от ранните 1980-те успява да  разнищи техните евроцентристки, колониални и еволюционни предпоставки. Моханти показва, че западните марксистки феминистки са допринесли за изграждането на „Третия Свят“ като монолитен конструкт насред изключително разнородни културни и социо-исторически контексти и са постулирали една въображаема, еднородна представа за жената на „Третия Свят“ – концепция, която затвърждава колониалната хегемония. Патриархатът се превръща в универсална структура, която потиска всички жени по един и същи начин – едно „стабилно аисторично нещо, което сякаш потиска почти всички, ако не и всички жени в тези страни“ (Моханти, 1984, с. 335). Така, приемайки, че условията на подчинение са едни и същи, те заличават техните исторически и културни контексти и конструират жените като хомогенна група на основата на споделено потисничество. Служейки си с  расистки и колониални предразсъдъци, те постулират един безсилен, зависим и необразован субект, продукт на „назадничави“ социо-икономически условия. В този смисъл, „възпроизводството“ и „неплатеният труд“ също се превръщат в универсализиращи рамки, тъй като и те заличават културно специфичните ценности и социални значения, които тези действия носят в незападни и некапиталистически контексти. Също, както е станало вече печално известно, проектирайки върху незападни контексти норми за действеност и еманципация, специфични за западните либерални капиталистически общества, те осъждат „традиционните“ полови и сексуални практики като „нецивилизовани“, назадничави, потиснически и патриархални. Парадоксално, твърди Карби, западните марксистки феминистки по този начин приемат капиталистическите отношения за гаранция на еманципацията и прогреса и косвено прегръщат идеята за капиталистическото развитие като средство за реформи (Carby, 1997, с. 47-48).

Вместо да постулират „жените“ като кохерентна група, предшестваща формацията си, постколониалните феминистки настояват, че феминистките анализи трябва да изследват това как „жените“ и „мъжете“ възникват като субекти през културни практики във всеки конкретен контекст, а също и  през културно специфичните логики, норми и форми на подчинение на пола, като така реконфигурират политическите и социални значения на „жени“, „мъже“ и техните социални действия (Mohanty, 1984, с. 344). Разкриването на тези логики би свидетелствало не само за историческите и културно специфични модалности на подчинението на основата на пола, заложени в контекстите на социално различие и социо-икономически условия. Тяхното разкриване също така би направило видими женската активност, сила и женските култури на съпротива – вместо само на позицията на жените като жертви. Поддържайки необходимостта от ситуирани познания, контекст и културно специфични анализи на половите отношения, както и от вниманието към културните значения на полово белязани социални практики, те предизвикват западните марксистки и социалистически феминистки да ситуират теоретизирането си. Последните трябва да осъзнаят, че понятията и критичните им методи са продукти на собствените им социо-културни контексти и географии.

 

Социално възпроизводство и държавата

В по-голямата си част, движенията около социалното възпроизводство в капиталистическия Запад се обръщат към социалната държава с искане тя да разреши структурните противоречия между сферите на производство и социално възпроизводство, поддържайки едно доста двусмислено отношение към държавата. Дори критикувайки дисциплиниращите и расиализиращи практики на държавата, движението за социални права продължава да отправя социалните си искания към държавата. Както очертава Премила Надасен в Rethinking the Welfare Rights Movement, това движение е организирано около принуждаването на държавата да отпуска адекватни помощи, докато същевременно се бори срещу „дехуманизиращите и основани на надзор компоненти от социалните помощи“. (Nadasen, 2012, с. 5)

Плакат от ок. 1983 година, изобразяващ женския труд като част от индустриалното производство. Източник: Reddit.

Подобно, автономистките, които са поддръжнички на автономията от капитализма, автономията от мъжете и патриархата и, най-накрая, автономията от държавата, също имат противоречиво отношение към държавата: те се застъпват за женската икономическа независимост чрез искането за „женска социална надница“ и различни други искания към държавата, като например надницата за домакински труд. Различни „движения за социални права“ във Великобритания и Северна Америка, „Кампанията за семейни добавки“ (Family Allowance Campaign) във Великобритания, детските надбавки за самотни майки, както и други искания за пренасочване на пари от общия „семеен доход“ към специфичните нужди на жените – всичко това са начини да се придвижи напред женската борба за независимост и овластяване, борейки се „за запазването на парите в женски ръце, за тяхното увеличаване“ (James, 2012, с. 86). Относно социализацията и колективизацията на домакинския труд и грижата за децата, Силвия Федеричи казва:

Едно е да изградим дневен център за грижи според нашите представи и да поискаме от държавата да плати за него. Съвсем друго нещо е да предадем децата си на Държавата и да попитаме Държавата да ги контролира не за пет, ами за петнайсет часа на ден. Едно е да организираме на комунално ниво начина, по който искаме да се храним… и после да поискаме Държавата да плати за това, а обратното е да пожелаем държавата да организира яденето ни. В единия случай придобиваме обратно известен контрол върху живота си, а в другия увеличаваме контрола на Държавата върху нас. (Federici, 2012, с. 21)

И така, тъй като адресират исканията си предимно към правителството, автономистките са позиционирани по нееднозначен начин спрямо държавата, особено защото концентрирайки организационните си усилия около искания спрямо държавата, те неизбежно я преутвърждават. Въпреки това тези противоречия не представляват проблем за тях: държавата е огромен апарат за контрол и лишения, а тези искания целят отвоюването на част от ресурсите, които държавата изземва от работещите хора без да ги влага обратно в техните нужди. Селма Джеймс твърди, че въпросът  е „не дали Държавата може да си позволи да даде [според исканията ни], ами дали ние можем да си позволим да продължаваме да отдаваме толкова много на държавата“ (James, 2012, с. 88). Но една радикална критика на държавата не е точно част от политическия им хоризонт.

В този смисъл, те имат, макар и вероятно неумишлено, някои сходства с постсталинистките социалистически хуманисти в източноевропейските контексти, които също нямат радикална критика на държавата, ами приемат нейните форми на социално преразпределение. Настоявайки, че обикновените човешки същества са създатели на собствените си съдби и собствената си среда, постсталинистките хуманисти съзират в институциите за възпроизводство на социални отношения най-общо места, където може да бъде постигната социална мобилност. Социалната мобилност, приета като мерна единица на свободата и социалното богатство, е предусловието за личната и социална реализация на постсталинистката социалистическа личност. „Всестранно развитата личност“—това е концепция специфична за времето на постсталинисткия хуманизъм в източноевропейските социалистически страни, която се основава на ранният Маркс и се съдържа в Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. В постсталнистка България, огромен принос в тази насока правят прогресивни социолози и социални теоретици като Петър-Емил Митев, Мария Динкова и Свобода Пътева. Те изследват проблемите на социалната мобилност, образованието, свободното време, социалните неравенства на пола, и социалната реализацията на личността през призмата на хуманизма.

Силна критика на държавата идва и от една друга, често пропускана, традиция в трудовете за социално възпроизводство. Това е работата на Алтюсер, който също пише за социалното възпроизводство през 1970-те години. Той развива тезите си като опонент на марксистките хуманисти и няма съществен допир с марксистко-феминистките теории за възпроизводство. Сред всички тези традиции, той изкарва наяве най-убедително структурната роля на държавата в капиталистическите отношения. Макар че работата му не се занимава с учленяването на раса и пол в условията на капитализма, Алтюсер също като феминистките достига до проблема за социалното възпроизводство, поставяйки под въпрос традиционния продуктивистки и ортодоксален марксизъм. За него обаче социалното възпроизводство е една по-широка категория, която включва редица практики като например „възпроизводството на средствата за производство [и] също възпроизводството на работна сила – семейството, подслона, децата, училищното образование, здравето, проблемите на двойките, на младите хора и т.н.“ (Althusser, 2006, с. 44). Освен закона, съдилищата, полицията и затворите, той вижда и училището, църквата и семейството като част от множеството институции и всекидневни практики, включени във възпроизводството на социалните отношения. Сходно до италианските автономисти, за него фабриката е не просто място, където работниците произвеждат стоки и където трудът им е експлоатиран, но също и като пространство, участващо в дисциплинирането на телата, субективирането на работническата класа, както и във възпроизводството на  работническата класа като такава.

Една такава дефиниция на социалното възпроизводство може би изглежда твърде размита и обща, за да е от някаква полза, но онова, което я превръща в специфична и концептуално различна, е това, че под възпроизводство Алтюсер има предвид възпроизводството на капиталистическите отношения или „отношенията на експлоатация“ (Althusser, 2006, с. 99). Следователно в сферата на „социалното възпроизводство“ попадат онези практики, които възпроизвеждат отношения на неравенство и експлоатация; елементите, които правят възможни и легитимират отношенията на господство и гарантират продължителното им съществуване. В този смисъл, проектът на Алтюсер предлага още един амбициозен прочит на Маркс, внушавайки, че основната движеща логика на капитализма не е просто извличането на ресурси и работна сила от работниците. Наред с логиката на натрупване на принадена стойност, макар и не винаги в съгласие с нея, е и нуждата от възпроизводство на йерархиите и формите на потисничество, от които зависи капитализмът.

Освен това Алтюсер отчита ролята на държавата, разглеждана като възпроизводството на социални и класови подчинености. На него дължим една от най-интересните марксистки критики на държавната власт. Маркс оставя въпроса за държавната власт в относителна празнина, превръщайки въпроса  „Какво представлява една марксистка критика на държавата?“ в едно нерешено теоретично предизвикателство. В есето си от 1978-а година „Маркс на границите си“ Алтюсер пише, че в ортодоксалните марксистки разкази държавата директно „извира“ от начина на производство и се явява израз на икономическата и материална организация на труда и производството (Althusser, 2006, с. 97-99). Тази доста опростена перспектива е докарана до логичната си крайност в сталинистката доктрина за „база-надстройка“, която привижда в държавата производно на материално-икономическите отношения. Тя е вторична на така наречената „база“ или на организацията на икономическия живот. Обратно на това, Алтюсер дефинира държавата като това, което подсигурява възпроизводството на отношенията на социално неравенство и експлоатация чрез континуума на юридически, административни, дискурсивни и насилствени или репресивни мерки. С други думи, държавата е необходимото предусловие за възпроизводството на капиталистическите отношения. Тя осигурява непокътността на материалните и нормативни предпоставки на капиталистическата експлоатация и възпроизводството им в ежедневния живот (Althusser, 2014, с. 53-93 и нататък; развито още в Althusser, 2006).

Работата на Фуко върху управляемостта и биополитическата регулация на „живота“ продължава този проект на Алтюсер. Неговите трудове, писани предимно в контекста на социалната държава, и най-вече по-късните му работи, евентуално създават опозиция между репресивните и продуктивни форми на власт: правото на суверена да убива срещу биополитическия подход на поддръжката на живот. (Foucault, 2004a; Foucault, 2004б). Алтюсер, напротив, никога не губи от поглед държавното насилие и логиката на държавната репресия, виждайки ги като непрекъснати с по-продуктивните „технологии“ на управление при капитализма. Това е принос, чието преразглеждане би било полезно в настоящия политически контекст.

 

Намеси в настоящия момент

Неслучайно се обърнахме към 1970-те години точно в този политически момент: подходът бе наложен от неотложността на борбите в контекста на неолиберализиращите се държави. Със същото историческо сравнение наум, Аманда Армстронг пише и от гледна точка на студентските борби срещу остеритета и приватизирането на висшето образование в Съединените Щати, че „сега и тогава сякаш се отразяват едно в друго“ – както по отношение на структурните условия, така и на формите на съпротива (Armstrong, 2011). Тя показва как кризата на доходността в някои индустрии през 1970-те години създава огромни поредици от съкращения, които на свой ред предизвикват „вълни на политизация“ под формата на внезапни стачки, бунтове и организирано неподчинение (Armstrong, 2015, с. 130-135).

Бихме добавили, че двете ери са огледален образ една на друга и в негативен смисъл. Трудно извоюваните постижения на женските борби през 1970-те години, както в контекста на западните капиталистически държави, така и в социалистическите страни, понастоящем биват затривани, принуждавайки ни да се върнем – отново и твърде спешно – към въпроса за социалното възпроизводство. Действително в неолибералния контекст съществуващите инфраструктури на социално възпроизводство, които са наследство на социалната държава на капитализма и социализма, са се превърнали в инструменти на лишение от средствата за оцеляване и за извличане на ресурси от вече маргинализирани общности, често чрез държавно-административни средства. Освен това тяхната функция е и изискването на сервилност и послушание към  режимите на работа и дълг, а също и подсигуряването на такива структурни условия, че засегнатите да нямат достъп до материално богатство и класова власт. Най-вече падащи върху плещите на цветнокожите общности, имигрантите и бедните, тези мерки възпроизвеждат структурните условия за поддържане на класата им чрез насилие и потисничество. Както сме показали другаде, тези тенденции са особено успешни в постиндустриалните градски региони на Средния Запад, при спиранията на водата в Детройт и при затварянията на обществени училища и клиники за психично здраве в Чикаго. В контекста на пост-индустриални урбанистични зони в щати като Илиноис, Индиана и Мичиган, инфраструктурите за достъп до социални услуги и за нуждите на социалното възпроизводство са превърнати в принудителни инструменти на лишение и расиализация основно в градски части с цветнокожо население (вж. Cramer, 2015).

Днес въпросът за държавната репресия по отношение на социалното възпроизводство в разглежданите контексти изниква все по-наложително. Капиталистическата система и държава са струпали внушително количество политически инструменти, с които да предотвратят възникването на социални форми, алтернативни на наемния труд, пазарните отношения и режима на частната собственост. Някои от тях се практикуват като начин за оцеляване от тези, които се намират в периферията на системата и от малцинствени културни общности, други като част от политически визии за различно бъдеще. Армстронг, която пише за съвременния контекст в Съединените Щати, казва: „поддържайки режими на собственост, налагайки такси за основни необходимости, разрушавайки скуотове и общностни лагери, полицейската сила, съдилищата и други държавни бюрокрации заграждат материалните условия за живот, правейки едва ли не невъзможно освобождаването  на възпроизводството ни извън рамките на наемния труд“ (Armstrong, 2012). С други думи, държавата е криминализирала огромен диапазон от социални, материални и икономически форми на живот, участващи в промяната на социалните и материални отношения отвъд капитализма и държавата. Тя потиска основни форми за оцеляване, на взаимопомощ и взаимогрижа, за да подсигури продължаващото господство на капиталистическите отношения. В много градове в Съединените Щати дейности като просенето, представленията по улиците и в метрото, раздаването на по-големи количества храна на обществени места, или ползването на градските терени като подслон, са криминализирани и се преследват от закона. По подобен начин, запрещавайки достъпа до здравни и полово-утвърдителни технологии и познания, държавата насилствено „затваря това, което трябва да е общо“ (пак там).

Организацията Food Not Bombs в Съединените Щати продължава да раздава топла храна на нуждаещите се в обществените пространства на градски среди с концентрирано бездомно население. В някои градове те работят в условия на тежка криминализация и законови мерки, които ограничават пагубно дейността им, и често попадат в затвора за работата си. Такава активистка група съществува и в България и раздава топла храна на нуждащи се всяка неделя в София. Източник: Food Not Bombs/Flickr.

Тези условия ни карат спешно да се обърнем към въпроса за автономията, за колективното развитие на необходимите за ежедневно оцеляване способности и ресурси. Те призовават към нови автономни форми на колективно управление, мрежи на взаимна грижа, оцеляване, благосъстояние—особено в контекстите на западните капиталистически страни, където тези форми са унищожени, а познанията за тях са заличени. Те подканват хората да вземат обратно ресурсите и познанията, необходими за това да се грижат един за друг и за тяхното ежедневно оцеляване. Армстронг нарича тези форми „бунтарски форми на социално възпроизводство“ (пак там). С други думи,  за разлика от 1970-те, когато борбите в полето на социалното възпроизводство исторически са били свеждани до държавата, днес, в условията на неолиберално държавно управление, се изправяме пред предизвикателството тези борби да се осмислят наново срещу или отвъд хоризонтите от времето на 1970те. В процеса на изграждане на автономия на терена на социалното възпроизводство, тези борби могат смирено да научат от опита и колективното оцеляване на онези, които са постоянно недопускани до възпроизводителните инфраструктури на държавата заради различни юридически изключвания. В Съединените Щати, едно огромно население от недокументирани или несигурно документирани имигранти (както и граждани с присъди, често за незначително дребни нарушения) биват постоянно изключвани от достъпа до жилища, обществено здравеопазване, плащания при безработица, талони за храна и други социални ресурси, с които гражданите разполагат. Те са натрупали способностите, познанията и устойчивостта и силата да оцелеят в пространства на изключване, невидимост и крайна несигурност. В този смисъл в контекста на Северна Америка са изключително важни историите и културите на социалното възпроизводство на имигрантските общности, както и формите им на оцеляване в тежките социални, културни и законодателни условия.

И още, трансджендър хората и хората, чийто пол не отговаря на зададените норми, често попадат в омагьосаните кръгове на административните и юридически апарати и бинарните режими на обществените услуги и здравната система. Те са развили начини да навигират нуждите си в рамките на тези институции, както и срещу тяхното насилие и тормоз. Техните конкретни условия са дали началото на движения за телесна автономност и хакерство на пола (gender-hack movements), които са посветени на отвоюването на нашите тела от административните и регулативни режими на медицинската система и държавата. Политическите връзки и възможностите за солидарност между тези позиции се очертават все по-ясно, а междувременно критиката на държавната власт и борбите за автономност не биха отишли далеч, ако не отчетат техните опити и проникновения.

Този тип политическа организация също изисква сериозен ангажимент към постколониалните критики на евроцентризма и на рамките, заложени от т. нар. “Първи Свят.” Това е не само защото цветнокожите и имигрантите, идващи в Западно-Европейските и Северно-Американски страни от незападни контексти  се присъединяват към борбите там, само за да бъдат безмилостно асимилирани в техните режими на пол, раса, класа и социална разлика – процес, заличаващ социалното им различие и историите на потисничество и съпротива, налични в множеството светове, които носят в себе си и навигират. То е също защото борбите на Запад имат много какво да научат от местните и незападни култури на социален и колективен живот. Надяваме се, че мисленето на материалистическия феминизъм в тази посока отваря повече пътища пред настоящите движения за изграждането на активистка борба на терена на социалното възпроизводство.

 

Библиография

Althusser, L. (2006). Marx in his Limits. In Philosophy of the Encounter: Later Writings, 1978-1987. London: Verso.

Althusser, L. (2014). On the Reproduction of Capitalism: Ideology and Ideological State Apparatuses. New York and London: Verso.

Armstrong, A. (2011). Insolvent Futures/Bonds of Struggle. Reclamations Journal, (special issue on debt), 4–6.

Armstrong, A. (2012). Debt and the Student Strike: Antagonisms in the Sphere of Social Reproduction, Reclamations Journal, 6.

Armstrong, A. (2015). Infrastructures of Injury. Lies Journal, 2, 130–135.

Bambara, T. C. (1970). The Pill: Genocide or Liberation. In The Black Woman: An Anthology (pp. 167–169). New American Library.

Bhanvani, K.-K., & Coulson, M. (1986). Transforming Socialist Feminism: The Challenge of Racism. Feminist Review, 23(Summer), 81–92.

Bridgewater, P. (2014). Breeding a Nation: Reproductive Slavery, the Thirteenth Amendment, and the Pursuit of Freedom. Brooklyn, NY: South End Press.

Butler, J. (1998). Merely Cultural. New Left Review, (I/227), 33–44. https://doi.org/10.2307/466744

Carby, H. (1997). White Woman Listen! In M. Heidi Safia (Ed.), Black British Feminism: A Reader. London and New York: Routledge.

Cramer, J. [B. Whitener and Z. Valiavicharska]. (2015, October 31). Race, Class, and Social Reproduction in the Urban Present: The Case of the Detroit Water and Sewage System. Viewpoint Magazine. Retrieved from https://www.viewpointmag.com/2015/10/31/race-class-and-social-reproduction-in-the-urban-present-the-case-of-the-detroit-water-and-sewage-system/

Davis, A. (1981). Women, Race, and Class. New York: Vintage Books.

Davis, A. (1998). Reflections on the Black Woman’s Role in the Community of Slaves. In J. James (Ed.), Angela Davis Reader (pp. 111–128). Malden, MA and Oxford, U.K.: Blackwell Publishing.

Edholm, F., Harris, O., & Young, K. (1978). Conceptualizing Women. Critique of Anthropology, 3, 101–130.

Ehrenreich, B. (2001). Nickel and Dimed: On (Not) Getting By in America. New York: Henry Holt and Co.

Ehrenreich, B., & Hochschild, A. (Eds.). (2000). Global Woman: Nannies, Maids, and Sex Workers in the New Economy. London: Zed Books.

Enck-Wanzer, D. (Ed.). (2010). Young Lords: A Reader. New York: NYU Press.

Federici, S. (2012). Wages Against Housework. In Revolution at Point Zero: Housework, Reproduction, and Feminist Struggle. Oakland: PM Press.

Flavin, J. (2010). Our Bodies, Our Crimes: The Policing of Women’s Reproduction in America. New York: NYU Press.

FLOC. (2015). To make many lines, to form many bonds// Thoughts on Autonomous Organizing. Lies: A Journal of Materialist Feminism, 2, 57–70.

Foucault, M. (2004a). Security, Territory, Population: Lectures at the College de France, 1977-78. New York: Palgrave MacMillan.

Foucault, M. (2004b). The Birth of Biopolitics: Lectures at the College de France, 1978-1979. New York: Palgrave MacMillan.

Gore, D. (2012). Radicalism at the Crossroads: African American Women Activists in the Cold War (reprint edition). New York: NYU Press.

Gurr, B. (2014). Reproductive Justice: The Politics of Health Care for Native American Women. New Brunswick: Rutgers University Press.

Gutiérrez, E. R. (2008). Fertile Matters: the Politics of Mexican-origin Women’s Reproduction. Austin: University of Texas Press.

Heidi Safia, M. (Ed.). (1997). Black British Feminism. New York and London: Routledge.

Hill Collins, P. (1991). Black Feminist Thought. New York and London: Routledge.

Hilliard, D. (Ed.). (2008). The Black Panther Party: Service to the People Programs. Albuquerque: University of New Mexico Press and Huey P. Newton Foundation.

INCITE! (2006). The Color of Violence: The Incite! Anthology. Brooklyn, NY: South End Press.

James, S. (2012). Sex, Race, and Class – The Perspective on Winning: Selection of Writings, 1952-2011. Oakland: PM Press.

Johnson, W. (2013). River of Dark Dreams: Slavery and Empire in the Cotton Kingdom. Cambridge: Harvard University Press.

Jones, C. (1949). To End the Neglect of the Problems of the Negro Woman (originally published in Political Affairs, June 1949). New York: National Women’s Commission, C.P.U.S.A.

López, N. (2012). A Winning Perspective. In Sex, Race, and Class – The Perspective on Winning: Selection of Writings, 1952-2011 (pp. 4–12). Oakland: PM Press.

Mohanty, C. T. (1984). Under Western Eyes: Feminist Scholarship and Colonial Difference. Boundary 2, 12/13, 333–358.

Mohanty, C. T. (2002). ‘Under Western Eyes’ Revisited: Feminist Solidarity through Anticapitalist Struggles. Signs: Journal of Women in Culture and Society, 28(2), 499–535.

Mohanty, C. T., & Alexander, M. J. (Eds.). (1997). Introduction. In Feminist Genealogies, Colonial Legacies, Democratic Futures. New York and London: Routledge.

Mohanty, C. T., Russo, A., & Torres, L. (Eds.). (1991). Third World Women and the Politics of Feminism. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.

Morgan, J. (2004). Laboring Women: Reproduction and Gender in New World Slavery. Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

Nadasen, P. (2005). Welfare Warriors: The Welfare Rights Movement in the United States. New York and London: Routledge.

Nadasen, P. (2012). Rethinking the Welfare Rights Movement. New York and London: Routledge.

Nadasen, P. (2015). Household Workers Unite! The Untold Story of African American Women Who Built a Movement. Boston: Beacon Press.

Nelson, A. (2011). Body and Soul: The Black Panther Party and the Fight Against Medical Discrimination. Minneapolis: University of Minnesota Press.

Nelson, J. (2003). Women of Color and the Reproductive Rights Movement. New York: NYU Press.

Parmar, P., & Amos, V. (1984). Challenging Imperial Feminism. Feminist Review, 17(Autumn), 3–19.

Parreñas, R. S. (2001). Servants of Globalization: Women, Migration and Domestic Work. Stanford: Stanford University Press.

Preciado, [Paul] Beatriz. (2013). Testo Junkie: Sex, Drugs, and Biopolitics in the Pharmacopornographic Era. New York: The Feminist Press at the CUNY.

Roberts, D. (1997). Killing the Black Body: Race, Reproduction, and the Meaning of Liberty. New York: Vintage books.

Rosaldo, M. (1980). The Use and Abuse of Anthropology: Feminism and Cross-cultural Understanding. Signs: Journal of Women in Culture and Society, 3(5), 389–417.

Rubin, G. (1975). The Traffic in Women: Notes on the ‘Political Economy’ of Sex. In R. Reiter (Ed.), Toward an Anthropology of Women (pp. 157–210). New York: Monthly Review Press.

Saadawi, N., Mernissi, F., & Vajarathon, M. (1978). A Critical Look at the Wellesley Conference. Quest: A Feminist Quarterly, 4(2), 101–107.

Schwartz, M. J. (2006). Birthing a Slave: Motherhood and Medicine in the Antebellum South. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Silliman, J., Gerber Fried, M., Ross, L., & Gutiérrez, E. R. (2004). Undivided rights: Women of Color Organize for Reproductive Justice. Brooklyn, NY: South End Press.

Smithers, G. D. (2012). Slave Breeding: Sex, Violence, and Memory in African American History. Gainesville: University Press of Florida.

Spade, D. (2011). Normal Life: Administrative Violence, Critical Trans Politics, and the Limits of Law. Brooklyn, NY: South End Press.

Springer, K. (2005). Living for the Revolution: Black Feminist Organizations, 1968-1980. Durham: Duke University Press.

Stanley, E. A., & Smith, N. (Eds.). (2011). Captive Genders: Trans Embodiment and the Prison Industrial Complex. Edinburgh, Oakland, and Baltimore: AK Press.

Williams, R. Y. (2005). The Politics of Public Housing: Black Women’s Struggles Against Urban Inequality. Cambridge: Oxford University Press.

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments