АкцентиСтатии

Карл Маркс в България: Щрихи от първоначалното натрупване или как се създаде „свободният“ работник

От Божин Трайков

Тази статия е достъпна и в .pdf формат:

Свали

Това, което Карл Маркс се заема да разкрие в първи том на Капиталът,  е защо човешките производствени отношения, като вид социални отношения,  приемат формата на капиталови отношения. И защо човешкият труд приема формата на стока. Маркс пише: „[Капиталът]  се образува само там, където притежателят на средствата за производство и на средствата за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това историческо условие обхваща цял период от световната история.“ (Маркс, 1948, с. 140). И още:

    …това, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила придобива за самия работник фoрмата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд придобива фoрмата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда. (пак там)

Но какво на практика означава тази „свобода на работника“ и как се стига до нея? В последната част на книгата Маркс подробно изобличава разказа за генезиса на капитализма, разказван от класиците на политическата икономика като Адам Смит и Дейвид Рикардо, противопоставяйки го на историческите факти. Тази част, според мен, е свързана с две от основните противоречия, които Маркс открива в капиталистическата система, които убягват или са умишлено пропуснати от споменатите класици. И двете имат отношение към Марксовия сарказъм, че капитализъм е възможен само там, където работникът има „свобода“. Първото е противоречието между различните форми на труд. Трудът на самостойния производител е противоположен на експлоатирания труд, уж свободно продаван от работника (Маркс, 1948, с. 622). Второто противоречие, открито от Маркс, е онова между социално-икономическата реалност и представата за политическо управление, разбрано като политическо равноправие за всеки. Или, ако го отнесем към настоящето – противоречието между капитализъм и демокрация.

Първоначалното натрупване като необходимост за капитализма

Наивният разказ за първоначално натрупване прикрива тези две основни противоречия, криещи се в логиката на икономическата и политическа форма на капитализма. Положеният труд на производителя е форма на експлоатация за печалбата на друг, като това може да се осъществи в условията на политическо безправие, но формална равнопоставеност на икономическите субекти.  Можем да свържем това с класовия проблем, защото ако безправието на едни (работническата класа) води до благоденствие на други (тези, които са заграбили благата и ги притежават, т.е. буржоазия, индустриалци и финансов елит), то това е в основата на класовия антагонизъм между производители и притежатели. Експлоатацията е в основата на капитализма като социално-икономическа система, а нейното прикриване става възможно заради представата за пазарна размяна като равнопоставеност между купувач и продавач. Продажбата на масовия продукт на пазара, където привидно всички са равни и участват в равнопоставена размяна, не разкрива историята на неговото производство. А Маркс показва как историята на масовото производство е свързана с насилие и експлоатация.

С присъщия си сарказъм, Карл Маркс пише, че разказът за първоначално натрупване, с който класиците на политическата  икономика обясняват генезиса на капитализма, има същата роля като този за първоначалния грях в Библията. Имало едно време два вида хора – едните трудолюбиви, интелигенти и пестеливи * , а другите мързеливи и пропиляващи това, което имат (Маркс, 1948, с. 582-83). Първите натрупали богатство, а вторите не останали с нищо освен кожата на гърба си. Маркс разобличава тази приказка, като показва историческия развой на натрупването на капитал.

Процесът на първоначално натрупване има двояка същност – заграбване и лишаване от средствата за препитание и трансформиране на тези средства в капитал. След като заграбените средства за препитание стават недостъпни, се формира нов вид труд – от труд за произвеждане на блага за собствена употреба, към труд за благата на тези, които са заграбили средствата за препитание. Заражда се платеният труд – след като работникът действително става „свободен“ от средствата за производство. Можем да видим как първоначалното натрупване играе ключова роля във формирането на капиталистически социални, икономически, политически, а оттам и културни отношения. Тези отношения превръщат самостойния производител в наемен работник. Маркс многократно показва, че това е насилствен процес, в който от стихийно насилие се преминава към насилствена държавна политика, боравеща с оръжието на закона.

Може би единственият останал паметник на Карл Маркс в България, който се намира в двора на Университета за национално и световно стопанство (УНСС), Висш икономически институт „Карл Маркс“ от 1945 до 1989 г

Според Маркс първоначалното натрупване на капитал и масовото насилие, което го съпровожда, приема различни форми в различни места и се характеризира с различни фази на развитие (Маркс, 1948, с. 585). Изхождайки от тази позиция, много теоретици като Роза Люксембург, Луи Алтюсер, Етиен Балибар, Дейвид Харви, Саския Сасен и други разглеждат първоначалното натрупване не само като исторически процес, случил се веднъж, а като продължаващ механизъм, който се проявява когато държава и общество се трансформират от не-капиталистически към капиталистически отношения. Масимо Де Анджелис разглежда първоначалното натрупване като „насилствено отделяне на хора от техния социален начин за препитание, което може да вземе различни форми“ и „предвид конфликтната природа на капиталистическите отношения приема постоянен характер“ (De Angelis, 2001, с. 2). А Вернер Бонефелд го смята за фундамента на капиталистическите социални отношения и условие за съществуването на капитала, поради което и за непрестанно възпроизвеждащ се процес, било то чрез поредното насилствено отделяне от начините за препитание или чрез възпроизвеждане на платежните отношения в установени капиталистически системи. Първото цели да осигури нови работници за нуждите на капитала, а второто да ги „опитоми“ като експлоатиран човешки ресурс (Bonefeld, 2001, с. 1).

Първоначалното натрупване в България

Тогава, можем ли да анализираме трансформацията в България към капитализъм –  т.нар Преход – като форма на първоначално натрупване, но не в умишлено наивния смисъл, който придава на този процес класическата политикономия, а в светлината на Марксовия исторически анализ?

Славната революция“ довела на власт, заедно с Вилхем III Орански, земевладелските и капиталистически грабители-печалбари. Те осветили новата ера, като извършвали в колосален мащаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери. Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация. Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната етикеция. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти… образуват основата на днешните лордовски владения на английската олигархия. (Маркс, 1948, с.590-91)

Този цитат на Маркс, описващ процеса на първоначалното натрупване на капитал в Англия, звучи странно познато. Ако заменим думата революция с Преход, в общи линии виждаме много от елементите на процеса на раздържавяване и приватизация, който протече през 90-те години у нас. Маркс проследява хронологически период от около три века – от края на 15-и до 19-и век, в които заграбването на държавни и общински земи преминава от индивидуални актове на насилие към узаконяване. Едва към 18-и век грабежите са легитимирани със силата на закона (Маркс, 1948, с. 591). В България този процес на узаконяване на заграбеното протече много по-бързо.

Към средата на 1990-те, възползвайки се от възможността за мащабна контрабанда в условията на Югоембаргото, наложено от ООН за периода 1992-95 г., българската организирана престъпност набира сили и впоследствие успява да овладее ключови позиции в законодателната и съдебната власт. * Първоначалният грабеж, започнал чрез рекет и други форми на насилие към  малкия и среден бизнес, се съчетава с трафик на хора, наркотици, гориво и оръжие, подсилен от благоприятните условия в разпадаща се Югославия. Това поставя значителни парични ресурси в ръцете на босовете на организираната престъпност, така че те могат да вземат основно участие в мащабния процес на раздържавяване след 1997 г.

Може да се каже, че прословутата среща на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев с босове на организираната престъпност е една от първите крачки на институционализирането на организираната престъпност в България. Първата узаконена корпоративна империя със сенчест произход е Мултигруп, просъществувала до към 2003 г. Днес най-могъщата подобна империя, базирана в град Варна, е ТИМ. Групировката се възползва от сътрудничеството на всички български премиери след края на 1990-те, включително и на сегашния, Бойко Борисов (Трайков, 2016).

Този процес на узаконяване на „първоначалното натрупване“ от зараждащата се организирана престъпност протича паралелно с друг, не толкова явен, но може би с по-голям обхват. Редица изследователи изтъкват, че правилата, по които се осъществява Преходът през 1990-те, са заложени още през 1980-те. (Чалъков, 2008). В това отношение се откроява Указ 56, приет на 3 януари 1989 г., който на практика легитимира капиталистическите отношения в една все още не-пазарна страна. Логично, от тези открили се нови възможности се възползват приближените до тогавашната партийна номенклатура.  Успехът им в последвалия период на натрупване на капитала е предварително гарантиран.

Как можем да очертаем основните етапи, характеристики и следствия на първоначално натрупване на капитал в България? Според мен един от основните исторически моменти на този процес е унищожаването на държавните кооперативи. Законът за връщането на земята в „реални граници“, базиран на фантазията за възвръщане на миналото преди 1944-та, доведе до масово лишаване от препитание на хиляди български граждани, огромна част от тях от ромски произход. На практика унищожаването на ТКЗС лиши ромите от основното им средство за препитание, тъй като огромна част от ромското население работи в ТКЗС до реформите на правителството на Филип Димитров (1991-92). Унищожаването на ТКЗС има катастрофални последици и за българското животновъдство (Бакалов, 2018). *

Следващият етап е свързан с процеса на разрушаване на държавните стопански обединения (ДСО) и приватизирането им, което става по криминален начин. На практика ДСО функционират като вертикално интегрирани държавни корпорации, а от средата на 80-те години им се предоставя и право на външнотърговска дейност (Чалъков, 2008, с. 174). * В ДСО са съсредоточени както висшият индустриален управленчески, така и научно-техническият опит и потенциал на българската индустрия, като редица изчислителни научни центрове са създадени за тяхното развитие. ДСО са раздробени на хиляди малки предприятия, което на практика деиндустриализира българската икономика.

Последствията са описани от Иван Чалъков по следния начин:

    …след 1991-1992 корпоративната структура на българската икономика бе радикално променена…на мястото на десетките вертикално интегрирани корпоративни структури се появиха няколко хиляди автономни големи и средни държавни фирми с разкъсани технологични връзки и без ресурси да се защитават от чуждите конкуренти, от местните силови структури и финансовите групировки. (Чалъков, 2008, с. 188)

След като ДСО спират съществуването си и са раздробени на хиляди малки предприятия, те стават лесна плячка за заграбване и източване на ресурси. Неудобните управители или са уволнени, или са притиснати от организираната престъпност да работят за тях. Разказите за това как новите собственици се заемат да разграбят придобитите държавни предприятия напомнят на безскрупулността на героя на Оливър Стоун, Гордън Геко, известен с думите си „Алчността е добродетел“. *

За разлика от т. нар. Вишеградски държави (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), а по-късно и от Хърватия, при които плавни икономически реформи се съчетават със социална политика, която помага на губещите в процесите на трансформация на публичната собственост в частна, у нас бързата приватизация протича при пълна липса на държавна социална закрила (Bohle & Greskovits, 2012, с. 22). Но този процес има както вътрешни, така и външни фактори, както пише Хилари Епъл: колкото по на Изток, толкова по-тежки условия за крайно неолиберално реструктуриране налагат МВФ и Световната банка (Appel, 2004).

Третият етап бих определил като заграбване на национални ресурси в полза на световния финансов и индустриален капитал. Оставена без собствена индустрия и загубила интеграцията между отделните стопански сектори, България се преобразува в територия, предназначена за изсмукване на природни, човешки и енергийни ресурси. Концесиите са такъв инструмент за лишаване на гражданите от публични ресурси и превръщането им в частни. Болезнен пример е концесията на Софийска вода с транснационалната корпорация „Веолия“, която в момента печели ежегодно десетки милиони лева от доставката на вода в българската столица, без да предоставя по-високо качество на ВиК услугите за населението (Григорова & Медаров, 2015). Още по-скандално е отдаването на концесии на находищата на руди на благородни и цветни метали, от което, дори при рекордни цени на металите на световните борси, в държавния бюджет влизат оскъдни отчисления от компаниите, без да отчитаме свързаните заплахи за околната среда, здравето и поминъка на местното население. Най-фрапиращи в това отношение са концесиите на Дънди Прешъс Металс и Асарел Медет (Събев & Йорданов, 2014).

И накрая, ако погледнем в Закона за енергетиката на Република България, откриваме противоречието между икономическа реалност и политическа форма. Върховният закон гарантира правото на живота и здравето на гражданите, но също и собствеността. Когато обаче правото на ресурс стане привилегия, т.е. потребителите приемат формата на клиенти, то мнозина са лишени и изключени.

Логиката на капитала

Без значение какви са мотивите за деиндустриализация и кои точно са основните локални и чужди играчи и дали митичните директиви в плана Ран-Ът (Чалъков, 2008, с. 190 и нататък) играят ключова роля, безспорно процесът на първоначално натрупване от местните извършители не би бил възможен без глобален процес на налагане на капиталистически социални отношения, там където по-рано те не съществуват. В България процесът на неолиберализация (вж. Трайков, 2016) беше успешен за натрупването на капитал и обществени ресурси в ръцете на малък олигархичен елит. Но в основата на тази неолиберализация ключова роля изиграха финансовите институции МВФ и Световната банка. МВФ и Световна банка са силовите механизми, които насилствено интегрират некапиталистически икономики в капиталистически производствени отношения (Sassen, 2010, с. 24–25). С правителството на Иван Костов започва шокова терапия или т.нар. програма за структурно регулиране като условие за споразумението с МВФ. Това споразумение налага валутен борд, последствията от който продължават да се усещат от мнозинството, най-вече обезценяване на труда – България е страната с най-ниско заплащане в ЕС, а и сред съседите си извън ЕС.  Неолиберализацията е политически процес, облечен като икономически реформи, затова Дейвид Харви го нарича „класова контрареволюция“.

По какъв начин първоначалното натрупване е необходим механизъм за налагане на капиталистически социални отношения? За Маркс принадената стойност е в основата на печалбата, но това не е морален проблем, свързан с алчност, а механизъм, който позволява на капитализма да съществува. Извличането на принадена стойност е основата, на която се базира логиката на капитализма. Тази логика предполага, че икономическа система, която разчита на извличане на принадена стойност чрез експлоатация, не би гарантирала политически права на експлоатираните. Противоречието между процеса на производство, т.е. историческото създаване на продукта, и аисторичността, която маркира съществуването му на пазара, е и противоречие между реалните условия на работника, обезправен и експлоатиран (което особено добре се вижда в периферни региони с крайни неолиберални режими)  и равните права за всички, които са миражът на либералните демокрации.

Докато Вишеградските държави, Словения и Хърватия са интегрирани под някаква форма към глобални системи за производство и търговия близо до развитите капиталистически икономики, България и Румъния функционират като места за набиране на евтина работна ръка, с концентрация на суетшопове (буквално потилни), произвеждащи облекло и обувки за Западна Европа (Bohle and Greskovits, 2012, с. 46). Тези суетшопове подлагат на нечовешка експлоатация хиляди обезправени работници, които в тъмните години на раздържавяване и деиндустриализация насилствено са лишени от начина си на препитание и от правата, които социалистическото законодателство им дава – право на почивка, право на пенсия, право на здравеопазване.  В резултат, те се трудят без права и при нетърпими условия. Много хора днес не спират да работят и до самата си смърт, заради нищожни пенсии, оставени без право на здраве и достоен живот. Сходни нечовешки условия на труд срещаме и в добивната индустрия, металургията, дори поточното производство – без значение дали „инвеститорите“ боравят с национален или международен капитал.

Политиките на МВФ и Световната банка служат като механизъм за извличане на принадена стойност от България – в състояние на валутен борд, заплащането на труда е изключително ниско, което кара работника да търси повече работни часове. А именно удължаването на работния ден е посочено от Маркс като условие за натрупване на това, което той нарича абсолютна принадена стойност. Абсолютна, защото трудът, който работникът извършва, след като е положил необходимия труд за заплатата си, е печалба за капиталиста. Затова държателите на капитала са винаги във война с работника за скъсяване на необходимия труд и удължаване на принадения такъв. По-ниски заплати налагат повече работни часове, за да може работникът да оцелее, а повече работни часове са повече принадена стойност за капиталиста.  Може да се каже, че борбата за времето на работника е в основата на класовата борба. Една от най-запомнящите се глави на Капиталът – 10-та, е посветена на борбата на работниците за извоюване на права за нормални работни часове. Четейки тази глава, става ясно с цената на колко човешки животи и колко борби е постигнат осемчасовият работен ден. В това отношение българският Преход представлява безспорен регрес. По-добри условия на труд и заплащане могат да бъдат постигнати само чрез класова борба.

Капиталистическата система разчита на разделение – от разделение на труда по качествени и количествени параметри, до разделяне на работещите на базата на политики, които засягат правото на определяне на идентичност. Неолибералната рамка за човешки права изключва правото на нормално социално съществуване; например, за ромите в България правата на труд и социални грижи са отнети, но за сметка на това им се дава право на самоопределение. За капитала няма никакво значение как се самоопределяш, стига да си послушен работник, от който извличат принадена стойност. А превръщането на огромна част от българското население в евтина и безправна работна ръка има класова причина. Но някои са лишени дори от спорната привилегия да служат като послушни работници. След като ромите остават без средства за препитание, започва конфронтация между т.нар. данъкоплатци и представените от медии и политици като „живеещи на гърба на държавата“ роми.

Тук можем да споменем и начина, по който политическата партия Атака (вече с представители в сегашното правителство) съчетава антинеолиберална реторика като призиви за национализация, с краен етнонационализъм, изключващ всички онези, които не принадлежат на „народното тяло“ – „цигани, турци, евреи, джендъри, бежанци“… Както пише Мартин Маринос, въпреки че Атака артикулира социалния гняв на мнозинството, тя го прави по начин, който измества фокуса от вредните икономически политики към въпроси на национална идентичност, имиграция, права на малцинствата (Marinos, 2015, с. 277).

Затова един от основните механизми на разделение е на базата на идентичност – в българския контекст особено етническа и национална идентичност. Разделянето по този начин размива класовия характер на антагонизма между имащи и нямащи, и насочва политическата енергия към по-голямо фрагментиране на различни групи, определящи се по идентичност и неспособни да се обединят. Грамши и Алтюсер ни помагат да мислим за изграждането на класата като процес, вместо като група. Дори и да липсва работническата класа като ясно определила се група и  въпреки че множество социални движения не артикулират исканията си като класови, тяхната класова позиция подсказва и фокуса на активността им. Различните борби на идентичните политики не могат да се разглеждат отделно от въпроса каква позиция заемат участниците в процеса на извличане на принадена стойност, т.е. каква е класовата им позиция в експлоататорската капиталистическа система. Либерални политики на идентичност, пренебрегващи ролята на класовия антагонизъм в основата на потъпкването на човешки права, волно или неволно стават проводници на неолибералния модел за човешки права, изключващи или в най-добрия случай омаловажаващи правото на социално-икономическа справедливост.

Скулптура на Валентин Старчев, озаглавена „Работник“

Технологиите и труда

Накрая искам да обърна внимание на друг аспект, прикриващ противоречието съдържащо се в капитализма – сляпата вяра в технологиите. Това, което Дейвид Харви, изхождайки от анализа на Маркс, нарича технологичен фетишизъм (Harvey, 2003): машините, а не хората, които работят с тях, произвеждат блага, оттук и сляпата вяра на капиталистите, че технологията може да реши всеки социален или икономически проблем. Но социалната организация рефлектира върху начина, по който технологията ще функционира, а не обратно. Според Маркс технологичното развитие разкрива, а не определя начина, по който човек се отнася към природата и процеса на производство, чрез който поддържа живота си и по този начин разкрива и социалните отношения, и мисловните концепции, които протичат от тях. Именно поради своята логика, макар и да претърпява технологично развитие с неизмерими темпове в сравнение с предните епохи, капитализмът не води до благоденствие за мнозина, а напротив – концентрира благоденствието в една шепа хора. В капиталистически социални отношения, технологиите служат за контрол на работника. Тоталното подчиняване на работника от машината е една от най-трайните капиталистически фантазии, непрестанно появяващ се мотив, още от Фредерик Тейлър насам, който мечтаел да направи от работника тренирана горила (Harvey, 2003, с. 13).

В 15-та глава от труда си, Маркс изследва компулсивния аспект на капитала – машините трябва да работят непрестанно, за да не се амортизират; същевременно всяко нововъведение води до загуба на печалба, всяко закупуване на машина от друг капиталист води до загуба на преднина в конкуренцията. След като машините работят денонощно в един бизнес, спирането им в конкурентен бизнес означава загуба. От анализа на Маркс става ясно, че технологиите са свързани с борбата на капитала непрестанно да увеличава работното време; така изчезва илюзията, че технологиите ще улеснят нашето съществуване на работници. Например, проблемът за автоматизацията, който се разглежда напоследък, поражда въпроса дали тя ще освободи работниците от монотонен труд, или ще ги замени с послушни машини. *  Но отговорът на такива въпроси трябва да се търси, като автоматизацията се разглежда през призмата на класовата борба. Както споменах по-горе, Маркс определя времето което капиталистът краде от работника, като важен елемент от класовия антагонизъм – между работника производител и притежателя на средствата за производство. Но и в основата на удължаването на работното време, и при замяната на работниците с машини, стои класовата борба – когато работниците загубят политическата си и организационна сила като класа, те губят и силата си да преговарят, да отстояват права и да отблъскват набезите на капитала да ги подчини изцяло.

Често логиката на капитала изисква вместо развиване на цялостните умения обратен процес на фрагментиране и ограничаване на човешката дейност. Разделението на труда предполага специализация, но Маркс разглежда специализацията като форма на фрагментиране на уменията. Вместо да следва тезата на Адам Смит за разделението на труда, продиктувано от нуждата от специализация, Маркс разглежда процеса на разделение на труда като форма на опростяване (Маркс, 1948, с. 285-86). Отчуждението на работника от продукта на неговия труд – разделянето на труда на опростени дейности – не позволява на работника да види крайния резултат на труда си, за разлика например от занаятчията.

Връщайки се към последствията от първоначалното натрупване в България, можем да видим как процесът на деиндустриализация върви заедно с процес на фрагментация на труда, който е взаимосвързан с процес на деквалификация. Докато за нуждите на технологичните индустрии в ДСО се изисква висококвалифициран труд, днес високообразованите работници на практика намират най-бърза реализация в т.нар. кол центрове. Възходът на кол центровете е свързан с нуждите на корпорации от ниско заплатена работна ръка, затова България, като страна с най-ниски доходи в ЕС, е идеална дестинация.  Докато през 1970-те и 1980-те години България има активно собствено производство и развитие на високи технологии и научно-развойна дейност, то с деиндустриализацията (и орязването на бюджета за наука) настъпи обратен процес. Днес чужди компании наемат високообразовани млади хора, но от техните умения основно се ползва знанието им на чужди езици, а дейността, която извършват, е монотонна, лишена от креативност и личностно развитие, докато условията на труд са експлоататорски и унизителни (Marcus, 2016). Дори в дейности с по-висока принадена стойност като IT, които се „аутсорстват“ към български програмисти заради добрата им подготовка и по-евтин труд, рядко се възлагат креативни задачи – българските програмисти най-често се свеждат до функцията на подизпълнители на отделни операции.

Проблематиката за загубата на квалификация (deskilling) е обвързана с две основни теоретични концепции в работата на Маркс. Едната е тази за важността на времето, а другата за отчуждението на работника от начина, по който произвежда, и от продукта на неговия труд. При масовото производство на стоки трудът се фрагментира на малки монотонни дейности. Този процес е свързан с нуждата от съкращаване на времето, през което работникът работи за себе си, и увеличаване на времето, което работи, за да генерира принадена стойност, като произвежда повече стоки. Фрагментирането на труда на все по-опростени дейности предполага ниско заплащане – колкото по-квалифициран е трудът, толкова по-високо е заплащането и обратно.

Карл Маркс често е обвиняван в икономически детерминизъм, но както пише Дейвид Харви (Harvey, 2017), заел се да синтезира всички томове на Капиталът, социалните отношения, начинът на производство, ежедневието, менталните концепции и институционалните рамки са всички тези елементи, които съставят марксовата тоталност.  Водейки се от този модел, твърдя, че за едно цялостно изследване на процеса на първоначално натрупване и класово разделение в България трябва да се вземат под внимание всички споменати елементи – какви социални отношения се създават в т.нар. бандитски години и какви социални отношения са изместени от тях; каква е законодателната дейност, с която криминалното заграбване се легитимира; какви са идеологическите и силови механизми, които карат хората да гласуват и действат срещу собствените си интереси. Също така – какво  ежедневие предопределя една консуматорска култура; какви политически борби могат да се случат в страна с деиндустриализирано производство и как експлоатирането на природни, енергийни и човешки ресурси се отразява на политически форми на организация. Ако се подходи от широката, тотална Марксова гледна точка, много по-ясни ще станат актуални процеси като например ролята на финансовия дълг в опита за урбанизиране на Пирин. Само такъв комплексен анализ, който се базира на класовия интерес и на класовата борба, би могъл да разкрие пълната картина на първоначалното натрупване на капитал и на формирането на „свободния“ работник в постсоциалистическа България.

Библиография

  1. Appel, H. (2004). Western Financial Institutions, Local Actors, and the Privatization Paradigm. Problems of Post-Communism, 51(5), 3–10.
  2. Bohle, D., & Greskovits, B. (2012). Capitalist diversity on Europe’s periphery / Dorothee Bohle and Béla Greskovits. Ithaca: Cornell University Press.
  3. Bonefeld, W. (2001). The Permanence of Primitive Accumulation: Commodity Fetishism and Social Constitution. The Commoner, 2.
  4. De Angelis, M. (2001). Marx and  Primitive Accumulation: The Continuous Character of Capital’s Enclousers. The Commoner, 22.
  5. Harvey, D. (2017). Marx, capital and the madness of economic reason / David Harvey. London: Profile Books.
  6. Harvey, D. (2003). The Fetish of Technology:  Causes and Consequences. Macalester International, 13, 29.
  7. Marcus, I. (2016, May 6). Impressions from Bulgaria: Call Centers in Bulgaria: Favoritism and Bullying on High Heels. Retrieved July 25, 2018, from https://im65blog.blogspot.com/2016/05/call-centers-in-bulgaria-favoritism-and.html
  8. Marinos, M. (2015). Anti-Neoliberal Neoliberalism: Post-Socialism and Bulgaria’s “Ataka” Party. TripleC: Communication, Capitalism & Critique. Open Access Journal for a Global Sustainable Information Society, 13(2), 274–297.
  9. Sassen, S. (2010). A Savage Sorting of Winners and Losers: Contemporary Versions of Primitive Accumulation. Globalizations, 7(1/2), 23–50.
  10. Бакалов, И. (2018, July 16). Голямото клане на животни дойде от СДС през 90-те. Сега всичко да изколят, няма да се усети. e-vestnik.bg. Retrieved from http://e-vestnik.bg/28266/golyamoto-klane-na-zhivotni-doyde-ot-sds-prez-90-te-sega-vsichko-da-izkolyat-nyama-da-se-useti/
  11. Григорова, В., & Медаров, Г. (2015). На прицел: Общественото водоснабдяване. Колектив за Обществени Интервенции.
  12. Добрев, П. (2018, March 24). Tиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие. DВЕРСИЯ. Retrieved from http://dversia.net/3530/tikvi_feodalizam/
  13. Маркс, К. (1948). Капиталът. Критика на политическата икономия. София: Партиздат.
  14. Маркс, К. (1978). Икономически ръкописи 1857-1859 г. Част втора, в. Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения, 46
  15. Партньори в престъпността. (2004). CSD.
  16. Събев, Д., Йорданов, Р. (2014). Социална икономика на рудодобива в Родопите. Фондация Фридрих Еберт.
  17. Трайков, Б. (2016, November 30). Първоначално натрупване на капитал: Случаят Варна. DВЕРСИЯ, 7. Retrieved from http://dversia.net/1846/kapital_varna/
  18. Чалъков, И. (2008). Мрежите на прехода: какво всъщност се случи в България след 1989 г. София: Изток-Запад.
Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments