Skip to main content

За достъпа до знание и бъдещите неравенства

Валентина Георгиева

Четейки мненията на „социолозите“ във в-к „Дневник“ за реформите в СУ, първоначално си помислих, че предизборните страсти взеха да преминават границите на разумното. Колкото и да се опитвах да обръщам нещата в комичния им аспект, накрая ме преряза подозрението – а какво, ако това е едно сбъдващо се пророчество? Какво ще стане, ако наистина публичното образование започне да се управлява от мениджъри и се превърне изцяло в доходоносен бизнес?

Представих си следната антиутопия. Годината е 2075, в България всеки областен град си има университет, а в столицата са поне сто. Потребителите на образователни услуги (студентите) са не повече от сто до хиляда на университет (колкото е средният обем на училищата в момента). Предлаганите специалности са поразително еднообразни: кино и актьорско майсторство, графичен дизайн, ИТ и софтуер, психология, малко право, малко икономика и тук-там някоя оцеляла хуманитарна специалност. Няма нито един специалист по геофизика, ботаника, неорганична химия, да не говорим за педагогика. Лекари няма, но то и здравеопазване няма още от ерата на Москов, така че липса не се усеща. Министри и депутати се лекуват в частни немски болници, а за останалите важи принципа на естествения подбор.

Таксите за обучение са напълно либерализирани още през 2016 г. благодарение на усърдния лобизъм на групата от протестиращи преподаватели от СУ (вж. точки 10-11 от исканията им към кандидат-ректорите). Въведена е ваучерната система и разликата в достъпа до държавно и до частно образование е напълно заличена. Средният размер на семестриалната такса е една брутна годишна заплата на банков служител от средно ниво. Чиновниците в държавната администрация изплащат кредитите си за обучение до към 50-тата си годишнина.

В градовете отдавна има обособени два паралелни свята: на квалифицираните работници с висше образование и на напълно непригодните и гетоизирани непривилегировани класи, които нямат достъп до образование. И никога няма да имат. Децата, внуците и правнуците им ще мият тоалетни и ще работят като склададжии докато свят светува. Освен ако не преминат телените мрежи по границите и не попаднат в „Джърмани“, където таксата за Хумболтовия университет все още е само 200 евро.

Побиха ли ви тръпки? Хайде сега да се върнем през 2015-та и да видим какво още можем да спасим.

На първо място, квотния принцип на разпределение по специалности.

Погледнато през очите на потребителя на образователни услуги (кандидат-студента) това може да изглежда като тежка несправедливост – да вярваш, че си бъдещ гениален кинорежисьор или надарена актриса, пък да те склонят да запишеш педагогика за деца със специални нужди или социални дейности заради органичен брой места в желаната специалност. Наблягането, че някои специалности са нужни и дори някак обществено отговорни, може да звучи и като тоталитарно социалистическо потъпкване на индивидуалната воля, желания и инициатива. Задача на университетите е да предлагат услугата, а не да планират кой какъв ще стане. Регулацията на професиите ще дойде от само себе си чрез пазара. И ако всички искат да бъдат подобрено копие на Димитър Митовски, то нека им вземем таксите за обучение, пък да оставим живота сам да ги сломи. Не знаете кой е Димитър Митовски? – Това е един впиянчен простак, който цял живот е снимал рекламни клипове за CIA advertising до момента, в който не му поръчват сериала „Стъклен дом“ (който също адски много прилича на рекламен клип) и това го изстрелва на върха на режисьорското му его.

И сега сериозно. Преди три години Нов български университет премахна квотното разпределение по специалности и позволи на кандидат-студентите да се записват в избраната от тях специалност по първо желание. Напълниха се департаментите по компютърна графика и дизайн, по кино и театрално майсторство, мениджмънт и т.н. За тази учебна година в специалност философия са приети нула (0) студенти в първи курс и трима (3) студенти по антропология. Педагогически специалности този частен университет изобщо не предлага. Драмата не е в това, че на пазара на труда е пълно с безработни философи, с продавачки с диплома за мениджър или със сътрудници в кол-център, които са магистри по маркетинг или дори доктори по културология (макар за техните сломени мечти също да ме боли).

Драмата е, че умират цели специалности,

които са някак много нужни – педагогика и социални дейности, но също физика, биология, екология, химия… Все специалности, които държаният университет трудно попълва, а частният изобщо не предлага, защото няма търсене. Или защото му излиза твърде скъпо да ги оборудва с необходимата техника (какъвто е случаят с медицината).

На второ място, трябва да запазим публичните политики във висшето образование.

Частни или държавни, университетите винаги ще искат „либерализиране“ на таксите, за да могат да попълват по-лесно дупките в бюджета си. Благодарение на масови студентски протести и окупации, както и на стачки на преподаватели, Франция, Германия и Квебек успяват да запазят таксите в университетите непроменени. Във Франция и Германия това важи само за държавните университети, а в Квебек за всички (там всички университети са частни, държавата помага чрез различни механизми). Испания либерализира таксите в държавните университети преди три години и към настоящия момент семестриалната такса за програми по политология или социални науки е от порядъка на 3 хил. евро. Банките щедро предлагат кредити за обучение. Частните университети искат държавна субсидия за губещите си специалности под формата на ваучери (вж. повече за ваучерите). Звучи ли ви познато?

Ако позволим либерализирането на таксите, ще увеличим социалната цена на грешния избор на специалност – към сломените мечти ще се прибави и един необслужван кредит. Освен това ще позволим още повече да се разтвори ножицата на неравенствата. Държавата трябва да се намесва в пазара на образование, защото достъпът до образование е един от малкото останали лостове за социална мобилност или начин да се измъкнеш от гетото.

На трето място, не трябва да позволяваме разделянето на преподаване от изследвания.

Това понижава качеството на преподаване, очевидно е. Но научните изследвания не се поддават на критерия ефикасност, трудно водят до количествено измерими резултати, изискват дългогодишен бавен процес на натрупване, който през по-голямата част от времето изглежда напълно безрезултатен. И е пазарно нерентабилен. Не стига това, ами поглъща колосални суми в оборудване, абонамент за информационни ресурси, консумативи. Дори и когато изисква оборудване само от един личен компютър (при голяма част от хуманитаристиката и социалните науки), е нужна автономия, посвещаване и инвестиция във време. Без тази нематериална инвестиция преподаването цикли в остарели концепции и материали от преди 30 години, затъва в неинформираност и пропада до нивото на началното обучение.

В заключение, какво могат да ни вземат мениджърите?

Информационни ресурси в СУ отдавна няма или са крайно недостатъчни, техническото оборудване в „скъпите“ специалности е майка-плаче, самочувствието ни на „елитен“ университет също отдавна е отишло по дяволите. Не говоря за преподавателите над 60, който си живеят в някакъв техен си самозатворен престижен свят. Могат да ни вземат времето, което посвещаваме на изследвания. Могат да ни вземат и социалната отговорност да формираме кадри в непечеливши, но нужни специалности. Могат да ни вземат и сградите, секретарките и шефовете, но това ще бъде по-скоро освобождение, защото ще можем най-накрая да сложим точка на порочната спирала на самоограничения и ще можем да започнем нещо ново.

Един бъдещ автономен университет. И безплатно образование, разбира се. Ето това е утопия, за която ми харесва да мечтая. За да няма бедни духом.

Авторът е главен асистент в катедра „История и теория на културата“ в СУ „Св. Климент Охридски“, доктор по социология от Университета Лавал (Канада). 

Comments

comments