Skip to main content

Новата “критическа” възраст

Или как стигнахме до „NEETs“*?

The original Pandora, the All-Giver, was an Earth goddess in prehistoric matriarchal Greece.

She let all ills escape from her amphora (pythos). But she closed the lid before Hope could escape. The history of modern man begins with the degradation of Pandora’s myth and comes to an end in the self-sealing casket. It is the history of the Promethean endeavor to forge institutions in order to corral each of the rampant ills.

It is the history of fading hope and rising expectations.

Ivan Illich, Deschooling Society

 

(Young People) Not in Education, Employment, nor Training – Млади хора, които не са в образованието, не са заети и не се обучават

Винаги е имало една група от хора на възраст, да речем, от 14 до 24, която някой все трябва да вкарва в правия път, нали? Винаги е било нужно младите хора да станат добри граждани, защото вероятно са буйни или дори агресивни, не зачитат никого и нищо, имат се за център на Вселената и на това отгоре са със склонност към зависимости от различни вещества. Нали?

Не виждам никаква надежда за бъдещето на нашия народ, ако то трябва да зависи от фриволната днешна младеж, тъй като определено всички младежи са неописуемо безразсъдни… Когато аз бях млад, бяхме научавани да се държим внимателно и с уважение към възрастните, но сегашните млади са прекомерно самонадеяни и невъздържани.“ Това се приписва на Хезиод, живял има-няма осем столетия преди Новата ера.

Винаги я е имало тази група хора, чиято главна задача е да учат, и после, постепенно откъсвайки се от семействата си, да започнат „да допринасят“ за обществото и да създадат свои семейства, нали? Винаги е било нужно младите хора да станат добри граждани, защото иначе, редом с останалите им недостатъци, имат уклон към мързел и апатия, с които добро гражданство не се постига. И винаги работата на добрите граждани е била да възпитават и превъзпитават непокорните млади. Нали?

Час по бизнес, провеждан от YMCA. Източник: Wikipedia Commons, Brooklyn Museum, George Wesley Bellows
Час по бизнес, провеждан от YMCA. Източник: Wikipedia Commons, Brooklyn Museum, George Wesley Bellows

Е, както често се оказва, „тия не са ония.“ Хора на възраст 14-24 или дори 26 несъмнено е имало винаги, но (не)добрите млади граждани на Хезиод съвсем не са (не)добрите млади граждани на YMCA (1). Ромео и Жулиета – да, същите Ромео и Жулиета, които Шекспир заплита под формата на играна и четена и до днес трагедия, в ред семейни интриги, бурна любов, непокорство пред родителите, традицията и в крайна сметка в самоубийство – са едва тринайсетгодишни… деца. Утешаващата заблуда, че нещата винаги са си били едни и същи може и да се отнася до представите за младостта (въпреки плаващата в епохите възраст и ценности, до които се отнася), но в никакъв случай – за младите хора.

Какво влагаме в „млади хора“ днес? Откъде идват представите ни за тях? Какво може да ни разкрие мисленето за младите хора относно съвременната ни ситуация? Трябва ли да променим нещо – какво и защо?

Sturm und Drang

Ако ни потрябва някой, който безупречно да се справи с вълнуващата задача да диагностицира възникването на непознат етап в развитието на хората като индивиди, то тогава “непременно” трябва да се обърнем към психолозите. И ето, че историята ни предлага човек, който е великолепен пример в тази посока – Гренвил Стенли Хол (1844-1924). Мислим за един от първите големи американски психолози и първия президент на Американската асоциация на психолозите.

Отделно от приноса му за развитието на психологията, трябва да кажем, че Хол е бил един много любопитен тип. Бил е очарован от немската концепция за Volk (2), която по романтически изповядвала, че хората не са разумни същества, а напротив – движат се от инстинкти и като такива се нуждаят от харизматичен лидер, който да ги навигира за доброто на обществото. По-малките деца считал за диваци, нуждаещи се от здрава ръка, която да изтръгне злите внушения на природата от тях и да култивира добрите. (3) Оказва се и сред симпатичните хора от онова време, които били дълбоко убедени, че разполагат с достатъчно сведения и доказателства, за да отдадат всичко в човешкото поведение на гените. От там насетне картинката е позната – естествен отбор и неизбежния стремеж към една свръхраса.

В този дух през 1904 г. той издава изключително влиятелната книга в два тома „Adolescence: Its Psychology and Its Relations to Physiology, Anthropology, Sociology, Sex, Crime, Religion and Education.” В нея защитава „биогенетичното виждане“ на Ернст Хекел, че „онтогенезата повтаря накратко филогенезата“ или с други думи, че индивидуалното развитие на отделния човек повтаря накратко и в умален мащаб развитието на човечеството изобщо. Хол стига до заключението, че юношеството е период на „storm and stress”, по названието на немската романтическа художествена традиция Sturm und Drang – период, изпълнен с противоречия и резки промени, с противопоставяне между индивида и нормите, с буря и стрес (или буря и порив, или буря и натиск), каквито са творбите на Гьоте и Шилер.

От една страна, Хол е бил достатъчно прозорлив, за да проумее социалните промени буквално докато те се случвали. Практиките на организирания детски труд на полетата и във фабриките започнали да изчезват именно по негово време. Нарастването на индустриалната продуктивност позволила тийнейджърите да останат извън работната сила, тъй като нови машини заместили позициите, заемани от тях по-рано. До началото на 20 век детският труд е вече публично разпознат проблем, с който много работнически движения се захващат сериозно. Новото индустриално общество започнало да изисква от младите хора да са грамотни и образовани. Масовото публично образование, сегрегиращо по възрастов признак (но и даващо на младите възможност да общуват помежду си повече от всякога), също възниква в този период, разбира се не без връзка с нуждите на индустрията. (4) Урбанизацията и противопоставянето на града срещу селото също едва ли не механично откъсва младите от техните семейства, изкарва ги от обязаностите на общността. Способен да проумее всички тези промени, Хол въвежда със съвсем различна тежест понятието за „юношество“, започвайки по този начин традицията на изследванията в областта.

От друга страна, на Хол дължим научно легитимираното психологическо съдържание на „юношество“ – по-точно като период на несигурност и недоверие, в който човек се нуждае всячески от авторитет, за да стане от него пълноценна личност, готова да се влее в трансцедентните колективни редове на das Volk (расово и етнически обусловеният народ). Разбира се, възприемането на младостта и като кризисност в индивидуалното развитие не дължим нито само на него, нито на 19-ия или 20 век. Със сигурност обаче можем „да благодарим“ на Хол за това, че отваря пътя към възможността на отделния млад човек и на младите хора изобщо да се гледа като на специфични, различни субекти, нуждаещи се от терапевтична намеса и от правилния авторитет, за да бъдат вкарани в правия път.

Групова снимка пред Clark University. Опред: Зигмунд Грой, Стенли Хол, Карл Юнг. Отзад: Ейбрахам Бил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци. Снимка: Clark University, архив
Групова снимка пред Clark University. Опред: Зигмунд Фройд, Стенли Хол, Карл Юнг. Отзад: Ейбрахам Бил, Ърнест Джоунс, Шандор Ференци. Снимка: Clark University, архив

Хол може и само да обобщава и насочва „духа на времето“ си през научна перспектива, но именно това прави начина, по който той дефинира младите хора важен. Ако някой се чуди колко пък може да е повлиял един отделен човек над цяло едно модерно и масово възприятие, нека има предвид, че той е бил също и президент на Clark University, бил е първият американец с PhD и е преподавал на Джон Дюи. Долната снимка също трябва да подскаже нещо.

Традицията бива продължена от други като Зигмунд Фройд, Ана Фройд и Едуард Шпрангер. Залогът, който ранната психоанализа прави, за да докаже постулатите си, често се отнася до деца, юноши и млади хора – например, Малкият Ханс, Човекът Вълк и хистерията на Дора при Фройд, и случаите на различни неврози при млади хора, описани от Адлер.

Млади, ама хора. Хора, ама млади

Ако обобщим, юношеството като собствена категория се появява в съвсем определени социално-икономически условия (края на 18 и началото на 19 век) и се дефинира първоначално по силата на психологическите интерпретации на прехода от детство към зрялост като период на бурни промени и нужда от здравословна авторитетна намеса.

И вече сме в 20 в. Провели са се множество работнически стачки за подобряване условията на труд, включително на младите хора (5). Появяват се редица движения и организации като Американския младежки конгрес (6) и Скаутите в САЩ, YMCA, Комсомолът, Германското младежко движение и Свободната немска младеж в Европа. 20 в. ражда хипи движението, skin-heads културата, млади хора застават начело на отпора срещу Войната във Виетнам (7) и всичко това са само някои от най-значимите и разпознаваеми примери.

Протест срещу Войната във Виетнам, края на 1960 г.
Протест срещу Войната във Виетнам, края на 1960 г.

Една тънка (възрастова) границата неусетно е премината. Преходът от безгрижното детство към отговорния живот на възрастния става все по-дълъг, все по-сложен и все по-зависим от процеси в мащаб доста над този на семейството и общността. Същите обстоятелства, позволили дефинирането на „юношеството“, сега са на път да дефинират „младежта“ и „младите хора“.

През 1971 г. Кенет Кенистън (8) аргументира нуждата от определяне на „младежта“ (или “young adulthood”) в книгата „Youth and Dissent: A Rise in a New Opposition”. Както заглавието подсказва, Кенистън разработва своята концепция не без да е повлиян от събитията в западния свят и ролята на младите хора в тях. Той определя „младостта“ („youth”) като период между юношеството и ранната зрялост, за което е характерно напрежение между Аз-а и обществото, промяната и свободата. Бунтът започва да добива, ако не естествени, то поне положителни краски. Sturm und Drang е вече значително хуманизиран. (9)

Оказва се, че когато казваме „млади хора“, през 20 в. вече мислим за хората в онзи период от своето развитие, в който ключови стават въпросите на заетостта и професионалното развитие, социалните роли и стила на живот. (10) Изследвания на западната култура демонстрират, че ценностите на социализацията като покорството пред родителите и лоялността към църквата западат за сметка на социализацията в по-широк контекст – независимост и толерантност към изборите на младия човек. (11)

Вече е окончателно – младите хора са собствена социална и демографска група, дефинирана изключително през своята икономическа и политическа значимост и специална със своята уязвимост. Няколко примера:

  • Само 26 години след “Adolescence” на Хол се основава Американският  младежки конгрес. В реч, озаглавена „Защо аз все още вярвам в Младежкия конгрес“, Елеанор Рузвелт казва „…младите хора имат правото да очакват от нас  честно приемане на нашата отговорност, изследване на техните проблеми, помощ в усилията им да откриват решения и търпение, когато опитваме да разбираме тяхната гледна точка и да изразяваме нашата“. (12)
  • Идеологически, Съветският съюз вижда младостта като ценност на социализма сама по себе си и изкарва младите хора на преден план в построяването на социалистическия ред. Художествени творби като „Как се каляваше стоманата“ на Николай Островски са красноречив пример в тази посока.
  • През 20 в. т. нар. „младежка работа“ добива голяма популярност и значение. Нейната същност и до ден днешен постоянно се колебае между по-скоро медицинско-терапевтичната намеса за развитието на младите хора като личности и група, и по-скоро политическата трактовка, че младите трябва да бъдат еманципирани и овластявани. И двата подхода обаче третират младите хора като уязвима група.
  • От 1970 до 2013 г. брутният процент на записване във висшето образование за целия свят е нараснал с близо 23%. (13) Това предполага, че повече млади хора се задържат за по-дълго време в образователната система. Така да се каже, всеки от тях се оказва с доста повече време да разсъждава над професия, образование, семейство и изобщо – бъдеще, за което време могат да се случат твърде много неща. Но и всеки се съобразява с „крайния срок на трийсетте“.
  • Организацията на обединените нации обявява 1985 г. за Международна година на младежта.

Заклинание за изключване

Едва доближил второто хилядолетие, западният свят прави още една забележителна стъпка към дефинирането на „популацията“ на младите.

През 1999 г. люлката на утилитарната мисъл – Великобритания, и по-конкретно т. нар. Social Exclusion (!) Unit на правителството (днес Social Exclusion Task Force) – ражда понятието NEET („Not in Education, Employment, or Training”), т.е. млади хора, които не участват във формалната образователна система, нито посещават някакви форми на обучение, нито са заети на трудовия пазар. Отнася се за широкия възрастов диапазон от 14 до 26 годишна възраст. Терминът е особено използван в страните от Общността на нациите, Испания, Мексико и Япония. В САЩ използват и „disconnected youth”.

Интересно е, че формално се признава колко разнообразни могат да са причините някой да бъде „NEET” (12) – може да живее с увреждане, да се грижи за по-малък брат или сестра, може да е „трайно обезкуражен“ да търси заетост, но може и да е просто в творчески и експериментаторски период, може да живее в/с дисфункционално семейство, може да е от силно маргинализирана общност, а може и… какво ли не. Икономическият нивелир обаче е безпощаден и за негово удобство всички други социални или културни особености остават на заден план. Удължаващият се период на преход между юношеството и зрелостта днес е феномен и факт, който става все по-видим, но докато изследователите от социалните и хуманитарни науките си блъскат главата дали могат да открият и дефинират нов възрастов етап в индивидуалното развитие, икономическата логика е вече надделяла.

Терминът „NEET” ни казва къде не са хората, а имплицитно се очаква да бъдат. Цяла една, при това значима група от населението бива определянa чрез това къде не е, какво не прави и изобщо какво не е, за да бъде изобщо отчетена като статистически значима. Казва ни също – в резултат на отсъждането какво тази група не е, че младите хора следва автоматично да минават в графа „уязвими“, да се превърнат в „таргет“ на всевъзможни специалисти, организации и институции, загрижени всеки да следва добрите порядки.

Уязвимостта на една група може да бъде много печеливша позиция – ако един млад човек излезе от групата, значи е станал, „каквото е“ (т.е. каквото е приемливо и подходящо, каквото изобщо е въобразимо), а ако не излезе, значи трябва да търпи снизходителните мерки на цяла плеада институции, организации, програми и мерки, третиращи го като недоразбрал и неспособен, докато също последва добрите порядки или докато „предпочете“ да остане „уязвим“.

В “Логико-философски трактат” Витгенщайн казва, че границите на моя език са границите на моя свят. Ако е така, трябва да е притеснително, че терминът „NEET” уверено настъпва и по българските ширини – главен принос имат УНИЦЕФ, но плътно зад тях е и Министерството на труда и социалната политика. Дефиницията е приета и от Международната организация по труда, но с нея от 2010 г. насам борави и Европейският парламент в лицето на Комисията по заетостта (EMCO).

А медиите, разбира се, са много възприемчиви за такава „младежка“ реторика. (14)

Утопия, антиутопия и криза

С названието „NEET” представите за това кой кои млади хора трябва да (пре)възпитава са достигнали своята късна модерност. През 19 и 20 век от децата на богатите безусловно се е очаквало да бъдат модел за добро поведение, докато по-бедните и непривилегировани е трябвало постоянно да отговарят на доминиращите представи и да обират разнородни обвинения и санкции. Сега с хомогенизацията на групата на „младите“ и превръщането й в уязвима по подразбиране, в институционалния дискурс вече на практика е премахнато значението на социалната класа. Младият е вече a priori недисциплиниран, неготов гражданин, както е вече задача на всички, както могат, да възпитават по-младите според идеологическите и институционални предписания.

Но терминът „NEET” бележи също и окончателната победа на инструменталния разум в мисленето за младите хора. Дори и да са останали някакви „изконни“ етически и естетически представи за младостта, те на практика не присъстват в публичния дебат, защото реалната младост си има носители, които се разполагат в много прецизни параметри – възрастови граници, психологически етапи, социални роли и статуси, статистически и демографски индикатори, икономически показатели, културни „вариации“, медицински „симптоми“ и пр. И очевидно, водещата ос в тази комплексна система е икономическата полезност.

Същественото е, че инструменталният разум по този начин въвежда мисленето за хората в бинарна логика – има/няма, е/не е. Мощните изследователски и статистически методи, използвани за проучване състоянието на младите хора и информиращи политиките, са в състояние – и го правят – да отсъдят за всеки отделен млад човек и за всяка група млади хора какво имат/нямат, какво са/не са, да ги профилират по множество различни показатели, изготвяйки по този начин „живи портрети“ на младите за пред обществото.

Но младите хора не са и никога няма да бъдат мислени като „чужд“ или „нежелан“ елемент, както се мисли за други „уязвими“ или „в риск“ групи. Всеки ще бъде или всеки е бил млад човек, и в този смисъл младите хора са едновременно проекция и проект на обществото – носители на историята му не по-малко от другите, моментна снимка на сегашната ситуация, и преди всичко – терен за експерименти и политически борби за бъдещето. Така че какво се твърди, че са/не са младите хора е и разкриване какво обществото е/не е, а би трябвало (според доминиращите представи) да бъде.

Между другото, да се смята, че тази логика не е ценностно натоварена, е, меко казано, наивно. Терминът „NEET” мимикрира ценностната неутралност – че от младите се очаква просто да са в заетост, да се образоват и да се обучават. Но тази формулировка лесно може да се разчете като „важно е младите хора да бъдат наети или да са предприемачи, да участват във формалната образователна система и/или да се включат в Ученето през целия живот“. А взети заедно, трите (или по-скоро двата) показателя могат да се интерпретират и като очакване младите хора да се влеят в неолибералните редове. Две опции – да го направят или да не го направят. Едното е добро, другото – не, и няма степени по средата.

Тези категории обаче не носят проект за бъдещето – те дисциплинират едно безкрайно настояще и като такива са инструмент на статуквото. Целенасочените младежки политики отвъд образованието (макар че и към него могат да се отправят сходни критики (15)) са социални, икономически и най-вече – превантивни, и каквито и да са техните възпитателни компоненти (по-скоро инциденти), целенасочеността им не казва нищо за това какво иска обществото да направи от себе си, съответно и какви млади хора иска да възпита. Или са в най-добрия случай крайно индивидуализирани, което не би могло да бъде проект.

За справка, ето как звучи визията на Националната стратегия за младежта 2012-2020 г.:

Подобряване качеството на живот на младите хора и на условията за успех на всеки млад човек чрез устойчиви механизми за инвестиране в младежта като значим социален капитал и за мобилизиране потенциала на младите хора в развитието на България и Европейския съюз.“

Настрана обстоятелството (а може би не „настрана“?), че една визия в стратегически документ би следвало да бъде формулирана като в едно вече състояло се желано бъдеще, а не в сегашно продължително време. Конкретиките за това какво се има предвид под „подобряване качеството на живот“, „условията за успех“, „мобилизиране на потенциала“ и пр. се съдържат в различните цели и мерки на документа. Обаче за „младите хора“ и „младежта“ трябват „подобряване качеството на живот“ и „механизми за инвестиране“, а те са също и „социален капитал“, но за „всеки млад човек“ трябва да бъдат подобрени „условията за успех“. Просто тази визия не очертава различно бъдеще, а по-добро настояще. За допълнителна справка могат да се разгледат стратегическите и оперативните цели и задачи, най-вече последователността и съдържанието им.

Класическото клише, че „младите са бъдещето“ може да има реални основания в някое друго време – например, в 20 век, но не и днес. Краят на големите социални проекти и мисленето какво да се реформира или избегне, вместо какво да се моделира или промени из основи (16) неизбежно се отразява изключително в мисленето за младите хора. Какво остава? Остава младите „да удържат“ съществуващите условия – по-добро качество на живот чрез по-добра професионална реализация, по-добро образование – да се вместват в тях и да се борят за тях. Но всичко „по-добро“ е версия на сегашното.

Когато липсва позитивен социален проект, който младите да носят (или дори да подемат), публичният дебат относно тях остава в бинарната логика – ще се дисциплинират ли те или не? Ако не, старият патерналистичен рефлекс се задейства, за да обяви младите за негодни и обществото за обречено. (17) Но, ако да, младите – младостта изобщо – не е понесла реализацията на никакъв проект, камо ли на някаква утопия. Просто дадените млади хора са се справили с кризата, която живеят възрастните, „зрелите“ – дали ще имат образование, дали ще имат работа, дали ще постигнат добро качество на живот. Дори инструментализирането на младостта през идеята за „новото поколение“ за конкретни политически цели всъщност не се стреми към нищо ново, а към опити за поправяне на незадоволителните настоящета.

Трябва да се забележи, че eтимологията на „криза“ идва от κρίνω (krínō, “аз решавам“) с наставка σις (-sis), така че „кризис“ може да се превежда като способността да се разграничава, да се вземе решение, да се направи избор, да се отсъди. Кризата на съвременната младост обаче е всъщност кризата на съвременното ни глобално общество – психологическа (индивидуализирана) криза като собствен етап в себе си и без колективна визия отвъд самата себе си.

Традиционни надежди, радикални решения

zaglavno
Снимка: Дамян Хаджииванов

Фактът, че младите хора днес са отделно и специфично мислена социална група все още носи нещо от рекапитулационната теория на Хекел (индивидуалното развитие повтаря общностното такова). Науката обаче отдавна се е справила с тази заблуда – ембрионът може да се развие във всякакви неочаквани посоки (включително онези, обозначавани като „увреждания“) и към тези отклонения може да се подходи по много начини, а представите за постоянната, неизбежна и иманентна социална еволюция е вече силно проблематична. (18)

Ако проблемът с мисленето за младите хора като за проекция и проект на съвременното общество е толкова фундаментален, колкото беше представено дотук, то значи ние действително се намираме в решаващ, „кризисен“ етап за това дали предприемаме някакви мерки или не. Борбата с доминацията на инструменталния разум трябва да започне там, където започва и самият той. Интервенциите в мисленето за младите наистина трябва да са в своята дълбока същност интервенции в това как обществото мисли себе си, което прави всеки ляв подход към младите радикален по необходимост. Обществото е проект, и младите хора са частен случай на този проект – всичко друго е самозаблуда.

Преди да се предприемат каквито и да е било действия обаче, трябва да се отчетат две обстоятелства:

Първо, естествено е всеки наратив за младите да е силно културно обусловен. Дотук бяха представени – с надеждата да е било достатъчно коректно – изключително западни подходи към изследването и дефинирането на младите хора, защото е очевидно, че именно те диктуват глобалните трактовки поне на ниво политики, ако не и на ниво език. Всевъзможните програми за развитие по света, както и използваните от международните и надправителствени организации термини предоставят недвусмислено доказателство в тази посока. Универсализмът все още не е завладял всяко кътче на планетата, така че трябва да сме внимателни дали това, което казваме и правим, се тълкува толкова еднозначно, колкото си представяме, на всяко място, където то достига.

Второ, трябва да приемем, макар и не да се примирим, че патернализмът ще бъде навсякъде, където споменем „млади хора“. Едва ли сред човешките същества има по-фундаментална форма на доминиране от тази на по-зрелия над по-младия. Приемайки това обаче, ние трябва да станем изключително чувствителни към всяко поведение, което, дори и да го прави умело, внушава, че нечия разумност е по-висша от нечия друга. Защото всяко доминиране на по-зрелия над по-младия е всъщност доминиране на приемащия се за автономен над предполагаемо по-неавтономния, което в никакъв случай не води до автономия за никого, а тъкмо напротив.

Именно от подхода ни към патернализма започва едновременно и една традиционна надежда, и всички радикални решения.

Преди всичко, необходимо е да възобновим сляпата и наивна, ако щете, надежда в младите, за да я противопоставим на (без)крайните очаквания, които ги дефинират днес. Инструменталният разум насища мисленето за тях с очаквания, навигиран от безброй организации, институции и специалисти, и фразата „младите са бъдещето“ вече носи твърде малко смисъл. Очевидно никой институционален цяр към момента не е в състояние да отговори на целия пакет от очаквания. Напук на всеки дискурс, впрягащ младите като мързеливи, неграмотни и като цяло неблагонадеждни, понеже не са се вместили в институционализираните очаквания на статуквото, в ежедневното ни общуване трябва да възобновим една надежда, която не може да е друга, освен сляпа. А да имаме надежда в младите означава да имаме надежда в самите нас като общество, пък било то и раздираното от конфликти и кризи глобално общество. (19)

На второ място, трябва да станем изключително внимателни и да забелязваме, и да се борим с патерналистичните репрезентации на младите хора. Такова усилие започва с „изкарването им“ от всяка представа за уязвимост – възрастта трябва да има второстепенно значение за „помагащия“, ако младият човек е изправен пред предизвикателствата на проблемното си семейство, физическото състояние или емоционалните и идентичностни кризи. Семейството, физическото състояние или друго са второстепенни за ученето, както училището е готово да признае дори и сега, макар и формално (поне у нас) да не желае да отчете възпитателните си функции. Заетостта, независимо каква форма приема, и сега не е “привилегия” нито само на 16+ годишните, нито само на нерегистрираните като безработни. Ако не унищожим представите за “принципната уязвимост” на младите, поставяйки я под въпрос във всяко отделно поле като предизвикваме връзката ѝ с възрастта, сложни профили като „отпаднал от училище, но се грижи за по-малък брат“ или „работи, но е беден, защото предоставя всичките си средства на семейството“ ще продължат да бъдат обладавани изключително от икономическата рационалност и политиките ще продължават да генерират противоположностите на своите цели.

Също, търсят се онези действия, инициативи, движения, проекти, които да са истински еманципиращи младите хора. И което е важно – еманципация не поради, а въпреки възрастовия признак, тъй като степента на автономност дефинира какво се влага в дадената възраст повече от всичко друго, а не обратно, както сме свикнали да мислим. Светът не е бил свидетел на радикални промени в тази посока от забраната на детския труд и занижаването на възрастта за избирателни права насам. А дори и забраната на детския труд се е превърнала в дисциплинираща, вместо в еманципираща мярка, тъй като на мястото на труда, колкото и тежък да е, идва просто нов пакет от очаквания, по-строги и окончателни и от преди. (20) От края на Втората световна война, та чак до наши дни, подходите през човешки права продължават да изповядват убеждението за плавната еволюция, но осезаемите промени все още ги няма – в противен случай, защо изобщо се появиха NEETs и защо патернализмът продължава да владее отношението към младите и в макро, и в микровзаимоотношенията с тях? Формалните и „признати“ организации и инициативи, пък били те и неправителствени или дори надправителствени, са неспособни да се справят с тази задача, тъй като те дължат съществуването си именно на дисциплинирането на младите хора като уязвими.

Най-малкото, което можем да направим, е да реагираме по съответния начин на всяка репрезентация на младите хора в публичното пространство. Някой иска да осигури по-добри условия за учене, работа или друго на младите хора? Попитайте какво ще последва от тези по-добри условия, какво именно ги прави по-добри и кой точно е заявил нужда от тях. Някой иска да каже „млади хора“? Попитайте на какво основание се прави това групиране. Някой иска да им „даде глас“? Попитайте защо, чий глас, на какъв принцип и от кого ще се чуе. Някой по някакъв начин обявява младите хора за безнадеждни? Попитайте как тогава изглежда надеждата.

А “най-многото” ще дойде от самите млади.

Автор на заглавната снимка: Дамян Хаджииванов

1) Young Men’s Christian Association, основана през 1844 г. във Великобритания младежка организация, съществуваща и до днес с повече от 50 млн. членове по цял свят. Организацията става особено популярна с дейностите си за подкрепа на младите хора в контекста на Индустриална революция – да ги възпитава в християнски ценности, осигурявайки им условия за по-добра работа, жилища и образование в духа на протестантската етика.

2) вж. Völkisch movement

3) вж. Hall, G. Stanley (1906), Youth: Its Education, Regimen, and Hygiene

4) вж. Arnette, J. J., (2013), Adolescence and Emerging Childhood: A Cultural Approach, 5th ed., Pearson, p. 6-8

5) Някои примери – вж. Стачката в Патерсън, London matchgirls’ strike, Newsboys’ strike

6) Интересен е и поздравителният адрес от февруари 1940 г. на Франклин Рузвелт към Американския младежки конгрес (АМК). Рузвелт отхвърля аргументите на младежкия конгрес, че даването на средства за възстановяване на Финландия след войната със СССР би въвлякло САЩ в империалистическа война. Целият текст звучи така, сякаш цели да дисциплинира АМК в „правилните“ (да се чете, „либерални“) политически порядки. Между другото, същата година АМК се разпуска.

7) вж. Revolutinary youth held first protest of Vietnam War

8) Кенистън е бил и сред авторите на журнала „The Radical Therapist”. Доста любопитно издание, определяно като един от носителите на „анти-психиатричното“ движение през ’60-те и ’70-те.

9) Keniston, K. (1971). Youth and dissent: The rise of a new opposition. New York: Harcourt Brace Jovanovich, p. 6

10) Ibid, p. 7

11) Arnett, J. “Adolescence and Emerging Adulthood: A Cultural Approach”, 5th ed, Pearson, p. 99-100

12) Why I Still Believe in the Youth Congress, Eleanor Roosevelt, first published by Liberty University, 1940, para. 6.

13) UNESCO Institute for Statistics, извлечено на 25 юли 2015 г. в 21:42 UTC (GMT)

14) Дневник, 22.10.2012 – за големите загуби за икономиката. „Нараства броят на безработните млади хора в страната“, Investor.bg, 25.10.2014, “Мързеливи ли са младите хора“, Монитор, 21.05.2015

15) вж. Националната стратегия за учене през целия живот

16) вж. теорията за рефлексивната модерност на Гиденс, А., Бек, У., и Лаш, С.

17) вж. по-горе цитираните статии от медиите. Иначе, освен Хезиод, дори Сократ, Платон и Аристотител имат интересни коментари в тази посока.

18) Низбет, Р., Социална промяна и история, Критика и хуманизъм, 2000, 174-204

19) вж. Illich, I., Deschooling Society, “Rebirth of Epimethean Man”

20) Антипедагогиката може да предостави някои идеи.

Comments

comments