Skip to main content

Спектакъл и забрава: кой има право на история?

 

Ивайло Динев

25 години след падането на социалистическия режим в България борбата за паметта продължава. Какво да бъде запазено, за да се помни и как да се интерпретира, какво да бъде унищожено или игнорирано, какво да присъства в публичните пространства, каква е историята и може ли тя да бъде множествена, са все въпроси, които изникват в днешните дебати. 1)

Ще започна обаче с лично преживяване, което ми се струва важно. Преди година бях на теренно проучване в Самоков 2). Не предполагах за какво ще работя и се спуснах в шляене по града. От човек на човек се докопах до местен краевед, от дългия разговор с него за древността и величието на района, града и селата около него, едно име, назовано от него по между другото, предизвика интерес. Това бе Самоковската комуна. За първи път чувах за това събитие. Нямаше го нито в учебниците по история, нито в курсовете в университета. Комуната е първата на Балканите. Започва през 1910 г. и се явява знаков момент за лявото движение в България.

В града за комуната се разказваше, но когато попитах конкретно за нея, често въпросите ми бяха отклонявани, никъде нямаше информация, нито в туристическите брошури, нито в информационните центрове, нито в библиотеката, нито в музея. Комуната едвам-едвам напомняше за себе си (но само за онзи, който знаеше), чрез бюстовете на трима от идеолозите й по улиците на града. Забравената й история контрастираше с местното туристическо чудо – Цари Мали Град (измислено име, инспирирано от легенда) – възстановена римска крепост с атракциони за децата, църкви за православните, обучения как да се стреля с прабългарски лък за любителите и битки между римляни и хуни за зяпачите. Цари Мали Град бе най-посещаваният туристически обект с над половин милион посетители за една година. От другата страна бе Комуната, за която никой не бе оставил нито пространство за памет, нито информация.

Историята на Самоковската комуна

По улиците на града са останали няколко паметника, напомнящи за героите на комуната. Те са все още там къде от дейността на местната организация на БСП, къде заради чиста случайност. Например, през 90-те, когато площадната демокрация сваля комунисти от власт и от паметници, група активисти искали да премахнат паметника на Борис Хаджисотиров. Останало като легенда, фотографът на градския музей разправяше, че творението било запазено заради една лъжа и повечко незнание. Кметът спрял младежите с думите, че това не е комунистът Хаджисотиров, а известният и почитан художник Владимир Димитров-Майстора. Други места обаче нямат същата участ. Бюстът на втория кмет Михаил Дашин, намиращ се на улицата, където е убит заради лявата си дейност, днес едвам-едвам се вижда до локален магазин, касетки и плакат за салами. Домът му, който допреди 89-та е дом-музей, след това става кръчма. Музеят на комуната, намиращ се преди това в първия етаж на библиотеката, днес е кът с детска литература. Единствено голямото платно, нарисувано в нейна чест, все още стои непокътнато, но и то скоро ще бъде закрито от рафтове с книги. В самата библиотека, ако искаш да намериш книги и документи за комуната, ще трябва да чакаш цял ден. Причината е, че архивът е изхвърлен някъде назад. Защото така било разпоредено – не е модерно, пък и кой ще се интересува от това? Същото бе обяснението и в музея, където преди предмети и документи от комуната били едната част от експозицията, сега същите са някъде в мазетата. Децата трябва да научат първо нашата си история, тази на Възраждането, на художниците и просветителите, уточнява директорката. Целта на музеите не е да отговаря на потребностите на един историк, на един професор, а на потребностите на всеки гражданин на държавата, продължава тя. Но, уточнява, това не бива да бъде с цел музеите да се превърнат в пазарен продукт и от тях да се печелят много пари с шарения – туризмът да се подчинява на културата, а не културата на туризма.

Паметник на Борис Хаджисотиров. Снимка: Ивайло Динев
Паметник на Борис Хаджисотиров.
Снимка: Ивайло Динев
P1180048
Пано, изобразяващо комуната. Снимка: Ивайло Динев
Снимка: Ивайло Динев
Снимка: Ивайло Динев

Коя култура обаче? Кой решава какво да остане в официалната култура и кое да отиде в мазето? Библиотекарките отбелязваха с възхищение постигнатото от комуната, припомняйки, че тя идва чрез демократични избори и желанието на хората. Били затворени 120 кръчми, отворила се безплатна кухня за бедни, построили се училища, създали се нови работни места. Говорейки за миналото, почувстваха вина, че и те участват в забравата на спомена за комуната, дотолкова почувстваха вина, че отделиха повече от час в търсене на координати на останали наследници на комунарите. За разлика от тях, два пъти по-младото момче в туристическия информационен център, нито хулеше, нито величаеше комуната, просто защото не знаеше какво е това. Когато го попитах дали има някъде дори парченце от нейната история, която мога да видя, той се смути и започна да показва по картата наслука паметници на възрожденци, нямащи нищо общо с историята й. В другия край на града, в близост до циганската махала, в читалище „Младост“, се намираше общинската организация на БСП, в която, когато влязох, лъхаше на старост. 80-годишен дядо с едно око и около 60-годишен работник във ВИК, които си пиеха кафето там, заразказваха с умиление за комунарите. Местната организация пазеше все още архивите на Борис Хаджисотиров с документи, речи и изрезки от вестници. Тя бе единствената, която през последните години отбелязва с по десетина стареца годишнината от първата комуна.

Отбелязването на годишнините на комуната преминават като отбелязване от една група хора. Денят не е нито празник, почивен или съчетан с други прояви в по-голям мащаб. Няколко члена от местното БСП отиват с цветя, ръководителят изнася реч и се разотиват. Типично за отношението към комуната е мнението на известен грънчар в града, който въобще не желае да говори за нея, защото „баща му го научил да не говори за политика“. И ако в туристическите гидове преди 89-та комуната е част от основния мотив за историята на града, а местата, свързани с нея са сред посочените за посещение (но не и основни), то след 89-та в нито един гид няма информация нито в частта за историята, нито в частта за туристически обекти за посещение.

Снимка: Ивайло Динев
Снимка: Ивайло Динев

Чудото Цари Мали Град

Забравата към социалното явление, каквото е комуната, контрастира напълно с Цари Мали Град – обект, намиращ се на десетина километра от Самоков, превърнал се за една година в най-посещавания в цялата страна. Обектът се намира в село Белчин, известно допреди това с минералните си бани и извори. По пътя към крепостта ни посрещат двама мъже, събиращи такса за влизане с кола. Качвайки се нагоре ни очаква още една каса за плащане на билет, както и малко магазинче за сувенири и книги, свързани с местността. Сред имената на авторите изниква известният популяризатор на историята Божидар Димитров, бивш водещ на предаване по националната телевизия „Памет Българска“. Той е един от основните телевизионни интелектуалци, които въведоха говоренето за историята и културата в услуга на печалбата, започнаха да изнамират вампири и гиганти из земите на страната и да консултират разни бизнесмени, захванали се да издигат крепостни стени. Един от тези бизнесмени е президентът на най-голямата строителна фирма в страната „Главболгарстрой“ – Симеон Пешов, стоящ зад цялостния проект Цари Мали Град. Легендата за построяването на мястото гласи, че Пашов искал да възобнови родното си село, да има работни места и хората да не бягат. С негова помощ, споделят съселяните му, проектът спечелил европейско финансиране, защото само с общински пари няма как да се изгради комплексът. „Цари Мали Град е моята студентска мечта“, разказа директорката, която участва също чрез експертизата си в проекта. Смята, че делото е общо, защото младото поколение трябва да знае какво е било и ще бъде по-гордо с историята си. Самата крепост е римска, археолозите и историците знаят, че тя не е нещо особено, а е като останалите двайсетина, бранещи постъпите към града. Музеят вътре обаче разказва не само за римляните, но и за прабългарите, траките, хуните и османското нашествие… Историческата част от комплекса не е голяма и се разглежда за около 15-20 минути. След това гостите ги очаква атракцион – въжен мост, по който да достигнат до полянка с пейки. Полянката е пригодена за най-традиционния метод на пикник – скара и бира. В празничните дни, когато се отбелязва построяването на комплекса, ежегодно поляната събира хиляди гости. Събитието е отбелязвано от кмета на Самоков, министъра на културата, местни значими фигури. Специално за празника пристигат от цялата страна клубове по възстановки на римски битки и прабългарски военни традиции.

Част от експозицията в музея на крепостта.
Част от експозицията в музея на крепостта.

P1170769

P1170841

Ако си припомним концепцията на Морис Халбвакс за колективната памет, ще можем да си обясним как се заражда сякаш по естествен закон проект като Цари Мали Град. Френският социолог определя два вида памет: комуникативна и културна. Първата е по-скоро лична, неформална, делнична, с диапазон от 80 до 100 г. или 3-4 поколения. Културната памет от своя страна намира своята основа в митичната праистория, в събития, които са абсолютно минало и е официализирана чрез празнични дни, церемонии и ритуали. Именно в такава се превръща римската крепост след като проектанти, политици и специалисти мобилизират сили в развитието на проекта. Пространството – а за Халбвакс то е от задължение за изграждане на културна памет – отдава място за съборност веднъж в годината на поляната до крепостта, специфични тържествени ритуали с участието на официалните власти, посещения от министри. В помощ идват и телевизионните интелектуалци, които веднага написват историята на района – така Цари Мали Град остава завинаги и в писмената култура, а оттам всички взети заедно създават определена социално политическа идентичност, една обща памет.

Цари Мали Град шокира с огромния брой посещения – половин милион за една година. Кажи речи почти всеки над прага на бедността у нас е бил в комплекса на екскурзия за един ден, разбрал е малко за римляните, малко за българите, малко за траките, разходил се е сред природа и си е тръгнал доволен.

Самоков е пример как политическото влияе на паметта и как силните на деня изграждат постепенно и налагат идентичност чрез места, пространство, ритуали и писмена култура. Ако допреди 89-та всичко буржоазно, индивидуално, елитарно е изключено от наложената от партията пропаганда, то след 89-та всичко комунистическо е изритано като отклоняващо и излишно от новото наследство за бърза употреба, изпълнено с легенди за общността. В резултат на това общността все по-малко ще помни комуната, все повече ще знае и ще говори за бутафорната крепост, все по-малко ще са живите, които ще посещават веднъж в годината паметниците на комунарите, все повече ще са онези, които ще разказват как са ходили на Цари Мали град и са се учили да стрелят с лък.

И все пак, ако се обърна отново към Халбвакс, всичко това сякаш изглежда нормално стечение на обстоятелствата – за французина колективната памет действа назад и напред. Опорните точки от миналото, къде митологични, къде действителни фигури и герои, идват като обяснение на настоящето и гарант за бъдещето.

Нима не сме по-европейци от европейците? Вижте каква древна култура, какви древни крепости, какви древни орнаменти имаме тук! Комплекси като тези затвърждават европейската идентичност и политическата ориентация.

Културното водачество на антикомунистическия дискурс, въпреки че е воден от една част от обществото, разрязва колективната памет на добра и лоша, на качествена и некачествена, впоследствие оформя настоящето и бъдещето спрямо тези разделения и ги официализира. Изтласкването на комунистическите събития като ненужно наследство бива заместено често с възстановяване на забравена или репресирана досега памет– колективизацията, Белене, горяните. Тяхното право на история досега е било забранено, така както от 89-та г. досега правото на комунистическа история става все по-индивидуално, смълчано и криптирано, но не и колективно наследство. Въпросът е: не могат ли да съществуват заедно? За момента изглежда отговорът е „не“.

Сграда, помещаваща вестник "Самоковска комуна". Днес е изоставена.
Сграда, помещаваща вестник „Самоковска комуна“. Днес е изоставена.

 

Училището в Белчин. Не функционира.
Училището в Белчин. Не функционира.
1) Статията е съкратен вариант на доклад, представен от автора на 22-рата международна научна конференция „Contradiction: Envisioning European Future“ в Института по политически изследвания (Sciences po) в Париж.
2) Работата ми включва десет интервюта с ключови личности, свързани по някакъв начин с туризма и културата в града, както и с комуната. Освен тях е анализиран голям брой визуален материал на Цали Мали Град и каквото е останало от комуната. В помощ за историческия контекст бяха извлечени данни от архива на Самоковската комуна, броеве на в. „Самоковска комуна“ и книги за нея, писани преди и след 89-та. Бяха събрани голям брой материали от местната преса относно двата обекта. За да бъда направено сравнение в отношението към комуната в различни периоди, бяха разгледани и туристически брошури по време на социализма и след началото на промените.

 

Comments

comments

Ивайло Динев

Докторант по политически науки в Scuola Superiore Sant’Anna в Италия. Интересува се от социални движения на Балканите, колективни действия и демокрация на участието.