Skip to main content

Революцията няма да бъде критикувана? (Не)възможността за лява критика във Венецуела

Анализите на Боливарската революция във Венецуела често се поляризират в две непримирими крайности. В едната версия „процесът“, както е по-известна „революцията“ сред левите поддръжници и симпатизанти, е представян от учени и активисти като прогресивен еманципаторски популярен проект, въплътен от масови и активни социални движения „отдолу“ и развиващ се под опасността от американска намеса. В другата версия, по-полулярна сред десните ѝ отрицатели, политическата трансформация в Боливарската реппублика е просто пореден провален социалистически режим с тоталитарен привкус. От сп. dВЕРСИЯ решихме да публикуваме статията на Мария Иванчева, която в периода 2008-2011 г. развива теренно изследване върху ролята на интелектуалците социалисти в създаването на Боливарския университет във Венецуела  [Повече за изследването на Иванчева върху образованието е достъпно във  в. Култура – Бел. прев.]. Настоящата статия се опира на част от изследването от периода между 2008 и 2009 г.. Иванчева показва как в този период назрява лява критика срещу режима на споминалия се през 2011 г. президент Уго Чавес, но тя е пресечена от сили, които и до днес след смъртта му са на власт в страната. Представлявани от кръга около Николас Мадуро и върхушката в Обединената социалистическа партия на Венецуела (PSUV), тези процеси не позволяват критическото преосмисляне и преодоляване на някои основни противоречия на Боливарския процес, които – наред с истеризираната и насилствена реакция отдясно – възпират развитието на по-радикална и революционна трансформация във Венецуела днес.

 

Мария Иванчева

От 2011 г. насам боливарското правителство във Венецуела, символ на т. нар. розов прилив* в Латинска Америка [* Процесът на избиране на леви правителства с прогресивни икономически политики срещу неолиберализма. – Бел. прев.], е подложено на значителни предизвикателства [1]. С падането цените на петрола, повишаването на инфлацията и блокирането на вериги за доставки на стоки за потребление от търговски мрежи, съпричастни с опозицията, правителството започна да губи подкрепа сред основния си електорат. В злорадството си от честото прекъсване на електрозахранването и „недостига на храна“ – или по-точно, дефицитите на някои централни продукти от потребителската кошница като прах за пране и тоалетна хартия – международните и венецуелски частни медии, подкрепящи опозицията, истерично се подготвят за Пирова победа на свободния пазар над социализма. Стреснати от антиконституционното посегателство срещу демократично избраната за президент на Бразилия Дилма Русеф, поддръжниците на венецуелските власти в страната и чужбина заемат все по-отбранителна позиция, предпазваща правителството и от вътрешна, и от външна критика.

За всеки, прекарал във Венецуела повече време и дръзнал да пристъпи отвъд кварталите на богатите, безспорно е усещането за възвърнато достойнство и достъп до обществени услуги, и за значимост на колективното гражданско участие, което Боливарският процес донася на мнозинството от венецуелски граждани, ограбени, експлоатирани и политически обезвластени от предишни режими [2]. Без да отрича тези безспорни заслуги на процеса, тази статия показва как затварянето на режима към вътрешна критика и корекция допринася за сегашната задънена улица пред прогресивната политика в страната. Критиките срещу прекомерната зависимост на правителството от петрола, провалът в диверсификацията на „холандската болест“ в икономиката* [* Непреднамерено следствие, причинено от нарастването на икономическото развитие на конкретен сектор за сметка на други сектори. – Бел. прев.] и някои пагубни финансови решения на правителството са или премълчавани, или санкционирани.* [*Например марксисткият политически икономист Мануел Съдърланд беше временно отстранен от длъжност от Боливарския университет след като публикува статия, в която дава алтернативно критическо обяснение на „икономическата война“ срещу правителството [3]  и [4] – Бел. авт.] И докато критиката отвътре е от решаващо значение за укрепването на боливарския режим, в следващите страници през етнография, базирана на теренна работа в Каракас през 2008 и 2009 г., са изложени някои механизми, които заглушават радикалната критика.

Срещнах Майкъл Лебовиц в Белград през май 2013 г., два месеца след смъртта на президента Уго Чавес. Той бе поканен от леви групи и фондация „Роза Люксембург“ да говори за югославските и венецуелските форми на работнически контрол. Макар че това беше първото ни запознанство, аз помнех отчетливо първия път, когато бях срещала на живо канадския политически икономист. По това време, през 2009 г. в Каракас, Майкъл и неговата партньорка, писателката и активистка Марта Харнекер, бяха част от Международния център Франциско де Миранда (Centro Internacional Miranda, CIM). Мозъчен тръст, спонсориран от Министерството на висшето образование. Идеята за CIM бе предложена на Чавес от Лебовиц и Харнекер, а след това и от съветник на президента. Центърът се помещаваше в национализирания хотел Anauco Suites в центъра на Каракас. Леви интелектуалци от CIM разработваха изследвания и осигуряваха обучение на държавни служители. В Белград споменах на Лебовиц за форума Интелектуалци за социализъм и демокрация. „Наистина ли си била на тази важна, интензивна среща?“, попита Майкъл с блеснали очи.

Форумът Интелектуалци за социализъм и демокрация: задънени улици и пътища напред се състоя през юни 2009 г. Целта на организаторите му беше отварянето на ново дискурсивно пространство за конструктивна интелектуална критика към правителството на Уго Чавес и за дебат на алтернативни решения, които да адресират възникващите в Боливарския процес противоречия. Въпреки намеренията си да извади наяве тези противоречия, форумът се оказа по-скоро задънена улица без път напред. И макар че форумът целеше да насърчи реформирането на Боливарския процес „отвътре“, събитията, които последваха, показаха рязко процеси, типични за революционни правителства: при появата дори и на добронамерена критика отвътре, консолидираният политически елит „затяга редиците си“, представя критиката като реакционна и става все по малко-отворен към промяна. В този смисъл макар да се концентрира върху Венецуела, този текст говори по-широко за един от сериозните рискове на всяка потенциална революция: построяването на йерархия на радикалност, в която лидерът и обкръжението му по дефиниция са поставяни на върха. Този механизъм допринася за нарастващата неспособност на революционните режими да приемат и преосмислят вътрешна критика с цел да се реформират в положителна посока, което често води до нарастващ авторитарен контрол и застаряване на революционния елит без възможност за избор или дори излъчване на „наследник“ в следващото поколение.

Референдумът за премахване на границите на брой мандати на венецуелския президент през февруари 2009 г. се състоя след две изборни загуби на боливарското движение. Конституционният референдум със същата цел от 2007 г., белязан с ниска избирателна активност, бе спечелен от поддръжници на опозицията, гласували „против”. През ноември 2008 г. кандидатите на Обединена социалистическа партия на Венецуела (Partido Socialista Unido de Venezuela, оттук насетне PSUV) претърпяха поражение на местните избори. Въпреки че над половината население на страната гласува за тях, битката за кмет на столицата Каракас, град, концентриращ огромно население и много от бедните граждани, смятани за твърд електорат на боливарското движение, бе спечелена от опозицията. Чавес и PSUV не оспориха резултатите и затвърдиха твърдата си демократична позиция. И все пак, предвид че повече от 50% от гласоподавателите на местните избори в цялата страна бяха гласували за кандидати на PSUV, това бе считано за знак, че населението може да се мобилизира в нов референдум за снемане на ограничението за брой последователни мандати на президента. Чавес побърза да определи дата за нов референдум през февруари.

Когато за пръв път пристигнах във Венецуела преди местните избори през ноември 2008 г., сред чавистите цареше негласна спогодба да не се критикуват публично недостатъците и противоречията на боливарския процес. Обсъжданията, проведени в пространствата на интелектуални и народни дебати в Каракас, бяха белязани от особена самооценка. Изборните загуби през 2007 и 2008 г. не бяха приписани на правителството, на PSUV или на президента. За тях бяха обвинявани само и единствено структурите на старата буржоазна държава и поддържаната от върхушката ѝ представителна демокрация, внедрени в Боливарския процес въпреки волята на правителството. Изненадващата втора предизборна кампания само два месеца по-късно обаче разпали недоволството на чавистите. Тя съвпадна с първите удари на световната финансова криза във Венецуела. Някои от поддръжниците на Чавес в пространствата за публичен и академичен дебат започнаха по малко да оспорват разходите на кампанията и бюджетните съкращения, които правителството наложи след резкия спад на цените на петрола. След сливането на няколко министерства се чуха гласове срещу съкращаването на бедни работници на временни договори за сметка на постоянните служители, „наследени“ от предишни режими, които бяха оставени на позициите си. Последваха протести на студенти и работници ([5]  и [6]). Въпреки че Чавес и PSUV спечелиха референдума през 2009 г. с 54% от гласовете, стратегията на поддръжниците на правителството след държавния преврат от 2002 г. „да не поставят оръжие в ръцете на врага“ започна да се разсейва и се появиха критични гласове.

Изображение: Антонио Марин Сеговия

На този фон председателят на CIM, Луис Бониля Молина, организира публичния форум Интелектуалци за социализъм и демокрация. Както ми каза Майкъл Лебовиц през 2013 г., нито Бониля, нито останалите интелектуалци в CIM са предвиждали „всичко, което щеше да последва“. Форумът беше открит от испанския учен Хуан Карлос Мондеро – по-късно съветник на лявата партия PODEMOS в Испания. Мондеро заяви, че революцията се задушава под „хиперлидерството на Чавес“. Вторият оратор в срещата беше социологът Владимир Акоста, професор по социология в Централния университет на Венесуела (UCV), известен с програмата си за национална телевизия, пламенен поддръжник на правителството и бивш член на младежката секция на Комунистическата партия на Венесуела (JCV Juventud Comunista de Venezuela). Акоста започна речта си с изненадващо изказване:

Разбира се, аз се гордея с нашите изключителни постижения през последните десет години. Не мога да отрека обаче, че през годините се натрупаха твърде важни незабелязани или подценени проблеми. Те се превръщат в заплаха за напредъка и задълбочаването на нашия процес, който всички ние така силно искаме да успее.

На фона на нарастваща тишина, Акоста изброи тринадесет основни проблема, които според него застрашават революциония процес. Той критикува липсата на ясна политическа програма в лицето на смътна обща идея за социализъм на двадесет и първи век. Очертавайки противоречието между революцията като колективно усилие и централната роля на ръководството на Чавес, Aкоста заяви, че PSUV не е революционна партия, а по-скоро електорална машина, мобилизирана единствено за да води безспирните изборни кампании на боливарското правителство. Той изказа остра критика срещу възпроизвеждането на капиталистическите производствени отношения, неуспеха на правителството да атакува все по-засилени тенденции към консуматорство сред обществото, липсата на прозрачност в публичните разходи и плахата национализация, която не засяга реално интересите и собствеността на богатите. Социологът подчерта, че частните медии, вражески настроени към правителството, концентрират огромна власт във Венецуела и че умерени и реакционни течения доминират PSUV. Наричайки Чавес „душата, сърцето, гръбначният стълб и силата на този процес“, той пледира поддръжниците му да не му спестяват градивната критика.

Речта на Акоста създаде лавина от критични намеси: някои планувани, други – импровизирани. Aнтроположката от Централния университет на Венецуела Ираида Варгас предизвикателно попита дали революцията се нуждае от държава. Майкъл Лебовиц призова революционните интелектуалци да се подчинят на дисциплината на революционната партия, но не пропусна да напомни и подчертае, че PSUV далеч не функционира като такава партия. Историкът Роберто Лопез от Маракайбо – бивш член на маоистка партизанска група, активна в селските райони на страната през 80-те години, говори за разделението на центъра и периферията във Венецуела, при което провинцията остава пренебрегната от революцията. Икономистът Виктор Алварез, бивш министър на промишлеността, показа данни на Националната статистическа служба за действителното увеличение на дела на частните компании по време на президенството на Чавес. Мигел-Анхел Перез Пиреля от правителствения изследователски институт IDEA показа, че науката във Венецуела все още работи като индивидуално усилие, а не като радикално реорганизиранo колективнo начинание. Гонсало Гомез, бивш студентски лидер и главен редактор на подкрепящата правителството уебстраница Апореа, говори за провала на държавните медии да създадат революционно съдържание и формат. След тази първа вълна от изказвания залата се раздвижи. Последваха други критични интервенции.* [*Всички презентации от форума бяха излъчвани на живот по националната телевизия. Те бяха качени и транскрибирани в Апореа [7] – Бел. авт.]

Участниците във форума притежаваха работен опит като образователи, активисти в местни и национални организатори и синдикалисти. От подиума често се чуваше напомняне: „Това не е атака. С критиката си заявяваме подкрепа към Революцията“. Много от тях казаха, че преди форума са се сдържали да критикуват режима от опасението, че опозицията би използвала думите им срещу тях, за да дестабилизира управлението на Чавес. Те бяха преживели отблизо и пазеха жив спомен за преврата срещу демократично избраното правителство на Салвадор Айенде в Чили през 1973 г. и за опита за преврат във Венецуела през 2002 г.

Форумът продължи в приповдигнат дух, участниците споделяха усещане за обща посока и нова яснота за пътя напред. Надеждите им обаче скоро бяха попарени. Първата атака дойде от редовната колонка в чависткия вестник Диарио Веа, подписана с псевдонима Царевичното зърно (Un Grano de Maiz). Списвана от активист, близък до Рафаел Рамирес, ръководител на PDVSA и противник на работническия контрол над фабриките, обявен в източните провинции на Венецуела, и правото им да взимат автономни колективни решения и да имат собственост над средствата на производство. През 2013 г. Майкъл Лебовиц помнеше ясно как през 2008 г. Рамирес беше отказал на Министъра на планирането информация за петролната индустрия, като по този начин беше възпрепятствал изобщо какъвто и да е процес за икономическо планиране във Венецуела, страна крайно зависима от дохода си от петролните залежи в западните провинции. Царевичното зърно наричаше интелектуалците от форума „инфилтрирани буржоа“, които се опитват да дестабилизират революцията.* [* Архивът на „Диарио Веа“ е достъпен в интернет след 2014 г; колоната беше препечатана в блога Un Grano de Maiz [8]. – Бел. авт.]. След неговата колонка в Апореа – свободна медия, подкрепяща отворения дебат и често публикуваща и статии на опоненти на режима – започнаха да се появяват все по-критични коментари за форума. Авторите им, често хора, които не бяха свидетели на форума, наричаха интелектуалците „деструктивни“ и настояваха, че единственият проблем на революцията е, че все още поддържа разделение на труда, при което режимът слуша „псевдо-интелектуалци“ като тях, а не се вслушва в гласа на обикновените хора (9).

Каракас; Снимка: Йока Мадруга, Terra Livre Press, ComunicaSul

Дългоочакваният отговор на Чавес дойде чрез националната телевизия VTV. Седнал в открито студио, той се присмя на „книжните плъхове“, казвайки саркастично: „Кой нарича тези интелектуалци чависти? Не и аз!“ Тирадата на президента продължи в същия дух, „Ако те смятат, че могат да разрешат проблемите на Венецуела, нека да дойдат тази неделя да ме заменят. Така ще мога най-сетне да прекарвам малко време със семейството си“ [10]. Неговото следващо неделно шоу, Alo Presidente [11], стартира своята „теоретична“ версия Alo Presidente Theorico (VTV 2009). В този нов формат на шоуто, който просъществува няколко предавания, Чавес влизаше в домовете на венесуелци и обсъждаше с тях някои принципи на марксистката теория. В един от епизодите например той обсъди теорията на експлоатацията, след което мило сгълча сина на домакините си, тийнейджъра Хуан, който заяви, че искал да намери работа в телефонен център. И макар хора като Лебовиц да споделяха надежда, че шоуто разкрива Чавес в истинската му светлина като образовател, началото на това предаване в непосредствения период след реакцията му срещу интелектуалния форум може да се чете като опит на Чавес и върхушката около него да дадат ясен знак: интелектуалците са заменими.

Интелектуалците от форума в CIM публикуваха своите интервенции в ново списание – La Comuna. В техния доста посърнал колективен отговор към сайта Апореа те заявявиха, че в същината си аргументите на Чавес „съвпадат с основните изводи на форума“. По-късно няколко от тях споделиха с мен, че Чавес заплашвал да ги изгони от PSUV, но покойният уругвайски писател Едуардо Галеано и президентът на Венецулеа Алберто Мюлер Рохас – и двамата вече покойници наред с Чавес – го убедили да преосмисли решението си за прогонването на интелектуалците от партията. Последният дори го направил с думите, че Чавес бил „заобиколен от гнездо на скорпиони“.

През 2013 г. Майкъл Лебовиц си спомняше за форума с горчива носталгия. Лебовиц бе искрено и дълбоко натъжен от смъртта на El Comendante, към когото изпитваше възхищение. „Той беше толкова нетърпелив да се учи,“ твърдеше Лебовиц като си припомняше едно спонтанно обаждане от президента след полунощ, когато Чавес няма търпение да обсъжда с него и съпругата му Марта Харнекер книга, която четял. Според Лебовиц „Чавес не харесваше публичната критика. Само когато критиката беше изказана очи в очи той я взимаше сериозно…” Той също ми разказа как се носели слухове, че първата реакция по време на форума не била на присмех: президентът се обадил в телевизионна станция по време на интервю на Хуан-Карлос Мондеро и казал, че Монедеро бил прав, че президентството му започвало да става тврде концентрирано около него и в този смисъл „хиперлидерско“. Според Лебовиц хората в най-близкия кръг на Чавес в PSUV са блокирали по-нататъшни самокритични признания от страна на президента. Според опита му с хора като настоящия президент Николас Мадуро, те се противопоставяли на каквато и да е критика или идея за по-ясна отчетност или радикална промяна, която идва от народа и е насочена към управлението. В разговора ни през 2013 г. Лебовиц заяви с цветист език: „Когато лайното удари вентилатора, трябваше да се борим за живота си… не буквално, но станахме обект на повсеместни атаки от всякакви посоки.“ Той ми разказа как Министърът на висшето образование Луис Акуня е искал да затвори CIM или да го предаде на друго министерство, тъй като „не искаше допълнителни главоболия”.

За Лебовиц някои положителни реакции към форума от активисти и работници, също публикувани на страницата Апореа, свидетелстват, че форумът все пак получава одобрение от мнозинството от симпатизантите на боливарското движение. И все пак той призна, че Силия Флорес (тогава заместник-председател на PSUV и председател на Народното събрание) и нейният съпруг Никола Мадуро (по-късно номиниран от Чавес и избран за президент на Венецуела) са едни от най-върлите противници на форума и критичните послания на участниците в него. Веднага след форума Флорес конфискува всички издания на списание Комуната, които Бониля Молина беше разпространил на среща на PSUV. „Учудващо, лидерите на партията послушно предадоха списанията!“ възкликна Лебовиц. Той също така помнеше, че след реакцията на Чавес Мадуро – тогава много по-малко обект на медийно внимание – казал по националната телевизия, че интелектуалците „говорят дивотии“.

След форума CIM не получaвa допълнително финансиране и програмите му бавно се разпадат. Лебовиц и Харнекер напускат Венецуела. През 2013 г. Лебовиц твърдеше, че те успяват да запазят добри отношения с хора в режима и се връщат от време на време в страната, но оттогава работят предимно в Куба, Еквадор и Канада. През 2013 г. Лебовиц изрази уплаха, че Мадуро е привърженик на кубинския авторитарен подход и отрицател на работническия контрол на средствата на производство като Рафаел Рамирес. В разговора ни тогава той изтъкна: „Това ме кара сериозно да се безпокоя за посоката на революцията.“ В кореспонденция през март 2016 г. Лебовиц настоя, че Мадуро се е променил: че той е приел някои критики, изложени в книгите на Харнекер, успял е да спечели доверието на политически активисти в бедните райони и успешно да „изхвърли някои скорпиони“. Писмото му завършваше с уверението, че борбата продължава.

За мен обаче не само борбата продължава. От форума насам продължава да ме мъчи безпокойство за това до каква степен съществуващите прогресивни движения са способни да се справят с подобна ситуация, ако и когато дойдат на власт. Форумът Интелектуалци за социализма и демокрацията беше повратна точка: отворената врата за градивна критика към режима в името на трансформацията му беше затворена с трясък в лицето на участниците във форума. Безспорно, за разлика от авторитарните леви режими през двадесети век, боливарското правителство не прилага насилие към критиците си. Дори при ескалацията на събитията през 2014 и 2017 г. привържениците на режима дадоха повече жертви. И все пак, реакциите на Чавес, чавистките медии и PSUV през 2009 г. показаха не само механизми за избягване на конструктивна критика и пренебрегване на легитимното недоволство, но и посока на действие към все по-авторитарно управление с все по-малко консултация: процеси, подети от Мадуро и изведени до логичните им последици в нарастващото полицейско насилие и военен произвол и то не срещу могъщите и богати истински врагове на правителството. През 2009 г. изградените върху опит в революционния процес критики на леви интелектуалци и активисти със значително минало в борбата срещу експлоатацията и несправедливостта не бяха признати за коректив на революционната власт. След ненавременната смърт на Чавес вътрешната критика на революцията се измести от „не полагай оръжие в ръцете на врага“ към de mortuis aut nihil aut bene.* [* От лат. „за мъртвите или добро, или нищо“ – Бел. авт.]

 

Превод от английски: Ивайло Динев

 

Библиография

[1] Bolton, Peter. 2016. „The other explanation for Venezuela’s economic crisis.“ Venezuela Analysis, 28 March

[2] Åsedotter Strønen, Iselin. 2016. „After the Bolivarian Revolution: What’s in store for Margarita?“ FocaalBlog, 1 April 2016

[3] Sutherland, Manuel. 2015. „Crisis económica o la falaz ‘guerra económica’… derrota histórica y grises perspectivas.”Aporrea, 15 December

[4] López Sánchez, Roberto. 2016. „Solidaridad con Manuel Sutherland, despedido de su cargo docente en la UBV.“ Aporrea, 23 February

[5] Wilpert, Gregory. 2009. „An important but risky victory for Venezuela and for socialism.“ Venezuela Analysis

[6] Ivancheva, Mariya. 2017. The Discreet Charm of University Autonomy: Conflicting Legacies in the Venezuelan Student Movements, Bulletin of Latin American Research 36

[7] Aporrea. 2009. „Noticias sobre Encuentro Intelectuales, Socialismo y Democracia

[8] Un Grano de Maiz. 2009. „El mapa de hoy.“ Un Grano de Maiz, 6 June

[9] Linares, Rubén. 2009. „La relación entre los gandoleros del combustible y los ‘intelectuales.’“ Aporrea, 16 June

[10] YVKE Mundial. 2009. „Chávez responde a intelectuales de izquierda que critican su ‘hiperliderazgo.’“ Aporrea, 14

[11] Venezolana de Televisión. 2014. „Alo Presidente Teorico.“ VTV, 16 February

 

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments