Skip to main content

Протестът за Пирин е в беда, спасете го сега!

За думите и каузите

Божин Трайков и Ивайло Динев

На 11 януари в Пловдив една двойка протестиращи, по професия социални учени, бяха натирени от други протестиращи и впоследствие изблъскани към тъмен тунел от полицията, където да се разправят с тях, насъскани от организаторите на проявата. Не защото са носели качулки, не защото са скандирали срещу други етноси, не защото са провокирали агресия срещу полицаите, не защото са издигали лозунги за построяване на втори лифт.  А само заради това, че са носели плакат с надпис „Капитализмът убива“.

Ако разкажем тази история на активисти извън България, например тези в Канада, които влязоха в съюз с антиколониалното и антикапиталистическо движение Idle No More срещу изграждането на газопроводи в земите на изконното население, или на тези в Италия, организирани в социални движения в защита на общите блага (beni comuni), които през 2011 г. предизвикаха национален референдум срещу приватизирането на водните източници [1], те ще помислят, че това е един много добър виц. Но не е.

Пишем този кратък текст не като контратеза „защо не трябва да се протестира“, а с добронамереното желание да покажем, че протести като този за Пирин е време да преминат отвъд противопоставянето срещу една абстрактна мафия, „комунистите“ или за някакъв неясен морал в политиката, както сме чували от предни протести. Да се говори, пише и действа, пък макар по време на протести, изисква определена сериозност върху поетото начинание и извличане на опит от предни неуспехи. Kаква е индивидуалната и колективна полза от това да мръзнеш по улиците за уволнението на един министър, след като всеки преден и всеки следващ, независимо от техния морал, ще следва политическите и икономически механизми, заложени от експертното мислене на наши и чужди технократи в тон с виждането, че няма алтернатива на сегашната глобална социално-икономическа система, а именно капитализма и че демократизирането върви ръка за ръка с капитализма.

Икономическо развитие и демокрация

През 1973 г. известният политически учен Гилермо О’Донъл се захваща с класическия въпрос дали „икономическото развитие води до демокрация?“. Неговият първоначален отговор е „зависи“ (it depends). В книгата си върху режимите в Латинска Америка [2] той извежда заключението, че икономическото развитие през 60-те и 70-те години всъщност подхранва жесток авторитаризъм, оказвайки се мотор за създаване на репресивен военен апарат (например режимът на Пиночет).

През 1992 г. трима американски политолози Д. Русхмайер, Ев. Стивънс и Дж. Стивънс [3] пишат отново върху вечния въпрос. Анализирайки редица страни от няколко континента, те стигат до заключението, че в Европа икономическото развитие е подпомогнало демокрацията не от само себе си, а защото е засилило продемократичните работнически класи и е отслабило антидемократичния поземлен елит.

Онова, което липсва в горните анализи, а именно мястото на гражданското общество в тези процеси на политическа трансформация, е написано от италианския философ Антонио Грамши. В своите дневници от затвора [4], където е вкаран от фашисткия режим на Мусолини, той пише, че гражданското общество е терен на хегемония на управляващата класа и терен за битка на опозиционни групи и движения. Хегемонията според него е етико-политическа и икономическа. Тя включва манипулация за вярванията, обясненията, вижданията, ценностите и пр. Тя може да превърне например един работник, едвам изхранващ семейството си, в бесен защитник на интересите на управляващата класа и да смята, да речем, че минималната работна заплата е нещо вредно и че защитата на работническите права са врели-некипели. Хегемонията означава възприемане на доминантната идеология като нещо естествено, което не просто е нередно да бъде поставяно под въпрос, а е само по себе си лишено от въпроси. Случаят, с който започнахме, чудесно илюстрира възприемането на доминантната идеология, защото плакат срещу проблема, довел до казуса с Пирин, е сметнат за „неуместен“, въпреки доста уместното си съдържание. От тук насетне това означава, че на терена на гражданското общество не просто не съществува битка между ценностите на управляващата класа и опозицията, а се наблюдава и известна взаимност.

Думите са важни: корупцията ли е виновна за разграбването на българската природа?

Тревожното в случая с протестиращите зелени за Пирин е в това, че посочват симптоми, без да назовават истинския проблем, който ги поражда. Тогава колкото и на думи да има заявка за промяна, на практика, отказвайки да назоват проблема, зелените лансират една фасадна промяна, фасадна като самата ни демокрация. Думите са важни. Повтаряме, двойка мирни граждани за малко да си отнесат боя заради една дума.

Не политик, не мафиот, а други протестиращи са против това защитаващи българската природа да определят капитализма като виновник за грабежа на горите. От друга страна, според всеки сериозен анализ именно капитализмът е икономическата система на България. Поуката е, че думите, които са най-близо до реалността на страната ни днес, са превърнати в думи табу (като капитализъм и класово разделение), а безопасни и институционализирани думи като корупция и олигархия са пропити в речта на политици и протестиращи. Нима има партия, която не се бори (на думи) срещу корупцията?

Колаж: Живот след капитализма

Как се появява мафия или олигархия, как може да бъде възпряна? Говорим ли за отклоняващо поведение въобще или става въпрос за поведение в синхрон с ценностите на днешната система? Защо един частник иска да управлява терени в природен парк, а държавните институции му позволяват това? Защото, според общоприетата догма, това ще доведе до икономическо развитие. В едно се спрягат приватизация и икономическо развитие, сякаш първото е гаранция за второто, без да се задава въпросът чие икономическо развитие? А когато последиците от тази приватизация са пагубни за мнозина, се вади обяснението, че тя е била корумпирана, отново без да се пита, какво точно е приватизация и как функционира. Така думата корупция се обезсмисля, защото на практика обозначава всяко действие, свързано със строежа на съвременния български капитализъм. Оттук и удобното обяснение, че капитализмът е хубав, но българският е гнил, заради няколко гнили ябълки, задължително свързани със стария “тоталитарен” режим или с някаква “байганьовска менталност”. Вманиачаването в антикорупционния език е разгледана от Иван Кръстев още през 2004 г. [5]. Политологът пише, че не корупцията е развалила приватизацията в Източна Европа, а масовата приватизация е една от причините за корупцията там. Кръстев критикува превръщането на антикорупционния език в икономически, който следва напълно духа на Вашингтонския консенсус, а именно отслабване на държавите и налагане на още повече приватизация, дерегулация, конкуренция и отвореност на пазара. За сметка на тях, казва Кръстев, антикорупционният език трябва да премине към преосмисляне на политиките и на обществения интерес. В случая с Пирин, Цеко Минев и сие едно успешно противопоставяне на статуквото изисква разбиране на социално-икономическото и политическото положение днес.

Точните думи

Определението в британската енциклопедия Британика гласи, че капитализмът е икономическа система, в която повечето средства за производство са управлявани от частни собственици, а продукцията и печалбата са разпределяни на базата на пазарни принципи. Тук може и да добавим, че социалните отношения в такава система са подчинени на производството, при което се акумулира принаден труд от работещите с цел акумулиране на принадена стойност. Исторически обзор на капитализма показва един непрестанен, компулсивен стремеж за превръщане на ресурси (човешки, природни, културни и други) в капитал и обуздаването на този процес,  чрез регулация. Но парадоксално, на този исторически етап ние живеем в ерата на експертния консенсус, че пътят към благоденствие, въпреки болезнения исторически опит, е нерегулираният капитализъм. Това на практика означава, че всичко и всеки са отворени за частна печалба и експлоатация, никой и нищо не са пощадени от инвазията на капитала.

Фетишизирането на свободния пазар като нещо естествено, независимо от конкретни политики, е един от основните постулати на неолиберализма. Пак според енциклопедия Британика неолиберализмът е идеология и модел на управление, който набляга на ползата от конкуренция на свободния пазар, с минимална интервенция на държавата в икономическите и социални въпроси. Неолибералната идеология постави знак на равенство между свободен пазар и свобода на индивида, настоявайки, че всяка държавна регулация води до тоталитаризъм. Друга характерна черта на неолибералните режими е прехвърлянето на публичен ресурс – финансов, природен и пр. – чрез подходящи за капитала регулации в частния сектор, в резултат на което държавата остава с все по-малко средства да работи в публичен интерес (например сама да финансира социални услуги), докато бизнесът остава този, който да трябва да удовлетворява всякакви, дори и базови нужди, но вече срещу заплащане. Ето защо според World Inequality Report през последните десетилетия страните изглежда, че са станали по-богати, докато правителствата са обеднели.

Да погледнем сега какво означава общо благо, защото, ако съдим по реториката на протестиращите, те разглеждат Пирин като неприкосновена част от българската природа, която не бива да бъде използвана от никого. Т.е. тя е общо благо. Според Британика общо благо е онова, което облагодетелства обществото като цяло, за разлика от частните блага (собственост) на отделни групи или индивиди.

Борба срещу какво?

Какво означава да се бориш срещу превземането на общите блага, но да не поставяш под въпрос основните стълбове, върху които се крепи хегемонията на управляващата класа (да я наречем олигархия или мафия)? Какво означава политици и протестиращи да смятат принципите на свободния пазар за справедливи, а антикапиталистите – за провокатори? Може ли един антиолигархичен (но не антикапиталистически) протест да бъде осмислен като контрахегемонен? Вследствие на казаното дотук – не. Този протест няма да промени базисни явления, защото няма това за цел. За да постигне така желана коренна промяна, която да попречи общите блага да бъдат ползвани за частни интереси оттук нататък, то този протест има нужда от критика на настоящата система и нейните ценности. А това означава и че има нужда от други думи.

В наскоро излязлата брилянта книга на Валентина Георгиева за протестите от 2009 г. до 2013 г. („Множества на несъгласните“, изд. Св. Климент Охридски), авторката дава думата на над сто протестиращи от различни протестни движения в България. В стотиците страници с техни интервюта думата капитализъм НЕ е използвана нито веднъж.

 

Библиография:

[1] През 2011 г. в Италия се организира референдум върху приватизирането на водата, на който 95% от отишлите до урните гласуват „против“

[2] O’Donnel, G. Modernization and Bureaucratic Athoritarianism: Studies in South American Politics, 1973

[3] Rueschemeyer, D. Stephens, E. and Stephens, J. Capitalist Development and Democracy, 1992

[4] Gramsci, A. Prison Notebooks, 1971

[5] Krastev, I. Shifting Obsessions: Three Esseys on the Politics of Anticorruption, 2004

Ако статията ви харесва, можете да подкрепите dВЕРСИЯ в Patreon

Comments

comments

Ивайло Динев

Докторант по политически науки в Scuola Superiore Sant’Anna в Италия. Интересува се от социални движения на Балканите, колективни действия и демокрация на участието.