Skip to main content

Участието на българските анархисти в националноосвободителните борби на Македония и Тракия

Светлин Тачев

Безвластническото движение в България има своята дълга история. Анархистите са дали своя принос в различни събития, често пъти с цената на свидни жертви. Както по монархическо, така и по социалистическо време, властващите елити използват целия репресивен апарат, с който разполагат, за да смажат и унищожат българските безвластници и да заличат спомена за тях. При това си служат с целия арсенал от практики, свойствен на държавата – затвори, лагери, физическо заличаване на дейци и опити за унищожаване на литературата, която анархистите издават.

Затова историята на българското анархистко движение е разпокъсана, непълна и дори понякога неясна. Повечето източници, с които разполагат изследователите днес, са спомените на оцелели анархисти, техните архиви, новини от пресата и полицейски досиета и справки. Колкото и опити да е правила властта за заличаването на безвластническото движение, то все още съществува в България, макар и не със силите, с които е разполагало в миналото.

Българските анархисти участват активно в редица исторически събития – националноосвободителни борби на Македония и Тракия, Юнското и Септемврийско въстание, студентската стачка против професор Александър Цанков, антифашистката съпротива по време на Втората световна война,  горянското движение срещу установената болшевишка власт след 9 септември 1944 г.

За някои хора все още стои въпросът защо българските безвластници участват активно в националноосвободителните борби. Нима това е била тяхната борба, при все че отричат държавата и я възприемат за свой враг? Та нали точно те са тези, които отхвърлят всяка форма на национализъм и шовинизъм и прокламират интернационално братство между хората по цялото земно кълбо? Нима идеята на анархокомунизма за световна социална революция е съвместима с борбите за национално освобождение и репресивен апарат, който ще потиска трудещите се маси?

Настоящата статия има за цел да отговори на тези въпроси, които ще дадат по-ясен поглед върху теорията и практиката на анархизма от края на ХІХ в. Ще се опитаме да разгледаме въпроса за неговите разбирания за свобода, държава, общество и революция, и съвместимостта им с борбите за национално освобождение.

Анархистите и борбите за независимост на Македония и Тракия

След подписването на Берлинския договор на 13 юли 1878 г. Великите сили, в опита си да спрат създаването на голяма държава на Балканите от царска Русия, разделят България на Княжество България и автономната област Източна Румелия. Македония, Източна и Западна Тракия остават под властта на султана. Невъзможността на освобождението на народите от тези територии разпалва нови стремежи за революционна борба. На 8 октомври избухва Кресненско-Разложкото въстание, което бива потушено с особена жестокост от военните части на Османската империя. Въпреки неуспеха, населението показва своя протест срещу решенията на Великите сили, което поражда нуждата от изграждане на организации, борещи се за освобождението на Македония и Тракия.

На 23 октомври 1893 г. е създадена Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Година по-късно е учреден Централен македонски революционен комитет с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев [2]. В началото на август 1896 г. в Солун е направен Учредителен конгрес и организацията приема името Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). В София се създава Задгранично председателство, а в Солун действа Централен комитет. Паралелно със създаването на БМОРК, на 28 март 1895 г. в България се учредява Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК) на емигранти от македонските земи, които ратуват за освобождението на Македония и Тракия. По-късно БМОРК и ВМОК ще оформят две течения в освободителното движение – „центристи“ и „върховисти“, които имат различни схващания за реализирането на основната си цел. Първите, т.е. тези от Централния комитет, виждат освобождението чрез организирано народно въстание. Вторите, групирани около ВМОК, вярват, че това може да се случи само с помощта на българската държава.

Наред с тях се появява и още едно относително самостоятелно течение в борбите за освобождение на Тракия и Македония – това на анархистите. Тяхната дейност започва със създаването на първите анархистки групи в България в края на XIX век.

Михаил Герджиков, виден анархист-революционер и деец в освободителното движение на Македония и Тракия, един от създателите на „Женевския кръжок“, вижда зараждането на тази радикална мисъл в срещата между руските емигранти в Източна Румелия и българската интелигенция. Докато царската власт в Русия преследва революционерите, в новосъздадената автономна област те откриват свободата на изразяване и достъпа до печатната преса, чрез които могат да представят и разсъждават над своите идеи.

Така ние можем да си обясним защо именно след създаването на новата държава – Източна Румелия, почна този прилив, това движение на политически хора, еднакво както от юг, така също и от север и запад, ние виждаме в страната да прииждат емигранти от всички части на Европа. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 167)

През 1895 г. в Пловдив е създаден първият анархистки кръжок, в който участват Михаил Герджиков и Петър Манджуков. Изключени от гимназията за своите убеждения, те се местят в Казанлък, а после и в Лом, като оставят след себе си анархистични групи. Влизат и в контакт с македонски революционери – „Йордан Божков от Велес и Иван Костов – бивш телеграфист от Вишани, Костурско“ [3].

През 1897 г. български анархисти заминават да учат в Швейцария, където създават Македонски таен революционен комитет („Женевски кръжок“) с печатен орган – „Отмъщение“. Участниците „отпечатват и разпространяват в поробена Македония своя „Устав“, „Апел“ и „Програма“ [4]. Но дори и сред безвластниците има разногласия как да се участва в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. От една страна, дейци като Михаил Герджиков, Коста Нунков, Никола Дечев и др. подкрепят участието на анархистите в общата организация, а от друга, Слави Мерджанов, Петър Манджуков, Петър Соколов и „Гемиджиите“ съставят група „млади македонски безвластници“ [5]. Дейците от първата група участват активно в четнически действия и дори заемат ръководни постове в организацията, докато вторите приемат терористичните действия като форма на съпротива и остават независими от организираното освободително движение. Терористичните действия, които предприема групата на „Гемиджиите“, са насочени към чуждите капитали в Османската империя, чрез които целят да привлекат вниманието на Великите сили към освободителната борба в Македония. В Солун те правят няколко внушителни атентата, последвани от такива в по-малък мащаб.

На 15 април 1903 г. Павел Шатев взривява френския кораб „Гвадалкивир“. На следващия ден Константин Кирков взривява газов тръбопровод, заради което Солун остава без вода и осветление, а Йордан Попйорданов – банка „Отоман“. Останалите участници хвърлят бомби из различни точки на града. Почти всички от „Гемиджиите“ загиват в ожесточени боеве с османската войска.

Петър Соколов и Слави Мерджанов, участници в Женевския кръжок и основатели на групата на Гемиджиите.

Държава и общество

За да се разбере защо българските безвластници вземат дейно участие в националноосвободителните борби, то е нужно да се анализира теорията на анархизма и отношението ѝ към „Националния въпрос”.

Михаил Бакунин прави отчетливо разграничение между държава и общество. В държавата той вижда враг, който „доминира и напълно поглъща обществото“ [6], което е естествена организация, формирана от самите хора. Затова той призовава към унищожението ѝ, тъй като тя е „една изкуствена единица, която се обяснява единствено посредством жертването на свободите“ [7]. За него „всяка власт, тежаща над народа, по един фатален начин му е враждебна“ [8]. Тя е „като вампир, който смуче кръвта на жертвата си.“[9]

Смуче кръвта на народа и сама се успокоява – моля ви се, още съвсем малко и ще отслабим хватката. (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

На мястото на държавата Бакунин предвижда „създаване на автономна и съвършено свободна организация на освободените маси“ [10].

Вярата и способностите, които вменява Михаил Бакунин на народните маси, са факторът, който го кара да отхвърли и идеята за обществения договор. Правейки разграничение между държава и общество, той оспорва възгледа, че преди появата на държавни структури индивидите са живеели в постоянна война на всеки срещу всеки. Точно обратното, хората винаги са живели в общества, много преди да бъдат създадени държавните образувания. Това е така, защото според него обществото е „естествената и необходима единица“ [10].

Абсолютната свобода е фундамент във възгледите на руския революционер. Затова той смята, че всяка индивидуална свобода зависи от свободата на всички други.

Никой народ не би съумял да бъде напълно и солидарно свободен, в

хуманния смисъл на думата, ако цялото човечество не е свободно (Михаил Бакунин, цитиран от Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009 с. 195) [11].

В това се крие и идеята му за световна социална революция, която ще премахне всяка власт от човек над човека, всяка тирания и потисничество. Според него това е „истинската, единствено легитимна революция“ [12], която не се бори за възстановяване или замяна на една власт с друга, защото основната ѝ „цел е пълното социално освобождение на масите“ [13]. Унищожението на физическите държавни граници между хората според него ще установи „великото отечество“ [14], чийто единствен враг ще е „света на реакция“ [15]. Това отечество ще бъде според него федеративно, самоорганизирано и самоуправляващо се. Също така то ще се формира отдолу-нагоре, от самите хора, на базата на комуни, провинции, нации, обединени европейски щати, единен свят. За Бакунин народът играе основна роля в разрушението и създаването, затова революцията „може да бъде само народна“ [16]. Затова той смята, че:

…всеки индивид, асоци­ация или комуна, всяка провинция, регион или нация имат абсолют­ното право да разполагат със себе си… (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 58)

Народ и нация

На базата на тези схващания могат да се изведат и разбиранията за свободата на отделните народи, които да съжителстват в един обединен свят, почиващ на братство, равенство и солидарност. Няма как да се постигне абсолютна свобода, ако има хора, които живеят все още в потисничество от местни или чужди власти. Редно е обаче да се направи едно ясно разграничение между две понятия, което често биват бъркани – „народ“ и „нация“. За тази цел можем да привлечем понятията, изведени от анархиста Рудолф Рокер:

Всеки народ е естествен резултат от обществени съюзи, сливане на човешки същества, произлезло (sic) при дадени еквивалентни външни условия на живот, с общ език и специални предразположения, дължащи се на климатичната и географска среда, в която се развива. По този начин се формират и известни общи черти, които оживяват във всеки член от етническата асоциация и съставляват важен елемент за неговото обществено съществуване. Това вътрешно сродство не може да бъде изработено изкуствено, както и не може да бъде разрушено по насилствен начин… (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171)

От друга страна, за нацията, твърди Рокер:

Една нация никога не е друго, освен изкуствен резултат на политически претенции за власт, а национализмът – никога друго, освен политическа религия на съвременната държава.

И допълва:

Нацията обаче не може да съществува без държавата. Тя е обвързана с нея във всичко и дължи съществуването си изключително на нея. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с. 171-172)

Затова, според Георги Хаджиев, народите имат право да се борят за своята свобода и автономия, а „всяко освобождение, всяко ползване на свобода е прогресивно явление“ [17]. И допълва, че:

Самоопределението на народите, тяхното обособяване в автономии и независими общности е право, което никой не може да отрече. (Георги Хаджиев, Национално освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 150)

В програмата на Македонския таен революционен комитет е записано, че ще търси:

Пълна независимост и най-широка свобода за Македонския народ, за да си нареди той сам каквото обича управление. [18]

Анархистите от МТРК приемат да работят за единство между народите и отричат всяка форма на шовинизъм и национализъм. Всеки опит за подобни действия ще бъде строго преследван:

…на всички шовинистически действия в Македония, биле те от българе, гърци, сърби или които и да са други, нашите комитетски работници са длъжни да противодействуват, а самите дейци в туй направление ще се преследват, като най-големи народни врагове. [19]

Бакунин „признава абсолютното право“ [20] на всяка нация или народ да се обособи в пълна автономия. Това са размишления, които са плод на идеята за свобода, в която той така силно вярва. Въпреки това той пише, че предприемат ли стъпка към изолиране от останалата част от човечеството, автономните народи „ще се лишат от всички услуги, от всяка помощ, от всяко покровителство на солидарността…“ [21]

Бакунин се бори с всички средства, както се изразява самият той, за постигането на едно глобално отечество, но не отрича чувствата на привързаност към родната земя:

Патриотичното чувство на масите изразява едно естествено отношение. Далеч от това да почива върху обикновена абстракция, това чувство, напротив, е резултат от физическата и биологическа привързаност, която народите и индивидите питаят към формиралата ги географска и човешка среда. (Жан Препозие, История на анархизма в България, 2009, с. 204)

Тези чувства, смята Бакунин, се базират на „конкретно преживян опит“ [22]. В този дух пише и друг теоретик на анархизма – Рудолф Рокер. Той се противопоставя на крайния индивидуализъм, който разглежда отделния индивид като същество отвъд времето и историята. Напротив, човекът винаги се е организирал на родов принцип сред своите събратя. Много преди да се създаде държавата, първобитните хора са се движели в групи, за да си помагат и да преодоляват опасностите.

Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. (Рудолф Рокер, Федерализъм и централизъм, 1997, с. 16)

Въпреки това, Рудолф Рокер представя разликата между любовта към родното, от една страна, и национализма, който е олицетворение на държавността, от друга.

Чувството към родния кът няма никакво родство с така нареченото „национално съзнание, макар често да ги представят и продават на дребно на еднаква цена, както правят фалшификаторите на пари.

Рокер продължава:

Опитът да се замени естествената привързаност на човека към родния му край със задължителната любов към нацията, която както видяхме, възникна поради външни обстоятелства, без вътрешни основания и срастнала с елементи на брутална сила – е един от най-учудващите феномени на нашето време, защото така наричаното национално съзнание не е нищо друго, освен вярване, разпространявано от политически съображения за власт. (Рудолф Рокер, Национализъм и култура, 1998, с.184)

От тази гледна точка българските анархисти участват активно в националноосвободителните борби в Македония и Тракия. Техният устрем към свобода ги подтиква към тези действия, но не с цел създаване на нова държава или присъединяване към България, а автономия, съставна част от световната федерация:

Като интернационалисти българските анархисти се обявяват и ратуват за Балканска федерация – съставна част на бъдещата дунавска, европейска и световна федерация на народите… (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 153-154)

Четата на Михаил Герджиков

Националнаосвободителните борби и социалната революция

Участието на анархисти в националноосвободителните борби поставя въпроса за целите, които те сами си поставят. Ако търсят постигането на анархия, не трябва ли да водят самостоятелна борба, която е отвъд идеите за национално освобождение и изграждане на нова държава? Не биват ли използвани по този начин техните сили и средства в борбата за чужди идеали?

Михаил Бакунин, като теоретик и революционер, дава отговор на тези въпроси. Делото му се свързва с редица устави и програми, които е написал за редица организации, сред които и проектопрограмата на БРЦК [23]. Самият той участва в редица бунтове, въстания и революции, сред които февруарската революция във Франция от 1848 г., въстанието на чешките студенти, бунтовете в Дрезден през следващата 1849 г., полското въстание от 1863 г. и бунта в Лион от 1870 г. Бакунин е колкото дързък с перото, толкова и на дело, което се забелязва от бурния му и изпълнен с премеждия живот. Той влиза във връзка с революционери от цяла Европа, с които обменя опит и води идейни спорове. Поддържа взаимоотношения с Любен Каравелов, среща се с Теофил Райнов и Райчо Гръблев [24].

Всичките участия на Бакунин в революционни ситуации имат една конкретна цел: той се надява, че някой от отделните социалните конфликти би породил искрата, която да доведе до началото на така желаната от него световна социална революция.

И като отправна точка може да послужи всеки събитиен тласък, без дори неговите автори да са помислили за каквото и да е Социална революция. (Михаил Бакунин, цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция, 2014, с. 39)

Според него обаче има страни, които са по-предразположени към революционна ситуация поради своите особености. В своята „Програма и организация на Интернационалното братство или на Революционния алианс“ Бакунин пише следното:

Нашата революция по самата си натура може да бъде само световна. Но определени страни, поради особеностите на своето историческо, икономическо и политическо положение са по-предразположени и способни да я започнат, отколкото останалите.

И по-нататък:

Щом веднъж революцията е започнала в тях, те трябва да станат огнище на революционната пропаганда и борба за всички останали страни. (Михаил Бакунин, Избрани страници за и от него, 2004, с. 29-30)

Същите мисли споделя и Георги Хаджиев, защото вижда във всяко

революционно движение „елементи на социално освобождение, т.е. то е обект на социална революция“ [25].

По тази причина може да се смята, че българските анархисти са искали да използват възможностите на националноосвободителната революция, за да я трансформират не просто в обособяването на нова държава или присъединяване на териториите към друга, а в социална революция, която да се разгори на Балканите.

Практически проявления

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия не се свежда само до въоръжената борба, в която те въвеждат изцяло нов елемент – индивидуални терористични действия. Напротив, те оставят в историята нещо повече, успявайки да създадат своя идеал – Странджанската безвластна комуна. Интересното е, че в тези райони липсва широка пропаганда на идеите им, а дейците са малко на брой. Въпреки това местното население, в Бакуниновия смисъл, само̀ осъзнава и реализира това, което е най-добро за него.

В процеса на подготовка на въстанието в Тракия местните „по своя воля създават комуни, земята и добитъкът стават обща собственост“ [26]. Колективните им действия спомагат за снабдяването с оръжия и храна. Избухването му започва в началото на август 1903 г., на Преображение. Самоотвержени действия на местното население и революционните чети успяват да освободят голяма част от Източна Тракия. В рамките на 20 дни е установена т.нар. Странджанска комуна – „Първа безвластническа комуна в България“, както я описва Георги Хаджиев.

Образувана е една общност, основана на принципите: свобода, равенство, братство. Чрез всеобщо съгласие се решават всички въпроси и заглъхват старите вражди между българи и гърци. Всички заедно изгарят данъчните книги. (Георги Хаджиев. Националното освобождение и безвластният федерализъм, 1992, с. 125)

В политически смисъл няма власт, защото населението не избира кметове и председатели, които да управляват, а „излъчва и избира сред своите хора комисии“ [27], които да движат обществените дела. Четите нямат ролята на заповедник, а само на помощник и пазител на местното население. Във всяко село има „смъртна дружина“, която представлява революционно ядро, съставляващо единица от въстаническите части.

В икономически смисъл има безкласово общество. Стопанската уредба в тези райони отхвърля идеята за частна собственост. Селските имоти „нямаха вече частни стопани, а принадлежаха на цялото село и на организацията“ [28]. Продукцията се разпределя по равно сред населението; така и най-бедните до този момент могат да почувстват братството и солидарността.

Комуната функционира в различните населени места във времето между 21-ви и края на месец август. Изпращането на редовна турска армия с численост от 40 000 и добро въоръжение предвещава разгрома на въстаналите, което носи след себе си хиляди избити, ранени и прокудени от родните си земи. Запалени са цели 66 села [29].

Заключение

Участието на българските анархисти в освободителните борби в Македония и Тракия оставя своя отпечатък в историята. Въпреки че има опити от властта за изопачаване и прикриване на убежденията на безвластниците в тези събития, тяхното участие трудно може да бъде заличено.

Интернационалисти по своите убеждения, те отхвърлят шовинистичните разбирания на национализма, който е последното убежище на всяка власт. Тяхната вяра в международно братство между хората, отхвърлили оковите на всяко господство, дава представа за истинската любов към глобалното отечество, съставено от федериращи се общности и народи.

Библиография

[1] Хаджиев, Георги. Националното освобождение и безвластният федерализъм. – София : АртИздат-5, 1992. – с. 24.

[2] Пак там, с. 25.

[3] Пак там, с. 36.

[4] Пак там, с. 37.

[5] Пак там, с. 51.

[6] Препозие, Жан. История на анархизма в България; Прев. Кина Илиева. – Рива, 2009. – с. 202.

[7] Пак там, с. 202.

[8] Бакунин, Михаил. Избрани страници за и от него; Съставител Георги Константинов. – Шрапнел, 2004, с. 24.

[9] Бакунин, Михаил. цитиран от Георги Константинов, Бакуниновата теория и практика на социалната революция. – Шрапнел, 2014, с. 39

[10] Бакунин, Михаил. 2004, с. 24.

[11] Препозие, с. 202.

[12] Бакунин, 2004, с. 29.

[13] Пак там, с. 29.

[14] Пак там, с. 27.

[15] Пак там, с. 27.

[16] Пак там, с. 24.

[17] Хаджиев, с. 150.

[18] Македонски таен революционен комитет (Женевска група) – „Програма на Македонският Таен Революционен Комитет“, публикувано във в. „Политическа свобода“, брой 11, София, 1898 г., <http://strumski.com/biblioteka/?id=1457> (26.10.2017)

[19] Пак там

[20] Хаджиев, с. 149.

[21] Пак там, с. 149.

[22] Пак там, с. 204.

[23] Пак там, с. 15.

[24] Пак там, с. 14.

[25] Пак там, с. 150.

[26] Пак там, с. 111.

[27] Пак там, с. 127.

[28] Пак там, с. 127.

[29] Пак там, с. 129.

Comments

comments