Skip to main content

Венецуела: Между Боливарската революция и комуналната държава

Ангел Димов

През 2006 г. Уго Чавес е преизбран за президент на Венецуела с 62% от гласовете при 75% избирателна активност. Този момент бележи триумфалното консолидиране на боливаризма начело на страната, която той претендира да управлява и трансформира, в условия на периодично изостряща се вътрешнополитическа конфронтация, от края на 90-те години до днес. Първият мандат на Чавес е съпътстван от значителна съпротива срещу неговото правителство от страна на старите венецуелски елити, представители на капитала, едри земевладелци, части на средната класа, профсъюзи и др. групи – съпротива, която бива отприщена, след като „командирът“ започва своите реформи с укази. В периода 2001–2004 г. страната преминава през масови протести срещу властта; преврат, отстранил Чавес за две денонощия, и референдум за отзоваване от длъжност, който той печели. Отговорът на чавизма обхваща мащабни социални програми, насочени към бедните, и постепенна радикализация на говоренето, кулминираща в идеите за „социализъм на XXI век“ и преход към посткапиталистическо общество.

След изборната победа от 2006 г. тази визия започва да придобива конкретни очертания, които предполагат отиване отвъд иначе иновативната „боливарска“ конституция от 1999 г. Чавес предлага пакет от конституционни реформи, които защитава като необходимо условие за осъществяване на т.нар. социализъм на XXI век. Тези реформи включват намерението за още по-голяма роля на демокрацията чрез участие [participatory democracy] – предполагаща поне на теория прякото участие на „народа“ в управлението посредством неговата организация от долу нагоре. Същевременно предложенията на Чавес предоставят и по-голяма власт в ръцете на президента, превръщайки го в дори по-ключова фигура в целия процес, отколкото до този момент. Последното се допълва от факта, че реформите не са предложени за обсъждане и приемане от едно ново Учредително събрание, както би се очаквало за промени, засягащи основни принципи на устройството на държавата, а вместо това през 2007 г. са поставени на референдум, почти без сериозен обществен дебат. Един от ключовите сподвижници на Чавес дотогава и министър на отбраната, генерал Бадуел, говори за нуждата от венецуелски социализъм, който е демократичен и не повтаря грешките на Съветския съюз; той съответно призовава да се гласува против. В крайна сметка предложението е отхвърлено от избирателите, като решаващи се оказват не толкова действията на опозицията, колкото поддръжниците на боливаризма, които си остават вкъщи или дори гласуват срещу реформите. [9]

Този епизод – съпроводен от процеса по създаването на партия на властта, във връзка с който Чавес отправя ултиматум към поддържащите го партии да се влеят в нея или да напуснат правителството, – може да послужи като сбита илюстрация на някои от противоречията, присъщи на т.нар боливарска революция от самото ѝ начало. От една страна, държава, която се стреми да включва и овластява широки слоеве от обществото, но същевременно правейки ги зависими от своето покровителство; с лидер, проявяващ склонност към авторитаризъм, който заема централно място в конфигурацията на властта дори само по силата на своята роля като арбитър от последна инстанция. От друга: различните общности – на градските бедни, на селяните, на коренното население и др., обединени около целите на боливаризма, но обвързани в различна степен с официалната власт.Те са опората на политическия режим, но и – поне понякога – негов коректив. В следващите страници ще се опитаме да отговорим на въпроса какво представлява боливаризмът на думи и действия, и съществуват ли в боливарския процес политики, практики и субекти, които да заслужават да бъдат наричани революционни.

Родина, социализъм или смърт

Често разказите за най-новата история на Венецуела започват с или ползват като отправна точка т.нар. Каракасо от 1989 г., когато спонтанен бунт срещу поредната неолиберална реформа е брутално смазан със силите на армията и полицията. Това събитие отприщва вълната от граждански организации и инициативи, които са характерни за обществения живот в страната през 90-те; стимулира както мисленето на алтернативи на структурните реформи, искани от международните финансови инстутиции, така и цялостното отхвърляне на управляващия елит. То също така е повод за двата опита за преврат, извършени през 1992 г., единият от които помага за превръщането на подполковник Уго Чавес Фриас в народен любимец (а временно и в затворник).

Ако се върнем няколко години по-назад, можем да отбележим като предвестници на политическата промяна икономическата криза от средата на 80-те и последвалото ограничаване социалните функции на държавата, което подкопава легитимността на двупартийната система*. По думите на Маргарита Лопес, „боливаризмът“ се заражда през 70-те години във венецуелските казарми, а  армията се оказва подходящо място за това, защото събира хора от бедните класи, които иначе нямат голям достъп до държавните институции или до добро образование. [9]

В началото на 80-те e основана тайната организация „Боливарско революционно движение 200“ (Movimiento Bolivariano Revolucionario 200 или MBR 200) начело с Чавес. Тя се превръща в политическото ядро на боливаризма, около което през 90-те се сглобява коалицията, която застава зад кандидатурата на Чавес за президент. Идеологическата постройка на движението се изгражда около антиколониализма, национализма, отхвърлянето на корумпирания, олигархичен елит и редемократизацията на политическия живот. Боливарското  движение включва и цивилни лица (откъдето идва концепцията за гражданско-военен съюз като опора на „революцията“), сред които интелектуалци, партии и политически дейци от леви формации, различни активисти и колективи, представляващи градските бедни, селяните, коренните народи, венецуелските жени и други. Движението се характеризира със своята нееднородност, вътрешно напрежение и като следствие – с постоянната си мобилизация. [9]

Програмата за боливарска алтернатива, представена през 1996 г., се оценява от социолога Хавиер Биардо като „едно от по-развитите изражения на идеологическия разказ на боливарската революция“. [1] В увода, написан от Чавес, откриваме критика от патриотични позиции на неолибералните политики, както и на фетишизацията на „свободния пазар, индивидуалистичната свобода и конкуренцията“. Подчертани са нарасналите бедност и неравенство, но поставените цели отиват отвъд икономическата сфера, тъй като „боливарската стратегия не предвижда само преструктуриране на държавата, а на цялата политическа система […], затова говорим за необходим процес на реконструиране или преосноваване на националната власт във всичките ѝ аспекти на основата на легитимността и суверенитета.“ Настоява се, че не става дума просто за отхвърляне на „транснационализираното“ правителство, а за поемане по пътя към „конкретната утопия, възможната мечта“, преходът към която е боливарски, защото се вписва в „новото пробуждане на континента, което поражда надежди за справедливост, равенство и свобода от Мексико до Аржентина.“ [2]

Чавес печели изборите през 1998 г. и изпълнява обещанието си да свика Учредително събрание, което да изготви нов основен закон на държавата. През 1999 г. е приета Конституцията на Боливарска република Венецуела. Тя отразява искания на широки части от населението и включва много от идеите, които се обсъждат от 80-те. [9] Видим е стремежът за разширяване на правата на гражданите чрез едно по-голямо участие на „народа“ в управлението. Равенството, според Антонио Гонсалес, вече не се разглежда само като „равенство пред закона и равни възможности за конкуренция за блага и услуги“, но също така и като съществено „равенство както на материални блага, така и в културната област. [9] За първи път са конституционно признати коренните народи, които се сдобиват с правото на колективна и неотчуждаема собственост над земи, където да могат да съхранят своите традиции и начин на живот.

Реализацията на всички обещания, заложени в конституцията, обаче се оказва меко казано сложна задача за боливарското правителство. Първите години на Чавес в управлението преминават в опити за относително умерени реформи, като поземлената, която предвижда правото на малоимотните селяни да получават необработвани земи. Още тогава се забелязва склонността на президента да търси начин да заобикаля държавната администрация и институции, които би трябвало да са му подчинени, в нещо, което според социолога Маргарита Лопес ще се превърне в тенденция за „подкопаване на либералните институции“. [9] Дали поради някакво принципно недоверие към тези институции, съчетано със спадналата им легитимност, или заради съмненията си спрямо наследената държавна администрация, Чавес дава първата си социална програма за снабдяване на най-нуждаещите се със стоки от първа необходимост – т. нар. План Боливар 2000 – за изпълнение от въоръжените сили. Същевременно, благодарение на специален закон, приет от парламента, президентът започва да законодателства с укази, спестявайки си консултации с опозицията и бизнеса, което води и до гневната им реакция.

Радикализацията, поне на дискурсивно ниво, ще започне в контекста на сериозната конфронтация с опозиционните сили в периода 2001–2004 г. Тази конфронтация – съчетана с риска от загуба на обществена подкрепа и дори отзоваване на Чавес от длъжност – дава повод за стартирането на някои от по-амбициозните социални програми на чавизма, така наречените „мисии“. Първоначално мисиите представляват ad hoc организации, подчинени на централната власт, но предполагащи включване на общностите, към които са насочени, в тяхното осъществяване. Те целят решаването на конкретни проблеми и предоставянето на публични услуги на най-непривилегированите класи: начално образование, медицински грижи, храна и жилища. На теория трябва да са гъвкави и временни, но в действителност придобиват постоянен характер и на практика се превръщат в паралелна администрация, с произтичащите от това обвинения в корупция и липса на прозрачност. [8]

Биардо посочва, че първоначалните икономически планове на боливарската революция са били прояви на „икономически национализъм, но фундаментално капиталистически такъв“. Този капитализъм, който е „национален, демократичен и […] с преразпределителни функции“, започва да губи опора пред съпротивата, събрала се под флага на антикомунизма, което води до процес на радикализация и на двете страни. Първият социалистически план (2007), от своя страна, предполага преход към „смесена икономика със социалистически характер“, в която публичната, обществената и колективната собственост доминират. Това, което тревожи Биардо, е, че визията за „социализъм на XXI век“ се налага от горе надолу, „с указ“, и се свързва със силната фигура на лидера. Той открива появата на догматичност в новото говорене и стратегически планове на властта, докато „народът“ се използва като част от постоянния стремеж да се легитимира централното място на една държава, „въплътена и фетишизирана в личността на „харизматичния водач““. [1]

Ролята на Чавес в политическата система наистина е значителна, доколкото от самото начало той се явява арбитър между различните течения и интереси, въвлечени в боливарския процес, – започвайки от военното съсловие, минавайки през бедните класи и стигайки до новопоявилата се „боливарска буржоазия“. Можем да допълним, следвайки Рафаел Ускатеги, че нито „силният лидер“, нито употребата на петролните приходи за социални програми (нито клиентелизмът) са ново явление във  венецуелската история. Друга особеност на политическата система – т.нар. военно-граждански съюз, който обуславя участието на военни във всички нива на изпълнителната власт и прилагането на военна логика в администрацията, –  също не е съвсем без прецедент и вероятно донякъде може да се обясни със станалата традиционна почит към армията. [12, с.100-104]

Революция или петросоциализъм?

Тук не е възможно да направим пълна равносметка на чависткото управление, но бихме могли да се спрем върху два показателни примера за това доколко наистина е революционна държавната политика на боливарската революция (с уговорката, че използваните източници обхващат периода до 2009 г., но и с убеждението, че проблемите са все така актуални). Първият се отнася до дейността на социалните мисии. Техният положителен принос за намаляване на бедността и особено на крайната бедност, за увеличаване достъпа до образование и до медицински услуги е безспорен. В същото време е трудно да се интерпретират като някакво радикално скъсване с предишния икономически модел, при положение че не водят до структурни промени в икономиката, нито дори до сериозно намаляване на неравенството. Въпреки значителните ресурси, с които разполага страната в периода на растящи цени на горивата, близо десет години след началото на „революцията“ самият Чавес може да констатира, че бедните са спечелили, но богатите са спечелили още повече. [8, с. 176] Мисиите повдигат и други въпроси. Мисията „Махалата отвътре“ (Barrio adentro) например, под чиято егида се изграждат множество клиники, предимно с кубински лекари, е критикувана, че отнема от средства, които биха били използвани от централния бюджет за здравеопазване, докато, при всичките си успехи, няма пълно покритие над територията на страната. Става така, че човек може да получи лечение за незастрашаващи живота заболявания в клиниките, но за сложни процедури отива в недофинансираните големи болници. [12, с. 53-56]

Вторият пример засяга енергийната стратегия на Каракас. По конституция Боливарската република е задължена да опазва околната среда, включително от гледна точка съхраняване на културата на различните общности в страната, и да включва гражданите в управлението. Мария Гарсия-Гуадия обаче изтъква противоречието между говоренето на властта за „екосоциализъм“, конституционните норми и реалната политика, решена на всяка цена да увеличава добива на полезни изкопаеми, както и да изгражда инфраструктурни „мегапроекти“ за енергийна интеграция на Южна Америка. Съпротивата на природозащитници и представители на коренните народи (чиито земи най-често попадат под ударите на това „развитие“) бива пренебрегната, докато форми на демокрация, целящи гражданско включване, но фокусирани върху местни проблеми, показват своята неспособност да влияят на националната политика. Идеите за алтернативни икономически модели, които не разчитат на извличането на суровини, и дори собствените декларации на управляващите за „ендогенно“ и устойчиво развитие – всичко това остава на заден план спрямо една геополитическа визия за Венецуела като „световна енергийна сила“. [6] Най-пострадали са някои от коренните общности, които не само срещат трудности при очертаване границите на земите, които държавата следва да им предостави, но понякога се превръщат в обект на военни операции. [11]

Прегледът на чавистката икономическа и особено енергийна политика, направен от Рафаел Ускатеги, добавя към тази мрачна картина наблюдението, че въпреки цялата реторика на управляващите против неолиберализма и транснационалните корпорации, последните са добре дошли в страната и действия, които преди са били немислими, сега са представяни като победи на революцията. Венецуелската нефтодобивна индустрия е национализирана още в средата на 70-те, като оттогава чуждестранни фирми са допускани основно като подизпълнители на националната. По времето на Чавес обаче за първи път се създават смесени публично-частни компании (с до 49% участие на чужд капитал). Това, заедно с цялостната стратегия за максимално оползотворяване на позицията на Венецуела като износител на енергия – стратегия, която не противоречи на интересите на международния капитал, – води Ускатеги до заключението, че чавизмът е популисткото лице на неолибералната глобализация, което прави включването на страната в мрежите на световния пазар по-малко болезнено. [12, с. 61-66, 85]

Бихме могли да спрем дотук и да отсъдим, в унисон със световните медии, че лявото управление във Венецуела се е провалило в изпълнението на своите най-амбициозни планове, оставяйки след себе си предадени надежди и политически хаос. Но чавизмът засега остава на власт, а изходът от политическите борби в страната със сигурност не е предрешен. Боливарската революция не е само действията на един или друг политически режим или лидер и това заслужава да се подчертае в името на по-пълното разбиране на ситуацията в страната. За целта ще оставим настрана сравненията на икономически показатели и ще обърнем внимание, доколкото позволяват оставащите страници, върху мястото и ролята на социалните движения и организации „от долу нагоре“ в боливарския процес; върху техните собствени визии за бъдещето, интерпретации на „революцията“ и практиките, насочени към преодоляване на капиталистическия порядък.

Социализмът на XXI век: поглед отдолу

Едно от предизвикателствата при подреждането на венецуелския пъзел е свързано с това, че почти всеки прочит на случващото се в страната е остров, отделен от останалите тълкувания с цели бездни. За някои боливарският процес представлява достатъчно успешен опит за овластяване на дотогава безвластните; за други – това е само реториката на режим, който концентрира своята власт под маската на социализма. Отвъд намеренията и възможностите на този текст (и на автора му) e да каже кое идва първо при управлението на Чавес: широката мобилизация в подкрепа на боливаризма, или различните форми на демокрация чрез участие, които я „улавят“. Една версия предполага точно тази последователност: активност в периода на приемането на новата конституция и в защита на боливарското правителство в първите му години, заменени от опити на чавизма да институционализира народното участие и да си изгради социална база на подкрепа, използвайки петролните ренти.

Както вече отбелязахме, съпротивата срещу свиването на социалната държава през 80-те години води до засилена гражданска активност и самоорганизация, която става особено видима в контекста на намаляваща легитимност на институциите на представителната демокрация през 90-те. В своята книга Building the Commune: Radical democracy in Venezuela (2016) Джордж Чикарело-Мар открива корените на съвременните опити за реализация на пряка демокрация от долу нагоре – комуните – в кварталните сдружения, които се създават за решаване на локални проблеми, свързани с липсата на публични услуги, с престъпността и др., още от 70-те и 80-те. [3] Характерна за Венецуела е високата степен на урбанизация – следствие от миграцията на бедни хора от провинцията към градовете в опит да получат някакъв, макар и ограничен, достъп до нефтените приходи. Махалите (barrios), основавани в покрайнините на големите градове от прииждащите хора, са едни от основните опори на боливарската революция, в които се зараждат нови колективни идентичности, практики на взаимопомощ и солидарност, включващи квартални събрания, но стигат и до организирането на милиции за самоотбрана (насочени еднакво срещу наркотрафиканти и полиция). [3] Асамблеята на махалите в Каракас от 1991–1993 г., в която участват представители на квартални събрания, активисти, както и членове на MBR 200, се счита за едно от по-важните събития в процеса на организационно и идейно изграждане на боливарското движение. [7]

Първите опити за институционализирано включване на „народа“ в управлението са т. нар. „боливарски кръгове“, които заедно с други единици по-скоро служат за мобилизиране на подкрепа за правителството на Чавес в първите му години на власт, отколкото за обсъждане на политика. По-успешни са различните съвети, които са предвидени да се създават, за да управляват публични средства или да участват в решаването на проблеми, засягащи средата на живот. Такива са например комитетите за градска земя (comités de tierra urbana). Политиката на правителството в този случай цели узаконяване на постройките в махалите и уреждане на правата над земята, при условие, че общността е организирана, за да може да я поеме като колективна собственост. Според Гарсия-Гуадия тези комитети относително често проявяват склонност да отстояват своята автономия спрямо властите, като „техните борби разкриват класова идентичност, построена върху споделено усещане за изключване от формалния град“. [7, с. 9]

Първоначално венецуелското законодателство говори за комуналните съвети (consejos comunales) като органи със съвещателни функции на местно ниво, но това участие е поставено в зависимост от волята на кметствата и реализацията му е трудна. През 2006 г. е приет Закон за комуналните съвети, който премахва тези пречки и превръща съветите в основния орган на пряката демокрация към онзи момент. [10] Тези съвети се създават от долу нагоре, доколкото се изисква (само)организацията на процент от хората на дадена територия, за да бъде регистриран такъв, но същевременно са и привързани към централната администрация. Съветите имат право да управляват публични средства за осъществяване на локални проекти и служат като място за обсъждане на местни проблеми. Според Чикарело-Мар те са просто узаконяване и формализиране на вече съществуващите квартални събрания. [3]

Въпреки че работата на комуналните съвети не е безпроблемна, трябва да се отбележи, че те представляват пространство, в което хората могат да се включат активно в подобряването на средата си на живот. Социологически проучвания показват, че броят на жителите, въвлечени в работата на съветите, е значителен, ако не и съвсем ясен, а успешната реализация на проекти от местно значение укрепва мотивацията за участие – въпреки че често са свързвани със злоупотреби при изразходването на финансовите средства. [10] Ако понякога комуналните съвети могат да бъдат основателно критикувани за неефективността или некомпетентността си, то едва ли липсата на управленски опит е нещо, за което хората в тях следва да бъдат обвинявани. Съветите най-малкото предоставят възможност за натрупване на такъв опит, както и за изграждането на култура на съвместно обсъждане и взимане на решения. Успешната им дейност в голяма степен зависи от организацията и участието на общностите, които обхващат, и не би трябвало да се свежда само до намеренията на централната власт да ги употребява за една или друга цел.

Квартално събрание в процес на основаване на комунален съвет, Каракас, 2016 г.; Източник: Rachael Boothroyd Rojas

Такива, разбира се, не липсват – държавата често търси в съветите средство за осигуряване на политическа поддръжка, ако не и контрол над населението чрез обвързването им със силите за сигурност и отбрана. [12, с. 126] Обезпокоителна е и тенденцията, маркирана от Гарсия-Гуадия, властите да подкрепят предимно организациите (и съветите), които споделят боливарската идеология. В нещо, което тя нарича „изключващо включване“, „народът“ като субект на боливарската революция се ограничава до бедните, неоправданите класи и общности, а впоследствие – само до тези части от тях, които подкрепят чавизма и управляващата партия. Така опозиционните сили, средните класи и несъгласните с водената политика биват изключени от достъп до публични ресурси, а исканията им са делегитимирани в общественото пространство в процес на идеологическа поляризация, който прави почти невъзможно намирането на допирни точки между конкуриращите се интерпретации. [7] Нерядко хора и общности, които би трябвало да са сред опорите на чавизма, попадат под ударите на криминализацията на протестните действия или стават жертви на силите за обществен ред и сигурност. [12, с. 40, 147]

Комуна или нищо

Вече отбелязахме едно от основните ограничения на комуналните съвети  – техния фокус върху локални въпроси и последващата неспособност да влияят на политиката на национално ниво, която оставя само на хартия идеята за споделена власт между държава и народ. Въпреки това, по-жизнените от тях постепенно намират начини да се свързват помежду си и да се организират за общи инициативи, като така се създават предпоставките за юридическото регламентиране на формата на демокрация на участието от по-висок порядък – комуната – през 2010 г. Активистите и изследователи от колектива Códigos Libres  споделят с Чикарело-Мар виждането за органичен произход на комуната – от непосредствените стремежи, борби и нужди на хората – с последващо признаване на легален статут от държавата. [4]

Венецуелските комуни са обединения на комунални съвети, които, за разлика от съветите, имат по-големи възможности за развиване на собствена икономическа дейност посредством социални предприятия, притежавани и управлявани колективно. Комуните са предвидени в закона като основните единици в изграждането на една „комунална държава“, в която „властта се упражнява пряко от народа чрез комунално самоуправление, с икономически модел на социална собственост“. [13] Въпреки че са законово регламентирани, отделните комуни намират начини да адаптират дейността и функционирането на ръководните си органи (парламент, изпълнителен съвет) към нуждите си, следвайки логиката, че те сами за себе си трябва да определят какво са:

 …и Министерството каза, че „това не го установява законът“  [включването на говорителите на социални движения в парламента на комуната] и им казах: „Е, добре тогава, ние първо ще го направим, за да го установи законът по-късно“. (Хосе Ретако от комуната „Негро примеро“, цитиран в Códigos Libres, Comunalizar el Poder, 2016, с.127)

Според наблюденията на Чикарело-Мар сериозен тласък на комунарското движение дава Чавес в хода на публично заседание на министерския съвет няколко месеца преди смъртта си на 5 март 2013 г. Тогава той определя комуните като бъдещето на боливарската революция, в момент, когато тяхното развитие е незначително. Този практически предсмъртен завет на Чавес, въплътен в лозунга „комуна или нищо“, дава силен аргумент в полза на комунарите в конфликтите им с чавистки чиновници, които не са рядкост. [3]

От време на време се случва хора с дясно-либертариански уклон да се изказват в смисъл, че нямат нищо против комунистите да си вземат идеите, да си основат комуни и да си живеят в тях, без да налагат убежденията си над другите. Оказва се обаче, че това не е толкова лесно дори в страни като Венецуела, където има достатъчно благосклонна нормативна уредба и правителствена подкрепа. Примерът на комуната „Ел Майсал“ (Царевичното поле), описан от Чикарело-Мар, е доста любопитен в тази насока. Колективните организации на селяните, които я основават, предхождат юридическото закрепяне на комуните. Тяхното искане е необработвани земи, които са собственост на местен земевладелец, да им бъдат прехвърлени – нещо, което законът позволява. През 2009 г. те са посетени от Чавес, който се съгласява с позицията им и обещава съдействие. Впоследствие земите са експроприирани в полза на държавната хранителна корпорация, която продължава да ги оставя да пустеят. Така хората от „Ел Майсал“ се оказват въвлечени в продължителна битка срещу съвкупност от частни интереси и представители на администрацията, която стига дори до опити за убийства на някои от комунарите. Въпреки личната подкрепа на Чавес, комуната трябва да преодолее много препятствия, преди в крайна сметка да получи правото на собственост над земите през 2014 г. Днес „Ел Майсал“ включва няколко хиляди души и се гордее, че е едно от по-производителните стопанства в страната. [3]

Всъщност Чикарело-Мар пише, че според повечето му събеседници най-големите пречки пред развитието на комуните идват от чависти в местните или щатски администрации [3], което поне донякъде противоречи на идеята за комуните и съветите като създавани по команда структури. „Донякъде“, защото те все пак се вписват в една стратегия на централните власти за съхраняване на „революцията“ в случай на изборна загуба на парламентарните избори през 2011 г. Условията, в които се формират комуните, и съпротивата, която срещат, могат обаче да катализират появата на нови (или да затвърдят по-стари) колективни идентичности и да демонстрират нуждата от отстояване на собствената автономия – нещо, което е по-лесно, когато разполагат с икономически ресурси и приходи, независещи от държавата.

Именно тези нови практики (но с корени в местни традиции) на самоуправление и солидарност, произтичащи от всекидневната работа по култивиране и отстояване на „общото“, описват в проекта си Comunalizar el Poder (2016) членовете на Códigos Libres като зародиша на едно нейерархично и демократично общество, което би могло да направи централизираната власт ненужна. [4] Комуната е място, в което се обединяват различни общности (за разлика от по-ограничените географски комунални съвети), които трябва да се научат да си взаимодействат, да взимат решения и да разрешават своите конфликти заедно; място за споделяне на опит и за създаване на нови знания. Комуните, освен това, не са изолирани, а напротив – свързват се в мрежи на регионално и национално ниво, обменят стоки и информация, учат се една от друга. Не е без значение и тяхната икономическа дейност, особено в условията на дефицит на стоки. Чикарело-Мар подчертава важността на създаването на една икономика извън капиталистическия пазар, в която комуните търгуват пряко една с друга, както и на изграждането на снабдителни мрежи, които да доставят храни от комуните в провинцията към градовете. [3]

Самите комунари, цитирани в Comunalizar el Poder и от Чикарело-Мар, виждат в своите действия продължение на боливарската революция и изпълняване завета на Чавес, но това не ги спира да се стремят към самостоятелност и търсене на начини да се преодолее зависимостта от държавното финансиране, а в някои случаи – последното въобще да се отказва. По този повод представител на „Eл Майсал“ казва: „Нито сме толкова зависими, нито толкова автономни; има процес. От 0 до 100, бихме били на около 60. Има равнище на икономическа автономия при взимането на решения, как се взимат –  обсъждаме, караме се, но се прави.“ [5, с. 206] В градовете борбата за радикална демокрация приема по-специфични форми, доколкото градските комуни невинаги имат производствени възможности, но пък, както е случаят с комуната „Атароа“, могат например да разполагат с информационни ресурси като собствена телевизия или да се фокусират върху културни дейности. Инициативи като Otro Beta, от своя страна, полагат усилия, насочени към преодоляване на огромния проблем с насилието и престъпността в махалите, и по-конкретно – към младежите, които са приобщавани и окуражавани да се включват в органите на пряка демокрация и в боливарския процес като цяло. [3]

В очакване на бъдещето

Към момента на завършване на този текст (14 октомври 2017 г.) сайтът на Министерство на народната власт за комуните и социалните движения твърди, че във Венецуела има 1843 комуни и 47104 комунални съвета. През 2015 г. регистрираните комуни са около 850. [5, с. 193] Развитието на комунарското движение е достатъчно, за да могат властите да оправдават свикването на Учредително събрание също и с необходимостта тази нова реалност да бъде отразена в основния закон на страната.

Това ни води до настоящата кризисна ситуация, в която противоречията на боливаризма изпъкват особено силно. Зависимостта от петролните приходи за задоволяване на потребителските нужди продължава да е фактор, който, съчетан с ниските цени на горивата и явно неработещата валутна система, създава сериозни икономически трудности и дефицити, които отслабват подкрепата за правителството. От една страна, отсъствието на харизматичната фигура на Чавес, която да сплотява поддръжниците на боливарската революция, позволява една по-критична оценка на боливаризма с неговите постижения и ограничения, така че да се способства търсенето на алтернативи. От друга, логиката на политическа поляризация, която затруднява заемането на позиции извън противопоставянето „чавизъм-опозиция“, рискува да превърне демократичните инициативи сред „народа“ единствено в продължение на правителствената политика. Проблемите пред комуните и други социални движения, свързани със зависимостта от държавно финансиране, и опасността организации и колективи да бъдат принудени да се конкурират за такова, се отчитат и от активистите, които Чикарело-Мар цитира в своята книга. [3]

Междувременно, изострянето на политическата конфронтация и непримиримостта на различните гледни точки крие риск да превърне употребата на сила в единствен възможен изход от политическата криза. Международният натиск и санкциите, наложени от САЩ, също  могат да послужат като повод за заглушаване на несъгласните. Така че вероятно е добър знак това, че свикването на Учредително събрание успява донякъде да успокои обстановката, въпреки че бива бойкотирано от опозицията (обединена в „Маса за демократично единство“ или MUD) и избрано при относително ниска избирателна активност. Победата на чавизма на регионалните избори на 15 октомври тази година, в които MUD вече участва, дава надежди за отлагане на евентуална силова развръзка напред във времето. Не е толкова окуражаващо обаче това, че Учредителното събрание (което  частично е иззело правомощията на контролирания от опозицията парламент) на практика започва своята дейност, обсъждайки закон за ограничаване на словото на нетолерантност и омраза – закон, който според критиците му се равнява на налагане на цензура.

Така перспективите пред боливарската революция остават неясни. В характерния си ироничен стил архитектът и по съвместителство туитър-знаменитост Карл Шаро (@KarlreMarks) отбелязва, че отляво и отдясно се отнасят към случващото се във Венецуела така, сякаш там се играе финалният мач между социализма и капитализма. Макар и повърхностно, тук  представеното описание на контекста, в който ежедневно се води борбата за „конкретната утопия“ на равенството, справедливостта и свободата в съвременна Венецуела, беше подчинено на желанието да преминем отвъд подобни опростени схеми. Същевременно се търсеха отговорите, в общи щрихи, на някои от въпросите, които може би вълнуват страничните наблюдатели, загрижени за бъдещето на страната и нейните демократични експерименти. Например: какво остава скрито в противопоставянето между едно номинално революционно правителство с авторитарни тенденции, от една страна, и опозиция, която – поне в своите по-крайни проявления – се стреми единствено към възстановяване на изгубени привилегии под благосклонния взор на американската империя, от друга?

Колкото и несъвършен да е боливарският процес, някъде там в пролуките, оставяни от силните на деня, прозират наченките на едно солидарно, нейерархично и некомерсиално общество. Има основания да се вярва, че демократичният, егалитарен и включващ импулс на боливарската революция не е бил напълно опорочен през последните две десетилетия и че дори в известна степен получава нов живот след смъртта на Чавес. Трудната, ако не и невъзможна, работа по създаването на един различен свят продължава.

Заглавно изображение: Дете пред стенопис, изобрязаващ Уго Чавес, близо до Планинската казарма, където са положени останките му; Източник: Juan Barreto/AFP/Getty Images

Библиография

  1. Biardeau, Javier. Del árbol de las tres raíces al „socialismo bolivariano del siglo XXI“ ¿Una nueva narrativa ideológica de emancipación? / Javier Biardeau // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2009, vol. 15, № 1 (ener.-abr.), pp. 57-113.
  2. Chávez Frías, Hugo. Agenda Alternativa Bolivariana. – Caracas:  Ministerio del Poder Popular para la Comunicación y la Información, 2014.
  3. Ciccariello-Maher, George. Building the Commune: Radical democracy in Venezuela / George Ciccariello-Maher.  – London:  Verso, 2016.
  4. Códigos Libres. Comunalizar el Poder: Claves para la construcción del Socialismo Comunal. – Caracas, 2016.
  5. Fréitez, María Eugenia y Martínez, Alexandra. Venezuela: Consejos comunales y comunas: Entre la autonomía y el centralismo / María Eugenia Fréitez y Alexandra Martínez. // ¿Cómo transformar? Instituciones y cambio social en América Latina y Europa. – Quito: Fundación Rosa Luxemburg/Abya-Yala, 2015, pp. 191-219.
  6. García-Guadilla, María Pilar. Ecosocialismo del siglo XXI y modelo de desarrollo bolivariano: mitos de la sustentabilidad ambiental y de la democracia participativa en Venezuela / María Pilar García-Guadilla // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2009, vol. 15, № 1 (ener.-abr.), pp. 187-223.
  7. García-Guadilla, María Pilar. The Incorporation of Popular Sectors and Social Movements in Venezuelan Twenty First Century Socialism / María Pilar García-Guadilla. <https://www.academia.edu/23713466/Exclusionary_Inclusion_Post-Neoliberal_Incorporation_of_Popular_Sectors_and_Social_Movements_in_New_Left_21st_Century_Socialism_the_experience_of_Venezuela> (15.10.2017)
  8. González Plessmann, Antonio. La desigualdad en la revolución bolivariana: Una década de apuesta por la democratización del poder, la riqueza y la valoración de estatus / Antonio J. González Plessmann // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2008, vol. 14, № 3 (sept.-dic.), pp. 175-199.
  9. López Maya, Margarita. Venezuela: Hugo Chávez y el bolivarianismo / López Maya, Margarita // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2008, vol. 14, № 3 (sept.-dic.), pp. 55-82.
  10. Machado, Jesús. Participación social y consejos comunales en Venezuela / Jesús Machado // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2009, vol. 15, № 1 (ener.-abr.), pp. 173-185.
  11. Mosonyi, Esteban Emilio. Balance general de los diez años del proceso bolivariano: pueblos indígena / Esteban Emilio Mosonyi // Rev. Venez. de Econ. y Ciencias Sociales, 2009, vol. 15, nO 1 (ener.-abr.), pp. 155-172
  12. Uzcátegui, Rafael. Venezuela: revolution as spectаcle / Rafael Uzcátegui; Translated by Charles Bufe. – Tucson, Ariz.: Sharp Press, 2010.
  13. Ley Orgánica de las Comunas. 2010.

Comments

comments