Skip to main content

Овладяване на Македопърничавата

Българските обществени позиции и кризата в Македония от май 2015 г.

Жана Цонева, Петър Добрев

От самото си начало 2015 г. е особено турболентна в Република Македония, където дълго време властта на десните националисти от ВМРО-ДПМНЕ изглеждаше непоклатима. От февруари месец опозиционната социал-демократична партия СДСМ започна да изнася пред публичността серия от „бомби“ – изтекли аудиозаписи, инкриминиращи представители на управляващите, включително премиера Никола Груевски, във всевъзможни престъпления, сред които манипулации с изборните резултати, саморазправа с политически опоненти, масово подслушване, контрол върху медиите, огромни злоупотреби с публични средства и т.н. Впоследствие из цялата страна имаше студентски, а след това и гимназиални шествия срещу планираната образователна реформа, довели до окупация на Скопския университет и до отстъпление от страна на представителите на властта.

Събитията станаха още по-драматични през май, когато поредната „бомба“ на СДСМ изобличи управляващите в прикриване на убийство от 2011 г., извършено от служител на реда. Това доведе до огромни протести в Скопие, които случайно или не съвпаднаха с кръвопролитна акция на македонските специални части срещу предполагаеми албански терористи в Куманово. Страната изпадна в политическа криза, получила някакво разрешение едва на 15 юли. Тогава, с посредничеството на представители на Европейския съюз, беше взето решение в Македония да има предсрочни парламентарни избори през април 2016 г. До края на настоящата година Никола Груевски трябва да подаде оставка, а страната да се управлява от експертно правителство от 15 януари насетне. Част от министрите във въпросното правителство, включително вътрешният министър, ще бъдат предложени от опозицията.

С трудно постигнатия компромис от началото на 2016 г. да има служебно правителство Македония намери някаква форма на решение (или отлагане, ако предпочитате) на кризата, продължилата няколко месеца и довела през май до протести, контрапротести, сблъсъци с полицията в Скопие и престрелки в Куманово. Тъй като в македонската конституция не фигурират текстове, регламентиращи служебен кабинет, оставащите месеци до януари ще са период на доста неясни договорки, които, в крайна сметка, да доведат до ставащите все по-разпространени в Европейския съюз експертни, недемократични и наглед аполитични форми на управление.

Настоящият текст обаче не си поставя за цел да прави поредния анализ на случилото се в Македония, а да разгледа начините, по които въпросните събития бяха предадени и обговорени в България. Традиционно представена в медиите с подигравателни новини за грандиозните си строежи, Македония за кратко време беше в центъра на българското внимание през май месец, за да изчезне скоропостижно след това. Ако протестите от пролетта доведоха до това Македония да стане тема на броя на вестник „Капитал“, да кажем, то решението от юли за свикване на експертно правителство дори не бе отразено като новина в изданието. Подобни развития ни карат да разгледаме медийното представяне на кризата у нас, при което през повечето време на Македония се гледаше като на страна без собствен образ. Държава, която не може да бъде мислена, без да бъде пречупена през образа на България. В остатъка от тази статия ще покажем, че експертното говорене за Македония снема различията между либерали и националисти. Изглежда, че наред с други щекотливи теми като ромите и исляма, Македония е въпрос, по който либерални и националистически (били те леви или десни) коментатори споделят общи предпоставки.

Без да претендираме за изчерпателност, ще разгледаме няколко примера за изказвания от водещи български политици, експерти и медии. Пропускаме многобройните маргинални националистически сайтове, в които Македония е вечна тема, но не защото са несъществени, а защото по националните медии този дискурс получи достатъчна трибуна. Например, в Българското национално радио на 27 май историкът проф. Пламен Павлов предложи като решение на македонската криза страната да бъде преименувана на Охридска България. В същото предаване водещият Румен Леонидов поиска македонците да впишат в конституцията си, че там живеят „хиляди македонци с българско национално самосъзнание, родови корени и потискана идентичност“.

Подобни позиции могат да се чуят и на най-високо управленско ниво. Да вземем Ангел Джамбазки, който освен член на българската ВМРО, е и заместник-председател на Съвместния парламентарен комитет ЕС – Бивша югославска република Македония, както и заместник-член на комисията по външни работи на Европейския парламент. За въпросния европейски политик разрешаването на кризата зависи от това македонската власт „да спре кражбата на историята ни, да спре езика на омразата срещу България, да позволи на българите в Македония да осъществяват своите граждански и политически права пълноценно“, а виновни за ситуацията са и „фалшивите националисти“ в България – „с издълбани петолъчки в душите, сърцата и задниците, които прикриват носталгията си по болшевизма и „работническо-селската власт“ и произход, като за мимикрия се правят и на „патриоти“.”

В подобен дух българският независим депутат Велизар Енчев се изказа пред bTV, че Македония е „изкуствена държава, която един ден ще се разпадне“, а езикът ѝ е „български диалект, силно сърбизиран, даже циганизиран“.

Джамбазки и Енчев често биват възприемани като някаква екзотика, макар да е очевидно, че силните им институционални позиции дават добра възможност за легитимация на стигащи до расизъм тези (впрочем, не само за Македония). По-интересно е, че арматурата на тезите на либералната част от българския политически елит не е особено различна в същността си.

В характерен патронизиращ ключ, премиерът Бойко Борисов заяви, че се надява „македонският народ и политиците му да са мъдри, да си проведат избори така, както в България, и след това да се смирят“, визирайки слизането си от власт през 2013 г.

Лидерът на ДПС Лютви Местан, традиционно схващан като “антибългарски елемент” в българската политика, също впрегна македонската криза в патриотичен коловоз, изтъквайки стойността на „българския етнически модел като алтернатива на гражданските конфликти в национален, регионален, и в по-общ геополитически план“.

Бремето на българския човек

Без значение дали говори Джамбазки, Борисов или Местан, погледът към Македония винаги е по същество колониален – референтната група във всеки един от случаите е България, а не Македония сама за себе си. Такава Македония би била безинтересна, тя е важна единствено чрез предполагаемото си „българско“ минало или чрез връзките си с българското настояще или бъдеще. Ако елементарната дефиниция за колониализъм е да държиш даден народ в принудителна незрялост и подчинение (през военни, политически и/или икономически апарати), то ясно виждаме, че Македония окупира фантазмената позиция на колония и постоянно бива поставяна на мястото на зависима от България от българския мейнстрийм политически дискурс.

България пък, според представите на българския интелектуален и политически елит, си самопридава ролята на по-голям брат, който при нужда ще се намеситеза, директно застъпена от генерал Михо Михов (БСП), посланик на България в Република Македония от 2005 до 2009 г. Той заяви, че България трябва да следи изкъсо в съседство да не се стигне до гражданска война, „тъй като носим морална и историческа отговорност.” Отдясно се чу същата позиция. Лидерството на България на Балканите е неотменна предпоставка, независимо дали е обговаряна в смисъл на “попечителска отговорност” или като необходимост да се докажем пред евроатлантическите ни партньори. Например, либералният политолог Димитър Бечев каза, че “българското правителство определено трябва да предприеме някакви мерки за овладяване на ситуацията в Македония. Това е възможност за страната ни да покаже, че играе конструктивна роля на Балканите.” Макар и темата да е Македония, фонът е една присъстваща чрез отсъствието си България, която е референтът на всеки разговор за Македония. Същевременно единствено Македония става повод да се говори за “отговорността” на България или за “конструктивната ѝ роля” на Балканите. Далеч по-големите регионални кризи като антиправителствените протести в Турция от 2013 г. или гръцкият фалит и сблъсък с европейските институции от последните месеци ни най-малко не провокираха подобни реакции в България. Напротив, откъслечното изказване на Бойко Борисов, че България е готова да предостави хуманитарна помощ на Гърция, бе посрещнато с бурна насмешка от същите елити, лобирали за намеса в Македония.

В статията си в OFFNews „Аман от македонстващи българи“ политологът Антоний Гълъбов експлицира този фон, дори и когато критикува националистическите позиции на хора като Божидар Димитров: „Ако дори само един човек е останал верен на българските идеали, време е да се изправи и да заяви, че съдбата на Македония е част от нашето собствено национално достойнство.” Според Гълъбов, за тази помощ няма нужда от благодарности – „Трябва да го направим заради самите нас.“ Oт което излиза, че трябва да го направим дори самите македонци да не искат, но какво иска колонизираният народ винаги е било несъществено и маловажно.

Любопитна легитимация на статуквото ни предоставя главният редактор на OFFNews Владимир Йончев. Според него, от македонците „половината са българофили, другата половина са сърбомани,“ а всякакви нови опити за самостоятелна идентичност са просто трагикомични. С други думи, ако България е в позицията на отговорния и доброжелатен брат, това е защото македонците сами са се докарали дотам с техните безплодни опити за самостоятелност. Това е вариант на старата колонизаторска теза, че колонизацията се прави с оглед на интересите на колонизираните. Не само е в техен интерес, но и те са пряко отговорни за ситуацията, в която се намират. Например, Йончев пише, че „от точно 100 години, когато сръбската войска е изместила оттеглящата се българска войска от Вардарско, македонците водят спор дали е по-добре, ако пътят им е с България или със Сърбия“. Авторът допуска, че Македония все пак може да бъде колония не само на България, но и на Сърбия. За някаква самостоятелност и самодостатъчност разбира се не може да става дума.

mk=bg-eu

В редакционен коментар от 15 май вестник „Капитал“ пробва да анализира македонските проблеми отново през българска призма, наричайки България „нещо като Македония-Light“ – за което „можем да сме безкрайно благодарни на Европейския съюз“.

Същевременно изданието съжалява, че България не може да се включи по-активно в решаването на кризата при съседите, тъй като „няма сили да се намеси именно в най-важната област, която проваля Македония – демократични ценности, върховенство на закона и разума.” „Това са трите неща, които София най-малко може да изнася. И затова, когато няма за какво да говорим, ще пращаме командоси да ни пазят от митичните македонски терористи.“

Макар наглед да критикува „националистическия“ и милитаристичен подход на хора като Михов, „Капитал“ има принципно същите съображения – на Македония следва да се помага поради нейната изконна несамостоятелност, но по друг начин – чрез „демократични ценности“, за жалост дефицитни и у нас.

Трябва да се отбележи, че във вече споменатата тема на броя от 22 май „Капитал” обръща сериозно внимание на чисто македонски гласове, но прекарани през експертния поглед на изданието, за да може в крайна сметка отново да се направят въздесъщите паралели с България – „в България има всичко, което измъчва Македония – намеси в правосъдието, нездрави медии, корупция, етническа партия със съмнителна роля. Само че при по-малката западна съседка това е умножено по много и е далеч по-брутално заради липсата на възпиращото влияние на ЕС, което да държи нещата в някакви граници на приличие. А също и да предпазва от прекомерни провокации от Русия и други играчи с амбиции на Балканите.”

Чисто македонският образ се разлага преди да се е появил, за да разберем, че Македония е просто България, но без Европейския съюз. Съответно страната е интересна само дотолкова, че да напомни за „опасността“ от Русия и за нуждата от още либерални реформи у нас.

Геополитическият разум е споделен и от дясно, и от ляво (макар и с обратен знак що се отнася до противопоставянето ЕС-Русия). Използвайки абсолютно същия подход, представители на про-руската левица в България опитаха да анализират Македония дотолкова, доколкото, според тях, тя е част от глобалната западна игра за намаляване на руското влияние на Балканите и специално у нас. В интервю пред „Гласове“ доц. Иво Христов заяви, че „Македония в момента ще играе тази роля, която играе България в опитите да бъде дестабилизирана Русия, в частност нейния проект за износ на газ в западно направление“.

Същевременно Христов прави драматична фактологическа грешка относно генезиса на протестите в Македония. Подобно на стария виц “компоти, не компютри” (само че без да е смешно), Христов каза, че конкретният повод е бил „убийството на протестиращ срещу правителството на Груевски заради инсинуациите срещу лидера на опозицията Зоран Заев“. Обаче убитият не беше протестиращ срещу Груевски, а негов привърженик. Самото убийство не бе повод за майските протести, а разкритието, че извършителят е прикриван. Убийството пък нямаше никаква връзка с инсинуациите срещу Заев, пуснати от Груевски в отговор на „бомбите“ на СДСМ четири години по-късно. Но какво тук значат някакви си исторически факти и каузалност за събитията в Македония, важното е, че чрез нея можем да разкажем далеч по-важни неща за България и нейната позиция във вечното, аисторично геополитическото противопоставяне на Великите сили. Всяко раз(по)лагане на конкретни, диахронни процеси и събития в абстрактна и синхронна разказвателна структура сочи към наличие на мит. По темата “Македония” експертиза и митотворчество се припокриват.

В статията си “Македония в „атлантско-сибирска магла” за списание „Тема“ Калин Първанов прави по-сложна двойна връзка с България. От една страна, Македония е представена като „машина на времето“, защото е носителка на „българския вкус преди 30 години“ и е автентичната селска държава от миналото (точно както в колониалната еволюционистка антропология са функционирали туземните племена като прозорец към миналото на „по-напредналите” народи). От друга страна, Македония изпъква като изненадващо по-развита от нас – с по-добри пътища, повече и по-добре усвоени евросредства, по-висока покупателна способност и т.н.

whole_map_33
Карта от 1877 г., показваща предполагаемите български етнически граници, включващи Македония, които впоследствие ще станат основа на Сан Стефанска България. 138 години по-късно, българският интелектуален елит изглежда продължава да мисли в нейните рамки.

Подобно на Иво Христов, Първанов бърка хронологията на събитията, довели до големите протести от май месец, което изглежда се вписва в тенденцията българските автори да се съсредоточават много повече върху сравненията с нашата страна, отколкото върху чисто македонската проблематика. Но все пак трябва да отбележим, че за разлика от либералните националисти, за които Македония е просто неадекватно копие на българския си попечител, у Първанов тя функционира и като модел за (първо)образа. Това ѝ придава атом самостойност. Заради това анализът му е по-различен и по-сложен от гореизложените, макар че необходимостта на сглобката България-Македония остава централна за автора.

Доста сходна беше ситуацията при предната голяма македонска криза – войната с албанските сепаратисти от 2001 г., когато отново, вместо реално случващата се трагедия, по-важни за българските медии бяха „историческата ни отговорност“, както и тогавашната предизборна кампания в навечерието на идването на Симеон Сакскобурготски на власт. (1) Вероятно така ще е и при евентуална следваща криза в Македония, поне докато за хората, доминиращи българския публичен дискурс, тя не добие образ на реална държава, а не просто на наше колониално отражение.

1) Виктория Митрова, Въоръженият конфликт в Македония от 2001 г. на страниците на вестниците „Дума“ и „Демокрация“, под печат

Comments

comments