Skip to main content

Революциите в научната фантастика

VI. Трилогия за Марс (Ким Стенли Робинсън): към онтология на възможността

Разгледаните в предишните две части текстове представят различни планове за мислене на революцията и утопията като образи. Освободеният постулира един крайно беден на възможности свят, в който да разгърне утопичното си общество, похват, който Фредрик Джеймисън нарича „world reduction“ (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 271; неточен, но в някакъв смисъл полезен превод би бил „ограничаване на света“). Това позволява на текста да изолира голяма част от променливите и да се фокусира върху конкретни въпроси на репрезентацията, както и да проблематизира вътрешно присъщите напрежения в концепцията за утопия. В това потискане на възможностите на Анарес и в контраста с богатството на Урас, романът определено засяга въпроса за достъпните в реалността материални ресурси, нужни за радикална трансформация, но го прави предимно в негатив; негов фокус е най-вече херменевтичното кръгово движение, необходимо, за да бъде поддържана революцията в състояние на контакт с утопичния си хоризонт. Iron Council много по-съсредоточено борави с проблематичния достъп до фазовото пространство на системата, която подлежи на промяна; и той обаче го прави по не съвсем директен начин – чрез утопични изображения на този бъдещ план, които са ясно маркирани като стенография на непознатото и неизвестното. Романът на Миевил за сметка на това неотменно проследява мрежовия характер на революцията; също така неколкократно подчертава кръгообразните придвижвания на героите, необходими, за да бъде поддържан растежът на тази мрежа.

Трилогия за Марс (оттук насетне ще използвам наименованието Марс, реферирайки към нея) на Ким Стенли Робинсън вероятно е научнофантастичният текст, който в най-голям голям детайл изследва утопията и революцията. Поредицата от 90-те години на XX в. се състои от романите Червеният Марс, Зеленият Марс и Синият Марс, които, макар и поотделно да се отличават с известна тематична и естетическа цялост, на практика съставляват един огромен текст (от над 2000 страници). Робинсън успява да съгради колосален проект – да покаже прехода към автентична, критическа утопия, вгледана както в собствените си механизми на производство на смисъл, така и в постоянно изместващия се бъдещ хоризонт. Неслучайно Марс е произведението, което най-пълно и ползотворно може да бъде четено през трите топологични модела, които статията разглежда. Особено що се отнася до фазовото пространство като съзнателно достъпен за читателя модел; в Марс различните потенциални състояния на тази неизчерпаема система са постоянен обект на изследване, чрез множество инструменти в рамката на художествения текст. Мащабът и сложността на разгръщащите се аргументи в Марс със сигурност биха изисквали изключително обемно и детайлно близко четене и анализ, за да се постигне дори сравнително изчерпателен обзор на основните им компоненти. Подобно усилие не би било възможно тук, така че ще се огранича до съвсем схематичното им маркиране.

Червеният Марс започва с пътуването на Първите 100 към едноименната планета, на границата между 20-те и 30-те години на XXI в. Първоначалните колонизатори са международен екипаж, съставен почти изцяло от учени и инженери. Целта им е да установят изследователска база на Червената планета, в очакване на следващи по-масирани заселнически мисии. Повествованието в трите книги проследява почти двеста години развитие на марсианското общество и най-вече на проекта за тераформиране на планетата.

Описание: Red Mars, художник: CarlosNCT

В Archaeologies of the Future Фредрик Джеймисън нарича Марс „гигантска лаборатория“ (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 395), което е вярно по много различни начини. Този чудесен анализ на трилогията я разграничава от реализма и модернизма и едновременно с това ѝ приписва синтез от качества, присъщи и за двата подхода към репрезентацията. Марс представялява „онтологически реализъм“ (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 399), тъй като третира по реалистичен начин сблъсъка между реалността и продуктивното човешко усилие, насочено срещу съпротивата, която тя му оказва (по смисъла, по който един проблем оказва съпротива срещу опитите да бъде решен). Благодарение на способността на текста да изследва тези проблеми през стотици различни модели в рамките на стотици страници и години, за читателя и (някои от) героите е възможно да схванат несводимостта на задачата до конкретен набор от зависимости. Проектът за тераформиране на Марс се превръща в такъв за неговото ареоформиране*, като предполагаемо обективните научни методи за наблюдение и манипулация бавно, постепенно и неумолимо са трансформирани от взаимодействието с планетата.

Научните дискурси, които присъстват в Марс, са огромно множество: биохимия и палеонтология, медицина и теория на струните, атмосферна наука и генно инженерство, изкуствено отглеждане на почва и когнитивна наука, климатология и геология, архитектура и теория на хаоса, и т.н., и т.н. С течение на времето, благодарение на натрупването на примери, става все по-ясно, че ареоформирането е динамична система, която просто не се поддава на едностранно моделиране. Този първоначално „ограничен свят“, подложен на насоченото човешко усилие, се превръща в неимоверно сложна система, измерима само чрез безкрайност от променливи, чиито конфигурации, дори ограничени изцяло до физическите подсистеми на планетата, биха довели до безкрайност на възможно бъдеще от дори по-голям порядък. А колкото повече напредва ареоформирането, толкова по-важни стават „човешките“ въпроси: психологията, обществото, културата и икономиката на марсианците. Под напора на толкова много нови възможни конфигурации и бъдещи хоризонти, дори някои от най-праволинейните учени от Първите 100 проумяват, че моделиращите системи няма как да бъдат удържани като отделни концептуални инструменти; те не манипулират някаква статична и фиксирана реалност, а са дълбоко въвлечени в онтологията на човешкото съществуване на Марс.

Във втората книга от трилогията – Зеленият Марс – е въведена концепцията за фазова промяна:

At the heart of any phase change there was a zone of cascading recombinant chaos. But there were methods to read it, to deal with it. (Kim Stanley Robinson, Green Mars, с. 559)

„В сърцевината на всяко фазово превръщане се намираше зона на каскаден рекомбинантен хаос. Но все пак съществуваха методи той да бъде четен, да се справят с него.“

Същият непредвидим, многокомпонентен хаос, който в Iron Council е щрихован чрез малко или много смислово непрозрачна литературна образност, в Марс е подлаган неумолимо под лупата на физици, биолози, инженери, политици, историци, икономисти, артисти. „Вторичните продукти“, както ги нарича Джеймисън (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 398), на сблъсъка между реалност и човешко усилие – или иначе казано човешките системи на познание – се размножават, преплитат и усложняват едни други. Фазовите трансформации са онези точки на инфлексия, в които реалността придобива нова отчетлива структура, а те се отразяват неминуемо в моделите, които марсианците използват, за да разбират света.

Green Mars, художник: CarlosNCT

Марс би била истински впечатляваща научна фантастика дори само ако основното ѝ постижение беше това многокомпонентно и динамично изследване на обектната реалност, строго през лещите на науката. Робинсън обаче постига нещо много по-трайно и фундаментално. Ключови за него са образите на множеството главни герои, повечето от които членове на Първите 100. Учените от кораба „Арес“ първоначално са хора, които читателят сравнително лесно може да припознае като свои съвременници, всеки със сравнително стандартен набор от идеологически разбирания за света. В началото на Червеният марс тяхната колония е представена като един идеален за научния работник свят, но е важен коментарът на учена анархист Аркадий Богданов в разговор с мултикултурния либерал Джон Буун, Първия човек на Марс:

„So a scientific research station is actually a little model of prehistoric utopia, carved out of the transnational money economy by clever primates who want to live well.” “You’d think everyone would join,” John said. “Yes, and they might, but it isn’t being offered to them. And that means it wasn’t a true utopia. We clever primate scientists were willing to carve out islands for ourselves, rather than work to create such conditions for everyone. And so in reality, the islands are part of the transnational order. They are paid for, they are never truly free, there is never a case of truly pure research. Because the people who pay for the scientist islands will eventually want a return on their investment.“ (Kim Stanley Robinson, Red Mars, с. 342)

„– Така че изследователската станция е всъщност умален модел на праисторическа утопия, издълбана насред транснационалната финансова икономика от умни примати, които искат да живеят добре.

– Човек ще си помисли, че всеки би искал да се включи – каза Джон.

– Да, и сигурно биха се включили, но никой не им го предлага. А това означава, че не е истинска утопия. Ние, умните учени примати, сме имали волята да си издяламе собствени острови, вместо да работим за създаването на такива условия за всички. Така е и в реалността, островите са част от транснационалния ред. Те са платени, никога не са били безплатни, няма случаи на истински чисто изследване. Защото хората, които плащат за островите на учените, в крайна сметка ще поискат да си върнат инвестицията.“

С постепенното засилване на присъствието на транснационалните корпорации на Марс (които впоследствие еволюират към мултинационални и метанационални), за много от героите става все по-ясно, че научната дейност далеч не е лесно разграничима от политическото действие. Разнообразните идеологически и интелектуални позиции, които различните герои заемат, започват да хармонират или да се противопоставят по все по-изразени начини едни с други. Схващането на Марс и промяната му е изцяло диалектичен процес, който зависи жизнено от разнообразието, от достъпа до фазовото пространство; един безкраен, по съществото си утопичен процес на въобразяване.

Друг ключов елемент от повествованието – вероятно най-спекулативният научнофантастичен новум в рамките на фикционалния свят, който иначе се основава детайлно върху най-напредничавите съвременни научни разработки и върху информирани предположения и есктраполации – е лекът против стареене, който бива изобретен в Червеният Марс. Тази процедура за дълголетие позволява същите герои и тяхното развитие – психологическо, физическо, идеологическо, интелектуално, емоционално и пр. – да бъде проследено в рамките на два века. Тяхното преживяване на хода на времето, наред с читателското по силата на огромния обем на текста, бива разгърнато до еквивалент на историческо време (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 596). Така образите на героите, колкото по-сложни и дълбоко човешки стават, сами по себе си се превръщат в модели на Марс, или по-скоро на утопичния образ на Марс, който примъждява в частично зърнати фрагменти от възможното бъдеще.

Blue Mars, художник: CarlosNCT

Конкретни герои се превръщат в символи на политически движения, в медийни образи на Земята, познати от записите по време на пътуването на „Арес“, някои дори в полумитични божества на новия човешки свят. Най-силен израз на тази символност е идеологическото делене на политическия спектър на Марс, в който земните роли са обърнати и движението за запазване на природата е оцветено в червено, а желанието за бърз прогрес – в зелено. Това противопоставяне, разгледано в множество ситуации, представлява и основното политическо напрежение в романите, по-дълготрайно и важно дори от противопоставянето на капиталистическия корпоративен модел на управление.

Не по-малко важен е процесът, при който различните герои започват да служат като модели едни на други – за разбирането на света, на Марс, на себе си, за промяна към нещо различно. Дори читателят в някакъв момент не може да не възприема новопоявилите се герои като комбинация от модели, развити в образите на Първите 100 – толкова много и детайлно развити са те:

He was a sweet man, Nadia thought as she watched him moving about the kitchen. Canny diplomat as guileless simpleton, or vice versa. Like a benign Frank. Or a mix of Frank’s skill and Arkady’s happiness. She laughed at herself, always thinking of people in terms of the First Hundred—as if everyone was somehow a recombination of the traits of that original family. (Kim Stanley Robinson, Blue Mars, с. 303)

„Беше мил човек, мислеше си Надя, докато наблюдаваше как той се движи из кухнята. Предпазлив дипломат, маскиран като наивен глупак, или обратното. Като блага версия на Франк. Или смесица между умелостта на Франк и щастието на Аркади. Тя се засмя сама на себе си, задето винаги мислеше за хората въз основа на Първите 100 – сякаш всеки беше някаква пермутация на чертите, които характеризираха онова първоначално семейство.“

Безкрайната серия от модели, които изникват вследствие на целенасочена мисловна работа върху изображенията на героите и самата планета (Робинсън е един от най-големите майстори в писането на проза за природата и преживяването ѝ, не само във фантастиката, ами изобщо), се превръща в нещо като колективен модел само по себе си на онова пространство от безкрайни възможности за онтологично и историческо конфигуриране. И то в модел, който сам се изследва и се поставя под въпрос, често погрешно. Така например ученът Сакс Ръсел, сбъсквайки се с истинските мащаби на ареоформирането като проект, започва все по-често да се обръща към хуманитарни модели за разсъждаване, макар и първоначално да ги отхвърля в полза на точните науки:

Perhaps, he thought, they had gone polyploidal, not as individuals but culturally— an international array, arriving here and effectively quadrupling the meme strands, providing the adaptability to survive in this alien terrain despite all the stress-induced mutations…. But no. That was analogy rather than homology. […] And analogies were mostly meaningless— a matter of phenotype rather than genotype (to use another analogy). (Green Mars, с. 184)

„Може би, помисли си, геномът им се беше променил към полиплоиден, не индивидуалните им геноми, а културните – те бяха сбор от международни заселници, с идването си тук на практика бяха очетворили наличните мемове и нишки културна ДНК; нуждаели се бяха от тази адаптивност, за да оцелеят сред този чужд пейзаж, въпреки всички мутации, предизвикани от стреса… Но не. Това беше аналогия, а не хомология. […] А аналогиите бяха предимно лишени от смисъл – бяха въпрос на фенотип, вместо на генотип (ако трябваше отново да използва аналогия).“

В хода на повествованието Сакс влиза многократно в контакт с различни проблеми, които, колкото по-отявлено политически са, толкова по-силна съпротива оказват срещу научните му модели. Именно взаимодействието на героя с други от първоначалната колония му помага да намери частичен синтез между природните и хуманитарните дисциплини. Такава роля например играе психологът Мишел Дювал, чиято голяма лична цел е да намери диалектически синтез между родния му Прованс и Марс, в най-общ план. За тази цел Дювал използва най-разнообразни концептуални апарати: семиотичните четириъгълници на Греймас, хуморалната теория на древните гърци, най-новите невронаучни изследвания върху структурата на мозъка. Неговото изследване представлява колкото помиряване на двете планети или пък на типовете характери сред Първите 100, толкова и нещо още по-фундаментално:

He felt that in this project he was part of a long tradition, for recently in his studies he had noticed that the history of French thought was dominated by attempts to resolve extreme antinomies. For Descartes it had been mind and body, for Sartre, Freudianism and Marxism, for Teilhard de Chardin, Christianity and evolution— the list could be extended, and it seemed to him that the particular quality of French philosophy, its heroic tension and its tendency to be a long march of magnificent failures, came from this repeated attempt to yoke together impossible opposites. Perhaps they were all, including his, attacks on the same problem, the struggle to knit together spirit and matter. (Green Mars, с. 246)

„Имаше чувството, че проектът му е част от дълга традиция, тъй като наскоро в изследванията си бе забелязал, че историята на френската мисъл беше доминирана от опити за помиряване на крайни противопоставяния. За Декарт такъв беше дуализмът между съзнание и тяло, за Сартр – фройдизмът и марксизмът, за Теяр дьо Шарден – християнството и еволюцията. Списъкът можеше да продължи още, и му се струваше, че това конкретно качество на френската философия – героическото ѝ напрежение и склонността да бъде дълъг поход от величествени провали – произлизаше от този повтарящ се опит за спояване на невъзможни противоположности. Може би всички тези концептуални гамбити, включително неговите собствени, бяха насочени срещу един и същ проблем – борбата да бъдат сплетени в едно духът и материята.“

Свръхмащабният, необозрим хипер-проект на ареоформиране и движение към Утопия като че ли започва да напомня и на хетероглосията и полифоничността от трудовете на Михаил Бахтин, едно безкрайно разрояване и пренареждане на моделите за изразяване, което е видимо дори във физическата промяна на героите, например при вече споменатия Сакс Ръсел (може би най-силният и оригинален образ на учен в научнофантастичен текст), който претърпява мозъчна травма:

“There’s such a thing as fluent aphasia?” Coyote said. “Apparently. Nonfluent is where the subject can’t read or write, and has difficulty speaking or finding the right words, and is very aware of the problem.” Sax nodded, as if to confirm the description. “In fluent aphasia the subjects talk at great length, but are unaware that what they’re saying makes no sense.” Art said, “I know a lot of people with that problem.” (Green Mars, с. 302)

„ – Има такова нещо като флуентна афазия? – каза Койота.

– Явно. Нефлуентната е когато субектът не може нито да чете, нито да пише, и говори с трудности, или пък трудно намира правилните думи, но пък е напълно наясно с проблема. – Сакс кимна, сякаш за да потвърди верността на описанието. – При флуентната афазия субектите говорят много, но изобщо не осъзнават, че не казват нищо смислено.

– Познавам много хора с този проблем – каза Арт.“

Неврологичните ефекти върху героя не могат да не бъдат възприемани в контекста на романите и до някаква степен като алегоричен (но не и редукционистки) модел за развитието на марсианското общество – благодарение на литературния образ на творбата, който обединява изображенията и ги изпълва с потенциал.

Olimpus and Archimedes, художник: CarlosNCT

Литературният образ на Марс и неговата трансформация в крайна сметка е толкова мащабен, че включва в себе си и образа на революцията. В Марс всъщност има цели две революции – една в края на Червеният Марс и една в края на Зеления Марс. Първата е неуспешна, насилствена, води до множество смърти, до сюблимния образ на прекъснатия космически асансьор, чието въглеродно стебло, дълго десетки хиляди километри, се увива неколкократно около екватора на Марс, с катастрофални последици. Втората революция е успешна, мирна поради повсеместността си, движена от огромна мрежа и вечно търсеща диалектически синтез между безкрайно многото езици, изразяващи това що е Марс.

Макар този прочит да набляга над важността на изобразяването на фазовото пространство, от гледна точка на хиперобекта като модел, мрежовостта присъства плътно в текста на Марс. Първите 100 сами по себе си служат като централни възли в огромната мрежа, която постепенно обгръща планетата, но това далеч не изчерпва богатството на образи, които носят структурни хомологии с мрежата като формален апарат. Най-ярък пример е т.нар. Демимонд, или Полу-свят – тайното революционно общество на Марс, оформило се до голяма степен като резултат от първата революция, огромна мрежа от поселения, скрити в безбрежната география около южния полюс на Марс. Полу-светът е алтернативната мрежа на капилистическия ред в земната колония, той е мрежа за обмен на идеи, за подривна дейност и за изковаване на марсианска идентичност. Сред него се заражда комплексният бъдещ модел на марсианската еко-икономика; на неговата своебразна конференция в Дорса Бревия – скрито в каньон селище на нео-минойки – е положена основата на бъдещата марсианска конституция. Същата конституция в крайна сметка запазва принципите на автономност (въплътени във федеративен модел на управление) и мрежовост; и то на автономност и по отношение на материалното – самият Марс получава права в този бъдещ свят. Мрежите проникват надълбоко и в марсианските градове на север, през революционни групи и партии, митинги, шпиони; проникват дори на Земята, когато става ясно, че проблемите на едната планета са неотделно свързани от тези на другата.

„Mars: Flanking Olimpus Mons“, художник: CarlosNCT

„We exist for Earth as a model or experiment. A thought experiment for humanity to learn from,“ (Green Mars, с. 376)* казва една от главните героини, Мая Тойтовна. Марс и Земята са поставени в диалектическа връзка, подобна на тази между Анарес и Урас в романа на Ле Гуин – историята и идеите трябва да пропътуват до едната планета, за да се върнат обратно; без това циклично движение, истинската революция, става ясно, е невъзможна; утопията не може да бъде остров:

“Mars is a mirror,” he said in the microphone, “in which Terra sees its own essence. The move to Mars was a purifying voyage, stripping away all but the most important things. What arrived in the end was Terran through and through. And what has happened since there has been an expression of Terran thought and Terran genes. And so, more than any material aid in scarce metals or new genetic strains, we can most help the home planet by serving as a way for you to see yourselves. As a way to map out an unimaginable immensity. Thus in our small way we do our part to create the great civilization that trembles on the brink of becoming. We are the primitives of an unknown civilization.”

“That’s what it looks like to us on Mars, anyway—a long evolution through the centuries, toward justice and peace. As people learn more, they understand better their dependence on each other and on their world. On Mars we have seen that the best way to express this interdependence is to live for giving, in a culture of compassion. Every person free and equal in the sight of all, working together for the good of all. It’s that work that makes us most free. No hierarchy is worth acknowledging but this one: the more we give, the greater we become.“ (Blue Mars, с. 172)

„– Марс е огледало – каза той в микрофона, – в което Тера вижда собствената си същност. Преместването на Марс е било пречистващо пътуване, което е отмило всичко освен най-важните неща. Това, което е пристигнало накрая, е било концентрирана, неразредена Тера. И всичко, случило се оттогава, е израз на земна мисъл и земни гени. Затова ние можем да помогнем на родната планета не толкова с материална помощ и редки метали или нови генетични разновидности, колкото като инструмент да видите собствените си изображения. Като начин да опипате един невъобразим мащаб. Такава е нашата малка роля в създаването на велика цивилизация, която трепти на ръба на превръщането. Ние сме приматите на една непозната цивилизация.

– Така поне ни изглежда на нас на Марс – една дълга еволюция през вековете, в посока на справедливост и мир. Колкото повече научават хората, толкова по-добре разбират зависимостта си едни от други и от света си. На Марс сме се убедили, че най-добрият начин да изразим тази взаимозависимост е да живеем, за да даваме, в култура на състраданието. Всеки човек е свободен и равен пред всички останали, всички работим заедно за доброто на всички. Именно тази работа ни прави най-свободни. Никоя йерархия не е достойна за признание освен тази: колкото повече даваме, толкова по-велики ставаме.“

Кръгообразното движение служи и тук, за да запази връзката с онзи бъдещ план на революцията – Утопия. Херменевтичният кръг е изобразен както на макро-ниво в пътуването до Земята в Синият Марс на трима от главните герои (още един паралел с Освободения, и всъщност устойчива тропа в научната фантастика), така и на микро-ниво в многобройните чисто сетивни препратки към Земята. Така например една от героините първо възприема пустия Марс като „Сибир, но както трябва да бъде“; друг герой пък внезапно получава усещане, че е на Земята, когато изпада в състояние на земна гравитация по време на пътуването си с ускоряващия космически асансьор. Последният ефект е обърнат наопаки именно по време на престоя на героите на Земята, само че през гледната точка на роден и отрасъл на Марс герой:

Just as big as it was on Mars, yes, and even bigger, because of the distant horizons, and the crushing gravity; and steeper; and whiter; and windier, ka, it pierced so chill through his parka, even windier, even colder—ah God, like a wind lancing through his heart: the sudden knowledge that Earth was so vast that in its variety it had regions that even out-Marsed Mars itself—that among all the ways that it was greater, it was greater even at being Martian. (Blue Mars, с. 195)

„Беше толкова необятен колкото бяха и пейзажите на Марс, да, дори по-необятен заради далечните хоризонти, и заради смазващата гравитация; и по-стръмен; и по-бял; и по-ветровит, ка, вятърът го пронизваше с такъв хлад през анорака му, дори по-ветровит, дори по-студен – сякаш вятър, забиващ се като копие в сърцето му: внезапното знание, че Земята беше толкова неизбродима, че в разнообразието си беше повече Марс от самия Марс – че сред всички начини, по които беше по-велика, тя беше по-добра и в това да бъде като Марс.“

Тази херменевтика на преразглеждане на моделите на света и на възстановяване на тъканта на времето е изразена най-силно в едно от големите артистични постижения на романите. Терапията за дълголетие, въведена в Червеният Марс, първоначално се явява най-вече жанров трик, който позволява на автора да използва едни и същи гледни точки в рамките на толкова дълги времеви периоди. Тази намеса обаче, оказва се в Синият Марс, има други важни последици. Голяма част от Първите 100, вече двувековни легенди, както и много други столетници, започват да изпитват сериозни проблеми с паметта – макар и да са напълно здрави физически, те губят спомени, образи и представи се сливат в съзнанията им, страдат от зачестяващи пристъпи на déjà vu, jamais vu и presque vu (състояния, които силно напомнят въведените понятия за остранение и утопия), а в някакъв момент организмите им просто рязко отказват и умират. Краят на последната книга изследва именно този проблем на паметта и репрезентацията в мозъка, едновременно усложнявайки неимоверно начина, по който поредицата сама сочи към себе си като продукт на изкуствата, и изобразявайки принципа на надеждата като зависещ изцяло от схващането на съзнанието, обществото и историята като цялост:

„After all, Sax pointed out, if their memories were returned to them intact, anything might be possible—anything—breakthroughs on other fronts, a defeat of the quick decline, health that lasted centuries more, an ever-expanding community of garden worlds, from thence perhaps up again in some emergent phase change to a higher level of progress, into some realm of wisdom that could not even be imagined at this point— they teetered on the edge of some such golden age, Sax told them. But it all depended on wholeness of mind.“ (Blue Mars, с. 698)

„В крайна сметка, изтъкна Сакс, ако спомените им бъдеха възстановени в цялост, всичко щеше да е възможно – наистина всичко, пробиви на други фронтове, победа над бързия упадък на старите организми, здравословен живот в продължение на още векове, вечно разрастваща се общност от светове градини, а оттам може би някоя следваща, самозародила се фазова трансформация щеше да ги изстреля към по-високо ниво на прогрес. Те се клатушкаха на ръба на златна ера от подобно естество, каза им Сакс. Но всичко това зависеше от цялостта на съзнанието.“

Развръзката на тази последна голяма повествователна линия води и до разрешаване на поредното знаково за Марс противопоставяне – между Сакс Ръсел, един от най-силните агенти на ареоформирането, и Ан Клейборн, водачът на Червените, героиня, която е почти религиозно отдадена на първичнта форма на Марс. Този конфликт намира решението си в едно подготвяно в продължение на три романа срещане на хоризонти, което показва концепция за любовта в най-радикалната ѝ форма – като неотклонно и вечно търсене на Другия, като вечна промяна. Съдържателно, формално и стилово великолепният край на трилогията оставя конфликта между червената и зелената идеи неразрешен, но, помирявайки Сакс и Ан, сигнализира твърдо към принципа на надеждата и към Утопия, която така или иначе винаги се намира напред в бъдещето.

Ким Стенли Робинсън, Източник: The Verge

Марс е текст, който търси начини да изрази неизразимото и да го въплъти в нова онтология на възможност. Коментирайки пасаж от Зеленият Марс, в който Сакс наблюдава листата на сукуленти от тепърва зараждащата се марсианска флора и изпитва трудност да разпознае и именува един конкретен цвят на границата между червеното и зеленото, Джеймисън пише:

Името на този неназовим цвят е Утопия, която се взира настойчиво в нас от „Трилогия за Марс“, точно както се взира и в Сакс. Утопичният текст не се предполага да създаде този синтез сам по себе си или да осигури негова репрезентация: това е процес на човешката история и на колективното политическо действие. От текста се очаква единствено да създаде условията, необходими за този синтез, да отвори пространство, в което той да бъде въобразен. (Fredric Jameson, Archaeologies of the Future, с. 409)

„But the name for this unnameable color is Utopia, which stares insistently back at us from the Mars trilogy just as it does at Sax. The utopian text is not supposed to produce this synthesis all by itself or to represent it: that is a matter of human history and for collective praxis. It is supposed only to produce the requirement of the synthesis, to open the space into which it is to be imagined.“

Литературните образи на революцията и утопията са всъщност единен образ в Марс. Докато Освободеният и Iron Council се съсредоточават върху изображения на конкретни фази от този хиперобект – толкова сложен и менлив, че може да бъде въобразен (но не и обозрян) едиствено като литературен образ, – Марс се опитва да го изобрази в цялост. В началото на изложението написах, че трите романа на Робинсън по-скоро би следвало да се разглеждат като единен текст. Това е абсолютно естествена последица, отразяваща неимоверната амбиция на текста. Марс е може би най-големият роман на научната фантастика – по обем, но и от гледна точка на пространството за Утопия, което отваря чрез образите си.

VII. Вместо заключение

Както беше споменато и в началото на статията, четенето на художествен текст не би трябвало и не може да е основен източник на теоретично или историческо схващане на революцията, т.е. от него да следват някакви твърди предписания за политическо действие. Ползата от четенето на художествена литература, и в частност на фантастика, обаче би могла да е голяма за способността да въобразяваме по-успешни и обхватни революционни проекти. На първо място научнофантастичната утопия ни помага да премислим собствения ни свят и да отличим в него полетата на възможност, които са приглушени и затворени. Оттам насетне утопията като начин на познание би могла да разшири пространствата за мислене на алтернативно бъдеще, т.е. не просто да деконструира настоящето, но и да създава условия за конструиране на бъдещето.

Ако има един практически извод, който може да бъде извлечен от литературния анализ и да бъде насочен към нехудожествения свят, той е, че успешна революция не би могла да се случи, без да е налично именно такова пространство за утопично мислене, каквото се опитват да разтворят и Освободеният, и Iron Council, и Трилогия за Марс. Революционната дейност не може да се случва единствено в материалното настояще, тя трябва да живее и като утопия на границата на видимото. Настоящата статия предлага теоретичен модел за едно такова двояко мислене на революцията, което включва в себе си утопията като неразривно свързана своя част. Концепцията за хиперобект и свързаните с него топологични фигури, приложени в литературния анализ, показват как би могло да се осъществи това мисловно удържане във времето и пространството на тези иначе необозрими процеси. Така от една страна теорията, почерпена от философията, помага да се извършва четене, което е далеч по-богато на потенциал за производство на „сгъстена възможност“ (или иначе казано утопия) – само̀ по себе си инструмент за политизиране и за революционна промяна у индивида. От друга, четенето чрез подобно моделиране загатва за зони на интерес, които теорията би могла да изследва сама – за собственото си обогатяване, но и за по-доброто взаимодействие със света и неговите възможни алтернативи. Отново се сблъскваме с неизчерпаемата природа на хиперобекта революция/утопия и постоянното диалектическо движение, нужно, за да не бъде изпускан от поглед.

Като че ли затова по-добре е такъв един текст да не бъде заключван, а напротив – да остане изцяло отворен към бъдещите хоризонти на четене и въобразяване.

Библиография

  1. Миевил, Чайна. Станция Пердидо / Чайна Миевил – София : ИнфоДАР, 2009.
  2. Тенев, Дарин. Фикция и образ. Модели / Дарин Тенев – Пловдив : Жанет 45, 2012.
  3. Delany, Samuel R. The American Shore: Meditations on a Tale of Science Fiction by Thomas M. Disch—“Angouleme” / Samuel R. Delany – Middletown, Connecticut : Wesleyan University Press, 2014.
  4. Eagleton, Terry. Criticism and Ideology: A Study in Marxist Literary Theory / Terry Eagleton – London: NLB, 1976.
  5. Ernst Bloch. The Utopian Function of Art and Literature / Ernst Bloch; Trans: Jack Zipes and Frank Mecklenburg – Cambridge, Massachusetts: MIT Press, 1988.
  6. Freedman, Carl. Critical Theory and Science Fiction / Carl Freedman – Middletown, Connecticut : Wesleyan University Press, 2000.
  7. Freedman, Carl. Art and Idea in the Novels of China Miéville / Carl Freedman – Canterbury : Gylphi Limited, 2015.
  8. Jameson, Fredric. Archaeologies of the Future: The Desire Called Utopia and Other Science Fictions / Fredric Jameson – New York : Verso, 2005.
  9. Le Guin, Ursula. The Dispossessed / Ursula Le Guin – London : Gollancz, 1999.
  10. Miéville, China. The Scar / China Miéville – London : Pan Macmillan, 2002.
  11. Miéville, China. Iron Council / China Miéville – London : Pan Macmillan, 2008 (електронно издание).
  12. Morton, Timothy. The Ecological Thought. / Timothy Morton – Cambridge, Massachussetts : Harvard University Press, 2010.
  13. Morton, Timothy. Hyperobjects: Philosophy and Ecology after the End of the World / Timothy Morton – Minneapolis, Minnesota : University of Minnesota Press, 2013.
  14. Robinson, Kim Stanley. Red Mars / Kim Stanley Robinson – New York : Bantam Spectra, 1993.
  15. Robinson, Kim Stanley. Green Mars / Kim Stanley Robinson – New York : Bantam Spectra, 1995.
  16. Robinson, Kim Stanley. Blue Mars / Kim Stanley Robinson – New York : Bantam Spectra, 1997.
  17. Suvin, Darko. Metamorphoses of Science Fiction: On the Poetics and History of a Literary Genre / Darko Suvin – Bern : Peter Lang, 2016 (new edition).

Comments

comments