Skip to main content

Революциите в научната фантастика

V. Iron Council (Чайна Миѐвил): мрежи на съпротива и претворяване

Освободеният е роман за осъществена утопия, макар и крайно проблематизирана и двусмислена (а може би в крайна сметка, поне според логиката на тази статия, и там утопията е по-скоро загатната като потенциално бъдеще). Във всички случаи, книгата на Ле Гуин се занимава с проблемите на една в някакъв смисъл успешна революция, въпреки всички уговорки. Iron Council е роман за самата революция; не за предхождащите я събития, нито за тези след нея. И докато в Освободеният образността на текста изкарва на преден план най-ярко херменевтичното протягане на индивида отвъд себе си и отвъд времето и пространството, за четенето и моделирането на текста на Миевил най-полезна е друга особеност на хиперобектите: интеробективната мрежа от взаимовръзки, от които са изтъкани.

Мрежите в Iron Council са буквално навсякъде, те избуяват, борят се за надмощие едни с други, умират, усукват се, сливат се – на всяка страница, често във всяко изречение. И макар кръгът и фазовото пространство също да са модели, лесно приложими към текста, мрежата е инфраструктурата, която позволява съществуването и разгръщането на тази история. В романа на Ле Гуин сетивните, абстрактните и структурните изображения на кръга присъстват нагъсто в целия текст, но в този на Миевил мрежата е самата структура на повествованието. Това не е изненадващо, предвид контекста, в който е разположен романът. Iron Council е третата книга от поредицата за света Бас-Лаг: може би най-плътно и правдоподобно въобразената и изградена фентъзи вселена през поне последните две десетилетия.

Първата книга от тази трилогия от хлабаво обвързани романи – Станция Пердидо – въвежда читателя в индустриалния мегаполис Ню Кробузон. Подобен на викториански Лондон, гъмжащ от жители, разделен на десетки квартали, класово и расово разслоен, тежко индустриализиран, икономически и културно фрактален, брутално управляван – Ню Кробузон е антипод на типичните за високото фентъзи хронотопи: идеализирани, често черно-бели феодални общества, обърнати много повече към миналото, отколкото към настоящето. Описан в такива задушаващи материални детайли, че макар и привидно фантасмагоричен, светът на Бас-Лаг прилича поне частично на научна фантастика. Дори магията в него е подчинена на физиката на света (изследвана в подробности в Станция Пердидо), както и на икономиката му. Романът е смачкваща алегория за чудовищността на капитализма във фентъзи свят, в който капитализмът е всъщност далеч по-чудовищен от исторически познатия ни. Втората книга от поредицата – Тhe Scar – пък разказва, наред с още много други повествователни нишки, за борбата на подвижния пиратски град Армада срещу Ню Кробузон. Този път мегаполисът е показан от гледна точка на колониалните му амбиции, като хищник, подготвящ се да погълне целия Бас-Лаг, който в тази книга се разгръща извън себе си към океанските ширини на изток от него.

Iron Council е книгата, в която Миевил издига постоянната тема за борбата срещу капитализма до нейния апогей. Бас-Лаг отново бива разгърнат – този път на запад, през огромната, неизследвана континентална маса. Стартиран е гигантски проект за прокарване на железница от Ню Кробузон до другия край на все още некартографирания континент. Успешното му завършване би отворило цялата необятна шир за винаги жадния капитал. Само че корупция, ликвидна криза и тежките работни условия водят до разбунтуването на подвижния град-влак, който полага релсите на трансконтиненталната мрежа. Това събитие ражда Железния съвет – вечно движещ се влак, чиито релси биват постоянно преизползвани, водейки го надалеч от войските на Ню Кробузон, в неизследваните територии на Бас-Лаг. Години по-късно легендата за Съвета играе важна роля за радикализирането на кробузонското население, страдащо в извънредно жестоките условия на капитализъм, задъхван от войната на мегаполиса с далечния град-държава Теш.

Ню Кробузон, илюстрация към третото издание на Станция Пердидо от Night Shade Books, художник: Les Edwards

Първите две книги от поредицата за Бас-Лаг са романи, в много по-голяма степен фокусирани върху своите главни герои. Iron Council, макар и също да разчита на три основни гледни точки, се разгръща далеч по-настойчиво през действията на групи от герои. Сюжетът покрива хиляди километри, няколко жанра, движи се назад и напред във времето. Историческите събития, които задават духа на епохата, също са далеч по-мащабни: железопътната експанзия напомня агресивното овладяване на Северна Америка и на Транссибирската магистрала, а войната с Теш навява асоциации с Първата световна война (а в един определен аспект и на Втората). По-горе отбелязах, че капитализмът в Бас-Лаг е далеч по-чудовищен от този, който познаваме, и това със сигурност е съзнателно решение на Миевил, който използва възможностите на фентъзи реалността, за да екстраполира докрай експлоататорската логика на модела. В този смисъл революцията в Бас-Лаг е изправена пред още по-трудна задача в сравнение с познатите ни от историята аналози, и това със сигурност също е нарочно решение от страна на автора.

За да бъде революцията възможна, тя трябва да изплете колосална мрежа от коалиции. Ако си припомним цитата от част 3, в който хиперобектите са оприличени на демони, на гигантски каузални инфраструктури, това може би ще ни даде приблизително усещане за мащабите на свързаност, с които борави Iron Council. Трансконтиненталната железопътна мрежа плъзва като нервна система през земите на Бас-Лаг, създавайки и унищожавайки цели градове, изтривайки народи и раси, буквално пренареждайки чрез машини и чародейство географията на света, когато това е нужно, за да бъде продължен железният път:

New Crobuzon reaching so far. The leviathan unfolding of metal, the greatest city in Bas-Lag rolling out its new iron tongue, licking at the cities across the plains. (China Miéville, Iron Council, с. 143)

„Ню Кробузон се протяга тъй надалеч. Левиатанско разгръщане на метал, най-великият град на Бас-Лаг изтърколва навън новия си железен език, облизвайки градовете по пътя през равнините.“

Двигателят зад тази икономическа експанзия е йерархичната властова мрежа на капитализма, в сърцето на която е едноименната с първата книга Станция Пердидо, средоточие на власт:

… the core of New Crobuzon: a castle, a factory, a town of towers; a god, some said, made by a madman intent on theogenesis. It was not a building but a mountain in the materials of building, a mongrel of styles united with illicit intelligence. The city’s five railway lines emerged from its mouths, or perhaps they congregated there, perhaps their motion was inward and they coiled together like a rat-king’s tails and knotted and made the edifice that housed them, Perdido Street Station. A ganglion of railroad. (с. 308)

„… сърцевината на Ню Кробузон: замък, фабрика, град от кули; божество, казваха някои, дело на лунатик, отдаден на акт на теогенезис. Не беше сграда, а планина, направена от материал за сгради, мелез от стилове, обединени от противоестествен интелект. Петте градски железници излизаха от устите ѝ, или може би се сбираха там, може би се движеха навътре и се омотаваха в едно като опашките на цар плъх, връзваха се на възли и сътворяваха зданието, което ги приютяваше, Станция Пердидо. Ганглий насред железния път.“

Но бунтът на Железния съвет и финансовият упадък на проекта пренареждат тази конфигурация. Различни народи, видове и професионални съсловия се обединяват в съпротива срещу трансконтиненталния проект и Ню Кробузон. Най-запомнящата се такава коагулация на интереси се случва по време на първоначалния бунт, с който е превзет влакът, полагащ релсите. Работниците – сред които човеци и хора-кактуси – се надигат заедно със следващите подвижния град проститутки срещу бригадирите и стражите на железопътната компания. Първоначално действията им са подтикнати от неизплатени надници и от тежките условия.

Станция Пердидо, от корицата на изданието на Perdido Street Station от Subterranean, художник: Les Edwards

Ключово обаче се оказва участието на Претворените – осъдени за престъпления граждани на Ню Кробузон, чиито тела са префасонирани в био-механични хибриди като форма на наказание, а самите те са длъжни да заплатят индустриалния процес на собственото си претворяване с безвъзмезден, на практика робски труд. Включването на Претворените в бунта на работниците и проститутките не само спомага за разгрома на стражите; то е ключово за първото радикално преконфигуриране на мрежата от отношения в социо-икономическата реалност на романа. Когато водачката на проститутките, Ан-Хари (“Her influence is spreading. Ann-Hari is more and less than a leader, Judah thinks: she is a person, a nexus of desires, of want for change.“ (с. 204)*), не просто защитава презряните Претворени пред работниците, но и целува демонстративно техния водач, сякаш самата реалност бива пренаредена.

Това сигнализира радикалната възможност за промяна в топологията от взаимовръзки, които структурират логиката на света. Тази променена логика се превръща в модус операнди за Железния съвет – влакът-град, в бягството си през континента, събира заедно неизброимо разнообразие от същества, различаващи се по пол, етнос, раса, вид, сексуалност. Железния съвет се превръща в една вечно подвижна хетеротопия, която със самото си присъствие радикализира възможностите за формиране на мрежи и за солидарно съществуване:

—We don’t give up what we have, says Ann-Hari. Judah’s golem’s legs shudder. —We give up nothing. All our blood and muscle. All the dead. Every hammer blow, the stone, every mouthful we eat. Every bullet from every gun. Each whipping. The sea of sweat that come from us. Every piece of coal in the Remade boilers and the boiler of the engine, each drop of come between my legs and my sisters’ legs, all of it, all of it is in that train. (с. 211)

„– Няма да се откажем от това, което имаме, – казва Ан-Хари. Краката на голема на Юда потръпват. – От нищо няма се откажем. Кръвта и мускулите ни. Мъртвите ни. Всеки удар от чук, скалата, всеки залък, който сдъвкваме. Всеки куршум от всяка пушка. Всеки удар от камшик. Морето от пот, което се излива от нас. Всяко късче от въглищата в бойлерите на Претворените и бойлера на локомотива, всяка капчица сперма между краката ми и краката на сестрите ми, всичко това, всичкото е в този влак.“

Междувременно, и години по-късно, в Ню Кробузон оперират алтернативни революционни инфраструктури. Мрежа от подривни вестници, нелегални партии, артистични движения, благотворителни и терористични организации бавно, тромаво, далеч не координирано, но неумолимо увеличава натиска върху кробузонското правителство. Войната с Теш и цялостната криза на властта изкарват съвсем наяве мрежите на насилие, чрез които властимащите поддържат реда. Допреди това тайната милиция е активизирана до такава степен, че присъствието ѝ е вплетено езиково в самата природа на света: „Ropes spilled down and dribbled armoured militia.” (с. 251)* Връщащите се от войната войници обаче разказват истории, които противоречат ярко на пропагандната машина, а стачките и народният терор все повече отслабват хвата на правителството. В тези условия в крайна сметка се заражда Колектива – революционна република, която успява да завладее голяма част от града и в продължение на месеци да се опълчи на милицията.

Изображението от чешката корица на “Iron Council”

Мрежовостта на революцията и отделните ѝ компоненти в Iron Council не е отражение единствено на чисто прагматичен проблем: как една мрежа може да надделее и да замени развитите и дълбоко вкоренени репресивни механизми за контрол. Тук обектно-ориентираната онтология ни дава важен ключ за четене: новите мрежови конфигурации не просто изменят разпределението на властта, но и предефинират на онтологично ниво отношенията между обектите. Претворените от под-човеци се превръщат в равноправни с всички останали членове на революцията – защото тя предизвиква радикално разместване изобщо в начина, по който бива преживяван материалният свят. Самият Железен съвет се превръща в своеобразно Претворяване; за да го унищожи, властта в Ню Кробузон е готова да похарчи немислими средства и животи – не защото градът-влак е способен сам да я свали, а заради символния му потенциал да променя архитектурата на живяния живот.

Трудностите пред революцията в Бас-Лаг може и да са огромни, но разнообразието от форми и начини на живот е не по-малко изобилно, а с него и възможностите за алтернативи. Разумните биологични видове във вселената на Миевил включват: кепри, човекоподобни същества с гигантски скарабеи вместо глави; водянои, подобни на жаби водни създания; хората-птици гаруда; хора-кактуси; хора-таралежи; кентаври с лица, комбиниращи черти на бабуни, насекоми и дърворезби; демони; гигантски паяци, живеещи между пространствата; и още, и още. Въпреки неотклонното придържане към строг материализъм, възможните конфигурации, които този свят предлага и предполага, са една своеобразна хипербола на разнообразието на собствената ни реалност. Така мрежата от свързани обекти разтваря субекта и го децентрира, превръща го в проводник на нещо по-голямо, на призрак от фазовото пространство на политически възможности. Мрежата като изражение на хиперобекта катализира неговото фазово превръщане.

Това измъкване на личността от „ставата на времето“ е най-ясно онагледено в развитието на Юда Лоу – най-централният за романа герой, явно вдъхновен от легендата за пражкия равин Йехуда Лев бен Бецалел и голема, който той създава, за да пази местните евреи. Преди бунта на Железния съвет Юда е нещо като земемер, който живее сред народ от блатни същества, през чиито земи предстои да бъде прокарана железопътната линия. Досегът с изцяло различната реалност на копиекраките (stiltspear) и последвалото им изличаване от страна на железницата променя Юда. Освен че в крайна сметка техните песни, които имат способността да манипулират реалността (“And as if he were with the stiltspear singing, Judah sees in time gone thick.“ (с. 191)*), му помагат да се превърне в най-големия специалист по големетрия (дисциплина, която манипулира неживата материя и ѝ предава временна организация и живот), текстът често ни втълпява, че това преживяване променя по някакъв начин човешката същност на Юда. В него заживява някакъв Друг – зародиш на нещо различно, може би нечовешко, част от него, но и не, – който го навигира по невидимите пътища на революцията:

As he enters the clearing where Junctiontown grows, Judah’s good thing kicks like a baby and he knows he will stay here, that he is back and will be part of what he sees, not a parasite in its trail. He came for the interventions, of which the song is one. And this, this buckling down of rails, is another.

He is a veteran of the railroads, but he has never worked them before. It wants him to join this effort. (с. 172)

„Когато Юда навлиза в сечището, насред което расте Възлоград, доброто му същество рита като бебе и той знае, че то иска той да остане тук, че се е върнал и ще бъде част от това, което вижда, не паразит по дирите му. Дойде заради намесите, от които песента е само една. А това, това навиване на релси, е друга.

Той е ветеран от железния път, но никога не е работил върху него. То иска той да се включи в това усилие.“

Другият е наречен още „ларва, странността в него“ (с. 168), „новост, конструиран не-живот, гигантски антропоиден вятър“ (с. 232), „нещото вътре, добротата в червата му“ (с. 234). Текстът никога не обяснява какво расте в Юда и влияе върху изборите му. Тази същност така и не е маркирана като агент със собствена мотивация, а остава замаскирана по-скоро като реторически ефект, характерен за гледната точка на героя. Тя би могла да бъде метафора за психологическа трансформация вследствие на преживяванията му, но поне на едно място е загатнато, че е физически свързана с песните на копиекраките. А и цялостната ангажираност на художествения проект с материалността на света, дори в най-фантасмагоричните му аспекти, задължава анализа да третира тази същност като нещо действително налично в обективната реалност.

Наивен анализ, който оприличава тази ларва с отделно създание, живеещо в приемника Юда, обаче не би бил продуктивен. Големетрията (по същата логика, и песните на копиекраките) не е концептуализирана като процес, който извършва насилие над материята, а напротив, като команда, която подтиква неживата материя да се вгледа в себе си (с. 167).

…what we do is an intervention, Pennyhaugh lectures Judah from his notes, —a reorganisation. The living cannot be made a golem – because with the vitality of orgone, flesh and vegetable is matter interacting with its own mechanisms. The unalive, though, is inert because it happens to lie just so. We make it meaningful. We do not order it but point out the order that inheres unseen, always already there. This act of pointing is at least as much assertion and persuasion as observation. We see structure, and in pointing it out we see mechanisms and grasp them, and we twist. Because patterns are asserted not in stasis but in change. Golemetry is an interruption. It is a subordinating of the static is to the active am. (с. 166)

„… дейността ни представлява намеса, Пенихоу декламира от записките си пред Юда, – преорганизиране. Животът не може да бъде превърнат в голем – защото чрез виталността на оргона, плътта и вегетативната тъкан са материя, която взаимодейства със собствените си механизми. Неживотът обаче е инертен, защото просто си лежи. Ние му придаваме смисъл. Не му нареждаме, а посочваме реда, който е невидим, но присъщ, винаги вече там. Този акт на посочване представлява в еднаква степен настояване и убеждаване, но и наблюдение. Виждаме структура и, посочвайки я, виждаме съществуващи механизми, сграбчваме ги и извиваме. Защото закономерностите се затвърждават не в стазис, а в състояние на промяна. Големетрията е акт на прекъсване. Тя е подчиняване на статичното „е“ на активното „съм“.“

Ларвата е органична част от Юда, направена е от него, но въпреки това е Друга по отношение на неговото предишно аз, не на последно място защото е (поне частично) дело на коренно чуждо съзнание и израства в условия на досег и солидарност с радикално чуждото. Такъв прочит е съзвучен с обектно-ориентираната онтология, която третира различните обекти като самостойни, дори когато са части от други обекти. В такъв случай неспособността му да припознае ларвата като част от себе си не толкова я идентифицира като чужд обект, който го превзема отвътре, а по-скоро сигнализира рефлективното изравняване на неговата човешка „същност“ на едно онтологично ниво с всички останали обекти и връзки с други обекти, които го конституират. Колкото по-въвлечен става Юда в революцията, толкова повече той престава да бъде „себе си“ и се разтваря в нов, по-всеобхватен режим на взаимодействие със света. Интерпретацията не просто е последователна спрямо наличната психологическа информация за героя, но и спрямо цялостната естетика в творчеството на Миевил – огромен корпус от текстове, в които хибридността и хибридизацията са както водещ метод, така и висша цел.

Паяк Плетач, художник: Les Edwards

Този анализ е подкрепен и от друг важен момент в повествованието. По време на стачката на работниците и проститутките, точно преди момента на бунт, се случва нещо извънредно. Явява се едно от емблематичните за Бас-Лаг същества – паяк Плетач; образ колкото енигматичен, толкова и ключов за разбирането на книгите. Ето как са описани Плетачите в Iron Council:

Weaver. The spiders that are not gods but are nearly, that are something so other, so much farther than men or xenian, than dæmon, than archon, that they are unthinkable, their power, their motives, their meanings as opaque as iron. Creatures who fight murder die and reconfigure everything for beauty, for the intricacy of the web that is the world they see, a concatenation of threads in impossible spiral symmetry. (с. 188)

„Плетач. Паяците, които не са божества, но са почти, които са нещо друго, толкова различни от хора и ксени, от демони, от архони, че са немислими, силата им, подбудите им, смислите им непроницаеми като желязо. Същества, които се сражават убиват умират и пренареждат всичко за красота, за изящността на мрежата, която е светът, който виждат, наниз от нишки в невъзможна спираловидна симетрия.“

В това състояние на максимално напрежение, когато ситуацията е назряла за някакво все още невъобразимо за участниците събитие, Плетачът се намесва и усуква механизмите на реалността, и надали е случайно, че именно големетрикът Юда описва ефекта от метафизичната намеса:

Judah feels a tug as if the world is tethered by silks the Weaver is gathering as it turns. (с. 186)

„Юда усеща подръпване, сякаш светът е окачен на копринени нишки, които Плетачът събира със себе си, извръщайки се.“

[…] They are all draped in threads from the Weaver’s spinnerets. They are knotted in a new configuration. (с. 188)

„Всичките са обгърнати в нишките от паяжинната жлеза на Плетача. Вплетени са във възлите на нова конфигурация.“

Железния съвет, художник: Marc Simonetti

Малко по-късно избухва и самият бунт, от който се ражда Железния съвет. Плетачите в Бас-Лаг са същества, които имат привилегирован достъп до дълбоката естетическа структура на света; техните действия са винаги необясними, но правилни, защото са красиви според критерии, които единствено гигантските паяци могат да разпознаят, наблюдавайки реалността в цялостната ѝ, неизчерпаема многоизмерност и свързаност (Тимъти Мортън може би би ги нарекъл Плетачи – или наблюдатели – на хиперобекти; изплитането започва именно от мрежата – скелето на хиперобекта). Затова и на пръв поглед сюрреалното появяване на паяка, несвързано логически с нищо в историята, е повратен момент. То сигнализира важна част от общата стратегия на Миевил при репрезентацията на революцията – да използва спецификата на фентъзи света, за да маркира именно онези точки на инфлексия, които биха били невъзможни в реалистичен текст.

Така например, при един от сблъсъците с преследващата го войска, Железния съвет е спасен от притеклите се на помощ бориначи, които живеят в няколко различни физически пространства и поради тази си способност са страховит враг. Техният вид е директен потърпевш от железопътната експанзия, така че помощта не е нелогична от гледна точка на самоорганизиращата се за отпор срещу Ню Кробузон мрежа от жители на континента. Но както пише Карл Фрийдмън (Carl Freedman, Art and Idea in the Novels of China Miéville, с. 79), подобна технология, почти равна по сила на deus ex machina, не е налична в реалния свят, a бориначите се появяват почти като американската кавалерия, позната от толкова много уестърн филми. Действията на Плетача, описани по-горе, могат да бъдат възприемани като още по-радикален Новум – на езика на хиперобектите и Блоховата утопия, това би било бъдещето, което се протяга назад като проводник на непроследима каузалност. Фантастичната литература, за разлика от реализма, може да си позволи подобен трик и въпреки това да остане лоялна към материалистичното си кредо (макар и много малко автори освен Миевил да са способни на това, особено във фентъзи жанра).

Имплицитното сходство между намесите на Юда и Плетача се явява ключово, за да бъде разбрана ролята на героя. Юда е също проводник на бъдещност (буквално е наречен „вектор на промяна“ (China Miéville, Iron Council, с. 24)). Макар и виден член на Съвета, той далеч не е сред най-важните организатори и представители на революцията. За сметка на това неговите големетрични намеси многократно спасяват Съвета. Юда развива това свое умение, след като се завръща в Ню Кробузон от пребиваването си сред копиекраките и железопътните работници (и преди да се завърне сред тях и да стане член на Съвета). Там той първоначално превръща сраженията между големи (и залаганията за тях) в доходоносно начинание. Впоследствие партньорът му става сътрудник на правителството – на управляващата мрежа вътре в мрежата на капитализма – и започва проучвания как големите да бъдат използвани от кробузонските войски. Юда обаче не се интересува от това. Всъщност, първият голем с механизъм за отложено във времето задействане, който успява да създаде, като че ли символизира опит за трансформацията на парите в нещо коренно различно:

The girl is quite still and watchful. The little golem is the size of her hand, and it dances as Judah instructed it to dance when he set his hex, stored his energies, ready for the trigger. It dances toward her. It is made of money. It staggers and falls down and falls apart into coins and the little girl comes forward and picks the money up. (с. 170)

„Момиченцето е застинало и зорко. Малкият голем е с размер на дланта ѝ, и танцува точно както Юда го е инструктирал, залагайки заклинанието, консервирайки енергията си, в очакване на задействащия механизъм. Големът се придвижва с танц към нея. Направен е от пари. Препъва се и пада и се разпада на монети и момиченцето идва напред и събира парите.“

Идеята да конструира голем, който би могъл да бъде активиран във всеки един момент, Юда получава, след като се натъква на една от новите технологии в света на Бас-Лаг: устройство за записване на звук като отпечатък върху восък:

It is wax that makes sound physical. He is absolutely fevered by this. The wax can make sound wait and recur. A new technology, the taming of time. (с. 169)

„Восъкът е това, което придава физическо измерение на звука. Откритието го хвърля в треска на вълнение. Восъкът може да накара звука да изчака и да се повтори. Нова технология, укротяването на времето.“

Крайната цел на Юда е да установи контрол над времето, за да предпази невинните, другарите си; за да помогне за успеха на революцията, който зависи от непосилно огъване на времепространството. Тази зависимост е маркирана неколкократно в текста, при това не само през образа на Юда. Така например, за да избяга от кробузонската войска и да прекоси континента, Железния съвет се принуждава да премине през Какотопичната зона – територия, заразена от извънземната, мутагенна енергия, изляла се в Бас-Лаг през гигантско разкъсване в тъканта на света:

It opened a half millennium before, a rift through which spilt great masses of the feral cancerous force, Torque. A badland beyond understanding. Where men might become rat-things made of glass and rats devilish potentates or unnatural sounds and jaguars and trees might become moments that could not have happened, might become impossible angles. (с. 219)

„Отворил се бе преди половин хилядолетие, разлом, през който се изляли огромни количества от дивата канцерогенна стихия, Усукването. Пустош отвъд всякаква понятност. Където човеци могат да се превърнат в плъхоподобни неща, направени от стъкло, плъховете в адски владетели или неестествени звуци, а ягуарите и дърветата могат да станат мигове, които никога не са могли да се случат, могат да се превърнат в невъзможни ъгли.“

Какотопия означава грозно, зло място, дистопия. Кошмарното пътуване през периферията на зоната почти унищожава Съвета. То обаче все пак успява, благодарение на мрежовия характер на Железния съвет, и изпълнява важна символна функция, отнесено към целостта на романа. Усукващата енергия сякаш има способността да преконфигурира света във всички възможни негови състояния, нещо, на което дори Плетачите не са способни. С други думи, кокотопосът е зона на плътен контакт с фазовото пространство, съдържащо всички възможни състояния на реалността. За да може да зърне Утопия, въображението трябва да познава всички нейни най-отвратителни алтернативи:

‘We learnt ways of passing through this in-between.’ There was no scientist in the world of Bas-Lag who knew more about Torque, about the cacotopos, than the Iron Council. (с. 336)

„– Научихме се на начини да преминаваме през това междинно пространство. – Нямаше нито един учен в света Бас-Лаг, който да знае повече за Усукването, за какотопоса, от Железния съвет.“

Друг източник на подобно познание от по-високо ниво е монахът-полубог Курабин, посветен на Неизчерпаемия хоризонт и неговите присъщи Мигове. Курабин е способен да научава тайни и неналична информация, допитвайки се до Мига на скритото и загубеното (на цената на различни спомени и познание за себе си). В дадени моменти, черпейки познание за непознатите му езици, той играе и ролята на преводач между различните народи, които участват по някакъв начин в революцията – този път достъпът до фазовото пространство подсилва мрежовостта. Именно той успява да спре Спиралния Яков – призовател на хекатомби, таен пратеник на Теш в Ню Кробузон, чието дълго подготвяно заклинание има за цел да разруши мегаполиса (определено в този образ може лесно да се прочете препратка към атомната бомба). Важно е да се отбележи, че това оръжие е още един пример за хиперобект в романа. Неговите проявления започват да се манифестират много преди Спиралния Яков да се опита да го активира – като сюрреални видения във и над Ню Кробузон, които предизвикват паника и хаос и до известна степен появата на Колектива. Към края на книгата става ясно, че манифестациите всъщност представляват огъвания на реалността назад във времето, като резултат от призоваването на хекатомбата. В света на Бас-Лаг хиперобектите не просто са вписани в метафизиката, но и са активно използвани като технологии от основните политически сили. Тежка и горчива е иронията, че именно завръщането на Железния съвет води до предотвратяването на хекатомбата, вследствие на което правителството възстановява властта си.

Чайна Миевил; Източник: The Guardian

Кулминацията в намесите на Юда идва в самия край на романа, когато Железния съвет се завръща към мястото на своето зачеване – Ню Кробузон. Пътуването обратно е провокирано от членове на кробузонската революционна мрежа, които пътуват дълго, за да издирят легендарните борци за свобода; едната мрежа се протяга към другата по силата на връзките, които стоят в основата на съществуването им. Революционният влак е прекосил отново континента, цяло поколение след своя бунт. Така Iron Council изобразява революцията и като кръг, в географския и херменевтичен смисъл. В момента, в който легендарният носител на промяна се завръща, Колективa обаче вече е победен от кробузонската милиция. Юда знае, че Съвета се е устремил към гибел. На границата с града той освобождава най-великото си творение – голем, изтъкан от време, който обгръща влака и го консервира в пространство на безвремие. Милицията е безсилна да го унищожи; влакът и замръзналите революционери остават като паметник на ръба на Ню Кробузон. Големът ще отпусне хватката си едва когато настъпи правилният момент, когато историята е готова да прелее в хоризонта на утопията:

The time golem stood and was, ignored the linearity around it, only was. It was a violence, a terrible intrusion in the succession of moments, a clot in diachrony, and with the dumb arrogance of its existence it paid the outrage of ontology no mind. (с. 441)

„Времевият голем застана и беше, пренебрегна линейността около себе си, просто беше. Беше насилие, ужасно натрапване в последователността от моменти, съсирек в диахронността, който в нямата арогантност на битието си изобщо не обръщаше внимание на онтологичното престъпление, което извършваше.“

Така Миeвил отказва да реализира телоса на революцията, защото е наясно, че той е по дефиниция неизразим, но в същото време запазва принципа на надеждата жив и въплътен в образ, внимателно подготвян по протежение на цялата книга. Хиперобектът Утопия тук е почти видим за Бас-Лаг и за читателя: полепнал по реалността под формата на изкривено време, изобразил целия потенциал за радикална промяна в застиналата мрежа от революционери. Мрежата, символизирана и въплътена най-вече в революционната железница, е способ за утопично въобразяване – благодарение на нея е възможно херменевтичното завръщане през целия континент; благодарение на нея е възможен макар и мимолетният досег до фазовото пространство. Именно този контакт с цялостта на хиперобекта прави възможно пък оцеляването на Ню Кробузон, но и води до края на революцията. Във финалните сцени на романа Ан-Хари умолява и заплашва Юда да освободи Железния съвет от клопката на голема, за да може той да завърши своя кръг и да постигне целта си. Фазовото превръщане и херменевтичното завръщане тук за пръв път са две антагонистични движения, това просто не е правилният исторически момент. Юда знае това, но и знае, че няма правото да отнеме свободния избор на революционерите; заради намесата му Ан-Хари го убива. Но въпреки тази трагична развръзка, жанрово заложена в изконната непостижимост на утопията, мрежата, израснала от и около революционния влак, е съхранена – на прага на затварянето на кръга и в очакване на мига на фазово превръщане. Железния съвет се е превърнал в калотопия ­– антонимът на какотопията, възможно най-красивото време-място, свито в един-единствен застинал миг, но изпълнено с потенциал за революционно разгръщане.

Years might pass and we will tell the story of the Iron Council and how it was made, how it made itself and went, and how it came back, and is coming, is still coming. Women and men cut a line across the dirtland and dragged history out and back across the world. (с. 457)

„Може би ще минат години и ние ще разказваме историята на Железния съвет, как той е бил сътворен, как сам се е сътворил и си е тръгнал, и как се е върнал, и се връща, все още се връща. Жени и мъже, които прорязали линия през пустошта и извлекли историята до другия край на света и обратно.“

Продължава на следващата страница.

Comments

comments