Skip to main content

Разобличаване на „културния марксизъм”: любимата нелепост на алтернативното дясно

Скот Оливър

Статията на Скот Оливър, публикувана в списание Vice, оспорва състоятелността на една все по-популярна конспиративна теория, твърдяща, че т. нар. западна цивилизация загива под влиянието на „културния марксизъм“. Въпреки че редакционният колектив на dВЕРСИЯ открива някои смущаващи пропуски в аргументите му (например по-задълбочен анализ на социалните отношения при капитализма) и теоретични различия (на моменти авторът изпада в сексизъм), решихме да споделим неговата работа. Най-вече заради това, че се явява един от първите и до голяма степен забавни опити за осмиване на конспирацията за „културния марксизъм“.

Mоже би сте попадали на термина, широко използван от лицата на новото радикално дясно. Тази статия обяснява какво имат предвид с него и защо грешат.

На 22 юли 2011 г. в центъра на Осло десният екстремист Андерс Беринг Брейвик, който някога е подарил на майка си вибратор, взривява бомба пред кабинета на премиера, убивайки осем души. След това отпътува на 40 км до остров Утоя, където по това време се провежда младежкият митинг на управляващата Лейбъристка партия, и започва едночасова стрелба, която завършва с още 69 убити, повечето от които тийнейджъри. По-рано същата сутрин той разпространява по електронен път трактат от 1 520 страници с името „2083: Европейска декларация за независимост“, заклеймявайки „възхода на културния марксизъм/ мултикултурализъм на Запад“. По-късно заявява, че клането било начин за популяризиране на манифеста.

Тропата за „културния марксизъм“ непрекъснато набира популярност сред широката и разнообразна структура на радикално дясното, където служи като общ термин, на който се приписва отговорност за неамерикански и антизападни болести като атеизъм, секуларизъм, политическа коректност, гей права, сексуално освобождение, феминизъм, афърматив действия, либерализъм, социализъм, анархизъм и преди всичко мултикултурализъм. Карат ни да вярваме, че крайната цел на културния марксизъм е бавно и прикрито да разводнява и подкопава бялата християнска западна култура, като по този начин подчинява суверенни държави на едно глобално корпоративно правителство. Дали това правителство ще е на евреи, гущери или комунисти, не е винаги ясно.

Според теорията, „културният марксизъм“ е водещият план на група емигрирали учени, немски евреи, – позната днес като Франкфуртската школа за критическа теория – които избягват от нацистка Германия в Ню Йорк през 1936 г. Несъмнено е вярно, че в опита си да разберат защо условията, в които живее европейският пролетариат, не успяват да предизвикат широк бунт, те стигат до извода, че религията – този „опиум за масите“ – и масовата култура служат за потискане на революционния плам и за разпространяване на „фалшиво съзнание“. Така, добавяйки щипка Фройд към марксизма си, Теодор Адорно, Макс Хоркхаймър, Херберт Маркузе и Валтер Бенямин се концентрират върху тънкото преплитане на социалните и психически/сексуални репресии, вярвайки, че революционно съзнание може да бъде постигнато чрез психическо освобождение и по-просветени културни форми и нагласи.

Макар че това са непоколебимите възгледи на шепа леви мислители, пишещи в средата на 20-ти век, от това не следва, че те са идеологическите архитекти на поглъщането на западната култура. И все пак онези, които вярват, че това поглъщане вече се е случило, в крайна сметка трябва да обяснят как Джордж У. Буш и неоконсервативните акули по някакъв начин слугуват на левицата.

Конспирацията за „културния марксизъм“ има хлъзгава генеалогия сред американското дясно, започвайки с въвеждането на термина от Линдън Ларуше в началото на 90-те години (въпреки че Хитлер предупреждава за „културен болшевизъм“ през 20-те години на 20-ти век). Понятието преминава през различни езотерични списания и крайнодесни тинк-танкове, възприето е от палеоконсервантори като Пат Бюканън (автор на The Death of thе West), Уилям С. Линд и Пол Уейрих, а през последното десетилетие се разпространява трескаво сред по-мрачните, по-хипермаскулинистки и либидинално-оспорвани места из мрежата. Терминът плъзва навсякъде, от Daily Mail (чийто редактор обвинява BBC за културния марксизъм) до нео-нацисткия Daily Stormer, от феновете на Мило до движението за мъжки права, за да се превърне в основна опорна точка на гласовити ютюбъри. Културният марксизъм се превръща в перфектната изкупителна жертва, вездесъща и подлежаща на безкрайни и гъвкави интерпретации, като в същото време издава не просто фрапиращо зле информирано разбиране за идеите на Франкфуртската школа, но и изумително глупаво схващане за историческите процеси. (Спойлер: нуждите на глобалния капитал, а не влиянието на няколко социолози, са двигателната сила на историята през последните няколко десетилетия).

За Брейвик, Брейтбарт и други мултикултурализмът е стратегическа цел по пътя към глобалистка супердържава

Може би най-големият тласък на конспирацията дойде от нейната широка употреба по време на митингите на Чаеното парти, където беше привнесена от Андрю Брейтбарт, на когото по онова време тепърва предстоеше да създаде цели културни течения със своя едноименен новинарски уеб сайт, фокусиран първоначално върху негативите от голямото правителство, Холивуд и корпоративната журналистика: тъмната тройка на американското общество, погълнато от културния марксизъм.

В автобиографията си Righteous Indignation Брейтбарт описва откриването на културния марксизъм като своето „пробуждане“ – напомнящо за вземането на „червеното хапче“ (red pill), което всички побъркани конспиратори приемат, когато са директно конфронтирани с огромната комплексност на света, който ги заобикаля, поради което се опитват да се успокоят с параноични мисли и схеми, редуциращи случващото се около тях до един голям задкулисен план. (Иронията с „червеното хапче“ е, че този образ е взет от Матрицата, чиито създатели, братята Уашовски, сега са сестрите Уашовски, а трансполитиката е друг принцип на културния марксизъм). Осъзнаването на последиците от културния марксизъм, обяснява Брейтбарт малко преди смъртта си през 2012 г., „е като сладък лек… Това беше моето голямо прозрение, моментът, в който си казах „Аха!“, и знаех, че съм разбрал точно какво се случва в тази държава“.

Самовнушеното праведно усърдие, което дава живот на Брейтбартовата своеобразна „културна война“ (Kulturkampf), струи от почти всяко негово интервю, илюстрирайки склонността на интернет да позволи предразсъдъците, невежеството и негодуването на един човек да задават общия културен наратив – като резонират в „ехо камери“, неподлежащи на критични мнения и различни гледни точки.

За Брейвик, Брейтбарт и други мултикултурализмът е стратегическа цел по пътя към гореспоменатата глобалистка супердържава: подкопавате основите на нацията и културата на нейния народ и, фокус-мокус, имате монолитно, монокултурно (все някак още мултикултурно) корпоративно господство. Очевидно не им е хрумвало, че системата на националните държави, с техните офшорни зони и разликите в разходите за труд, е присъща за технократичния глобален ред.

Една от основните системи за разпространяване на културния марксизъм и подриване на здравословни западни норми – като например се каже, че жените могат да бъдат повече от домакини, а небелите да имат правото да гласуват – е популярната култура. Например редакторът на конспиративния уебсайт Info Wars, Пол Джоузеф Уотсън – най-красноречиво неграмотният радикално десен и популярен онлайн провокатор след Мило – услужливо обяснява по-добре тази масова индоктринация и дегенерация: „Защо популярната култура е толкова скалъпена, изкуствена, безсмислена, гротескна и невероятно затъпяваща? Защото от 20-ти век насам постмодерните морално релативиращи нихилисти, възприемащи културния марксизъм, започнаха да контролират обществото… Каква е целта? Да се подкопаят напълно основите на западната цивилизация и да ни оставят отворени за подриване и капитулация.“

В същото време в друга своя шумна проповед, на фона на колаж с логота на популярни медии, Уотсън открито хвали капитализма: „Конкуренцята на пазара е гарант за качество, защото, ако клиентите останат незадоволени, бизнесът просто си отива.“ Наред с много други противоречия, които Уотсън не осъзнава – като например да е яростен критик на мейнстрийм медиите, като в същото време хвали капитализма – е и това, че попкултурната индустрия е резултат от… капитализма. В което именно се състои и най-ярката критика от страна на… Франкфуртската школа. А сексуалността на Майли Сайръс, която толкова много го ужасява? Това също ли е някаква схема на тези прословути марксисти, Дисни и Sony? Не, това са пазарните сили – капитализмът, тикащ чатала си в лицата ви/ни. (Обърнете внимание на факта, че не е ясно как точно жалването срещу „свърхсексуализацията“ в попкултурата, която принуждава мъжете-жертви да възприемат „неомаскулинността“, се връзва с интервюирането на порно звезди с цел отхвърляне на съществуването на култура на изнасилване, като в същото време съществуването на порно звездите като такива явно няма общо със „свръхсексуализацията”, срещу която самият Уотсън роптае). Хората го искат, колкото и да е ужасно. И това е точно проблемът с капитализма: той има точно нула на брой морални ценности. Нито една. Капитализмът не действа по убеждения. Капитализмът е чисто и просто математика. Правете кеш! Капитализмът може да печели от всичко – от желанието на вярващите да влязат в царството небесно до YouTube клипове на алт-райт психари. Ако ултраконсерваторите могат да спечелят от чатала на Майли, ще го направят.

Ако университетите изкарват толкова много марксисти, защо няма колективна собственост върху средствата за производство?

Въпреки твърдението на Брейтбарт, че „ежедневно сме конфронтирани с културен марксизъм, и под това искам да кажа всяка минута, всяка секунда: всичко е политическа коректност и мултикултурализъм“, крайният провал на това дълго марксистко въстание може със сигурност да бъде измерен в абсолютната липса на марксистко правителство на Запад откакто Адорно и компания акостират в САЩ, или фактът, че най-богатите 67 души в света имат същото богатство като най-бедните 3,5 милиарда, нещо, на което Ленин най-вероятно нямаше да гледа с добро око… Или да го разгледаме по друг начин: ако университетите изкарват толкова много марксисти (с изключение на несъществуващия вече университет „Тръмп“, разбира се), защо няма колективна собственост върху средствата за производство?

Всичко това [конспирациите за културния марксизъм] е глупост, разбира се – прегрелият продукт на свободно вихрещи се патологии, които са източник на всяко следващо лунатично твърдение, оформящо токсичните идеологии на алтернативната десница.

Нелепостта на конспирацията на културния марксизъм се демонстрира от начина, по който нео-националистическото, анти-глобалистко ново дясно приписва съвременни динамики на леви идеи, бъркайки културния марксизъм с глобализацията на късния капитализъм. Това е фундаментално неразбиране на марксисткия мироглед. По същия начин разпознаването на популярната култура като основен орган, чрез който културният марксизъм се разпространява, нещо, което Франкфуртската школа изрично е отрекла, е най-пресолената ирония. И е колосална глупост.

Но както специалистът по Франкфуртската школа Мартин Джей отбелязва: „Ние очевидно пробихме огледалото и навлязохме в една паралелна вселена, в която нормалните правила за доказване и правдоподобност не важат“. И това е перверзната красота на всяка теория на конспирацията: колкото повече хората я осъждат като ненормална, толкова повече се укрепва убеждението на последователи ѝ, че е правилна („Прави сме, защото никой друг не вярва в теорията, но в същото време всички останали са овце с промити мозъци, ерго, ние сме прави“) до момента, в който спират със съжаленията: „Ако само можехте да видите знаците: те са навсякъде!“

И така, конспирацията за културния марксизъм – това многолико дясно плашило, отговорно за специалността Куиър науки (Queer studies), глобализацията, некачественото съвременно изкуство, жените, които искат живот отвъд майчинството, специалността Афро-американски науки, 60-те години на миналия век, постструктурализма (общо взето, всичко, което не е „бяло“ и християнско) – се е превърнал в сродно до евтин презерватив: изтегнат до безполезност.

Превод от английски: Калина Дренска и Ивайло Динев

Comments

comments