Skip to main content
Boyko Borisov

Политика след политичното

Жана Цонева

Публикуваме превод на статията на Жана Цонева върху резултатите от българските предсрочни парламентарни избори, излязла за първи път на английски език в сп. Jacobin на 30-ти март т.г. Писана е непосредствено след изборите и е ориентирана към незапозната с българския контекст публика. При все че е вероятно за нашите читатели някои от данните в него да са добре познати, ние от dВЕРСИЯ намираме анализа на Цонева (както и изводите от него) за достатъчно релевантен и отлично даващ частичен отговор на въпроса „Как стигнахме дотук?“, за да го публикуваме без намеси на страниците на настоящия брой. Припомняме изследването на Г. Медаров, М. Николова и Ж. Цонева от 2014 г. Политика без политика. “Ние” и “те” в протестите и кризата на представителството, в което са застъпени сходни тези, но акцентът пада върху анализа на двете протестни вълни от 2013 г.

През последните 10 години нито едно от българските правителства не е изкарвало до край четиригодишния си мандат. Само между 2013 и 2017 г. в страната имаше три служебни правителства.

Тази привидна нестабилност обаче всъщност маскира една по-фундаментална стабилност: властващия технократски консенсус. Без да си дават сметка за абсолютното изчезване на политическите различия в България, западните учени глави клонят към свръх опростенческо представяне на политиките в страната. Така например, Washington Post описа изборните резултати от тази седмица [26.03.2017] като победа на проевропейската над проруската партия, докато Wall Street Journal изрази притеснения дали Путин не е упражнил влияние върху поредните избори.

Това изпразване на политиката от съдържание предизвиква апатия сред избирателите, видима в непрекъснато спадащата избирателна активност, и подпомага разпространението на пламенни, уж радикални, крайнодесни партии. Тези групи претендират, че поставят под въпрос властващия центристки консенсус, но вместо това ускоряват по-общото изместване вдясно, тъй като мейнстриймът се опитва да неутрализира това предизвикателство, присвоявайки си реториката и платформата му.

Преди да разгледам изборните резултати, ще възпроизведа степента, в които политическите различия в България са изчезнали напълно, а после ще опиша терена, на който се е установил настоящият постполитически консенсус.

Днес подкрепящи бизнеса партии населяват на практика целия политически спектър. Тъй като обаче проповядват почти идентични празни приказки, те акцентират на различията, вкоренени в сферите на аполитичното – на първо място моралността – и предлагат едни и същи политики с повърхностни изменения в тях. Така например, те се карат за това какво представлява една автентична антикорупционна платформа или кой ще построи по-висока стена по границата с Турция, приемайки крайния патриотизъм, вместо да обсъдят сама по себе си необходимостта от подобни идиотски мерки.

От центъра надясно

В десетилетието след падането на Берлинската стена три партии доминираха българския политически живот: Българската социалистическа партия (БСП, наследник на Комунистическата партия), Съюза на демократичните сили (СДС, антикомунистическата опозиция) и Движението за права и свободи (ДПС, появило се от българо-турския активизъм срещу репресиите, насочени към тези граждани от Комунистическата партия в края на 1980-те).

Това статукво свърши внезапно през 2001 г. с изненадващото завръщане на Симеон II Сакскобурготски, наследник на българския трон, чието семейство е било изпратено в изгнание през 1946 г. Партията на Симеон, Национално движение за стабилност и възход (НДСВ), яхна вълната на недоволство, предизвикана от т. нар. „непопулярни мерки“ от 1990-те, състоящи се от шокова терапия и приватизация. Бившият монарх убедително спечели изборите, поставяйки началото на бързия разпад на Десницата, от който тя все още опитва да се възстанови.

Промените, предизвикани от режима на НДСВ, сега са дълбоко издълбани в българската политика. На първо място, той разруши двупартийния модел, при който ту БСП, ту СДС управляваха с подкрепата на ДПС. Партията на Симеон II измести целия политически спектър към центъра, като същевременно превърна политиката в сфера на моралността. Водещият слоган на партията му беше „за нов морал в политиката“, прилаган като лечебна мярка срещу корумпирания процес на приватизация.

Освен това, легитимността на Симеон се осланяше на комбинация от аристократична харизма и екипа му от обиграни в бизнеса технократи. Български юпита от Wall Street, Световната банка и други подобни организации, се присъединиха към кабинета му, полагайки основите на вече неразбиваемата тендеция към експертно управление. И накрая, въоръжени с „неидеологична“ идеология, НДСВ се заловиха с най-обширната фаза на приватизацията, изтъргувайки държавни предприятия на изключително ниски цени и въвеждайки нови принципи на публичен мениджмънт в държавните дейности.

НДСВ се радва на удобно парламентарно мнозинство само в продължение на четири години. До следващите избори харизмата на бившия цар вече беше поизбледняла. Малко по-късно тя съвсем изчезна, но сякаш никой не го забеляза: ироничен край на изнедаващото навлизане на партията в националната политика. Въпреки всичко, иновациите на НДСВ я надживяха, особено що се отнасня до прагматичния и консенсусен завой в политиката.

Еволюцията на БСП прави тези промени най-видими. През 2005 г., когато звездата на Симеон II гаснеше, БСП победи, но без мнозинство. Тя формира правителство с НДСВ и ДПС.

През тази година първата крайнодясна партия АТАКА влезе в парламента. Шокиращият ѝ резултат от 8.9% предизвика безспирни дискусии върху „заплахата от популизма“. АТАКА прокара антиислямска, антитурска и антисемитска националистическа платформа и неизненадващо насочи по-голямата част от враждебността си към ДПС. В края на краищата, странната обсесия на АТАКА с ДПС се разпространи и върху други партии, подпомагайки изместването на неолибералния центристки консенсус надясно.

Това коалиционно правителство между БСП, ДПС и НДСВ съвпадна със ставането на България на членка на Европейския съюз през 2007 г., но ще бъде запомнено с въвеждането на 10%-ния плосък данък и потискането на най-голямата учителска стачка в съвременната история на страната. То също така въведе делегирани училищни бюджети – реформа, която е отговорна за затварянето на безброй училища в бедни и рядко населени региони на страната.

Моралност, презареждане

Настоящият победител на изборите, дясноцентристката Граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ), беше основана през 2006 г. с изричната цел да консолидира дясното след съкрушаващото унижение на СДС и бързия разпад на самата НДСВ. Харизмата на силовак на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов подхранва партията. Преди потръгването на политическата му кариера през 2001 г. като главен секретар на МВР, той е ръководил частна охранителна фирма.

Специалната иновация на Борисов се случи по време на мандата му като секретар на МВР, по време на който превърна арестите на босове от организираната престъпност в медийни спектакли. С духовитата си забележка „Ние ги хващаме, те [съдиите] ги пускат“ отвлече вниманието от приватизацията и към антикорупционните и правни реформи. Можем да интерпретираме този правен завой като необходима фаза след приватизацията: когато вече всичко е попаднало в ръцете на капиталистите, държавата трябва да установи силна правна рамка, която да запази тази собственост.

ГЕРБ дойде на власт през 2009 г. Антикомунистическата ѝ и антитурска платформа използваше настроенията, произведени от АТАКА, но стратегията ѝ не разкри никакви дълбоко таени антикомунистически или антитурски настроения. По-скоро тя разиграваше мъдростта, получена от десните партии, които наричаха предишното правителство на БСП-ДПС „комунистическо“, игнорирайки факта, че именно то е въвело някои от най-радикалните неолиберални политики. Борисов дори разгласи конспиративна теория, според която турците се опитвали да го убият.

Приемайки акцента върху антикорупция от НДСВ, Борисов наследи и радикализира антиполитичната линия на бившия цар. През 2009 г. Борисов назначи десет непартийно афилиирани експерти като министри в кабинет с общо седемнадесет места. Водещ икономически съветник в Световната банка и професор по икономика в Харвард зае поста Министър на финансите, а началникът на НПО-то Transparency International България стана Министър на правосъдието.

Вече на власт, ГЕРБ наложи драконови мерки на бюджетни съкращения, които смалиха предписания от ЕС бюджетен дефицит от 3% на 1% чрез жестоки орязвания в плащанията за образование, култура и здравеопазване.

Нищо от това не помогна на ГЕРБ да управлява стабилно. Първият ѝ мандат свърши преждевременно, когато Борисов напусна след масови протести срещу мерките на бюджетни съкращения, публични самозапалвания и сблъсъци с полицията. Протестите, избухнали поради изключително високите сметки за ток, искаха от правителството да ренационализира доставчиците на електроенергия, които НДСВ беше разпродала. Въпреки това, Борисов спечели предсрочните избори следващата година и формира правителство (2014-2016), подкрепено от крайнодесния Патриотичен фронт и Реформаторския блок. Тази коалиция се развали, след като министър-председателят обвърза бъдещето на кабинета си с президентските избори, които партията му загуби срещу БСП.

Ако Симеон II създаде среда, в която постполитични ръководни мерки, прокарвани от „морални експерти“, смазаха разделението между ляво и дясно, то Борисов измести този консенсус в посока антикорупционна и правна реформа, която в момента определя границите на възможното за всички партии.

Нови партии биват основавани с изричната цел да пренесат „румънския модел“ в България. Те критикуват ГЕРБ, че се е провалила в правенето на достатъчно силни правни реформи. Макар че тези нови десни партии са против Борисов, те се стилизират като негови по-автентични версии.

Постепенно АТАКА (и множеството ѝ отцепници като Патриотичния фронт, обещал да установи концентрационни лагери за ромите) придадоха на постполитическия, легалистки консенсус и расистко-националистически елемент, който избута цялата тълпа морализатори още повече надясно. За да преценим размера на успеха му, е достатъчно да споменем само, че дори ДПС (някога критична спрямо ислямофобските и антиромски послания на АТАКА) възприе патриотична платформа, наблягаща върху проблемите на националната идентичност и „Европа на нациите“.

Избори 2017

Тазседмичните избори показват колко се е стеснил политическият спектър в България, пренебрегвайки повечето от проблемите, които засягат избирателите.

Пет партии си осигуриха места в 240-местния парламент: ГЕРБ (с 32.65% и 95 места), БСП (с 27.2% и 80 места), крайнодясната коалиция на Обединените патриоти, съдържаща АТАКА и отцепниците ѝ (9.7% и 27 места), веднага след нея либералната ДПС (8.99% и 26 места) и новата, крайнодясна „ВОЛЯ“ с 4.15%, което ѝ донесе 12 места.

Големите изненади дойдоха от БСП, която увеличи двойно резултата си от 2014 г., както и от трите самоназоваващи се като антикорупционни партии на средната класа, никоя от която не влезе в парламента.

Въпреки този плурализъм, всичките пет партии се съгласяват върху прилагането на пропазарни реформи, подобряването на националната сигурност, борбата с корупцията и други аспекти на „прагматичния“ завой на НДСВ.

Дори социалната политика се появява предрешена като пробизнес такава. Така например, БСП обеща „позитивна социална държава“ и дефинира „хората“ като „активните, инициативните, предприемчивите и образованите“. Тя предложи увеличението на детските надбавки с 300 милиона лева годишно, мярка, от която биха се ползвали обаче само работещите родители. Безработните родители така са наказани двойно: първо, чрез липсата на работа, и после поради безсърдечното отнемане от семействата на една от основните им жизнени артерии.

По подобен начин и другите партии запазват програмите за социална сигурност за все по-стесняващата се категория на „заслужаващите бедни“ – група, почти винаги изключваща ромското малцинство, което страда от структурен расизъм в почти всички сфери на икономическия и политическия живот.

Например една от мерките, развита от крайнодесния коалиционен партньор на ГЕРБ, но вече приета от всички, иска ограничението на плащанията на детски надбавки на семейства с три или повече деца. Защо ли политическата класа на страна, чието население от 1989 г. насам е намаляло с два милиона и която е понесла една от най-големите демографски катастрофи в Европа, би искала да накаже малкото хора, които искат да имат повече от три деца? Това объркване незабавно изчезва щом въведем расовата променлива: прието е (при това грешно), че само ромите и турците имат големи семейства.

БСП също яхна крайнодясната вълна след като разчисти лявото си крило. Също така покани отявлени расисти да се присъединят към листите ѝ, включително професор Иво Христов, който неколкократно сравнява ромите с „микроби“ и „вируси“ и заема силни антимигрантски позиции.

Докато партиите внимателно очертават границите на класата от хора, заслужаващи да получат социални помощи, те са доста по-отворени, когато става дума за стимулиращи пакети за корпорации, предприемачи и износния сектор. БСП обяви, че ще отдели повече от 2.5 милиарда, за да подкрепи бизнеса – или повече от 10 пъти повече от сумата, обещана на работещите родители. Всичките тези плащания, почтително уверяват от БСП, няма да надвишат Пакта за стабилност и растеж, според който на бюджетния дефицит е наложен лимит от 3%.

Общото изместване надясно се изразява в истерията, разпалвана от масовите медии, че от Турция идват изборни гласове. В края на 1980-те социалистическият режим гони около 360 000 български турци. Половината от тях се завръщат, но онези от тях, които са все още в Турция, поддържат връзки със страната и редовно гласуват за ДПС.

През 2016 г. враждебността към ДПС и така нареченият турски вот достигна нови висини, когато Патриотичният фронт предложи проектозакон, според който ще бъде много по-трудно за български граждани в чужбина да участват в избори. Първоначално обявено за нарушаващо гражданските права, предложението сега се радва на подкрепа дори от либералния Реформаторски блок, който призовава властите да преобмислят отварянето на избирателни секции в Турция.

Тази година изнурената расистка реторика се превърна и в директно действие: дни преди изборите Обединените патриоти блокираха турската граница, за да предотвратят т. нар. изборен туризъм. За да влоши ситуацията допълнително, в традицията на Джим КроуЦентралната избирателна комисия принуди международните избирателни секции да изискат от избирателите да попълват декларация на български и да я подписват пред чиновника. Тази мярка бе публично обсъждана като образователен ценз върху гласуването, тъй като се приема, че българските турци, живеещи в Турция, не могат да пишат на български. Подобно, Реформаторският блок наскоро оправда замяната на книжните бюлетини с машинно гласуване, защото уж това щяло да изкорени неграмотните роми.

Тези позиции правят разграничението между легитимната и крайната десница все по-пропускливо, дори неуловимо.

Либерален популизъм?

Това съвпадане е повлияло и на уж крайнодесните партии. Бегъл поглед към платформите на партии, определяни като „популистки“ или „крайнодесни“, разкрива колко много всъщност те споделят с либералния мейнстрийм, поне що се отнася до икономическите теми.

Например, ВОЛЯ – нова популистка партия, начело на която стои петролният и аптекарски предприемач Веселин Марешки, който нарича себе си „българския Тръмп“ – иска да подложи Държавната здравна каса на пазарни реформи, но уж левите Алтернатива за българско възраждане (АБВ, отцепници от БСП, формирани през 2014 г.), Реформаторския блок, Обединените патриоти и ГЕРБ също подкрепят мярката.

Обединените патриоти искат да обвържат детските надбавки с образованието и заетостта, и от АБВ и Реформаторския блок са съгласни. За разлика от френския Национален фронт, който черпи от социални проблеми, изоставени от центристкото ляво, българското крайнодясно предлага политики, удобни за капитала, включително „намаляване на административната тежест“ за бизнеса. Тези мерки са идентични с предлаганите от либералните партии.

Патриотите подкрепят плоския данък за бизнеса, но искат да въведат прогресивно облагане на труда – точно като само номинално лявата партия АБВ. Същевременно, последната изпреварва дори крайната десница, предлагайки да се въведе отново задължително записване в трудовите войски на ромите. От само себе си се разбира, че всички партии обещават да обвържат висшето образование с „нуждите на пазара“.

За да илюстрирам монотонноста в сферата на политическите идеи, по-долу ще съпоставя избрани проблеми и позиции на основните съревнователи.

Основните партии в общи линии се съгласяват върху всички проблеми и така дебатът бива доминиран от лични атаки и аргументи за това кой е най-добрият начин да се изпълнят същите инициативи, като например кой ще приложи най- „румънската“ антикорупционна програма.

Това, разбира се, не е просто местна особеност. България по-скоро е изравнена с глобалния тренд към антикорупция, който, както дори либерални интелектуалци като Иван Кръстев признават, представлява „прекроените политики на Вашингтонския консенсус“. Тъй като антикорупционната реторика дефинира корупцията като пречка пред икономическото развитие, тя служи за средство за реформи в услуга на свободния пазар: тя иска да спаси пазара от външни намеси, особено от „политически“ род.

Същевременно въпроси като Валутния борд, съществуващ вече двадесет години и осигурявайки българската конкурентноспособност чрез обидно ниски заплати, брутални мерки на бюджетно съкращение и главоломно нарастващ външен дълг, остават извън обсега на политическата класа.

Честно казано, партиите действително имат разногласия по някои въпроси. Например, десницата счита плановете на БСП и АБВ за фондове за държавни предприятия за „леви“, тъй като държавата ще ги ръководи. Псевдо-левицата защитава намесата в икономиката от страна на държавата като лява мярка, докато Десницата ѝ се противопоставя въз основа на това, че тази би предизвикала корупция. Или казано иначе, дори когато се карат помежду си, партиите го правят на базата на споделената предпоставка, че Лявото е равно на държавата, без значение дали държавата се меси в икономиката, за да строи детски градини или бизнес инкубатори. Това е либертарианската дефиниция за лявото, която просто е оценена различно от спорещите, но изцяло ѝ липсва класовата перспектива.

Докато пиша това, най-голямата община с ромско и турско население в страната е покосена от епидемия на дребна шарка; двама работници загубиха животите си в промишлен нещастен случай; работници в обувна фабрика стачкуват за заплатите си, които не са им плащани от месеци; а нископлатени миньори обявиха гладна стачка. Нито един от социалните проблеми, покосили „най-бедната страна в Европейския съюз“, не намери място в списъка от политически опции по време на тези избори. Единствената добра новина е, че резултатите на крайнодясното са константни и се движат около 8-9%. Изглежда има стабилен брой избиратели, които избират АТАКА и разклоненията  ѝ, въпреки че нейните теми доминират целия медиен пейзаж.

Другите партии в този смисъл  възприемат дневния ѝ ред не защото има масово търсене, ами защото е по-безопасно да се говори за „турски гласове“ и „сирийски заплахи“, отколкото да се засягат зеещите неравенства, които мъчат страната.

Превод от английски: Неда Генова

Comments

comments