Skip to main content

Как миналото победи бъдещето: Кратка история на популярния национализъм в шест епизода

Валентина Георгиева

Пролог: Любимият филм на българите

На 7 юни 2015 г. в грандиозния финал на формата „Лачените обувки на българското кино“ (БНТ) зрителите класират на първо място в състезанието за най-любим филм на българите „Време разделно“. За лентата на Людмил Стайков (режисьор и сценарист) от 1987 г. гласуват 44,38% от зрителите. На второ място е „Козият рог“ на Методи Андонов от 1972 г., подкрепен от 33,70% . В юбилейния формат, посветен на стогодишнината на седмото изкуство в България, вотът на публиката изважда на преден план два „екстремни“ или „полемични“ разказа за миналото, съгласно официалното представяне на произведенията в телевизионния формат. И в двата филма фабулата се разгръща около насилието, упражнявано върху българския народ от традиционния друг – турците. И двата филма разработват националната идея, интерпретирана през призмата на заплаха, жестокост, непримиримост.

Годината е 2015 г. В топ 10 на цитираната класация няма нито един представител на новото кино от последните 25 години. Най-новият от класираните за финала филми е „Вчера“ от 1988 г., а най-старият – „Крадецът на праскови“ от 1964 г. Някои от произведенията са определени като „авторско кино“, други като блокбъстърите на социалистическата филмова продукция, подчертано идеологически натоварени. Защо през 2015 г. зрителите на БНТ се обръщат към тази стара лента отпреди близо 30 години, въпреки спорното ѝ послание? Защо разказите за едно митологизирано травматично минало са „любими“ на българите през XXI век?

Заглавието на настоящия текст – как миналото победи бъдещето – стъпва върху тезата на Надеж Рагару за особения времеви хоризонт на българите от периода на късния социализъм. Разглеждайки популярността на една друга филмова поредица – „Междузвездни войни“, – разпространявана паралелно с историческите суперпродукции на социалистическото кино, френската изследователка успява да открои „сложните отношения между националното и различните видове „Другаде“ (във времето и пространството).“ [#7, с. 190] Трилогията на Лукас дължи популярността си в България на мечтата на българските му зрители за едно пространствено и времево другаде – утопичното бъдеще на фантастиката. Антипод на този начин на мислене на другаде-то е схващането на националното през историята и археологията, силно насърчавана от режима по това време.

Така представата на българите за времето, според Рагару, е белязана от скъсяването на бъдещето и загубата на дълбочина в погледа напред, което е компенсирано от едно все по-силно присъстващо, разпростряло се към нас минало. Осемдесетте години на миналия век са времето, когато „широки слоеве от българското общество губят вярата си в социалистическия идеал и в предлаганото от него бъдеще“. [#7, с. 203] „Докато бъдещето губи дълбочина, миналото печели плътност и най-накрая заема най-съществената част от времевия хоризонт. Тази нарастваща асиметрия между разпростряността на миналото и скъсяването на бъдещето върви успоредно с все по-видимо обръщане към националната идея“ (пак там, с. 202).

Победата на миналото над бъдещето е победа на национализма над социалистическия идеал през късния етап от режима. Тогава се изковават основните фигури и метафори на националното, преповтаряни и до днес. Както ще се опитам да покажа в следващите редове, победата на миналото над бъдещето се случва в няколко епизода, като моментът на създаването на „Време разделно“ не е нито началото, нито краят на сагата.

Епизод 4: Българи със замъглено национално съзнание

През януари 1985 г. към Комитета за култура е изпратен документ със заглавие „За по-нататъшното утвърждаване и издигане на българското патриотично социалистическо съзнание на народа“, в който се обяснява „историческата логика“ на асимилационната политика спрямо турското и мюсюлманско малцинства, известна като „възродителния процес“. [#2, с. 437] В него на „историческата тема“ и историческото знание се придава свръхзначимост – те се превръщат в основен идеологически инструмент за провеждане на политиката по смяна на имената. Начертана е една нова „немногофигурна историческа композиция на развитието на българската нация“, която да помогне на българите „със замъглено национално съзнание“ да открият себе си в лоното на единната българска нация.

Конкретните инструменти за провеждането на асимилационната политика включват активно приобщаване и сътрудничество на „българите с възстановени имена“, на първо място, работещи в средствата за масова информация (вестниците „Йени Йъшък“, „Йени хайят“, редколегиите на Радио София, излъчващи на турски, вж. [#2, с. 439]). След това специално внимание е обърнато на художествените дейци с „възстановени имена“: Съюзът на българските писатели създава и укрепва дружествата на писателите в Смолян, Шумен, Хасково и Кърджали, издават се книги на писатели с „възстановени имена“, „с чувство за отговорност към произтичащото, съюзното издателство преиздало изключителната, съзирана вече сред заглавията на националната класика, книга на Антон Дончев „Време разделно“ от 1964 г.“ (пак там, с. 448). Съюзът на българските художници организира изложби, осигурява творчески командировки в чужбина, контракции и държавни откупки на художниците Филко Исаев, Самуил Сеферов, Веждю Рашидов (пак там, с. 449). Съюзът на артистите в България и Дирекция „Театър“ незабавно насищат репертоара на столичните и провинциалните театри с постановки от „литературния канон и националната театрална класика“, в това число „Хъшове“ от Иван Вазов, „Албена“ и „Боряна“ от Йордан Йовков и др. Със съжаление се отбелязва, че не е създадена специална културна продукция, третираща историческата тема за „българите със замъглено национално съзнание“. Изключение прави пиесата „И написа ръка Илиева“ от Милко Милков, която представлява адаптация по сцена от романа „Време разделно“ на Антон Дончев (пак там, с. 450).

Сватбата на Манол и Елица, кадър от филма “Време разделно”, 1987 г.

ТПО „Българска кинематография“ и Съюзът на филмовите деятели не правят изключение от всеобщия възродителен подем. Заснети са няколко документални филма, „отразяващи спокойната атмосфера на този акт“ (с. 451). Но безспорен апотеоз на цялостната културна политика по „издигане на българското патриотично социалистическо съзнание на народа“ е екранизацията на „Време разделно“, поръчана с решение на Председателството на Комитета за Култура от октомври 1985 г. (с. 444). Реализацията на лентата  в две части – „Заплахата“ и „Насилието“ – е поверена на вече доказалия се режисьор, народен артист Людмил Стайков. Проектът е завършен към края на 1987 г. и се радва на много добро разпространение със съдействието на отговорните лица.

Според Иван Еленков в Културния фронт, след средата на 80-те и особено около т.нар. „възродителен процес“ се наблюдава „втвърдяване“ на културната политика на режима, особено по отношение на историческия разказ. След края на „епохата Живкова“ се засилва външната принуда спрямо Комитета за култура. Последният губи покровителството на височайшата си председателка и се превръща „в част от инструментариума на асимилационните издевателства“. Идеологията е в пряка връзка с политическото насилие (с. 456).

Съдържанието на идеологията също се променя към един праволинеен, нетърпящ възражения исторически разказ. Марксизмът-ленинизмът като водеща идеология на режима е изместен от националистически дискурс. Затварят се „универсалистките хоризонти на комунистическата идеология“. Следва „сплотяване“ на творците около „единната българска социалистическа нация“ (456-458).

Възродителният процес е безспорно най-мрачно националистическият период от режима. До голяма част от българите не достига информация за случващото се с „българите със замъглено национално съзнание“, за упражненото спрямо тях символно и физическо насилие. До всички обаче достигат поръчковите продукции на националистическото културно производство, в това число емблематичният филм „Време разделно“. Към днешна дата в популярната оценка за лентата е загубена връзката с пропагандата и политическото насилие. Трайно запечатани са образите на насилие и героична съпротива срещу поробителя.

Епизод 3: Културният плурализъм на 1300-годишната държава

Изборът на Людмил Стайков за режисьор на „Време разделно“ съвсем не е случаен. Към 1985 г. той вече се е утвърдил като създател на пропагандни ленти на историческа тематика в предишния епизод от изковаването на националния мит. Във връзка с паметното честване на 1300-годишнината от основаването на българската държава нему е поверена реализацията на „юбилейната гордост на българската кинематография – историческата суперпродукция „Хан Аспарух‘“. [#2, с. 407] Трите серии на филма, разказващи основополагащия мит – „Фанагория“, „Преселението“ и „Земя завинаги“ – са пуснати по екраните през октомври–ноември 1981 г. в кулминацията на честванията. За работата по филма Людмил Стайков е удостоен с няколко награди (Енциклопедия българско кино). През следващите години са реализирани още няколко грандиозни кино проекта на историческа тематика: „Боянският майстор“ (1981 г.), „Константин Философ“ (1983 г.), „Борис Първи“ (1984 г.), „Денят на владетелите“ (1985 г.).

Плакат на филма Хан Аспарух от 1981 г.

Освен голямата историческа кинопродукция, по повод годишнината режимът отделя огромни средства за над 100 театрални постановки на историческа тематика [#2, с. 407], серия от ретроспективни художествени изложби, опери на историко-революционна тема. Тогава е издигнат мемориалният комплекс „Създатели на българската държава“ в Шумен, мемориалът „Хан Аспарух“ в Добрич, също мемориал на цар Самуил край Петрич, както и паметникът „1300 години България“ (наречен наскоро „архитектурно-скулптурен синтез“ на Валентин Старчев). Реставрирани и доизградени са архитектурно-историческите резервати в Жеравна, Мелник, Пловдив, Русе, Ловеч, Несебър, археологическият комплекс Плиска – Мадара – Преслав, „възстановен“ е историческият хълм „Царевец“ (забележете, че новата власт на ГЕРБ обръща специално внимание на същите археологически обекти през последните години). Накратко, по повод годишнината е представена една „историческа национална култура“ [#2, с. 408], която да стане достояние на широките народни маси. Това е периодът на формиране на основните фигури на популярния националистически разказ – места и герои, чиито визуални репрезентации ще се отпечатат в съзнанието на всеки българин.

Заслужава си да обърнем внимание на един любопитен епизод от създаването на трилогията „Хан Аспарух“. За сценарист на лентата е посочена Вера Мутафчиева, учен османист и автор на исторически романи. Нейният голям успех в художествената проза е новаторският, психологически многогласен роман „Случаят Джем“ (1967 г.), посветен на един категорично не български сюжет – нелеката съдба на един османски принц, попаднал в плен и изтъргуван в дипломатическите спорове между християнските владетели. Следващите романи на историческа тема спечелват на авторката влиятелно място в средите около Комитета за култура, ръководен от Людмила Живкова. По заръка тъкмо от тази най-висша инстанция Вера Мутафчиева трябва да преработи своето вероятно най-несериозно произведение – романът за юноши „Предречено от Пагане“ – в основа за сценария на монументалния епос „Хан Аспарух“. По сведения на очевидци от снимачната площадка нелекият нрав на Мутафчиева, както и твърдата ѝ визия за това какъв трябва да бъде характерът на националния герой-основател, провокират тежки разногласия с режисьора Людмил Стайков. Конфликтът е личен, но също и идеологически, и касае тъкмо особеностите на националния разказ, който лентата предлага. Снимките продължават едва след намесата на Комитета за култура.

Макар и анекдотичен, този случай е илюстрация за една особеност на този период в изграждането на националната идея. А именно, че режимът по това време позволява съ-съществуването на различни версии на националното (тази на Мутафчиева е различна от тази на Стайков). Епизод три е белязан от „културния плурализъм“ на епохата на Людмила Живкова. Под благосклонното председателство на дъщерята на вожда са били възможни „творчески обсъждания“, които тръгват в различни посоки или предлагат различни версии на историята. Несходствата в официалната култура по нейно време „се сливат безпротиворечиво в отличаващия [това време] разточителен културен плурализъм, невъзможен ни преди, ни след това“. [#2, с. 429] Или популярната версия на национализма, създадена през филми и монументално изкуство, чиято образност се ползва и до днес, е плод на един властови поглед, който толерира многогласието. Същото не можем да твърдим за епизод четири, когато се създава втвърдената версия на националистическия разказ. Делят ги по-малко от десетилетие.

Популярната версия на националния разказ, създадена около голямата годишнина, разбира се, не стъпва на празно. „Паметното тържество“ само обобщава или интегрира в една плуралистична формула „разроилите се през 60-те и в началото на 70-те години режими на говорене за българското минало“. [#2, с. 392] Сиреч трябва да приемем, че има и предходен епизод – епизод втори – в изграждането на националния разказ, който датира някъде от 60-те години. „През 60-те години управляващите страната комунисти окончателно „реабилитират“  традиционните постулати на българския национализъм, като в някои случаи режимът дори засилва националистически тенденции от ‚буржоазната епоха‘.“[#5, с. 13-14] По това време са наново изобретени траките (от Александър Фол през 60-те след Богдан Филов в началото на ХХ век), обсъждат се „тезиси“ относно етногенезиса на българската народност. [#5, пак там]  Епизод втори съвпада с борбите на „младите“ в Историческия факултет на СУ да поставят историческото знание на други основи, независими от марксистко-ленинската идеология. [#3, т. 2, с. 59-90] Тези основи се градят от историците Илчо Димитров и Николай Генчев, по-късно оформил каноничната версия на националния герой Васил Левски и разказа за националното възраждане.

Епизод втори на свой ред стъпва върху историографията от „буржоазната епоха“, която вероятно трябва да приемем за епизод първи. За да избегнем риска от изпадане в порочна безкрайност, ще спра отпращанията назад във времето до този момент в изграждането на националния мит. Като пример могат да се цитират популярните съчинения на романистката Фани Попова-Мутафова, преиздадени през 80-те години с предговор не от кой да е, а именно от Вера Мутафчиева. По-внимателният прочит на публицистиката на Фани Попова-Мутафова показва, че в началото на 40-те години тя нееднозначно прегръща идеологията на фашизма. [#9, 278-279] Много забавни са също слуховете, според които вече по времето на социализма изпадналата в немилост авторка пише романи, излезли под чужди имена. Един от тези слухове ѝ приписва романа на Антон Дончев „Време разделно“. А Албена Хранова намира поразително сходство между предложената от нея анотация за роман под работното заглавие „Великата река“, планиран в чест на 1300-годишнината, и съчинението на Антон Дончев „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“. [#9, с.313] В заключение Албена Хранова убедено твърди, че има „железен континуитет на междувоенното политическо дясно и историческия роман, [който] кулминира в разбиранията на ‚епохата Людмила Живкова‘ за българската история и българската култура“ (пак там). От епизод първи можем да се върнем обратно към епизоди трети и четвърти.

Портрет на Цар Симеон от Димитър Гюдженов, 1927 г.

Епизод 5: Войнска доблест и репресии

През 1945 г. Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години затвор и 10 хил. лева глоба по обвинения във фашизъм. Излежава само 11 месеца, благодарение на лични застъпничества. [#9, с. 291]

След 1989 г. съдби като нейната – на интелектуалци, политически фигури и висши офицери на режима преди 1944 г., които са съдени и преследвани от комунистическата власт – са припомнени и започва процес по реабилитацията им. Обвиненията във фашизъм са омаловажени като плод на един престъпен режим. На преден план излизат страданията и травмите на жертвите на новия тоталитарен режим, установен след преврата от 1944 г.

В хода на полемиките относно характера на режима на Борис III (имало ли е или не е имало фашизъм в България), в битката за заклеймяване на режима от 1944 до 1989 г., заради проявената войнска доблест в Първата световна и Балканските войни са реабилитирани генерали със спорна роля в последващите събития. Такъв е генерал Иван Вълков, идеолог и създател на Военния съюз, отговорен за Деветоюнския и Деветнадесетомайския преврати, както и за редица политически убийства през 20-те години на миналия век. Генерал Христо Чаракчиев, създател на съюз „Родна защита“, е честван с факелно шествие в родния му град Севлиево. На Илия Минев, идеолог и водач на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), известен с антисемитските си възгледи, са издигнати паметници като на жертва на тоталитарния комунистически режим (през 2002 г. в София и през 2008 г. в Септември). През 2004 г. започват ежегодните факелни шествия в памет на генерал Христо Луков, също участник в Балканските войни и водач на СБНЛ. Те извървяват своя път по лагерите и получават признание като жертви на режима след 1989 г.

Поради нееднозначната оценка на двата тоталитарни режима, както и заради размиването на границите между фашизъм и национализъм, към списъка с национални герои се добавят и тези спорни имена. Комеморативни практики в тяхна чест се организират от крайно десни организации и политически партии. Ето как обяснява този процес на пренаписване и преоценка на историята Петя Кабакчиева:

Ние с лекота казахме в един момент, че нямало фашизъм. След това се сблъскваме постоянно с прояви, които няма как да бъдат наречени, освен фашистки. (…) Корените на това може да открием в училище, в това кои герои следват българските младежи. Мисля, че сега вече е махнат един парадокс в учебника по „История и цивилизация“ за 6-ти клас на едно издателство, където националсоциализмът се обясняваше като национализъм плюс социализъм. И социализмът изглеждаше симпатичен. А при национализма, определен като любов към родината, бяха подредени генерал Луков и др. – всички като български герои. Който е учил по този учебник е ясно, че ще излезе на шествие като Луков марш. Много трябва да внимаваме с тези учебници. Много идеологически почнахме да разглеждаме историята и да забравяме, втренчени в идеологическите пристрастия, какви събития наистина са се случили. От една страна трябва да кажем имало ли е фашизъм в България. Имало е. От друга страна трябва да кажем какво е комунизмът. Имало ли е престъпления по времето на комунизма? Имало ли е добри страни? Нужно ни е цялостно разглеждане на тези периоди от нашата история, които в момента някак си свенливо, за да не се влиза в идеологически спор, биват отбягвани.

(интервю за онлайн изданието „Въпреки“)

Това е едно от обясненията за възхода на национализма. Но то е фокусирано върху крайните прояви на тази идеология. Паралелно с него съществува и една умерена, не толкова войнствена и дори неагресивна версия на национализма, която има други корени и, по всичко изглежда, друго обяснение.

Епизод 6: Липси и замествания

Въпреки особената страст по военна история, която обзема някои групи от любители историци, популярната версия на национализма не се гради върху подвига от войните в първата половина на ХХ век. Основните образи, които присъстват натрапливо в публичното пространство днес, са наследени от националистическия разказ от времето на късния социализъм (епизод трети и четвърти, описани по-горе). „Всъщност националният дискурс, който непрекъснато се поддържа и възпроизвежда, е изключително консервативен. Неговото конструиране и застиване в устойчиви форми като че ли се е случило към 80-те години на ХХ век“. [#6, с. 234] Траките, прабългарите, великите ханове и царе от средновековието, а след това Паисий и Левски, без да забравяме Вазовите герои и робството („Искаме си робството!“) – без ритуално преиграване или възстановка на някой от тези сюжети не може да мине нито един празник на провинциален град или честване на годишнина. [#1]

На какво се дължи устойчивостта на националния разказ в популярната култура? От една страна, това е вписването на националната идея в регистъра на високата култура – на литературния национален канон, на представителните функции на публичната власт, на превърналите се в класика произведения на популярното кино. Точно като такива се възприемат филми като „Хан Аспарух“ (поставен на 12 място в класацията на БНТ), „Козият рог“ и „Време разделно“. По-нови продукции на същата тема, като например „Дякон Левски“ (2015) и „Воевода“ (2017), са яростно атакувани от привържениците на каноничната версия на националния разказ и остават маргинални.

На второ място, по-внимателният прочит открива, че държавата само привидно се е оттеглила от процеса по изковаване и налагане на национална символика и идеи. Дебатите за образователния канон по литература и история, както и за гражданското образование, са илюстрация на тези теза. Публичната власт е поставяна под натиск или показно подкрепяна в запазването на консервативния прочит на втвърдения още през 80-те години на миналия век национален разказ. Въпреки наличието на пазарен избор от няколко версии на учебници, идеологическата настройка в средното образование е праволинейна и еднозначна.

Също и обществените медии запазват склонността да излъчват консенсусно послание, изтъкано около каноничната версия на националната идея. БНТ поддържа постоянни предавания като „Вяра и общество“, „Национален календар“, „Непозната земя“, „Памет българска“, „История.БГ“. Заключенията на анализаторите са следните: „Многобройните родолюбиви предавания поставят изключителен акцент върху патриотизма. Той експлицитно е превърнат в официален апел“. [#8, с. 179] Националистически призиви към и имплицитно предпочитание на крайнодесни позиции се просмукват в предаванията на частните телевизии с национална аудитория. Към патриотичната доминанта в националните електронни медии трябва да добавим съществуването на телевизионните канали СКАТ и Алфа, открито свързани с националистически политически партии.

Шапка на предаването “Памет българска” с водещ Божидар Димитров, излъчвано по БНТ между 2003 и 2013 г.

Държавата изглежда не е се е отказала от една добре изпитана стара тактика – експлоатирането на годишнините от исторически дати. Така например честването на 100-годишнината от независимостта на България през 2008-2009 г. е било щедро субсидирано от държавата с над 4,6 млн. лева за целево финансиране на български електронни медии, подготвили „патриотични предавания“ в чест на юбилея. [#8, с. 178] От тази сума обществената телевизия взема 185 хил., на БНР се падат 150 хил., между 180 и 190 хил. получават Нова телевизия, bТВ и Дарик радио, а най-голяма е сумата, усвоена от частната информационна агенция Фокус – 360 хил. лв. (сведенията са цитирани по [#8]).  Същата агенция излъчва специализирано предаване за военна история „За честта и славата на България“.

Въпреки убедителните аргументи на редица изследователи, които разделят официалния дискурс на държавата от изригващите „отдолу“ популярни или дори „субкултурни“ форми на национализъм, при така обрисуваната картина се създава впечатлението, че държавата не противостои на националистическите тежнения откъм „народа“ или дори откъм крайнонационалистически формации. Държавата инвестира и популяризира официалната версия на националната идея, благосклонно толерира или се вслушва в патриотичните апели на гражданите. Държавата спонсорира частния медиен бизнес в производството и популяризирането на патриотични проекти, оформя се една „държавно-частна“ симбиоза, която се засилва през последните години. [#8]

Подобно вплитане на публични политики с инициативи „отдолу“ наблюдаваме и при възстановките. Любителските заигравания с история и фолклор на различни клубове за възрастни и детски школи са насърчавани от местната власт, която ги кани да оживят и придадат зрелищност на традиционни официозни чествания или новоинституирана празничност. Дружество „Традиция“, формация „Трескея“, детска школа „Багатур“ са само част от примерите на малки организации, експлоатиращи сюжети от националната митология и субсидирани с държавно финансиране. Нерядко към тях се присъединяват и професионални историци от академичните среди.

Има и трета причина, поради която метафориката на националния разказ се радва на популярност „отдолу“. Точно като „голям разказ“ националното продължава да служи за обяснение на света в очите на обикновените хора. Те не само търсят непрестанно отговора на въпроса „кой съм аз“, който да им дава поводи за гордост и удовлетворение, но търсят също и идея за общността, която изграждат, и държавата, в която живеят. Големият разказ за народ и нация предлага такова всекидневно разбиране за света през популярни културни практики, през филми и романи, през празници и възстановки. „‚Националното‘ се оказва най-достъпния[т] език, на който могат едновременно да се договарят, критикуват и дефинират полета на колективен интерес“. [#4, с. 8] Преповтарян в едни и същи символи и форми още от 80-те години, популярният национализъм се превръща в нещо саморазбиращо се, във всекидневна очевидност за хората.

“Традиционна българска сватба чупи три рекорда на Гинес”, 2015 г., източник: Агрозона

Безкрайното преповтаряне на формулите на популярния национализъм всъщност маскира една липса – невъзможността да се отърсим от фалша и досадата на кухия старомоден национализъм поради липса на по-добро. Отговорите на въпросите „кои сме ние“ и „как да живеем заедно“ в една политическа общност не са получили по-адекватен и съвременен отговор. Рециклирането на национализма като политически репертоар е отражение на неспособността да изградим социална връзка и визия за бъдещето. Чрез „ние, народа“ лесно заместваме един липсващ или неоформен политически проект. Чрез същото това заместване миналото побеждава бъдещето.

Национализмът измества не само социалистическия идеал, но и либерално-демократичния проект от годините на прехода. „Народът“ като устойчива и саморазбираща се метафора, като ритуал на обединението, на лесно възприемчиви и безпроблемни исторически фигури на герои, е удобен заместител на липсата (или слабостта) на политическия проект за бъдещето. С това не откривам нищо ново, а само преповтарям тревожните заключения на Мила Минева от 2012 г. :

„Националната метафорика се използва като саморазбираема; позоваването на националното спестява обяснения, защото е референция към отдавна познати образи и едновременно с това блокира измислянето на нова социална връзка днес, но и предпазва от несигурността на този процес. Всъщност, това, което е станало неефективно, е националното като разказ за колективна идентичност, като колективен проект за общо бъдеще. От една страна е делегитимиран национализмът като разказ за колективна идентичност, от друга – нов разказ, който да превръща случайно струпаните на едно място хора в политически субект не се е появил. Националното е престанало да функционира политически, но се е втвърдило като ритуална памет и историческа украса на дискурса.“ [#6, с. 235]

Това е и отговорът на въпроса как стигнахме дотук. Изборните резултати на националистическите партии си ги знаете. Национализмът е победата на миналото над една липса – липсата на проект за общност и на визия за бъдещето. Той е кух и старомоден политически проект, който замества бъдещето с минало.

По-важният въпрос сега е не как да се борим с национализма или как да спрем Луковмарш (няма да го спрем, твърде много са). По-важният въпрос е кога ще запълним тази липса. Какъв да бъде проектът за бъдещето, който да вдъхновява хората по стадионите и рок фестивалите  и който да ги накара да повярват отново в политиката? Подобно на Джереми Корбин, заради когото избирателната активност на последните избори във Великобритания скочи до 68,7%%), особено при младите гласоподаватели (64%)?

Кога ще повярваме, че бъдещето е възможно, но не под страх от нашествия, насилие и омраза, а като солидарност, справедливост и равни възможности?

Библиография

  1. Дичев, Ивайло. Културата като възстановка./Ив. Дичев. Културата като дистанция. – София, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2016. – 199 с.
  2. Еленков, Иван. Културният фронт. – София, ИИБМ, Сиела, 2008 г. – 542 с.
  3. Знеполски, Ивайло. Как се променят нещата? От инциденти до голямото събитие: Втора част. – София, ИИБМ, Сиела, 2016. – 398 с.
  4. Лилова, Десислава и Мила Минева. Уводни думи. Тематичен брой: „Националното в епохата на неговата популярна възпроизводимост“. // Критика и хуманизъм, кн.39, бр.2/2012, с. 5-9.
  5. Маринов, Чавдар. Добре дошли в родината на Орфей: тракийското наследство между конструиране и комерсиализиране. // Критика и хуманизъм, кн.39, бр.2/2012, с. 11-29.
  6. Минева, Мила. Сериалите на българската идентичност. // Критика и хуманизъм, кн.39, бр.2/2012, с.215-238.
  7. Рагару, Надеж. Социалните орбити на „Междузвездни войни“. Отвъд Изток и Запад. // Критика и хуманизъм, кн.39, бр.2/2012, с. 189-214.
  8. Спасов, Орлин. Между държавата и популярната култура. Превъплъщения на национализма в медиите. // Критика и хуманизъм, кн.39, бр.2/2012, с. 163-188.
  9. Хранова, Албена. Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура XIX – XX век. Том.1. – София, Просвета, 2011 г. – 575 с.

Comments

comments