Skip to main content

Загубени в противоречията на Прехода

Георги Медаров

 

Окончателният разпад на социализма в България и реставрацията на капитализма след 1989 г. често се обозначават като „Преход“. В началото „Преходът“ е мислен като кратка междинна зона между две завършени и самовъзпроизвеждащи се системи – социалистическата и тази на либералния капитализъм. Днес, почти три десетилетия по-късно, все още се говори за „Преход“. Сега той изглежда като самостоятелен исторически период, т.е. не преход към нещо, а като преход сам по себе си, наред с безкрайни и самоколониални оплаквания за същностната „изостаналност“ на Източна Европа. „Преходът“ вече е „освободен“ от надеждите от началото на 1990-те – разбира се предимно негативно, а именно като провален, незавършил, но и на практика безконечен. Отскоро дори либералните експерти по демократизация говорят за обърнат преход (към авторитаризъм), посочвайки трансформациите в Унгария и Полша, но и в така наречените развити либерални демокрации като САЩ след победата на Тръмп.

В този текст ще се опитам да покажа как някои предпоставки в разпространените представи за „Прехода“ пречат на възраждането (или по-скоро за изграждането) на проекта за демократичен социализъм днес, както аз разбирам въпроса „Как стигнахме до тук?“.

Защо е важна заявката на позицията, от която идват критиките на авторитарните трансформации на либералния капитализъм? Ако такава липсва, се рискува да се възпроизведе едно неясно „ние“ (на „международната общност“, „Европа“, „гражданското общестово“ или може би на „нацията”?), чиито критики са импотентно оплакване. Нужно е и да се види не само защо тиражираните представи за „Прехода“ поставят усмирителна ризница на радикалното политическо въображение, а и как тази ризница да се премахне.

 

Преход без история: деполитизиращата реставрация на капитализма

Ключов за разбирането на представите за „Прехода“ след 1989 г. е силният антиисторически заряд в понятието. Предполагането на самозатворени и тотални системи (капиталистическа и социалистическа) с междинна (преходна) сива зона между тях изтрива конкретните исторически политически въображения, битки, утопии, социални конфликти и т.н.

По време на Кръглата маса от 1990 г. известният български дисидент и първи президент след 1989 г. Жельо Желев ще обобщи разбиранията си така: „Уместно е да напомним думите на един известен политик на XX в.:

Икономиката не може да бъде повече или пък по-малко либерално-пазарна. Тя или е такава, или не е, както жената не може да бъде малко бременна. Тя или е бременна, или не е.

Поради това Желев се обявява за „преход не на части (…), а наведнъж, по принципа на така наречената шокова терапия”. Това говорене не само може да оправдае всякакви насилия (като икономическите насилия на Шоковата терапия), но също обезличава спецификите и измененията в рамките на реално съществуващите капиталистически и социалистически управленски режими. То, най-общо казано, губи от взора си това, че има капиталистически тенденции в рамките на социализма и обратното – социалистически тенденции в капитализма. Изчезват всички политически идеи, които не се вписват в псевдоизбора между отминалия провален социализъм и идния неограничен либерален капитализъм.

В тези разкази единствената възможна „история“ е на победителите, представящи победата си като продукт на естествената йерархия, неумолимия ход на времето и други извънобществени сили.

След 1989 г. „Преходът“ е конструиран като неизбежен; институциите на западните либерални режими са привидяни като естествени, а социалистическото минало като патологично отклонение от единствен възможен исторически път. „Преходът“ е едновременно обещание за движение напред, но и за връщане назад – към „естествено“ състояние на нещата, преди „комунистическата девиация“. Парадоксално, онова, което е трябвало да бъде мислено във времеви термини, т.е. преходът от отминалия социализъм към настъпващия либерален капитализъм, най-често се описва чрез географски (и съответно натурализиращи) метафори: „озападняване“, „европеизация“, възприемане на „евроатлантически ценности“ и подобни. А въпросното „озападняване“ се обвързва с негативни представи за „Ориента“, Балканите, Изтока, Азия, неевропейското и т.н. Същевременно географският „Преход на Запад“ се мисли и като връщане на времето – преди социализма. Не е случайно, че в антикомунистическите схващания социализмът идва от Изток; той е нещо чуждо на „нашата европейска цивилизация“. Тук „Европа“ е лишена от история, в нея няма конфликти, няма расизъм, няма кръстоносни походи, противоречия, геноциди, националистически и религиозни войни; колониалните и всички останали насилия, които са историческото условие за възможност за развитието на капитализма в Западна Европа, са забравени; „Европа“ вече е абстрактно място, което трябва да достигнем, в нея има само вечни ценности, тя е станала същностно толерантна, включваща, цивилизоваща, но без насилие, освен ако не е срещу „тоталитарни заплахи“, привидно „нямащи“ нищо общо с природата на Европа.

Изнасянето на тоталитаризма навън, като нещо изначално чуждо на „европейските ценности“, не е български патент. След 1989 г. в цяла Европа се засилва влиянието на консервативния исторически ревизионизъм, в който дори фашизмът се оправдава като „защитна реакция“ срещу „азиатско-комунистическата заплаха“. Покрай нарастващата ислямофобия комунизмът днес се сравнява и с Исляма. Божидар Димитров, директорът на Националния исторически музей, дава вулгаризирана версия на антикомунистическата ислямофобия, която има и своите „научни“ защитници (сред споменатите консервативни исторически ревизионисти). За Димитров ислямът не е съвсем автентична религия, защото е и „политическа доктрина“, която е сродна с комунистическата по това, че иска да създаде световна човешка общност, отвъд границите на националната държава. „Неговият [на комунизма] халифат бе СССР. Затова е ликвидирано и името на Русия. Затова джихадистите не обявиха ислямска държава Сирия или ислямска държава Ирак, а Ислямски Халифат, т.е. Световна ислямска държава“. Има ясно решение, а то е: „Бой по всеки, който посяга на нашето общество, на нашия живот, на нашите ценности“. [1]

Имаме сходни ситуации, когато социализмът се проектира върху евреите, както е в нацистката представа за „юдеоболшевизъм“. В тази поредица социализмът е изравняван не само с нехристиянски религии, а понякога със заболяване или пък отклонение от хетеронормативните полови роли.

Във всички случаи имаме опити социализмът да се патологизира като се представи за нещо чуждо на европейско-национално-християнско-патриархалното тяло; социализмът „създава изкуствени конфликти“ и следва да се отстрани.

Сдвояването на либералните представи за „Прехода“, европеизацията и връщането към времената отпреди 1944 г. делегитимира антифашистката съпротива, която е била основата на поствоенната социална държава и от двете страни на Желязната завеса през Студената война, но и реабилитира днешните неофашистки тенденции. Има ключова симбиоза между безкрайните реставраторски либерални политики (подходящ пример са онези около т.нар. „Стара София“, включващи разрушаване на паметници от времето на социализма и реставрацията на по-стари) и неонацистките факелни шествия „Луковмарш”. [2]

В един от последните учебници по антикомунизъм (от май 2017 г.), озаглавен „Какво се случи преди 89-та година“, още на първите страници четем, че:

Фразата „разгром на буржоазната класа“, с която се свързва този [на социализма] период, означава да бъде разрушена исторически установената йерархия в обществото или с други думи естествено формиралите се с хода на времето и развитието на българското общество позиции и отношения между обществените групи у нас. Комунистическият режим в лицето на БКП (Българската комунистическа партия) разбива съществуващото преди него обществено разбирателство.

В този и сходни разкази насилията преди социализма, кулминирали в гражданска война с различна интензивност, българското съюзничество с нацистка Германия и съучастието на правителството в изтреблението на евреите от окупираните („нови“) територии са обявени за „обществено разбирателство“, а класовата йерархия за „естествено формирала се в хода на времето и развитието на обществото“.

В тази връзка много дебело трябва да се подчертае отговорността на „умерените“ антикомунисти за реабилитацията на крайната десница, която днес е в управлението на страната. Много от десните коментатори предпочитат разказите за световния заговор. Например, че крайнодесните са платени или поне омагьосани от „руската пропаганда“. Друг популярен (сред някои десни антипопулисти) разказ е, че мнозинството са виновни, защото са глупави и назадничави по своята природа. Но работата е там, че именно десните елити още през 1990-те не спират да се опитват да делегитимират антифашистката съпротива и да оправдават авторитарното управление преди социализма като демократично.

ГЕРБ не са първата дясна партия, която прави коалиция с крайната десница (първоначално неформално през 2009 г. с АТАКА, а вече и формално с ПФ). Ранното СДС е широка коалиция, която включва и крайнодесни партии. Също и правителство на Иван Костов (1997-2001) включва партията Демократичен форум, която заявява себе си като наследник на предсоциалистическите, пронацистки и антисемитски български национални легиони. В този смисъл не трябва да е толкова изненадващо, че днес Костов вече е усвоил крайнодясната реторика срещу мюсюлманите, малцинствата, „политическата коректност“ и т.н. Нито е толкова изненадваща трансформацията на по-младите проекции на антикомунистическа десница от 1990-те, макар и с по-силно влияние от десните крила на американската републиканска партия, а именно т.нар. либертариански активисти. Те стигат дотам, че дори са възприели конспирацията за т.нар. „културен марксизъм“, която бе популяризирана първоначално от норвежкия фашист и масов убиец Брейвик. Разбира се, не трябва да се пропуска и отговорността на БСП за възхода на крайната десница. Тук трябва да се поставят и репресивните политики срещу мюсюлманите и по-общо националистическите политики от времето на социализма, както и изселването на няколкостотин хиляди български мюсюлмани през 1989 г. През 1990-те БСП също интегрират сформираното след 1989 г. расистко движение Общонароден комитет за защита на националните интереси, чиито представители се издигат до високи постове в партията. Типичен пример е Георги Първанов, който в началото на политическата си кариера е активист на ОКЗНИ, а след това става президент с подкрепата на БСП и вдъхновява националистически кампании. По-често обаче се пропуска централното влияние на антикомунистическата десница и се застъпват споменатите „теории“ за световния заговор („няма крайнодесни, а само манипулирани от Путин“). Пропускат се факти като това, че Сидеров е главен редактор на в-к „Демокрация“ през 1990-те, когато на страниците на вестника на СДС се публикуват множество статии, в които се реабилитира предсоциалистическия режим, заклеймява се антифашистката съпротива, отрича се българското участие в Холокоста и ред други от основните за днешната крайна десница тези. Твърде често се забравя и как декомунизаторските усилия от 1990-те стигат до действия като изгонването на виетнамските работници от България, наред с обвинението им за „злините на Прехода“ като „спекула“, „вдигане на цените“, загубата на работни места и пр.

Споменатите пропуски не са плод на интелектуална грешка или на фактологично недоглеждане. Те са структурно необходими, за да се запази апологетичния разказ за „Прехода“ като противопоставяне между мрачните сили на миналото („старите комунисти“) и светлите сили на бъдещето („младите либерални антикомунисти“). Включването на антидемократичната роля на антикомунизма би означавало и признание на отговорността му за днешния възход на крайната десница до държавното управление. „Пропуските“ са нужни, за да може събитията след 1989 г. да се преразкажат като морална басня, противопоставяща добрите (борци за капиталистическо бъдеще) срещу лошите (наследници на тоталитарното минало).

Разпространеното говорене за „Прехода“, както и свързаната патологизация на социализма, са деполитизиращи, защото се стремят да изкоренят възможността за различно бъдеще. Освен деполитизиращите ефекти, тук имаме и сдвоявания между стремежите за реставрация на предсоциалистическия авторитарен капитализъм и настояването за „европеизация“, т.е. за географски преход от изток на запад, мислен и като преход от „ненормалност“ към „нормалност“, чрез имплантиране на западните институции на либералния капитализъм.

Отмяната на множествеността във възможните представи за бъдещето, т.е. свеждането им до единствената възможност за парадоксалното сдвояване между стремежа за реставрация на предсоциалистическия режим и инсталирането на западноевропейски институции, водят до деполитизация на настоящето. Единствената възможност за политическо действие се редуцира до безвъпросно възприемане на експертно-административни предписания на „добри практики“. Но от тази деполитизация обществените противоречия не изчезват, а просто биват лишени от своята история и се явяват в неизменни и вечни форми (като културни, етнически, географски и т.н.). Борис Буден, един от значимите критически интелектуалци и изследователи на постсоциалистическата ситуация, показва връзката между производството на „културно-расистки образи на врага на нацията“ в бившите социалистически страни през 1990-те и по-широките процеси на деполитизация и деисторизация [Настоящият брой на списанието съдържа и интервю с Буден – Бел. ред.].

Разпадът на политико-историческите схващания на социалните антагонизми води до явяване на противоречията в натурализиращите термини на културата; антикомунистическите схващания откъсват комунизма от политико-историческата му специфика.

Във военните конфликти между сърби и хървати през 1990-те в бивша Югославия и двете страни мобилизират културалистка и антикомунистическа реторика. Хърватските националисти говорят срещу „сърбокомунизма“, а сръбските срещу „организиран от Ватикана и Коминтерна интернационалистически заговор срещу сръбската нация“. Господстващата идеология на транзитологията предполага и пасивността на източноевропейските общества; те не могат сами да създават история, а от тях се очаква просто да се „завърнат“ в „нормалността“ под зоркия експертен надзор.

Буден подсеща за метафората „падането на Берлинската стена”: източните обществата нямат нищо общо, те не са я съборили, тя просто си е „паднала“, а сега е време западната експертиза да изведе източните народи от социалистическото детство към зрелия западен капитализъм.

 

Как се появява понятието „Преход”?

Самото понятие „Преход“, така както се ползва в България след 1989 г., идва от т.нар. транзитология – експертно-активистки набор от знания, оформен от интелектуалци, близки до неоконсервативния елит в САЩ, целящ да обяснява и насочва трансформациите от и след края на Студената война. Твърдението, че има „глобална демократизационна вълна“, се възприема още от администрацията на Рейгън и проправителствени технократи. Тук се вписват тиражираните през този период американски неоконсерватори като Хънтингтън и Фукуяма. Модернизационната теория, която информира американския външнополитически истаблишмънт през Студената война, подобно на транзитологията, предполага, че има единствен възможен исторически ход – движение от „традиция към модерност“, като последната е идентифицирана с институциите на западните капиталистически режими. Модернизационната теория обаче допуска, че историческото движение е преминаване през стадии. Транзитологията, от друга страна, е далеч „по-революционна“, защото отхвърля необходимостта oт „предварителни условия“ за „демократизация“ – всичко е оправдано в името на поредната „демократизационна вълна“. Така биват оправдавани и т.нар. „хуманитарни интервенции“ (като в Ирак), рекламирани като елемент от по-общ демократизационен кръстоносен поход.

Макар и формално теорията за стадийната историческа еволюция да се отхвърля, тя неочаквано се завръща, например в разлики между „преход“, разбиран като институционална трансформация, и „консолидация“ – разпространяване и вкореняване на „либералните ценности“. Стадиите се трансформират в безкрайни преходи в прехода, а технократски институции като Фридъм Хаус започват да измерват количествено напредъка на „страните в преход“.

Транзитологията не се свежда до определена експертна литература; тя по-скоро изразява широкоразпространени опростенчески допускания за историческото движение, по-точно нормализацията на либералния капитализъм като неизбежния и единствения възможен край на историята.

Парадоксално, макар и заявената цел да е наричана с думата „демокрация“, ефектите са дълбоко антидемократични. В момента, в който разбирането за демокрация се изравни с конкретен институционален ред, се заличава всяка възможност за демократично оспорване и включващо политическо участие. Унищожава се централният за демокрацията утопичен мотив – възможност за различно бъдеще в настоящето, а не установена и вече подготвена от елитите идея за бъдеще, която трябва само да се реализира от „знаещите и можещите“. Най-честото обвинение срещу транзитологията е, че възпроизвежда разпространени схващания за посоката на историческото движение от времето на реално съществувалия социализъм. Става въпрос за телеологията, в която бъдещето (в единия случай на „комунизма“, а в другия на „демокрацията“) е вече зададено на нивото на абстрактната идея и остава единствено да бъде осъществено в рамките на материалната практика след „период на преход“. Това детерминистко разбиране за бъдещето трябва да се противопостави на представата за бъдещето като множество възможности в настоящето, като действително движение за снемане на настоящето, каквото в определени моменти е Марксовото схващане за комунизма.

Приликите между социалистическите и либералните телеологически схващания за прехода не са просто формални. Настояването, че пред източните общества „няма алтернатива“, освен възприемането на предписваната от западните експерти реставрация на капитализма, не е нищо повече от либералното транспониране на ортодоксално-марксистките тези за неизбежността на комунизма. Влиятелни фигури от американския неоконсерватизъм започват политическата си кариера като част от антисталинистката левица през 1930-те в САЩ, но впоследствие се обръщат надясно, замествайки ключови идейни елементи. „Преходът към световна социалистическа революция“ е заменен от „преход към глобална демократическа революция“. Има и други застъпвания между ортодоксалната марксистка телеология за „края на историята“ и пророческите откровения на месиите на „глобалната демократическа революция“.

Историята на понятието „Преход“ може да се проследи и до специфични интерпретации на проблема в ранно-съветски юридически дебати от 1920-те и 1930-те. В този момент „Преходът“ започва да се асоциира с държавното строителство на социалистическа система, както показва Никола Гийо. [3] Той обвързва това изменение в разбирането за преход със зараждащия се сталинизъм и по-конкретно с идеята за строителство на „социализъм в една страна“. Значимото в случая е тълкуването на прехода като самостоятелна епоха, „преходен период“, „социалистически начин на производство“, който стои между отминалия капитализъм и идния комунизъм, а не толкова като действително (и изпълнено с разнопосочни възможности) движение в рамките на настоящето.

Накрая, подобно на ситуацията с транзитологията, самият преходен период започва да се разчленява на части с понятия като „развито социалистическо общество“. Комунизмът вече е завършена идея, която е и крайна цел, а не отворена възможност за бъдеще в настоящето. Преходът спира да се асоциира и с идеите за „отмиране на държавата“, каквито намираме при Ленин в книгата му „Държавата и революцията“; държавата и правото вече не се разглеждат като инструмент за собственото им снемане; „комунизмът“ се превръща в крайна цел, а не действителна сила, която действа в (и като снемане на) настоящето. Най-важното тук е, че в това преосмисляне разбирането за „преход“ обществената трансформация се откъсва от революционизирането на обществените отношения и се разглежда като замяна на отминалия правно-нормативен ред от нови закони и нови институции.

 

Историята свърши, но преходът е вечен

През 2004 г., т.е. преди повече от 10 години, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев публикуват влиятелна книга със заглавието „Какво се случи? Разказ за Прехода в България 1989 – 2004“. Книгата е възприета като обявяване на „края на прехода“. Сред тезите е, че през 1990-те политическите идентификации (на „сини“ срещу „червени“) се конструират като консенсус за бъдещето и противопоставяне за миналото. И двете основни партии (БСП и СДС) се съгласяват върху това, че целта е преход към либерален капитализъм, а за да мобилизират електората си, се противопоставят на съперниците си чрез различна интерпретация на миналото. Основни политически въпроси стават такива като: „имало ли е фашизъм в България?”; „Позитивна или негативна трябва да е оценката за социалистическото минало?”; но не и теми, които са обвързани с бъдещето, проектирано като неизбежно и делегирано на експерти. Постигането на поставената цел (либерален капитализъм) обаче отслабва и възможността за противопоставяне на миналото и изчерпва съгласието за общото бъдеще. Това води до разпад на двуполюсния модел (с победата на новосформираната НДСВ от наследника на бившия монарх през 2001 г.). Любопитно е, че тази теза е възприета за „лява“ и е заклеймена от много от антикомунистите като „апология на Симеоновото управление“ и „идеологическо прикриване“ на това, че „преходът всъщност не е завършил“. Но какво трябва да стане, за да завърши той, ако не става въпрос за формалните процедури и институции на либералния капитализъм?

Макар и понятието „Преход“ да е конструирано като политически инструмент, целящ да не позволи отклонения от предначертания път за изграждане на институциите на либералния капитализъм, той все пак не успява да затвори тези възможности. Обещанията за постисторическо общество постоянно се оказват невъзможни за реализация, предвид това, че се сблъскват с разнопосочни форми на обществено недоволство. Периодическите обявявания на „края на прехода“ влизат в противоречие с разпространените конспиративни разбирания за „Прехода“ като монтиран, несъстоял се, откраднат, провален и т.н. Така, макар и историята да е приключила, преходът ни се струва вечен, но вече натоварван с все по-негативни конотации. Изглежда, че единственият начин за завършването му е да бъде изцяло отхвърлен.

По време на студентския протест на 10 ноември 2013 г., когато на практика вместо да се празнуват „25 години свобода“, както година след това призоваваха либералните елити, протестът се превърна в протест срещу Прехода . Един от централните лозунги на протеста беше „Не ви признаваме прехода. Не ви признаваме властта. Не ви признаваме собствеността“. Поради прекомерната си скандалност обаче той не бе отразен от големите медии и тиражираните коментатори.

Кадри от студентския протест през 2013 г.
Кадри от студентския протест през 2013 г.

Откъде обаче тръгва това силно недоволство от възприемането на либерално-капиталистическия управленски модел? Най-популярният разказ е, че всъщност ние нямаме „точно“ капитализъм, макар и видимо институциите му да са вече имплантирани и заявените през 1990-те цели да са постигнати (членство в НАТО и ЕС, свобода за частната инициатива, господство на частния капитал и т.н., наред с многопартийна система, свободни избори, свобода на печата и др.). Този разказ върви така: Да, всичко привидно говори, че имаме либерален капитализъм, но има скрити сили („комунистите“, „Путин“, „чужденците“, „глупавия и неморален народ“, „популистите“, „задкулисието“, „балканския манталитет“, „тоталитарните отживелици“ и т.н.), които манипулират системата и пречат тя да донесе всеобщо благополучие, задоволство и изчезване на обществените противоречия. Тези конспиративни образи са структурно нужни, за да може антикомунистическият разказ да не се разпадне пред срещата с въпроса: „След като капитализмът е толкова хубав, защо мнозинството живее толкова зле?“.

Днес вече се признават дори авторитарните обрати в либералните управленски режими както в бившите социалистически страни, така и в западните. Неоконсервативният оптимизъм за окончателната победа на либералния капитализъм е силно разклатен; в експертно-активистки издания като „Journal of Democracy“ вече се говори за преходи към авторитаризъм. Но дори когато възходът на новия авторитаризъм е признат, той се приписва на външни фактори като психология, култура, социалистическо наследство и пропаганда от чужбина (например „пропагандата на Путин подмени реалността, обърка хората и Тръмп спечели изборите в САЩ“).

Понякога, както е в говоренето за „нелиберална демокрация“, усвоено и позитивно от Орбановото управление в Унгария, авторитаризмът се приписва на представени за същностно консервативни мнозинства, които чрез избори отменят либералното управление. Авторитаризмът никога не е разглеждан като ефект от стремежа към реставрация на капитализма, както и свързаните с него усилия по реабилитацията на предсоциалистическото авторитарно управление.

 

Какво да се прави?

Важно е да се схване какво провокира масовото недоволство от Прехода. В най-разпространените представи то се патологизира като „носталгия“ или се свежда единствено до пряко загубилите и декласирани от реставрацията на капитализма. Но всъщност недоволството е много по-широко. А и ако се върнем към разпространените, но забравени надежди около промените през 1989 г., ще се види, че либералният капитализъм никога не се е радвал на особена популярност. Най-честите критики срещу социалистическото управление са свързани с критиката на номенклатурата, елитите, привилегиите и неравенствата; те могат да се интерпретират и като искания за повече равенство. Казано иначе, тези критики са иманентни на социалистическия проект, защото изискват по-автентичната му реализация. Това е видимо при практически всички известни съпротивителни движения, независимо дали става въпрос за унгарската 1956, полския синдикат „Солидарност“, или чехословашката борба за „социализъм с човешко лице“ около 1968 г.

Ето защо, ако повечето критики са критики на дефицита на реализация на социалистическото обещание за действително (а не формално) равенство, то неравенствата, които са характерни за либерално-капиталистиеските режими, няма как да не изглеждат като перверзия, а преходът – като провал.

Разбирането на причините за недоволството е решаващо за това какво може да се направи, за да се подкопае рестриктивната идеология на Прехода. Една от посоките, в която тези причини могат да се търсят, е да се види какви са били загубените и забравените радикални надежди, проектирани върху промените около 1989 г.

Така би се подкопало и антикомунистическото отношение към историята, свеждащо обществените противоречия до конфликт между ретроградни бивши комунисти и напредничави антикомунисти.

Нека спрем да питаме „Какво се случи“ или „Как стигнахме до тук“. Далеч по-интересно е да си зададем въпросите: „Докъде не стигнахме?“, „Какво не се случи?“, „Какво очаквахме да се случи?“ И в България най-разпространените критики срещу социализма не са антикомунистически, а са срещу неравенствата и привилегиите, т.е. те тръгват от егалитарни и антиелитистки позиции. Достатъчно е да погледнем най-разпространените лозунги от първия митинг след 10 ноември 1989 г. Критиката срещу „народната република“ се конструира от позициите на „истинското народовластие“. Сред лозунгите, донесени от участниците, четем: „Народен съд за всички, които ограбиха България“; „Народен съд за човека от народа‘ [Тодор Живков]“; „Конфискувайте милионите на червените милионери“; „Народен съд за виновните!“; „Стига корупция, вземете им милионите!“; „Давай Пешо! [за Петър Младенов]“; „Всяка неделя – пленум!“; „Тревога! Те се приспособяват!“; „Промените не са достатъчни, искаме още!“; „Конфискувайте ограбеното и пренесеното в швейцарски банки!“; „Съд за плутократите и милионерите!“; „Болници вместо резиденции!“; „Парите на милионерите да бъдат внесени в държавния бюджет“; „Уволнен учител, семейството му гладува“; „Свобода и народовластие!“, „Намалете цените на бензина, увеличете заплатите!“; „Пролетарии от всички страни, извинете!“; „А какво е направено за децата, инвалидите и бедните“; „БКП под контрола на народа!“; „Пазете Рила. Закрийте хотел Рила“; „Народният съд има думата“; „Безмилостен съд за народните престъпници!“; „Дайте списъка на милионерите!“. Присъстват и много лозунги за „гласността и преустройството“, които са директна заемка от господстващата идеология в късния социализъм. Но това, че са усвоени елементи от господстващата социалистическа идеология, не означава, че протестиращите са били лишени от въображение и не са имали собствени искания. Силното религиозно-месианско присъствие в символиката на митинга не може да се извлече от господстващата идеология през социализма. Сред говорещите и организаторите има християнски свещеници, а протестиращите носят рисунки на Исус Христос, икони, хоругви и лозунги като „Христос, спасител на света“; „Библия за всеки дом“; „Еко значи живот, Христос – вечен живот“; „Църковна свобода, религиозни училища“, „Бог създаде човека, не нацията“ и други. Месианизмът на митинга е по-скоро белег за радикализация. Например в лозунга „Библия за всеки дом“ има и момент на призив за радикална демократизация на достъпа до правото да се говори политически, както се казва в един репортаж за митинга в онзи момент по радио Свободна Европа: „Днес разбрах защо Библията започва със стиха ‚В началото бе словото‘“. На митинга има и директни нападки срещу БКП като „Години наред БКП – авангард на тоталитаризма в България“; „За общество без партийна диктатура!“, „Долу Политбуло!“; „Бе КаПетулация“. Включително има и лозунги за премахване на чл. 1. от Конституцията (относно „ръководната роля“ на партията) – „Да се преразгледа чл. 1, ал. 2 от Конституцията!“, „Ръководната роля ражда диктатура“; „Отмяна на член 1, точка 2 от Конституцията!“. Днес често се разграничава между социално-икономически искания за „материални нужди“, съсредоточени в потреблението на храна, отопление и др., и либерално-политически искания за „пост-материални ценности“ – морал и честност. Такива разграничения бяха мобилизирани по време на протестните вълни през 2013 г. в разчертаванията между „зимни“ и „летни“ протести. На първия митинг на „опозицията“ след Десети такова противопоставяне между материално-икономически и морално-политически искания е несъстоятелно, както се вижда от лозунгите: „Демократизация = гласност + овче сирене“; „Учителският хляб горчи“; „Гласност, кислород, салам!“;„Мерцедеси, Бояна, Сирене, Хумана“.

Кадри от първите митинги през 1989 г. Сред лозунгите четем: “Съд за милионерите” и “Дворците на БКП да станат училища и болници”.
Кадри от първите митинги през 1989 г. Сред лозунгите четем: “Съд за милионерите” и “Дворците на БКП да станат училища и болници”.

Разнопосочността на въобразеното бъдеще в множествено число можем да открием в изследване на Джералд Крийд върху кукерските практики в България. Унищожението на специфичните алтернативи на „Прехода“, налични в кукерските практики, Крийд нарича „отнемане на културата“ (cultural dispossession). Според Крийд опитите за изграждане на капитализъм в Източна Европа не взимат предвид местните културни ресурси, които могат да доведат до различно бъдеще, а по-късно проблемите на капитализма (като неравенствата) са приписвани на новооткрити „културни специфики“ (като корупция, национализъм, патриархат, социалистическо наследство). Последната реторическа тактика затвърждава неизбежността и непогрешимостта на стремежите към „Западния модел“ . Според Крийд сред българските кукерски практики от началото на 1990-те е имало успешни алтернативни модели и представи (по отношение на неравенствата, както и във връзка с мисленето на категории като пол, сексуалност и етнос), но тези модели изчезват от абстрактния поглед на технократската експертиза. Свидетелство за множествеността на очакванията и интерпретациите, обратно на предписания от експертите единичен „Преход“, Крийд открива още в множащите се всекидневни наименования на постсоциалистическия период – „промените“ или просто „след Десети“. Крийд нарича книгата си „етнография, спасяваща остатъците от неосъществените надежди и възможности“, опит за „документиране на онова, което можеше да бъде“. Една археология на изгубените утопични представи за бъдещето може да спомогне за скъсването с ограничаващата идеология на „Прехода“.

 

Заглавно изображение: Митинг пред Народното събрание – 9 декември 1989. Снимка: Стефан Тихов, Пресфото БТА

Comments

comments