Skip to main content

Излезе осми брой на сп. dВЕРСИЯ – „Как стигнахме дотук?“

Откъс от уводните думи към брой осми

Калина Дренска, Станислав Додов, Ивайло Динев

Свали

 

[…]

В ядрото на този осми брой стои опитът ни да (си) обясним историческите, политически и културни процеси, направили възможно това „тук“, тази нормализация на неравенството, разбирано от нас като корен на много от кризите, с които живеем днес. Искаме да анализираме значи „(как-)стигането“, да полемизираме есенциалисткия подход към историята на либералния капитализъм, и едва в тази светлина само да поставим вече историцизирани някои от най-драматичните културни и политически проблеми на съвремието (в България като част от западния свят).

Този ни опит се намира колкото чрез всеки един от текстовете поотделно, изхождащи от перспективата на специфични изследователски и културни полета, толкова и чрез тяхната цялост като политическа намеса и опит за отклонение от доминиращия дискурс.

В първата част на броя основна тема става Преходът, зареден с антикомунистическа реторика и вперил поглед назад в търсене на по-добро минало. И Георги Медаров, и Станислав Додов правят наблюдението, че Преходът в България е гледан като един нескончаем процес, който така и не може да бъде завършен. Медаров последователно обрисува как системните грешки на либералния капитализъм биват разбирани като грешки, причинени не от самата същност на този модел, а от различни външни фактори. Отказът от критика и подмяната на тези грешки води и до невъзможност да се развие радикалното политическо въображение днес (което прави интересен и поставения от него въпрос „Къде можехме да стигнем?“ или „Къде не стигнахме?“). В същия дух текстът на Додов, анализиращ култовото предаване „Как ще ги стигнем?.. с Тодор Колев.“, защитава тезата, че разглеждането на Прехода като културно явление – сиреч като промяна не на политическия и икономически модел в България, а на културата и начина на живот на българите – позволява създаване на представата за един несвършил (и невъзможен да завърши) Преход. А вината за нередностите на този Преход е търсена не на системно ниво, а отново вътре в нас, т.е. в собствената ни изостанала култура и манталитет. Подобно деполитизиране чрез осланяне на културно-консервационни механизми е широко засегнато и в интервюто на Неда Генова с Борис Буден, който също вижда в тези процеси и обяснението за невъзможността да се изведе някакъв политически опит и критична рефлексия, въз основа на които да се създаде нов (ляв) политически проект на бъдещето.

Силното облягане върху културни категории при изграждането на разбиране за миналото намира своето продължение и във втората част на броя, където и ясно проличават последиците от подобно политическо поведение. Наблюдението, че съвременните битки се водят не за бъдещето, а за миналото, намира израз в статията на Божин Трайков, който поставя под критична лупа разказа за антикомунистическата същност на горянското движение. Текстът му съдържа познатия вече и от други статии в броя апел за критично преосмисляне на мейнстрийм наративите за българската история и бягство от приемането на дадена интерпретация за безалтернативна. Задълбочен исторически очерк представя в материала си и Валентина Георгиева, концентрирайки се върху метафориката на националното в българското кино и културната политика. И докато Трайков обръща внимание на антикомунизма като основна призма за тълкуване на близкото ни минало, Георгиева, подобно на някои от авторите в първата част на броя, последователно показва как умишленото свръхсъсредоточаване в изграждането на определен тип представа за миналото чрез популярно изкуство има за пряко следствие невъзможността или дори отказа от градене на съвременни идентичности, различни от националната такава. Радикалният антикомунизъм, вглъбяването в националното и отказът от критика на материалната реалност, съпътстваща либералния капитализъм и демокрация, намират своето най-грозно отражение във втвърдяването на расистката и крайнодясна реторика срещу маргинализирани малцинства като ромската общност. Росица Кратункова проследява антиромските протести и реакции в България от 2011 г. насам, като защитава тезата, че засилването на расистки сентименти у нас е израз на безидейността на политическия елит за това как да се справи с жестоката икономическа реалност в страната.

В ролята на вододел поставяме за първи път от брой пети насам едно фотоесе. Това е „Тук имаше кино“ на Чавдар Цветков, който представя едно твърде болезнено материално изражение на трансформациите в културната политика в България през последните двайсет години – унищожаването на достъпа до кинопродукция, видимо чрез изчезналите софийски киносалони, и механизмите, стоящи зад него.

Деконструкцията на основни наративи на прехода към либерално-капиталистически политически модел, която извършват авторите в първите две части на броя, е логически продължена и допълнена в третата част с поглед към непосредствената политическа реалност днес, където резултатите от безропотното приемане на налагани за безалтернативни „истини“ са най-видими.

Статията на Жана Цонева прави обзор на партийната политика в България през последните близо 20 години, взимайки повод от парламентарните избори от 2017 г., и систематично разобличава одесняването на политическия дискурс в страната. Някои от най-видимите индикатори за това развитие са върлуващата технокрация и задълбаването в над- или по-скоро „отвъд-“ идеологически теми като съдебна реформа и борба с корупцията, а последиците са също толкова красноречиви: стремглаво растящи икономически и социални неравенства, замаскирани с расистка и ксенофобска реторика (както е показано и в текста на Кратункова).

На фона на тези развития събитията от една друга страна, здраво прегърнала либералния капитализъм и пазарната свобода преди България, дават интересни идеи за политически отговор на кризата на либералната демокрация, различни от националистическото и крайнодясното. Успехът на Джеръми Корбин, разгледан в текста на Алена Иванова, показва явен интерес за леви политики, връщащи се към класически анализ на социалната и икономическа реалност и отвъд метафизичните ценности и негативното разбиране за свободата. Апел за критичен поглед към капитализма и начините му за дискурсивно нагаждане в публичността срещаме и в статията на Скот Оливър, разбиваща теорията на конспирацията за културния марксизъм, широко популярна в средите на т.нар. алтернативно дясно (и не само).

Финалната четвърта част от изданието съдържа превод на двете поеми „Какво е работа“ и „Простата истина“ на Филип Левин, описващи живота на американската работническа класа. Докато основна ос на повечето материали от първата част на изданието е отхвърлянето на натрапената „естественост“ на Прехода, то в завършващата си броя статия Петър Пиперков подлага под съмнение „естествеността“ и безалтернативността, характерни за полето на икономиката. Чрез последователно разбиване на основни мантри за функционирането на свободния пазар, Пиперков в неговата рубрика „Икономикс за вменяаеми“, започнала в предния брой на dВЕРСИЯ, критикува методологическия индивидуализъм в икономиката, показвайки слепотата на тази претендираща за обективност наука относно нормативността в избора ѝ на методология и предмет на изследване.

 

Къде не стигнахме с този брой?

Да изготвим този осми брой на dВЕРСИЯ съвсем не беше лека задача, и отпускарският сезон, в който се занимавахме с него, е по-малката причина за това. По-голямата причина бе, че тематичният обхват на броя е огромен и можеше да бъде стеснен и насочен по много различни начини. Което на свой ред означава, че ред иначе интересни и важни въпроси, съдържащи се в „Как стигнахме дотук?“, по необходимост остават извън силите и времето, с които разполагахме.

Повече от всеки друг брой досега, в този щяхме да уплътним цялостността му като политическа намеса, ако можехме да осигурим повече (полит)икономически текстове и аргументи. Щеше да бъде ценно броят да анализира измененията в материалните обществени условия, в които се разгръщат разглежданите тук процеси, и не само институционално или идеологически. Става дума за ключови измерения на прехода и посткомунизма като промените в структурата на работната сила, проблемите на дълга и задлъжнялостта, формирането на фискалните политики в неолибералния свят и пр., и пр. За това обаче не ни стига нито компетентността, нито човешката сила. Нуждата остава, така че за в бъдеще ще се радваме на всеки принос от читатели и приятели.

На второ място, не ни стигнаха възможностите да дефинираме по-ясно това постоянно прокрадващо се „ние“, т.е. „ние“, които сме стигнали тук. Може би най-ясно отличимата идентичност, изградена от авторите, е тази на нас, хората от посткомунистическото пространство (български граждани по случайност или по най-голяма вероятност). Но дори и тази идентичност на едни посткомунистически хора се явява в броя само за да се подчертае лишеността ѝ от социална и икономическа основа, да се експлицира за сметка на едно спекулативно и продуктивно „ние“ метафориката на националното и антикомунистическото.

Един голям въпрос, маркиран в статията на Георги Медаров, оставихме съзнателно без повече внимание – „Къде не стигнахме?“ Къде можехме да бъдем? Къде все още можем да стигнем?“ За нас е без съмнение, че налице е неотложната нужда от нов демократичен проект, нов режим демокрация, в който свободата не идва повече на цената на равенството. За Михаил Бакунин социализмът без свобода означава робство и бруталност, а за Роза Люксембург, изразила патоса на немските социалисти по онова време, изборът е прост – „социализъм или варварство“. И двамата обаче, както и въпросът „Къде можем да стигнем?“ биха се чувствали по-комфортно в следващия брой на dВЕРСИЯ – „Революции“. Надяваме се и тогава, в едно задълбочено, разнообразно и смело отбелязване на столетието от Октомврийската революция, да се срещнем отново с нашите читатели, приятели и съмишленици.

Приятно четене!

Свали
За да изтеглите и прочетете списанието, можете:

1. Да свалите .pdf файл на вашето устройство от бутона „Свали“.

или

2. Да отворите списанието онлайн чрез приложението на Issuu:

Comments

comments