Skip to main content
Жак Вилре във "Вечеря за глупаци", 1998 г.

Фашизмът не е маргинален, a маргиналията се фашизира

Tри коментара върху един (не)маргинален случай

„Маргиналия“ е бележка, коментар, допълнение, изписани в празните полета около основния текст на книжно тяло. Маргиналията може да изясни, опровергае или да подсили водещото изложение, добавяйки прочита на онези, заели се с текста след неговия автор.

Писането на маргиналия може да бъде и политически акт и идентичност: пояснения, допълнения и опровержения от позицията на „страничния“, „периферния“, маргиналния.

Много хора, в това число и ние в dВЕРСИЯ, пишем бележките си за принос към и промяна на обществената биография от такава позиция. Този материал обаче поставя сериозният въпрос „Какво става и какво означава, когато маргиналията съзнателно подсилва, ако не и повтаря основния текст?“ Принос към какво и защо може да се явява подобна маргиналия?

Ето само четири известни примера от последните няколко месеца за това какво се случва с основния текст:

19 февруари 2017 г. По традиция на тази дата медийният ефир избухва с националистическо съдържание. По БНТ предаването „Отблизо“ с Мира Добрева излъчва репортаж, в който ултрас на ФК „Левски“ показва и разказва татуировките си, сред които и свастика. СЕМ не е сезиран, а Добрева не е санкционирана с мотива, че става дума за „външна продукция“, – въпреки недвусмисленото законодателство. Т.е. случаят се вля като нормална и съвсем приемлива част от основния текст.

17 май 2017 г. Социалните мрежи избухват, след като в публичното пространство започва да циркулира снимка на назначения два дни по-рано като заместник министър на регионалното развитие и благоустройството Павел Тенев с направен хитлеристки поздрав. Премиерът Борисов подписва оставката на Тенев при разразилия се скандал, но с уговорката „Човешко е,“ и „Това е удар за кариерата му.“ С което случаят се вгради безпроблемно в основния текст.

19 май 2017 г. Валери Симеонов, заместник-министър председател и председател на Национален фронт за спасение на България (НФСБ)/Обединени патриоти, защитава Павел Тенев с думите „Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там“ (Бухенвалд). Той обаче стигна по-далеч и нападна вестник „Сега“ за изнасяне на невярна според него информация след дадено интервю. Вице-премиерът твърдеше, че той всъщност не е произнесъл въпросното изречение. Случаят утихна и също успешно се вля в основния текст.

25 май 2017 г. Валери Симеонов е назначен за председател на Националния съвет по етнически и интеграционни въпроси към Министерски съвет. Това става не само на фона на събитията от предната седмица, но също и на фона на програмата на НФСБ от 2013 г., предвиждаща сегрегиране на ромите в туристически атракциони, както и на фона на изказването на Симеонов като депутат в 43-тото Народно събрание отново по адрес на ромите: „превърнали са се в нагли, самонадеяни и озверели човекоподобни, изискващи право на заплати без да полагат труд, изискващи помощи по болест без да са болни, детски за деца, които играят с прасетата на улицата, и майчински помощи за жени с инстинкти на улични кучки?“ Назначението предизвика скандал и известна доза граждански и неправителствени реакции, но те не доведоха до нищо и този случай също стана приемлива, ако не и приятна за някои част от основния текст на живота ни заедно. Въпреки насложената публична история на Симеонов.

И въпреки крещящо ясната тенденция (включваща и 13 години Луковмарш), която дори само тази кратка и скорошна хронология разкрива, една маргиналия се появи със съвършено неадекватната си претенция, че е нужно да изясни този основен текст…

„Маргиналия“ е медия с мото „Правата на човека са решението“. На цената на не един идеен компромис и ние, и други активисти, изследователи и политически ангажирани хора считахме тази медия за съмишленик и партньор, поне що се касае до някои базови борби в публичното пространство. Считахме ги за такива до момента, в който „Маргиналия“ не просто проведоха брутално апологетично интервю с един от организаторите на Луковмарш, но и след това яростно защитаваха изключителното качество и полезност на подобни материали. След години ужким противопоставяне на фашистките прояви.

Случаят е, разбира се, по своя мащаб буря в чаша вода. Тесни кръгове реагират на скандален материал в маргинална медия, сякаш няма далеч по-големи, стари и страшни субекти и тенденции, с които да се занимаваме. По собствената си значимост обаче случаят е израз именно на тревогата, изразена по-горе: „Защо маргиналията съзнателно повтаря основния текст?“

Доминиращият дяснолиберален дискурс е достатъчно лицемерен и циничен, за да твърди вече дълго време, че всъщност фашизмът е в маргиналията, че проблем няма, а вместо това все още имаме да борим някакви комунистически призраци. Това абсурдно настояване трябва да бъде контрирано. Трябва да бъде контрирано толкова повече в момента, в който се оказва, че маргиналиите дори от своята странична и по-слаба позиция започват съзнателно да осигуряват комфорт на този фашизъм.

В следващите редове представяме три коментара с аргументи защо случаят с интервюто на Маргиналия с представител на фашистка организация не трябва да бъде подминаван, и най-вече – не трябва да бъде повтарян.

Станислав Додов

„Фашизмът не е мнение, а престъпление“

Галина Лачева, социален активист

Това е един от основните лозунги на ежегодно провеждания Антилуков марш. Това е и основното послание, което имам нужда да отправя с откровен гняв от сравнително официална трибуна към екипа на една доскоро ценена от мен уж правозащитна медия като „Маргиналия“ по повод шокиращото осигуряване допълнителен терен за фашистка пропаганда от страна на тартора на престъпната организация Български национален съюз.

Защо фашизмът е престъпление едва ли е потребно да се аргументира в контекста на българската конституционна претенция за демократичност. Така или иначе, изричното поставяне интереса на нацията над този на свободния индивид и международната демократична общност, към която тя/той се числи, както и оспорването правата на неравнопоставени групи в обществото се свързват пряко с дефиницията за фашизъм, предлагана от самия Бенито Мусолини. Съзнателните опити това да се отрече и прикрие под маската на национализъм, инфилтрирал днешното българско правителство и национални медии, по никакъв начин не го опровергава като твърдение.

„Маргиналия“ сгафи непростимо, като връчи и своя мегафон на знаков говорител на съвременния български радикален национализъм, а в последствие се опита да замаже положението, насочвайки критиките си към вече бившите си сътрудници и читатели, напълно игнорирайки отправените от тяхна страна забележки в нарочни онлайн публикации и съответните коментари.

„Някои хора обаче ви обвиняват в радикални възгледи, смятате ли че това е тенденциозно?“ пита журналистът Брезов – „И изобщо, с какво толкова дразните хората отляво: социалисти и либерали? Изглежда предимно оттам идват нападките.“ Задаването на този гениално разобличаващ въпрос ме впечатли с вкарването на опонентите на Български национален съюз в абсурдно тесни и стереотипни рамки. С журналистическата претенция за тактическо информиране на читателите относно „врага“ при пълно изключване от картината на исторически най-ярките му и най-системни критици от либертарно левия политически спектър и по-специално от анархистките кръгове, изстрадали  брутални репресии както от страна на фашистките, така и от страна на тоталитарно левите режими през XX в.

За съжаление, нито един от останалите любезни въпроси в интервюто не предложи нищо интелигентно провокативно, осведомяващо по-слабо информираните читатели за недъзите на фашистката или радикално националистическа доктрина, което поне частично да не ѝ осигурява кукувиче гнездо сред всички останали територии, на които се допуска тя да мъти уродливите си отрочета. Ако това е примерът на „Маргиналия“ за „благородна ярост“ (по Емил Коен) в подхода към вражеските идеологии, и да имаше бог, не би могъл да ни опази. Със сигурност обаче може да опази „Маргиналия“ от интереса и подкрепата на мнозина радетели за справедлива, либертарна организация на обществения живот.

Интимно с Кумчо Вълчо

Чавдар Маринов, историк

Публикувано наскоро в правозащитната медия „Маргиналия”, интервюто „За Луковмарш – по никое време” беше без съмнение неприятна изненада за мнозина читатели, отнасящи се със симпатии към правозащитната кауза.

Свидетелство за значимостта на реакциите беше и фактът, че Светла Енчева, вероятно най-силният автор на „Маргиналия”, напусна сайта в знак на протест. Изразявайки протеста си в статия, която представлява последната ѝ публикация в същата медия, Енчева се спря на проблематичните аспекти, свързани с даването на публичност на говорители на неонацистки, хомо-, ксено- и пр. фобски идеологии. Авторката представи аргументи против легитимирането на говора на омразата чрез даването му на медийна трибуна, с които е трудно да не се съгласим. Та нали досега сме се нагледали на всякакъв род медийни манипулации по теми като малцинства, бежанци и пр., оправдани с представянето на „всички гледни точки”? С даването на гласност „и на другата позиция” – която всъщност най-често си е политически и обществено доминираща, и едва ли заслужава особена защита – докато опонентите са набързо представени и дори преднамерено иронизирани (достатъчно е да си представим дежурните майтапчийски репортажи с цигани, говорещи на лош български). Традиционно, „популистки” медии като напр. бТВ отразяват именно по този начин ежегодните неонацистки Луковмаршове, но до неотдавна дори либерално-интелигентският „Дневник” проявяваше особено старание в представянето на „гледната точка” на участниците в маршовете, релативизирайки по този начин аргументите на противниците им и в крайна сметка легитимирайки неонацистките манифестации.

Лошото обаче е, че сякаш не става дума просто за гаф. Четено редом със статията на Енчева, публикуваното от „Маргиналия” интервю изглежда дори още по-скандално, доколкото решително надминава рамките на легитимирането чрез даване на трибуна, проблематизирано от правозащитничката. В действителност интервюто е направено така, че да покаже един наистина добър Кумчо Вълчо (както се изразява Енчева) и в този смисъл изглежда по шокиращ начин апологетично, самоунизително и, с извинение за жаргона, слагаческо. В течение на цялото интервю журналистът от „Маргиналия” Данаил Брезов дава услужливи жокери на неонацисткия лидер, с които да му помогне да защити „гледната си точка”. Ето как:

1) Журналистът определя неонацисткия патрон – нацисткия ген. Луков – като „по-точно оспорвана”, а не „спорна” историческа личност. Вторият вариант е достатъчно мек, имайки предвид че става дума за лидер на откровено про-нацистката и антисемитска легионерска организация с ясно документирана топла връзка с Третия Райх. Журналистът обаче се старае да смекчи още повече формулата. Дори когато поставя донякъде под съмнение популярната единствено сред почитателите на генерала историческа фалшификация за неговата защита на Кюстендил от сръбска окупация, Брезов хвърля незабавно жокер с една „безспорна” в днешното българско общество историческа икона като Левски, където – видите ли – също имало „митове”. Вместо да ги проблематизира – за това явно не му е времето и мястото, – журналистът по този начин чинно измива образа на генерала, при това без какъвто и да било натиск от интервюирания в тази насока. Смъртта на Луков – убит от комунисти, днес определяни в антикомунистически и не непременно неонацистки издания като „терористи” – е еднозначно представена от Брезов като „мъченическа”.

2) По-важни от въпросите, свързани с биографията на една или друга историческа личност, са, разбира се, употребите на тези личности днес. Тук интервюто звучи по-скандално. Критиките по адрес на неонацистките почитатели на Луков са представени във всеки един от въпросите като тенденциозни и несправедливи. Журналистът на „Маргиналия” говори за противниците на неонацистите, подчертано разграничавайки се от тях като от „някои хора”. Тяхната позиция е представена пренебрежително – това са хора, които по причини, останали неясни, нещо се „дразнят”. Внушава се, че тези „някои хора” само знаят да лепят етикети като „националсоциалисти” или „фашисти”, а и нещо повече – те също така „мразят и плюят”. По този начин журналистът съзнателно прехвърля проблема от полето на неонацистите при техните опоненти.

3) При това, допълнително се легитимира неонацистката аргументация с внушението, че опонентите й не са неутрални, а имат някакъв конкретен и по някакъв начин компрометиращ ги идеологически профил. Журналистът посочва ясно, че те са „отляво”, слагайки в един кюп социалисти и либерали: рефлекс, характерен изключително за крайнодясното говорене. С този жест се внушава, че и тяхната работа, тази на „левите”, нещо не е чиста. Всъщност стига се до окончателно делегитимиране на антинацистката позиция чрез старата тоталитарна парадигма: левите бичуват националсоциализма, но те се оказват същото или подобно зло. Както посочва журналистът на „Маргиналия”, те са защитници на „интернационал-социализма”: каламбур, чрез който не само едните и другите биват поставени на едно ниво, но и се прави алюзия за „безродния” и „космополитен” характер на противниците на нацизма. В употребения термин могат да се доловят дори далечни отгласи от портретирането на една определена религиозна или културна общност, чийто брой е навремето сериозно редуциран от идеологическите вдъхновители на интервюирания. Журналистът представя същите „някои хора” почти като морално паднали, и дори като истинските виновници за проблемите: според него, тези хора просто търсят „ефект”, като тук той подема изказването на интервюирания, че същите правят „реклама” на неонацистите, добавяйки щедро от себе си елемента на съзнателност.

4) Журналистът на „Маргиналия” живо се интересува от въпроса по какъв начин държавата може да помогне на неонацистите (наречени по-извинително националисти), както и от международната подкрепа за тях. Отново, интервюираният по никакъв начин не дава повод за такава загриженост от страна на представителя на „Маргиналия”, който говори почти с тревога, че неонацистите са вероятно оставени сами на себе си. Участието на „националисти” в управлението на държавата днес се оценява от журналиста като „исторически шанс” (считайки, че преди нямало националисти във властта) и той услужливо пита как този шанс да не бъде пропуснат – не дай си боже да останат „националистите” само с „декоративна функция” както преди. Журналистът Брезов дори скептично подхвъля, че на тези във властта им липсвала решителност и стига до това да предлага по приятелски начин да им се начертаят „приоритети”.

5) Неонацизмът се представя от журналиста в определен героичен регистър, възпроизвеждащ напълно реториката на (нео)нацистите. Неговите следовници са представени като млади хора, но с „кауза”, готови на „жертви”, поели по „път”, който явно е труден и изпълнен с опасности. Когато интервюираният заявява, че бил викан на разпити от „репресивния апарат” на държавата, журналистът услужливо допълва, че сигурно е и следен. Срещата на двамата е представена от журналиста почти като такава на съмишленици – поне за един кратък момент, осъден на мимолетност, наложена от външни сили, а не от собствени убеждения и императиви: На път е да се случи нещо наистина необичайно: един идеен последовател на Българските национални легиони и един представител на либерална медия ще седнат да пият чай в забързаното утро като стари приятели, каквито навярно можеха и да бъдат, ако животът не им беше отредил ролята на врагове. За около час обаче те ще проявят живо любопитство един към друг и ще се оставят на течението на разговора преди кресливата жега на деня отново да им припомни разделителните линии, които някога са се зарекли ревностно да поддържат.” В това въведение в обстановката се долавя почти еротичен трепет пред досега със забранения плод: и всичко това в един мъжки, рискован, героичен план. Този интелектуален каминг аут задава тона на цялото интервю, което логично завършва с откровената идентификация на журналиста с есенциализираната фигура на „българите”.

Важно е да се постави следният въпрос: дали „гафът” в случая не е индикатор за по-дълбок проблем. Възможно ли е наистина „Маргиналия” да споделя до такава степен дясна политическа перспектива върху човешките права, че „прекалено” левичарският характер на мобилизациите срещу ежегодния Луковмарш да са ѝ точно толкова или дори по-противни от самия марш?

Ако е така, не представлява ли антикомунизмът сериозен проблем на българското правозащитничество? И ако досега „борбата с комунизма” е вървяла ръка за ръка със защитата на човешките права, не виждаме ли вече и дефектите на това съюзничество, както и на самото говорене за хуманизъм и човешки права отвъд всякаква социално-класова проблематика? Въпроси, върху които вероятно си струва да се замислим, преди да се окажем в интимна обстановка, на чай, с поредния Кумчо Вълчо.

Жак Вилре, „Вечеря за глупаци“, 1998 г.

Вечеря за глупаци

Валентина Георгиева, културолог и един от организаторите на шествията против Луковмарш

На 20 юни тази година – „по никое време“ както се казва в редакционното заглавие, Маргиналия публикува интервю на журналиста Данаил Брезов с коменданта на Луковмарш Звездомир Андронов. Последваха бурни реакции от хора, които всяка година излизат на шествие срещу провеждането на въпросния Луковмарш, от дългогодишни участници в антирасисткото движение в София. Казах си: „Аха, следват либералния принцип за показване на всички гледни точки“. С трепет и възмущение очаквах да се обърнат и към нас за подобно интервю. Към нас като организатори на шествието срещу Луковмарш, колкото и слабо и почти незабележимо да е то. Но нали всички гледни точки, даже още по-маргинални са по-добре за „Маргиналия“. Оказа се, че не е бил такъв замисълът на редакцията.

Колко е спорен принципът на сблъсъка на гледните точки обясни Светла Енчева. И скоро след това напусна Маргиналия. В отговор на Светла Енчева друг автор на Маргиналия Емил Коен първом се захвана да обясни, че ако „силите на доброто“ (разбирай изразителите на дискриминираните и потиснати групи) изобщо искат да имат шанс срещу „силите на злото“ (разбирай гласовете, проповядващи омраза), то те трябва и са задължени да влизат в медийно режисирания сблъсък на позиции. И да бъдат също толкова гласовити, силни и нападателни. Да бъдат борбени и настъпателни, да изпадат в „благородна ярост“. И така да убедят публиката в правотата си. А не да хленчат срещу медиите, които дават повече трибуна на „онези“, които хулят и ругаят. Видите ли, ние не знаем как да си я вземем тази трибуна. Или не съумяваме да си я отвоюваме от по-речовитите националисти. Оставяме се да бъдем прекъсвани, неглижирани, хулени и маргинализирани. Но най-вече не съумяваме да формулираме ясно и гръмко послание, с което да спечелим аудиторията и да победим срещу „силите на злото“. Притеснителното е, че с това Емил Коен провъзгласява правото на по-силния в медийния дебат. Притеснително е за една либерална медия да се уповава в правото на по-силния.

По-притеснително обаче е оправданието, което той дава за публикуването на интервюто със Звездомир Андронов. Замисълът на редакцията бил да ни запознае с врага. Като за целта бил приложен много умел журналистически похват – Даниел Брезов се бил „внедрил“ при Кумчо Вълчо, заел една миловидна и „културна“, по-сговорчива позиция, за да бъде изобщо приет за интервю и да получи отговори. Ако го наречал директно „фашист“, то нямало да получи интервю. Щяла да му бъде затръшната вратата под носа. Че интервюиращите не следва да се конфронтират и да обиждат събеседниците си е повече от ясно и няма какво да ни се обяснява. Това, бих казала, е част от журналистическата етика (и прощавайте за морализаторския език). Притеснителното тук е друго. По думите на Коен това е журналистически прийом, чрез който репортерът г-н Брезов показва, „че националистът говори със заучени клишета, като ‚навита грамофонна плоча‘, че не схваща открита ирония, че интелектуалният му багаж, е, меко казано, скромен“.

Имаше един (вече стар) френски филм, в който приятелска група богати и интелигентни мъже разиграват своето странно забавление – да канят на вечеря случайно срещнат от тях човек във влака, на улицата, по работа и т.н. Условието да бъдеш поканен е да имаш някаква своя малка налудна страст, като например да строиш дворци от кибритени клечки. Също така трябва да си склонен да говориш за нея безспир, отдаден на страстта, без никаква критична дистанция или ирония спрямо заниманието си. А богатите джентълмени, на които гостуваш, непрестанно те обсипват с въпроси, чиято ирония ти не разбираш. Забавлението продължава до пълно объркване на „обекта“, който вярва в неподправения интерес на джентълмените към неговото начинание. Но накрая си тръгва някак огорчен и обиден, без да разбира защо. Филмът се казва „Вечеря за глупаци“.

Според обяснението, което г-н Коен дава за жеста на журналиста Брезов и на редакционната политика на Маргиналия, изглежда комендантът на Луковмарш г-н Андронов се е хванал в клопката. Бил е поставен в ролята на „глупака“ от филма. Интервюто е пуснато, за да се изтипоса неговата интелектуална слабост. В него виждаме как той „захапва въдицата“ (по израза на г-н Коен) и дава неправилния отговор на въпроса за ЕС. И това сякаш е находката на интервюто. Да видим отново и отново как респондентът националист борави с клишета като „навита грамофонна плоча“.

Впрочем клишетата и неправилните отговори не ги чуваме за първи път. Достатъчно е да се види поне един репортаж от провеждането на Луковмарш в националните телевизии – там неизменно присъства интервю със Звездомир Андронов и той неизменно казва все същите неща. Имаше ли нужда да се прави това „внедряване“ от страна на екипа на Маргиналия? Това се питам.

В казуса с това интервю са намесени поне два основни принципа в журналистиката: за отразяването на всички гледни точки и за коректното отношение на репортерите към интервюираните. И по двата принципа редакцията взима грешното решение.

Но повече ме е грижа за това как се борим срещу Луковмарш. Като покажем, че врагът ни е „глупак“. Като го иронизираме и подценяваме. Това достатъчно ли е?

И пак да кажа – аз съм последният човек, на когото ще му стане жал за Кумчо Вълчо. Или ще поиска да защитава правото му на уважително отношение от страна на медиите.

Публикуването на това интервю в Маргиналия беше грешка. Последвалите оправдания правят нещата още по-лоши.

Comments

comments