Skip to main content

Филмът „Помашки сълзи” и бежанците вчера и днес

На 20 май във Фабрика Автономия се състоя прожекция на филма Помашки сълзи на Георги Зеленгора и Дорейд ал Хафид, кръстен на едноименния разказ на Стою Шишков. Разказът на Шишков представя покъртителната картина на изселването на повече от шейсет помашки семейства от родопското село Орехово през 1893. Шишков е учител в селото по това време и е пряк свидетел на случващото се. Идеята на авторите на филма е да започнат от там, откъдето разказът на Шишков свършва.

Българският учител Шишков завършва с песимистичен тон: „Тяхната съдба [на помаците-изселници] бе решена, измирането им в Анадола от непосилния за тях климат и условия на живот, и съвършеното потурчване на останалите”, (което все пак историята опровергава). Помаците от Орехово намират нов дом в Северозападен Анадол. Те търсят подобни природни условия и създават селото Илиасагачифлик. Успяват да запазят родния си език, старите поколения продължават да говорят на него, но както се вижда от филма, настъпват и тенденции към промяна.

Както самият Зеленгора заяви, филмът не претендира да заема позиция, а само да проследи съдбата на тези бежанци от България към Турция. Но понякога картината сама говори, без да е нужно да се казва много от нейните създатели.

Първите кадри ни въвеждат в сърцето на планинския регион, за да ни запознаят със селото-майка, Орехово. Красивите, обли хребети се показват на фона на помашка песен, навяваща  носталгично чувство на тъга, изпълнена от Салих Доган (Мешхур Чапа). Диалогът между Шишков и някои от мъжете от помашките семейства, тръгнали на път към Турция, дава началото на филмовия разказ. Става ясно, че рамката на този разказ е история за насилствено изтръгване и прокуждане от родното място.

Докато гледах този филм, в мен се породиха няколко въпроса.

Защо артък (негодна) стока?

Шишков пита един от мъжете-помаци, какви са причините за изселването на семействата им, още повече по време на тежка зима. Мъжът отговаря: „Ние сме вече артък стока”. Стоката е продукт на човешката дейност, предназначен за продажба или размяна. Защо този мъж определя себе си и съселяните си като стока, при това негодна? В своя анализ на капиталистическите отношения, Маркс пише, че когато социалните взаимоотношения се ограничат до икономическа размяна на пазара, както при капиталистическата система, отношенията между хората придобиват характер на отношения между предмети. И още, за да се зародят капиталистически социални и икономически отношения е необходимо първоначално насилствено заграбване, както се случва в Англия между 16-17 век. По време на процеса на така нареченото първоначално натрупване на капитали селяните са прогонени от земята им, а общинските земи заграбени.

Ако се върнем към разказа на Шишков, става ясно, че помаците са прокудени от родните си места от хора, носещи символите на местната българска власт – попът и кметът. Налице е процес на заграбване на имоти под формата на кампания за „приобщаване към православното народно тяло”, т.е. опит за насилствено изселване. Тук се вижда връзката между политико-икономическия процес на насилствено лишаване от собственост и идеологическо оправдание на съответните действия. При подобен насилствен процес на обекта на агресия винаги се отсъжда някаква другост, която да оправдае агресията срещу него. Бих назовал този процес принудително налагане на идентичност, която със своите отличителни белези дава необходимия ефект – мобилизира насилието спрямо този друг.

Ако погледнем на събитията с оглед на тогавашния исторически развой, виждаме, че насилственото прокуждане на по-голямата част на жителите на Орехово има своето начало по време на управлението на Стефан Стамболов. Характерно за него време е очертаване съвременните форми на българската национална държава. Свързано е с процеса на джентрификация*  в столицата София и поставяне началото на националистични ритуали и чествания, или на така наречените „изобретени традиции” (по Хобсбаум).

Маркс обяснява, че първоначалното натрупване (което става по насилствен път) е „историческа основа” на специфичното капиталистическо производство. Градежът на българската капиталистическа държава предполага подобна първоначална акумулация. След като хората, изповядващи исляма, са маркирани с някаква другост, техните земи и собственост стават главен прицел на новите властници, целящи да натрупат капитал.

В случая с помашкото население от Орехово репресиите са дали нужния за местната власт резултат. Вместо да се покръстят, помаците напускат родните си места, като имуществото им остава изцяло в ръцете на тази власт. Земята, къщите, животните и всичко, което помаците притежават, са изкупени на безценица. Похватът напомня друг процес, характерен за средата на 90-те години на миналия век – насилието на организираната престъпност и последвалата приватизация, когато отново се налага първоначално натрупване на капитали, за да се създаде капитализъм. Както се споменава в разказа и филма, кметът на селото, етнически българин, преди тази кампания е човек с власт, но без материално положение. Развявайки знамето на национализма, той успява да се сдобие и с материално богатство. По същия начин съвременните български политици използваха политическата си власт, за да се сдобият с икономическа. Този път, развявайки знамето на антикомунизма.

Чия идентичност?

По време на дискусията след филма бе зададен въпрос: „Какво дефинира помашката идентичност?”. Помашки сълзи показва как живеят потомците на семействата, прокудени от родното им село и намерили нов дом в Турция. Виждаме събор в селото. От разговорите между селяните се разбира, че старото поколение, потомци на жителите на село Орехово, са запазили езика, на който са говорили предците им. Според Мария Тодорова, поради специфичния исторически процес на формиране на нацията в България, маркерът за национална идентичност става езикът, а не религията. Това дава основание на репресивния режим, наречен социалистически, да претендира за българска идентичност на помаците. По този начин се утвърждава една традиция на насилие към различността, започнала от самото създаване на съвременната българска държавност.

С процеса на модернизация на българската държава религиозната принадлежност като белег за идентичност, датиращ от Османския период, отстъпва място на езика. През целия период след Освобождението до наши дни националистични гласове продължават да се чуват и претендират за българска идентичност на помаците. Както пише Тодорова, организирани кампании за асимилиране на помаците към българската нация датират още от 1912 и 1920-30.  В случая с движението Родина те са подети от самата помашка интелигенция, а в наши дни се сещаме и за отец Боян Саръев, също самоопределил се като помак, но целящ да върне помашката общност към православието. След 1944 г., когато религията изпада в немилост, методът за претопяване на общността е чрез насилствена смяна на имената с български. Този импулс за вменяване на национална идентичност почива не само на претенции за общ език, но и на травматичната колективна памет. Под давление на бившия режим, той се подклажда от произведения на популярната култура като Време разделно и историографии, базирани на исторически митове, всички те създавани с пропагандна цел, както и от исторически  факти, като участието на помаци в потушаването на Априлското въстание (1876).

Представата на неолибералния капитализъм за човешки права изключва социално-икономическите норми. Достъпът до образование за всеки не влиза в неолибералния дискурс на законните права. На практика неолибералният идеолог е радетел за самоопределяне на индивида, без да се интересува от неговото социално положение. В условия, където образованието е недостъпно, религията отново се връща като главен белег на идентичност, както е било в османския период. За общност, която счита себе си различна от мнозинството, става все по-трудно да учи своя роден език. Но както обяснява представител на помашката област в Якоруда, цитиран от Тодорова, проблемът не е в идентичността и самоопределянето, а в липсата на социално-икономическа стабилност на населението, визирайки помаците в България.

Че проблемът с идентичността не е отделен от социалноикономическото положение на общността се вижда ясно и във филма. Под звуците и текста на Върви, народе възродени!, камерата едновременно представя изоставеното помашко училище в Илиасагачифлик, което показва икономическа бедност и липса на средства за поддържане корените на рода. Въпросът за помашката принадлежност продължава да бъде отворен. Не е ли лишаването от образование един нов опит за вменяване на идентичност, една нова претенция към тази общност, този път идваща от неолибералната диктатура на Ердоган? Както споменава Тодорова, езикът се явява причина за дискриминационното отношение на турците и турската държава към помаците. Но с неговото заличаване, ще изчезне ли дискриминацията спрямо тази общност, ще настъпи ли опит за интеграция, приобщаване или асимилация?

Все пак в последните години помаците създават свои организации като Федерация на Помашките Дружества в Турция, чийто председател Байрам Ефрат ползва езика, който са говорили изселниците от старо Орехово. ФПДТ цели да запази културата и речта на помаците, а също и да създаде връзки между тях. Хората от Илиасагачифлик живеят със спомена за селото-майка – Орехово, и търсят начини за контакт.

Бежанците вчера и днес

В края на своя разказ създателите на Помашки сълзи правят ясен паралел между бежанците от 1893 и бежанците на съвремието. В случая с Орехово имаме насилствено изселване и заграбване на имущество под маската на национализма, където религията е параметър за другост, за да оправдае идеологически насилието. В случая със Сирия, а и не само, имаме геополитически интереси – войни за ресурси, където отново религията като параметър на другост се използва за идеологически инструмент. Ограничен до религиозно самоопределяне, без да се интересува от социални права, дори понякога открито враждебен към такива, неолибералният модел подклажда параноята на националистите, на които жителите на райони като Родопите се привиждат за скрити вътрешни врагове, готови да късат “народното тяло”. Такава параноя се подсилва от авантюристичните ходове на самообявили се помашки националисти като Ефрем Моллов, преди това гастролирал в редица български партии. И всеки път, когато на екрана се появи филм, който показва и задава въпроси, без да предлага готови отговори, националистичната параноя на партийния мегдан ще подозира предателство към народното тяло.

Накрая ще завърша с думите на участник в дискусията след филма, който на въпроса за идентичността на помаците, заяви: „Ами, нищо не пише в учебниците по история за това”. Но какво става, ако дадем на държавните институции да решават въпроса за идентичността? От съдбата на бежанците в миналото и сега, а и от дискусията стана ясно едно – налагането и вменяването на идентичност служи удобно за политико-икономически цели, облечени в убедително звучащи идеологически доводи. Затова може би е по-добре да оставим думата на хора като Стою Шишков, Георги Зеленгора и Дорейд ал Хафид, които се интересуват от общочовешки въпроси, като този за социална справедливост, а не от национални каузи. Както единият от авторите на филма, Георги Зеленгора, потвърди: „Основната цел на филма беше познавателна. И аз, и Дорейд ал Хафид се опитваме да изграждаме мостове, а не да дълбаем пропасти.“

Заглавно изображение: Помаци от село Чамалтъ, окръг Бафра,

избягали през 1934 г. от село Ерма река, Златоградско

(снимката е от архива на Мехмед Кундьов, 60-те години на 20 век)

Трейлър на „Помашки сълзи“

Comments

comments