Skip to main content

Когато свободата имаше нужда от деца

Препубликуваме откъси от книгата на Борис Буден Зона на преход. За края на посткомунизмас любезното съдействие на българския издател ИК Критика и Хуманизъм(kx[@]bsph.org) и преводачката Светла Маринова.

Заглавно изображение: Революцията в Румъния, 1989 г. Протестиращи са се събрали пред централата на Румънската комунистическа партия в Букурещ. Източник

Когато свободата имаше нужда от деца

Борис Буден

Жаргонът на посткомунистическата трансформация е белязан от странна метафоричност: възпитание в демокрация, изпити по демокрация, училище по демокрация, демокрация, която е в пелени, която расте и узрява и може би e още дете, която едва прохожда или демокрация, която страда от детски болести. [1] Така самият език на посткомунизма вече издава един парадокс, който насочва вниманието към най-големия скандал в най-новата история: точно хората, които доказаха политическата си зрялост в демократичните революции през 1989/90 г., са станали за една нощ деца! Вчера успяха да съборят тоталитарните режими, в чиято устойчивост и дори непоклатимост е бил убеден до последно така нареченият свободен демократичен свят и от чиято власт той се е страхувал като от извънземно чудовище. В борбата срещу комунистическата заплаха са били мобилизирани всички политически, идеологически и военни сили, големи държавници и генерали, философи и учени, пропагандатори и шпиони, без да успеят да сплашат сериозно тоталитарното чудовище. И въпреки това точно онези, които успяват да го прогонят с голи ръце, са наречени деца. Вчера те успяха да вдигнат световната история от нейния смъртен одър и след толкова дълго време да ѝ помогнат отново да стъпи на краката си, а днес самите те трябва да учат първите си стъпки. Вчера дадоха на целия свят исторически урок по смелост, политическа автономия и историческа зрялост, а днес вече трябва да се доказват като послушни питомци на своите самозвани възпитатели. Вчера бяха животоспасяващо лекарство за смъртно болни общества, а днес вече самите те страдат от детски болести, които трябва да преболедуват, за да станат изобщо жизнеспособни. Що за чудо се е случило през тази нощ, що за магьосник е успял да превърне зрели хора в непълнолетни деца?

Това, разбира се, е била политиката. Детето в зрелия човек не е нито етап от развитието, на което човек е останал, нито психопатологично явление, примерно един вид инфантилна регресия, а политическо същество, zoon politikon par excellence.

Една идеология на име транзитология

Човекът като политическо дете е идеалният субект на едно демократично ново начало. Необременен от миналото и изцяло ориентиран към бъдещето, той е изпълнен с енергия и фантазия, възприемчив и изпълнителен. Той излъчва свобода сякаш е нейното чисто въплъщение, но в действителност изобщо не е свободен. Той е несамостоятелен и трябва да бъде ръководен, съответно поставен под попечителството на възрастните. Именно това го прави толкова подходящ да служи за основа на едно зараждащо се ново общество. Той снема в себе си всички противоречия, които внезапното избухване на свободата предизвиква в обществото, но най-вече противоречието между господстващи и подчинени. Няма по-саморазбиращо се отношение на господство от това между едно дете и неговия попечител, няма по-безобидно и легитимно подчиняване от това на непълнолетни деца. На тях не им се отнема свободата, а само временно се суспендира, отлага се, така да се каже, до второ нареждане. Така едно държано под попечителство дете, разбирано като политическо същество, „се радва“ на една отложена свобода. И ако някой ден обещанието за свобода се окаже измамно, то остава оправданието, че и бездруго това е било само детска приказка.

Репресивната инфантилизация на освобождаващите се от комунизма общества е основният политически белег на така наречената посткомунистическа ситуация. Тя се разкрива най-ясно в идеологията за посткомунистическата трансформация, една странна теоретична конструкция, която има намерение да разбере и обясни посткомунистическия преход към демокрация [transition to democracy]. Тук цинизмът се превръща в (политико)научно мислене.

От политологическа перспектива посткомунизмът се схваща преди всичко като преходна фаза, респективно като процес на промяна, в хода на който реалното социалистическо общество се превръща в капиталистическо-демократическо. [2] Политическата наука дори не вижда причина да концептуализира този преход като определена историческа епоха. На него му липсват основните белези на идентичност, примерно един специфичен посткомунистически политически субект или специфична посткомунистическа система, специфичен посткомунистически начин на производство или специфична форма на собственост и т.н. Затова и политическата наука изобщо не се нуждае от понятието за посткомунизъм. Вместо него тя предпочита вече споменатата концепция за transition to democracy [3] и дори в рамките на тази концепция развива самостоятелна дисциплина, която изследва „научно“ този процес, така наречената транзитология (Transitology). Тя се основава на циничната идея, че хората, които сами са извоювали своята свобода, първо трябва да се научат правилно да ѝ се наслаждават. Значението на този парадокс надхвърля далеч историческата ситуация, в която са се намирали източноевропейските посткомунистически общества след 1989 г.

[…]

Възпитание в непълнолетие

При тези концептуални предпоставки процесът на пост-комунистическата трансформация изглежда като един вид процес на възпитание, който следва идеала на възпитанието в пълнолетие. Във всеки случай той също така отразява всички противоречия на тази стара просветителска концепция.

Както е известно, аналогията между историческото развитие на човечеството и естественото узряване на детето или неговото съзнателно насочвано възпитание е „изо­бретение“ на Просвещението.[4] По същество Просвещението не е нищо друго освен преходът от непълнолетието към пълнолетието, или както се казва при Кант в първите изречения на известната му статия от 1784 г., „изходът на човека от неговото самопричинено непълнолетие“, което той дефинира като „неспособността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг“. [5] Така, както непълнолетието е самопричинено, така и пълнолетието трябва да се постигне като резултат от собствено действие. Човек не става пълнолетен пасивно в смисъл на освобождаване от някаква опека, било то природа, бог или някакъв господар, примерно монарх, което всъщност е и изначалното значение на понятието за еманципация като освобождаване. Просветителската идея за прехода към пълнолетие има по-скоро значението на еманципация в рефлексивен смисъл – като самоосвобождаване. Въпреки това този преход не бива в никакъв случай да се бърка с революция. Кантовото понятие за Просвещение имплицира еманципация, която не се осъществява като революционен скок, а като „реформа в начина на мислене“, като непрекъснат напредък, който единствен е в състояние да гарантира идентичността на своя субект като субект на Просвещението. [6]

В историческото развитие след Кант просветителският идеал на пълнолетието, а с него и представата за еманципацията като дългосрочен процес с отворен край все повече се измества на заден план. На негово място идва друга идея за еманципацията. Сега вече тя се разбира като акт на освобождаването от едно несправедливо наложено отношение на господство. Целта на еманципацията вече не е един пълнолетен човек, а едно свободно от власт общество. С това „пълнолетието“ губи първостепенното си значение на еманципация.

Важно е да се отбележи, че интересът към това понятие се пробужда отново едва след 1945 г. Както е известно, това е времето на един исторически преход: от фашистката диктатура към демокрацията. Непосредственият исторически опит на цели маси от хора, които сляпо са последвали своите водачи в катастрофата, прави отново привлекателна идеята за автономния, за пълнолетния човек. Сега „пълнолетието“ се схваща като предпоставка на демокрацията.[7] След като дълго време са били разделени, двете идеи – за „пълнолетието“ и „еманципацията“ – отново се срещат, за което допринася и философската рефлексия от следвоенния период. Така например Хабермас свързва еманципаторския интерес към познание с интереса към пълнолетието.

По същото време и педагогиката открива понятието „пълнолетие“; то се превръща в цел на възпитанието и образованието, съответно – в принцип на една еманципаторска наука за възпитанието. Така постфашистката трансформация следва идеала за пълнолетния гражданин като причина и цел на демократичното общество, което трябва да се изгради.

Нищо чудно, че и посткомунистическият процес на трансформация се оказва подвластен на същия идеал. В крайна сметка и новата ситуация се схваща като посттоталитарна – като историческо състояние, което в еднаква степен се разграничава идеологически и се отдалечава исторически от двете предходни форми на тоталитаризма – фашизма и комунизма. (Това включва и идеологемата за по-късното отъждествяване на двете безмилостно воюващи в историческата реалност идеологии и политически движения, което означава и представата за едно общество, освобождаващо се от така наречената двойна – фашистка и комунистическа – окупация.)

Никъде другаде посткомунистическият идеал за пълнолетния гражданин не намира толкова ясно приложение, колкото в една от най-важните задачи, които transition to democracy си поставя за цел, а именно в развитието на така нареченото гражданско общество. То е истинският субект на демократичния живот, социалният субстрат на всички демократични ценности, на справедливостта, на функциониращата публичност, на човешките права и т.н. И тъкмо това гражданско общество е прекалено слабо в освободените от комунизма общества от Източна Европа, да не кажем „още в пелени“, поради което то тепърва трябва да бъде възпитавано, изграждано, укрепвано.[8] Удивително е как на никого не му хрумва да си зададе въпроса: кой събори Бившия режим, ако не точно гражданските общества в Източна Европа? Какво друго беше „Солидарност“, ако не парадигма на самото съпротивляващо се, борещо се, радикално променящо света и обществото гражданско общество? Как така изведнъж то е станало слабо, след като довчера е било способно да доведе до падането на комунизма? Кой и с какъв интерес „обу пелените“ на полските работници, които инициираха демократичната революция, устояха на най-бруталната репресия на контрареволюцията и в буквалния смисъл на думата изнесоха на собствените си рамене окончателната победа на демокрацията? Кой „обу пелените“ на тези хора, кой ги определи като непълнолетни, кой искаше да ги лекува от детските им болести и ги пращаше на изпити в училище?

Циничните идеолози на прехода, както можем да наречем идеолозите на посткомунистическата трансформация. Техният цинизъм обаче следва определена логика: логиката на господството. Когато „възпитанието в пълнолетие“ се пропагандира в служба на един властови интерес и при това се превърне в безкраен процес, чийто възможен край се определя единствено от самите възпитатели, то позоваването на „пълнолетието“ вече не служи на това, както пише Робeрт Шпееман, „да се разшири кръгът на пълнолетните, а по-скоро да се разшири кръгът на тези, които предварително са били обявени за непълнолетни“[9]. Така типичната за жаргона на посткомунистическата трансформация метафоричност се оказва симптом за едно ново отношение на господство. Тя сигнализира недвусмислено насилственото поставяне под опека на истинския субект на „демократичната промяна“, неговото по-късно десубективиране. Това е констелация, за която продължават да са валидни думите на Адорно от неговото интервю за радиото, фокусирано върху „възпитанието в пълнолетие“, а именно, че „в един свят като днешния апелът към пълнолетие може да прикрива общото усилие да се поддържа състоянието на непълнолетие“.[10]

В чий интерес се случва всичко това? Кой поставя под опека актьорите на историческата промяна, кой им отнема статуса на субекти? Въпросът е толкова стар, колкото и просветителското понятие за пълнолетие. Още Хаман го задава директно на Кант: „Кой е… досадният опекун?“[11] И го вижда в самия Кант, или по-точно – във фигурата на просветителя. Днес това са западните зрители, които не са участвали в демократичните революции през 1989/90 г. Далеч от това да посрещнат делата на източноевропейските актьори с онова ентусиазирано „участие според желанието“, с което пасивните наблюдатели на Кант някога са приветствали Френската революция, те реагират на падането на комунизма с едно цинично „участие“ според властовия си интерес. Подобно на зрителите на Кант, които виждат в събарянето на феодалния абсолютизъм през 1789 г. „напредък към по-добро“ в смисъл на една „тенденция на човешкия род като цяло“, и днешните западни зрители виждат аналогична тенденция в това историческо събитие, но същевременно за тях тази тенденция отдавна е реализирана в собствената им реалност и по този начин – хегелиански казано – исторически снета. „Искате по-доброто, но по-доброто сме ние“, е отговорът на западните зрители на демократичните революции в Източна Европа. По това те безкрайно се различават от всички онези, които през 1789 г. са изпадали във възторг от новините, идващи от Париж. Докато последните са виждали в революционната действителност на другите своята собствена мечта, то 200 години по-късно първите виждат в революционната мечта на другите единствено своята собствена действителност.

Последиците от тази разлика не биха могли да бъдат по-радикални, отколкото са в действителност. Хора, които са излезли от битката за свобода като победители, са били превърнати за една нощ в победени. Това не е резултат от магия, а от хегемония. Тя е тази, която превръща западните зрители в същинските победители не само над комунизма, но и над актьорите на революцията, довели до падането на комунизма. Да чуем обяснението за победата на неговия оригинален език – на родния език на самата хегемония: „The armies of the winners did not, it is true, occupy the territory of the losers. Still, given the nature of the conflict and the way it ended, it was logical for the losers to adopt the institutions and beliefs of the winners. It was logical in particular because the outcome represented a victory of the West’s methods of political and economic organization rather than a triumph of its arms.“ [„Вярно е, че армията на победителите не окупира територията на загубилите. Все пак, имайки предвид естеството на конфликта и начина, по който той свършва, беше логично загубилите да приемат институциите и убежденията на победителите. Беше логично по-точно защото резултатът беше по-скоро победа на западните методи на политическа и икономическа организация, отколкото триумф на неговите оръжия.“] [12] Неслучайно Майкъл Манделбаум, авторът на тези изречения, както и неговият колега, политологът Джон Мюлър, говорят експлицитно за имитацията като възможно най-добрия път към демокрацията. [13]

По-лошо не може и да бъде: актьорите на демократичните революции не само са лишени от победата си и превърнати в победени. Те същевременно са поставени под опека и обречени на сляпо подражание на своя опекун, което е съпроводено с наивната вяра, че по този начин те ще бъдат възпитани в автономия. В това се отразява не просто произволът на новите господари, а преди всичко логиката на тяхното господство.

Възпитание в глупост

Изразът „деца на комунизма“ следователно не е просто метафора. Той по-скоро обозначава фигурата на подчиняването, произтичаща от една нова форма на така наречената историческа необходимост, която поставя началото на процеса на посткомунистическия преход и го държи под контрол. При тази предпоставка transition to democracy се осъществява като радикална реконструкция от нищото. С оглед на това Източна Европа след 1989 г. прилича на историческа развалина, населявана от деца, от непълнолетни хора, които са неспособни да организират живота си демократично, без да бъдат направлявани от други. Те не възприемат себе си нито като субекти, нито като автори на една демокрация, която на практика сами са извоювали и дори създали. Тя им е била отнета именно чрез идеята и практиката на посткомунистическата трансформация, за да им бъде върната след това отвън като нещо чуждо, което те отново трябва да усвоят в дълъг, мъчителен, често болезнен процес. В странния свят на посткомунизма демокрацията е едновременно желана цел и загубена кауза. Така за „децата на комунизма“ изгледът към едно по-добро бъдеще се разкрива само от една меланхолична перспектива. Това не е чудно, тъй като в един важен момент тяхното посткомунистическо настояще и бездруго е поразително сходно с комунистическото им минало. То не им оставя свободен избор. По този начин „децата на комунизма“ си остават това, което вече някога са били, а именно марионетки в един независещ от тяхната воля исторически процес, който е трябвало да ги изведе до едно по-добро бъдеще. Тази странна форма на обществения живот, която се нарича „преход“, им е до болка позната. Както е известно, така нареченият реален социализъм, не е бил нищо друго освен един вид преходно общество от капитализъм към комунизъм. Което означава, че една преходна фаза се сменя с друга преходна фаза. Както абсолютната сигурност, така и предопределената необходимост на историческото развитие са останали непроменливи величини на прехода.

В посткомунизма въпросът за бъдещето се смята за решен. А въпросът за миналото вече е лишен от смисъл. Никой не очаква от „децата на комунизма“ да имат напълно узряло съзнание за комунистическото минало. Именно затова са били превърнати в деца, за да не могат да си спомнят за миналото. Като деца те нямат минало. По парадоксален начин едва при посткомунизма се създава проблематичното впечатление, че всъщност комунизмът никога не е съществувал. Така още през 1991 г. Жан-Люк Нанси говори за гнева, от който човек бива обзет, когато се сети за всички тези приказки за „края на комунизма“.[14] Според него убеждението, че с марксизма и комунизма окончателно е приключено, е просто смешно: „Сякаш историята, нашата история е непостоянна, само екот и пушек, мираж, който 150 години замъглява погледа ни и изведнъж, в един миг, се изпарява. Сякаш една-единствена заблуда, една обикновена, елементарна и глупава заблуда би могла да има такова подчиняващо, ръководещо, мобилизиращо влияние. Сякаш хиляди от така наречените ‘интелектуалци’ са били просто глупаци и сякаш хиляди от другите хора са били поразени от още по-голяма глупост, тъй като са се оставили първите да ги водят за носа“.[15]

Това, което предизвиква възмущението и безпокойството на Нанси, е не толкова изтласкването на комунизма като исторически факт, заличаването на комунистическото минало с цялата му интелектуална и политическа сложност от историческото съзнание на посткомунизма, а по-скоро чудовищното невежество, с което посткомунистическият свят се отказва да рефлектира това минало и неговото влияние върху следващите поколения, както и да си задава въпроса „защо всичко това се е случило“. В това Нанси вижда същинската, направо епохална глупост на посткомунистическата промяна.

Децата, естествено, не са глупави. Те обаче могат да бъдат превърнати в глупави, по-точно възпитани в глупост. В този смисъл Фройд говори още преди сто години за мисловни блокажи, които културата насажда чрез възпитание и образование в своите питомци, за да ги превърне в управляеми и покорни. Той различава три вида мисловни блокажи: авторитарни, сексуални и религиозни. На тези три мисловни блокажа съответстват три „продукта на възпитанието“, а именно: покорни поданици, сексуално потиснати хора и религиозни хора. Той схваща тези форми на интелектуална атрофия, както ги нарича, като резултат от действието на една мисловна забрана, една наложена още в детството забрана човек да насочва мисленето си към това, което най-много го интересува. По негово време най-вече сексуалността е тази, чието изтласкване е било превърнато в саморазбираща се задача на възпитанието. Веднъж наложена успешно в сферата на сексуалността, тази мисловна забрана се пренася след това върху други сфери на живота и по този начин се превръща в съществена характеристика на цялата личност.

Това, което тогава е била сексуалността, в света на посткомунизма е политиката. Докато децата на комунизма са били окуражени от възпитателите си да се освободят сексуално и да заявят открито своите дотогава потискани сексуални идентичности, да се идентифицират безусловно със светските ценности и вместо послушни поданици на една тоталитарна държава да станат самоосъзнати, свободно действащи членове на едно демократично гражданско общество, то техният освободен интелект изглежда няма място в сферата на политическото. Сякаш тук няма нищо, за което си заслужава да се разсъждава. Сякаш на всички политически въпроси отдавна са намерени правилните отговори и сега става дума единствено за това те да бъдат коректно изпълнени, да се подражава възможно най-последователно на зададените образци и да се следват послушно мъдрите думи на опекуна. Сякаш добре известната диалектика на Просвещението е догонила света на посткомунизма точно от гледна точка на неговата политическа страна. Възпитанието в пълнолетие, въведено, за да обслужва един нов властови интерес, се превръща във възпитание в политическа глупост; то просто преобръща идеала на Кант и залага на хора, които не са в състояние да си служат със собствения си интелект, без да бъдат направлявани от други. Така глупостта, която Нанси приписва на посткомунистическия обрат, е на практика ефект на тази наложена върху политическия разум на посткомунизма мисловна забрана. Това, което се случва политически в условията на посткомунизма, е, че хората биват поставени под опека, превърнати в деца в политически аспект и в крайна сметка – в политически глупаци.

Това прозрение не трябва да се превръща в причина за възмущение, а по-скоро да подтиква към узряване и пълнолетие. „Детето“ като водеща политическа фигура на посткомунизма е нещо повече от просто негов властови инструмент. То има структурно значение за фантазията относно едно ново обществено начало, която е от решаващо значение за пост-комунизма. Като един вид биополитическа абстракция на обществото на прехода то поема ролята на субект на тази фантазия, който е не само a priori свободен от цялата вина за престъпленията на комунизма, поради което може да влезе морално неопетнен във всяко ново обществено отношение, включително в това на властта; като „дете“ то не трябва да отговаря и за престъпленията на посткомунизма: за криминални приватизации, при които богатствата на цели нации за една нощ стават собственост на малцина, за едно ново, посткомунистическо обедняване на масите с всичките му социални и индивидуални последици, за рецидиви в историческото развитие, които на места водят до икономически, културен и морален спад далеч под нивото, постигнато при комунизма, и накрая – за национализми, расизми и фашизми, за кървави граждански войни и дори за масовото унищожаване на хора. Тези феномени ни изглеждат като неизбежни детски болести, ако не и като наистина неприятно, но безобидно петънце върху пелените на едно новородено либерално-демократично общество.

Да не забравяме: противопоставяне и съпротива

„Детето“ при посткомунизма е един вид идеологически ground zero [16] на обществото, от който може да се противодейства на всяка катастрофа – както на унаследената от миналото, така и на всяка нова, произведена от самия пост-комунизъм. То е инстанцията на изначалната обществена невинност, благодарение на която става възможно всичко, което се случва – и „неприемливото, и непоносимото“ (Нанси) – да се интегрира в нова, героична Робинзониада и да се разказва като универсална история за невинното ново начало. В идеологическата фигура на невинното дете либерално-демократичното капиталистическо общество демонстрира своята безусловна възпроизводимост. И най-далечният остров на този свят може по всяко време да стане негова люлка, все едно какво струва това. В крайна сметка инстанцията на детската невинност е конститутивна за целия хоризонт на буржоазната индивидуалистическа (правна) идеология в епохата на нейната глобализация. Тази идеология редуцира антагонистичната, т.е. политическа истина за човешката история до едно структурирано според юридически образец отношение между извършители и невинни жертви. Историята се изследва само със съдебен интерес, като труп, който предлага полезни разяснения в един съдебен процес.

Още Хегел е знаел, че само камъкът като метафора на чистото бездействие може да бъде невинен, „но не и детето“.[17] В този смисъл фантазията за невинно ново начало на посткомунистическото общество е възможна само от перспективата на едно спряло историческо развитие, което се е втвърдило във фигурата на детето като политически субект на това развитие. Тук, в момента на исторически преход, несвободата се откъсва от свободата, от една свобода, която се нуждае от деца, за да им бъде отказана.

Не е чудно тогава, че хората реагират с гняв на цинизма на своето време, както подчертава Нанси. В гнева, предизвикан от посткомунистическия триумфализъм, той вижда политическо преживяване par excellence и по-точно – „реакция на неприемливото, на непоносимото“.[18] Според него той е израз на неприемане и съпротива, при които става дума за нещо повече от просто претенция за разумност. Гневът, за който говори Нанси, е политически, защото е израз на възмущението от редуцирането на политическото до „спорове и разправии за влияние“, които определят рамките на исторически възможното при посткомунизма. Гневът разкрива ново измерение на политическото, което може да се разгърне само при условие, че тази рамка бъде взривена, и в този смисъл той е истинският предвестник на вече задаващото се пълнолетие, което ще сложи край на посткомунистическото опекунство.

Тъкмо в това, а именно във „възпитанието в противопоставяне и съпротива“ се състои според Адорно „единствената действителна конкретизация на пълнолетието“[19]. Интервюто завършва с едно предупреждение – и то остава в буквалния смисъл последното нещо, което той казва публично, тъй като няколко седмици по-късно умира – предупреждение, което може да служи като послепис към идеологията и практиката на посткомунистическата трансформация. Именно в усърдието си за промяна, казва Адорно, забравяме много лесно, че опитите да променим нашия свят, като се намесим в която и да е от неговите сфери, са изложени на невероятната мощ на съществуващото и са обречени на безсилие. Ето защо: „Който иска да промени нещо, може да го направи само при условие, че превърне самото това безсилие и собственото си безсилие в елемент на онова, което той мисли и прави“.[20]

Репресивно поставеното под опека дете в нас е именно чистото въплъщение на нашето политическо и историческо безсилие в ненакърнения свят на посткомунизма, който в пристъп на епохална мания за величие смята себе си за реализация на всички човешки пространства на свобода. Единствено възможният изход от това самопричинено непълнолетие е противопоставянето на един такъв свят и съпротивата срещу него.


Бележки под линия

[1] Идеята за тази метафора с детето дължа на Деян Йович (от неговия доклад на тема Проблеми на предугаждащата теория на прехода: от преход от… към преход към…, изнесен на конференцията Концепцията за прехода, организирана от хърватския Институт Отворено общество в Загреб на 22-23 април 2000 г.).

[2] По-долу се позовавам основно на доклада на Деян Йович. Бих искал да благодаря на автора за това, че ми предостави този свой важен за мен текст.

[3] Тук преднамерено използвам английския израз, защото това е езикът, на който се конструира посткомунистическата теория, което отразява нейния хегемонен характер.

[4] Manfred Sommer, Identität im Übergang: Kant, Frankfurt am Main, 1988, Suhrkamp, 122.

[5] Immanuel Kant, „Beantwortung der Frage: Was ist Aufklärung?“, в: Gesammelte     Schriften, Akademie-Ausgabe, VIII, 35. [По: Кант, Им.,Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“, във: Фуко, М., Просвещение и критика, сб., съст. Д. Деянов, С., 1997, ИК КХ – Критика и Хуманизъм, 9, прев. Д. Денков, цит. с изм.; бел. р.]

[6] Sommer, op. cit., 123.

[7] Пак там, 130 и сл.

[8] Всеки, който през 90-те години се ангажираше с различни каузи в Източна Европа и за това търсеше финансова подкрепа от Западна Европа, просто нямаше как да заобиколи във формулярите фразата development of civil society [развитие на гражданското общество; бел. пр.]. Тя беше нещо като универсален ключ, който отваряше дарителските каси на „свободния и демократичен свят“.

[9] Robert Spaemann, „Autonomie, Mündigkeit, Emanzipation. Zur Ideologisierung von Rechtsbegriffen“, в: Kontexte 7 (1971), 94-102, тук 96. Цит. по: Sommer, 133.

[10] Theodor Adorno, Erziehung zur Mündigkeit, Frankfurt am Main, 1970, Suhrkamp, 143. Срв. също: Sommer, пак там.

[11] Johan Georg Hamann, Briefwechsel, V. W. Ziesemer & A. Henkel (съст.), Wiesbaden, 1955 и сл., 289-292. Срв.: Sommer, 125.

[12] Michael Mandelbaum, „Introduction“, в: Michael Mandelbaum (съст.), Postcommunism. Four Perspectives, New York, 1996, The Council on Foreign Relations, 1-21, тук 3.

[13] Манделбаум: „[W]here intense competition is the rule, [imitation] is the best     formula for survival“ [Където интензивната конкуренция е правило, (имитацията) е най-добрата формула за оцеляване; бел. п р.], пак там, 30. Относно източноевропейския процес на трансформация Мюлър отбелязва следното: „Imitation and competition are likely to help in all this.“[Вероятно е имитацията и конкуренцията да помогнат във всичко това; бел. пр.], John Mueller, „Democracy, Capitalism, and the End of Transition“, пак там, 102-167, тук 138.

[14] Jean-Luc Nancy, „Das gemeinsame Erscheinen, Von der Existenz des ‘Kommunismus’ zur Gemeinschaftlichkeit der ‘Existenz’“, в: Joseph Vogl (съст.), Gemeinschaften. Positionen zu einer Philosophie des Politischen, Frankfurt am Main, 1994, Suhrkamp, 167-205, тук 172 и сл.

[15] Пак там, 173.

[16] англ. – епицентър; бел. пр.

[17] „Ето защо е невинно само пълното бездействие, каквото е например битието на камъка, не е невинно дори битието на детето“; Georg Wilhelm Friedrich Hegel, Phänomenologie des Geistes, Frankfurt/ Main, Berlin, Wien, 1970, Ullstein, 264. [По: Хегел, Г. В. Фр., Феноменология на духа,    С., 2011, Изток-Запад, 389, прев. Г. Дончев;     бел. р.] Ако на някого не му е достатъчно това напомняне, той би трябвало да си припомни филма на Роберто Роселини от 1948 г. Германия, година нула, за да се освободи от всяка илюзия за невинно ново начало, дори тогава, когато то е инициирано от деца.

[18] Nancy, op. cit., 172.

[19] Adorno, op. cit., 145.

[20] Пак там, 147.

 

 

Comments

comments